Хани Мюнцер
Жило и мед (39)

Трийсет и осма глава
Адът е празен

През онази вечер в замъка „Вавел“ Дебора се запозна и с Марлене Калтен, любовница на висш офицер от Вермахта, която твърдеше, че била актриса. Тя беше само с няколко години по-голяма от Дебора и по препоръка на Албрехт, който одобри това запознанство, двете млади жени се уговориха да се срещнат следващия предобед в лобито на „Гранд хотел“.

Дебора вече чакаше, когато Марлене влезе в огромното фоайе, откъдето царствена стълба водеше към първия етаж.

Тя беше капризна дребна женичка с чипо носле и крехка фигура. Всъщност не беше красива в класическия смисъл, но компенсираше това със смеха си и с веселия си нрав, заразителен като хрема.

Дебора я хареса веднага. Особено й се понрави забавният начин, по който се правеше на французойка, при което обаче речникът й се изчерпваше с алор, шери и тре шик.

Марлене беше в Краков вече повече от година и се оправяше идеално в града. Естествено, двете млади жени възнамеряваха да отидат на пазар — дейност, към която Марлене, както се оказа, беше не по-малко пристрастена от младата си спътница.

Тя разполагаше със собствен шофьор. След като му даде указания, се обърна към Дебора:

— Много жалко, че еврейският квартал вече не съществува. Там можеше да се пазарува тре шик, по-специално бижута и кожени палта. Често срещах там жената на нашия генерал-губернатор. Тя притежава няколко уникални и извънредно ценни нещица. — Младата жена притвори очи и въздъхна пламенно, сякаш пръстите й галеха кожа, мека като кадифе.

Марлене искаше да покаже Краков на Дебора, затова разходката им започна с обиколка на града. Дебора хареса притиснатите една до друга градски къщи и средновековния облик на калдъръмените улички.

Рано сутринта беше валяло, така че денят бе започнал с хладни температури, но междувременно повечето облаци се бяха оттеглили. Пролетното слънце храбро си проправяше път през останалите облаци и се мъчеше да изсуши земята. Над уличките висеше нежно було от пара, което потапяше града в нереална светлина. Сякаш пази някакви скрити тайни, помисли си Дебора.

Може би заради удобните тапицирани седалки и равномерното бръмчене на колата, може би заради чуждия град или просто заради постоянния недостиг на сън, който си искаше своето — във всеки случай гласът на Марлене отиваше все повече и повече на заден план, а Дебора беше обзета от странно чувство на откъснатост, сякаш не принадлежеше към тази действителност. Искаше да избяга, виждаше как се движат краката й, но колкото и да се бореше, не помръдваше от място, сякаш тичаше под вода. Едно не особено нежно разтърсване я изтръгна от абсурдния й сън.

В насрещното платно имаше задръстване, което бе принудило шофьора им да направи дръзка маневра. Той успя да избегне сблъсъка, като се качи на тесния тротоар. Дебора очакваше да чуе неприятния звук, който се получава, когато ламарината на колата се одраска о стената на някоя къща, но за нейно удивление това не се случи. Между колата и стената обаче нямаше място и за един нотен лист.

Откъм квартал „Подгоже“ насреща им идваха няколко открити камиона, натоварени догоре с притиснати един към друг хора, само жени и деца. Ескортираха ги тежковъоръжени мъже, предимно части на есесовската полиция, както и допълнителна група полски полицаи.

Дебора се разсъни моментално, а ритъмът на сърцето й се ускори — отчаянието на клетите обезкуражени хора я заля като мощна вълна. Съзря на ръцете им жълтите ленти със звездата на Давид; знаеше какво означават, майка й го беше обяснила навремето.

Надигна се, за да вижда по-добре. Не можеше да слезе от своята страна на колата заради близката стена.

— Къде водят всички тези хора? — развълнувано попита тя и си помисли: Може би по-късно Албрехт ще успее да направи нещо за тези клетници.

— О, отиват в трудов лагер. Това са престъпници, ма шери — небрежно отвърна Марлене и извади сребърното си джобно огледалце. Без да удостои с поглед извозваните хора, тя наплюнчи показалеца си и приглади перфектно изскубаните си вежди. — Наистина е досадно, дето никой не ни каза, че днес улиците ще бъдат толкова натоварени. Хуго, моля, закарайте ни час по-скоро обратно в Стария град, в кафе „Циганерия“. След гледката на толкова много мръсни хора имам нужда от чаша шампанско.

