Хани Мюнцер
Жило и мед (13)

Дванайсета глава

Густав не можеше да познае своята родина, на чиято почва избуяваше злокачественият екстремизъм. Още през март 1933 година, когато бе малтретиран и арестуван Фриц Герлих, той за първи път се замисли дали да не напусне Германия със семейството си.

Преди месеци братът на Густав, Паул, и жена му Анабел — френска еврейка от Елзас, се бяха преместили от Нюрнберг в Лондон и вече се бяха устроили добре там.

Ала животът, непредсказуем и своенравен в своите обрати, имаше други планове за Густав и Елизабет.

Елизабет тъкмо даваше урок по пиано на почти десетгодишната си дъщеря Дебора, когато на входната врата се почука. Отилие отвори и скоро откъм коридора се чу шумотевица.

Елизабет нареди на наострилата любопитно уши Дебора да остане на мястото си и да продължава упражненията. После отиде да види какво става.

В антрето завари непознат мъж, извънредно притеснен. Затова пък Отилие май го познаваше и беше започнала да го ругае по всички правила на изкуството, при което нещастникът се гърчеше и свиваше все повече и повече. На Елизабет й дожаля за него. Човекът стискаше под мишницата си малка кошница, от която се чуваше жалостиво скимтене. Дакелът Феликс вече беше застанал пред нозете му и наблюдаваше с интерес ставащото.

— Ама че си и ти! Ето че сега обезпокои госпожа докторшата с твоята тупурдия! — възмущаваше се Отилие, докато всъщност именно тя създаваше суматохата. — Махай се, глупако! И то веднага! — войнствено кресна тя и без заобикалки сграбчи мъжа за ръката, за да го избута към вратата.

— Какво става? — попита Елизабет.

Мъжът понечи да свали шапката си пред красивата дама, но нямаше свободна ръка:

— Добър ден, уважаема госпожо. Исках да ви донеса това — и той поднесе към нея скимтящата кошница.

Нещо мърдаше под карираната кърпа. Елизабет вдигна с два пръста кърпата и откри три кученца, толкова мънички, че беше невъзможно да се определи расата или произходът им.

— Този глупак Зеп разправя, че били от Феликс, а пък господарят му, един от престъпната сбирщина от СА, дето ми откраднаха моя Ханс, му заповядал да разкара еврейските изчадия. Тоя е откачил — поясни Отилие, задъхваща се от възмущение.

— Каза ми да убия трите мъничета, да ги хвърля в Изар^[1]. Ама те са от чиста порода, от нашата миличка Бине^[2]! Сърце не ми даде да ги удавя. Не ме издавайте, госпожо, моля ви се — настоятелно се примоли мъжът, който в крайна сметка беше дошъл с добри намерения, но сега поставяше Елизабет в неудобното положение да вземе решение.

— Човече, откъде знаете, че наистина са от нашия Феликс? — Тя направи плах опит да се измъкне от отговорността за живота на миниатюрните кученца. И точно в този момент от кошницата долетя продължително квичене, замириса й някак познато, а Феликс гордо изджафка. Елизабет въздъхна, примирено протегна ръка и каза:

— Добре, ще ги взема.

Дебора не беше на себе си от радост заради ненадейния прираст на семейството, докато докторът не се възрадва чак толкова вечерта.

Кученцата бяха само на три седмици и нямаше да оживеят без майчиното мляко. Ала погледът на дъщеря му размекна докторското сърце и той реши да опита невъзможното. Смеси с вода малко от гъстото мляко, което доставяха всеки ден прясно в дома им, и прибави към него нищожна част от витамините на прах, които сам приготвяше.

Доброволците — Отилие, Магда и Дебора, се нагърбиха с трудната задача да хранят изкуствено мъничетата, които кръстиха Бине, Лизел и Феликс Втори.

Лизел, поначало най-слабата, умря след два дни, Феликс Втори издържа още седмица. Дебора беше безутешна и толкова отчаяна, както могат да бъдат само малките момичета.

Двете дакелски бебета бяха първите жертви на националсоциализма в жилището на Принцрегентенплац. Тези животинки бяха изпратени на смърт само защото собственикът на кучката беше обявил галантния любовник Феликс за чифутски дакел.

При това родословното дърво на Феликс, удостоверено с документи, свидетелстваше за произход, по-чист от този на всички управляващи нацисти, взети заедно, обясни Густав на Елизабет, клатейки недоумяващо глава.

Късно вечерта той сподели със съпругата си:

— Тази самопровъзгласила се нова господарска раса плаши със своята примитивност, Елизабет. По принцип животните са по-умни от човека. Те не познават нито надменност, нито расови различия, не страдат от мания за величие, нито се стремят към власт и никога не убиват себеподобните си от омраза, или защото са различни. Животните убиват само за да оцелеят. Докато човекът сам е виновен за собствената си гибел.

Дебора се грижеше до пълно изтощение, ден и нощ, за крехката Бине, която спеше в кошничка до леглото й. След като кученцето стана на два месеца, баща й каза, че е извършила истинско чудо.

Оттогава Бине стана част от домакинството, а Феликс скоро беше напълно покорен от нея и легна в краката й. Между другото докторът се погрижи да бъде кастриран палавият момък, с цел да се избегнат нови изненади.

Но не само Феликс се грижеше за създаването на поколение. В продължение на няколко дни Елизабет се чувстваше зле, прималяваше й, имаше световъртеж и непрекъснато повръщаше. Скоро докторът установи, че жена му отново чака дете. Бременността беше тежка от самото начало. И идваше във възможно най-неблагоприятния момент.

Така плановете на съпрузите да емигрират в Австрия, родината на Елизабет, се отдалечиха за времето след раждането. Младата жена действително се чувстваше толкова зле, че почти непрекъснато беше на легло, а докторът побеля от тревога.

Елизабет също страдаше, задето беше толкова изтощена, без капчица живец. А беше само на трийсет и три години. За първи път в живота си усещаше любимата си музика някак приглушено вътре в себе си, сякаш бе потънала в тъжните дълбини на нейната меланхолия.

Раждането на малкия Волфганг в края на 1933 година беше мъчение, продължило цели деветнайсет часа. Болките бяха започнали цял месец по-рано и плодът лежеше накриво. За да спаси живота на губещата сили майка, докторът нямаше друг избор, освен да извади детето със сложното и опасно цезарово сечение.

Останалата без сили родилка дълго не успяваше да се възстанови от преживените мъки и не можеше да кърми сама детето си. Момченцето беше болнаво, със слаби бели дробове, едното му краче бе малко по-късо от другото и през цялата си първа година се нуждаеше от постоянни лекарски грижи.

Густав отложи отново плановете за заминаване и те отидоха някъде съвсем назад във времето.