Хани Мюнцер
Жило и мед (49)

Четирийсет и осма глава

Някакъв шум изтръгна посред нощ Дебора от неспокойния й полусън. Вратата се отвори и отново се затвори. В стаята беше тъмно като в рог, лампата не беше запалена. Вечерта сестрата бе спуснала завесите, та лунните лъчи да не проникват вътре. Дебора не виждаше абсолютно нищо, но усещаше присъствието на друго човешко същество.

— Кой е? — извика тя. Една голяма и тежка ръка запуши устата й. Позна я веднага по миризмата на кожа. — Якоб — прошепна с облекчение. — Дойде, значи. — Той взе ръката й и нежно я целуна.

— Как си, малката?

— Добре, но Марлене… ужасно е, тя… — Гласът й заглъхна, тя с мъка задържа напиращите сълзи. В никакъв случай не искаше да плаче пред Якоб, въпреки че и той не виждаше нищо в непрогледния мрак.

— Знам. — Той отметна дълъг кичур тъмна коса от лицето й. В жеста му имаше много повече нежност, отколкото в този на Албрехт сутринта.

— Бяхме успели, Якоб. Марлене фотографира всичко, филмите бяха в моята чанта. А после кафенето хвръкна във въздуха и чантата ми изчезна — изхленчи тя.

Якоб отново каза само:

— Знам.

— Всичко беше напразно, а Марлене… — Тя млъкна. Дали чу правилно казаното току-що? — Какво?! Знаел си… Значи вече си говорил с Марлене?

— Не. Прекалено много очи и уши. Осман ме информира.

— Осман ли? — Дебора реши, че й се е счуло, затова повтори: — Осман на Албрехт?

— Същият. Той ми донесе фотоапарата и двата филма. Не се тревожи — успокои я Якоб. Но самият той не беше никак спокоен, а трепереше от натрупания гняв. Този проклет Златко! Атентатът на Еврейската бойна организация срещу „Циганерия“ беше планиран за следващия ден. Той бе информирал съответно и Марлене кога да стои настрана от кафенето. Само че Златко си изпуснал нервите и действал на своя глава. Така Марлене и Дебора бяха пострадали.

— Как така… не разбирам… — заекна Дебора.

— Осман те проследил до кафенето. Брунман му възложил да те охранява. Затова шофьорът му се оказал сред първите помагачи на място. Именно той ви открил двете с Марлене. В суматохата успял да извади от чантата ти апарата и филма и да ми ги донесе.

— Но откъде е знаел къде да те намери?

— Нали току-що ти обясних. Следял те е по поръчение на Брунман. Явно обаче мрази работодателя си и има слабост към теб. Не му е казал за нас. Омразата му се засилила след онова преживяване, когато по погрешка го сметнали за евреин, макар че е мохамеданин. Да го разголят публично — това е най-голямото унижение, което може да се нанесе на човек от неговия народ. Така нацистите го превърнали в свой заклет враг.

Ама че работа, помисли си Дебора. Осман? Опита да си спомни с какво е спечелила симпатиите му. По принцип тя почти не му обръщаше внимание. Един-два пъти го беше хващала да я гледа със странно изражение. И тъй като не знаеше как да го тълкува, бързо го заличаваше от съзнанието си. Чак сега й просветна. Осман изпитваше състрадание към нея! Разбира се!

И двамата бяха в ръцете на Албрехт и изцяло зависеха от него. Тя, половин еврейка без родители и без средства, и той, възрастен мъж без родина и без бъдеще, осакатен от бащата на Албрехт. Отново се сети какво казваше баща й за принципа на причината и следствието. Че всяко деяние, добро или лошо, води друго след себе си. Осман беше отмъстил за загубата на езика си.

— Слушай, Дебора. Не разполагам с много време. Немците обръщат целия град с главата надолу. Налага се да изчезна. Става въпрос за…

— Какво? Трябва да изчезнеш? — прекъсна го развълнувано тя и се вкопчи в ръката му.

— Разбира се. — Той се усмихна и вложи в гласа си оптимизъм, какъвто не чувстваше. — А сега ме чуй. Документите, които сте фотографирали… Изглежда, че на 20 януари тази година се е състояла важна конференция в Берлин, на брега на езерото Ванзее. Протоколът се намираше в чантата на Брунман. Това е първото писмено доказателство, че немците планират тоталното унищожение на евреите в Европа. Говорим за милиони човешки животи! Включили са в списъка дори британските евреи! Нацистите го наричат Окончателно решение^[1] и отдавна са започнали страховитото си дело! Навсякъде създават и разширяват лагери за масово унищожение. Убиват евреите с газ и после ги изгарят. Четох доклади, в които населението, живеещо в околността, се оплаква от постоянната миризма на изгоряло месо. Затова ни е крайно необходим оригиналният протокол на Брунман. Копията не са достатъчни. Трябва да се сдобием с истинския протокол и да го изпратим в Лондон на полското правителство в изгнание. В противен случай чужбина никога няма да ни повярва. Осман предложи да открадне чантата на Брунман. Но за целта ще му е нужна твоята помощ. Ще му помогнеш ли?

— Разбира се. Какво трябва да направя?

Той изложи набързо плана си и я целува дълго, притискайки крехкото й тяло до своето.