— Както обичате, уважаема госпожо.

„Циганерия“ на улица „Шпитална“, недалече от района „Казимеж“, се намираше по средата на дълга върволица от сгради, повечето от които построени през XIX век или още по-рано. Някога „Шпитална“ е била оживена еврейска улица, населявана главно от ученици и студенти, които обменяли учебниците си в местните антикварни магазини, но тук имало и много магазинчета на занаятчии и обущарски работилници.

Кафето се намираше на партера на Червената къща. Тя обаче се наричаше така не заради някакви политически възгледи, а заради боядисаната си в червено фасада. Достъп до кафенето имаха само германският елит и неговите съюзници. Вътре цареше обичайната блъсканица, въздухът беше напоен с цигарен дим и всички места бяха заети.

С влизането на двете красиви дами обаче двама офицери от Вермахта с готовност освободиха масата си, разположена в дъното на локала. Без да пита Дебора какво желае, Марлене поръча две чаши шампанско. После с великодушен жест позволи на мъжа от съседната маса, някакво скучно нищожество в сива униформа, да й запали цигарата, втъкната в дълго цигаре, и запафка сини кръгчета дим във въздуха.

Капризната външност на Марлене с малката шапчица, кацнала накриво върху русата й къса прическа, с вталения костюм по последна парижка мода от мадмоазел Шанел, привличаше вниманието като магнит. Тя се наслаждаваше на погледите на присъстващите господа, ала бързо забеляза, че екзотичната красота на спътницата й привличаше дори по-голямо внимание.

Марлене бъбреше неуморно: за предимствата на любовника си Ернст, на които обаче се спря за кратко, за най-добрите модни магазини в Краков — тук списъкът беше доста по-дълъг, — колко се възхищавала на несравнимата мадмоазел Шанел, с която веднъж се срещнала лично в Париж, и как тя, Марлене, щяла да стане голяма кинозвезда — естествено, след окончателната победа. Известно време Дебора се радваше на интереса, който двете млади жени предизвикваха у околните, предимно мъже. Дори започна несъзнателно да възприема и имитира превзетото държане на новата си приятелка.

Повечето присъстващи, естествено, бяха офицери в униформа, но имаше и неколцина мъже в добре ушити костюми, както и немалко дами, издокарани по най-новата мода. Марлене, която явно беше постоянен клиент, знаеше истории за всяка една жена. Така например изкуствената блондинка от съседната маса, на която в момента кавалери също палеха цигарата, била най-известната преходна купа на Краков; минала била през толкова легла, че скоро трябвало да си търси нов град, понеже тукашните офицери били на привършване. А пък дребното кльощаво човече в черен костюм, свито в ъгъла, било голяма клечка от текстилната индустрия и търгувало основно с коса за пълнеж на дюшеци; дебелият потен мъж с внушителна плешивина, седящ срещу него, бил широко известен с прякора „Организатора“, защото нямало нещо, което той да не може да достави.

— Разбира се, само ако разполагаш с пари в брой — със заговорнически тон допълни Марлене. И така нататък, и така нататък.

Повърхностното дърдорене на Марлене продължаваше да се лее, а Дебора скоро започна да скучае. Тя отпиваше неохотно от шампанското си, подръпваше кожената си наметка и се чудеше дали да не я свали изобщо, защото й стана горещо в препълненото кафене — когато ръцете й замръзнаха по средата на движението.

През прозореца съзря млада жена, която пресичаше тичешком площада, сякаш някой я преследваше, и често-често поглеждаше уплашено през рамо. Дрехите й бяха разкъсани. После жената изчезна от погледа й. Дебора се замисли отново за опърпаните жени и деца от камиона, които несъмнено мръзнеха на хладния пролетен въздух, докато тя седеше тук и се занимаваше с кожената си наметка. Беше се опитала да забрави тези бедни хора, за да не се подсети за собствения си печален опит — за онази нощ, в която бе изчезнала единствената й приятелка Магда, а Бине беше умряла. Отдавна подозираше, че и Магда е мъртва.

В този миг бентът от потиснати емоции и болки, който си бе издигнала Дебора, започна да се пропуква. Беше видяла с очите си тези хора и изпитваше както състрадание, така и отговорност за тях.

— Я кажи, Марлене — прекъсна рязко тя словесния поток на младата актриса. — Що за хора бяха тези преди малко в камионите? Сигурно не са всичките престъпници, както ми каза? Или в този град затварят цели семейства?

В очите на Марлене се появи мимолетен проблясък, а по лицето й премина странно изражение, нещо средно между уплаха и предупреждение. Но то отлетя толкова бързо, че Дебора се запита дали не се е излъгала. С равнодушен глас Марлене отвърна:

— Не се занимавай с тази работа, шери. Това е политика. Тя не ни засяга.

— Възможно е. Но ти не се ли замисляш за тези хора?

— Че защо? Та аз изобщо не ги познавам — сви рамене Марлене и дари с ослепителна усмивка един снажен, русокос офицер, седящ зад Дебора.

— Сред тях имаше малки деца, дори кърмачета. Какво общо има тяхното транспортиране с политиката? — Дебора не се отказваше лесно, а тонът й ставаше все по-остър.

Марлене се наведе към нея и утешително докосна ръката й.

— Това място не е подходящо за политически разговори, повярвай ми. Що се отнася до мен, аз искам да се радвам на живота, а не да го разбирам! Би трябвало и ти да правиш същото, ма шери. Остави мъжете да се оправят, те знаят какви ги вършат. — И сякаш за да сложи точка на темата, тя щракна с пръсти към келнерката, едно стрелкащо се насам-натам уплашено същество, което непрекъснато се отбраняваше от натрапчивите мъжки ръце.

Марлене си поръча втора чаша шампанско на дотичалата веднага келнерка и поклати глава, след като установи, че Дебора почти не беше докоснала своето питие.

— Хайде по-добре да си говорим за нещо по-приятно, малката. Например, за твоя Албрехт. Алор, ти си голяма късметлийка! Той изглежда наистина добре. Абсолютно тре жоли! С удоволствие бих го хванала на въдицата си, честно — въздъхна тя. — А най-хубавото от всичко е, че, както чувам, дори не е женен. Като се сетя за моя Ернст, и… — тук Марлене по изключение замълча. Очевидно беше стигнала до извода, че действително няма какво да се каже за нейния Ернст. Дебора се съгласи мислено с нея. Този Ернст беше нисък, пълен мъж с червендалесто лице и двойна гуша, а неприятно гръмкият му смях винаги отекваше една идея по-дълго в помещението, когато всички останали вече бяха замлъкнали. Освен това беше женен.

Когато вдигна поглед, Дебора забеляза, че Марлене я гледа изпитателно, сякаш стоката на тезгяха пред нея изведнъж бе придобила някаква стойност. Явно беше взела решение:

— Ще ти дам един съвет, шери. По-добре не задавай такива въпроси. Мъжете не обичат жени, които разсъждават за техните работи. Разбираш ли?

Дебора усети как в нея се надига гняв. Тя не желаеше да я поучава човек, който беше само малко по-голям от нея и когото познаваше съвсем отскоро. Затова отвърна по-остро, отколкото възнамеряваше:

— Аха. Сигурно с това искаш да ми кажеш да си затварям устата и да не мисля за глупави неща?

— Не, шери. Казвам ти да не мислиш за опасни неща. Хайде, по-добре да тръгваме. — Тя грабна чантата си, хвърли банкнота на масата и се запъти към изхода. На Дебора не й оставаше нищо друго, освен да я последва.

По време на пътуването към хотела говореше само Марлене. Дебора мълчеше по подчертано снизходителен начин, като гледаше демонстративно през прозореца, сякаш навън имаше кой знае какви сензации.

Това не смущаваше спътничката й, която продължаваше да дърдори. Когато спряха пред хотела и портиерът се втурна да отвори вратата пред Дебора, Марлене я докосна леко по рамото и я задържа. Тонът й, допреди малко толкова повърхностен, внезапно стана сериозен:

— Мария! Само още нещо! Знаеш ли какво е казала Коко Шанел? Че голяма част от жените избират нощниците си с повече ум и старание, отколкото мъжете си. Това ще рече, че както си постелеш, така ще лежиш. Никога не го забравяй! Утре ще те взема по същото време. Оревоар, шери.

И тя изчезна, оставяйки след себе си една удивена Дебора, която се взираше подире й. Всъщност искаше да се разсърди на Марлене, но нямаше сили за това. А досега смяташе, че я познава…

Какво означаваше тази внезапна промяна в настроението на бъбривата й спътница? Поредното предупреждение?