После всичко се случи светкавично. Вратата се отвори със замах, блесна ослепителна светлина и в стаята нахълтаха няколко мъже с насочени оръжия. По петите ги следваше висок мъж с превръзка на едното око, който с режещ тон извика:

— Искам го жив!

Още при първия лъч светлина Якоб се хвърли бързо върху Дебора и сключи ръце около шията й, все едно се опитваше да я удуши. Времето му стигна само да прошепне: „Трябва да спасиш протокола. Обещай. Спаси народа си. Спаси себе си. Само това има значение. Мен ме забрави“, когато груби ръце го откъснаха от нея и го извлякоха навън. Той не се съпротивляваше.

Дебора си пое с мъка въздух; всичко наоколо сякаш се въртеше като калейдоскоп от милиони светещи точици. Якоб я беше стиснал здраво, за да изглежда по-достоверно нападението му. Тя опипа шията си. Но повече от шията я болеше сърцето. Якоб!, изкрещя тя отчаяно, ала от устата й не излезе звук.

Мъжът с превръзката на окото се приближи и застана плътно до леглото й. С това дълго кожено палто се извисяваше над нея като застрашителна черна кула. Единственото му око се втренчи лукаво в лицето й и взе да го опипва, сякаш искаше да проникне в главата й. Мъжът събуди в нея някакъв спомен, но тя не успя да го хване — изплъзна й се като тънка нишка.

Едно знаеше със сигурност: този човек й вдъхваше страх и ужас, макар никога да не го беше срещала. Не можеше да понесе нито секунда повече изучаващия му втренчен поглед, обърна се рязко настрани и зарови лице във възглавницата си. Захапа я, за да задуши безмълвните си викове, докато последните думи на Якоб кънтяха в главата й като мантра: Мен ме забрави… Мен ме забрави… Мен ме забрави…

Някъде отдалече чу непознатия да заповядва на един от антуража си:

— Повикай лекар. После ми доведи Брунман.

Малко след това се появи лекарят. Беше нисък, закръглен мъж с изписан върху лицето му страх и очила с дебели стъкла, които увеличаваха многократно очите му. Той опипа ловко шията на Дебора и премери пулса й.

— Е, малка госпожице, май сте извадили късмет — каза той и направи измъчен опит да се усмихне окуражително, който обаче се провали. Дебора усещаше нетърпението му да напусне час по-скоро стаята. И тя се чувстваше така. Присъствието на Едноокия излъчваше студена злоба, която я караше да трепери с цялото тяло и да мечтае да се намира на друго място, само и само да се отърве от него.

— Ще ви сложа нещо, за да поспите хубавичко, малка госпожице. — Лекарят извади спринцовка. Точно сега Дебора не искаше да спи, а да изтича до Марлене веднага щом тези мъже се махнат. Непременно трябваше да й разкаже какво се беше случило току-що, да я предупреди. Отвори уста да протестира, но Едноокия изненадващо я изпревари:

— Почакайте! — сопна се на лекаря той. Приближи се до Дебора и с властно движение на главата отпрати човека навън. Лекарят излезе припряно, почти на бегом.

Дебора имаше само едно-едничко желание: да остане сама. Кога ще си тръгне този с превръзката? Мразеше го, защото й беше отнел Якоб. Понечи да докосне устните си, върху които още усещаше вкуса на целувката му. Къде го бяха отвели? Какво щеше да стане с него? Сепна се, неспособна да формулира докрай мисълта, защото не смееше да го направи. Точно сега имаше нужда от всичките си сетива, защото отново усети впереното в нея жестоко око.

Без да се оглежда, мъжът с небрежен жест остави дългото черно кожено палто да се смъкне от раменете му. Един от младите му придружители веднага го хвана умело, втори побърза да му донесе стол. Паянтовият стол изскърца под тежестта му. Това отне част от елегантността на уж небрежната хореография между тримата, което издаваше, че често са я изпълнявали.

Кой е този човек? — за кой ли път се запита Дебора. Той й внушаваше нещо повече от страх — блудкавият вкус на ужаса заплашваше да я завладее изцяло. Какво чакаше той? Защо не казваше нищо, а само се взираше в лицето й, сякаш знаеше всичко за нея? Стегни се, заповяда си тя. Прави се на глупачка, както ти казваше Марлене. Това е единственият ти шанс. Тя предприе първия ход.

— Благодаря — прошепна; нямаше нужда да звучи по-страдалчески, отколкото бездруго се чувстваше.

Веждата му се вдигна едва забележимо нагоре. Бледото му лице не издаваше никакви чувства.

Последва дълга пауза. Ти си наред, помисли си Дебора и се усмихна плахо на мъжа. В крайна сметка, от нейна гледна точка той беше нейният спасител, следователно трябваше да се държи по съответния начин.

— Какво искаше Якоб Ванда от вас? — най-после изстреля той първия си въпрос. Младата жена впрегна цялата си сценична дисциплина, за да скрие уплахата си от факта, че той знаеше истинското име на Якоб.

— Моля? — объркано попита тя. — Той не си направи труда да се представи, преди да се опита да ме убие. Вие от полицията ли сте? — Ръката й се плъзна по шията, за да напомни на събеседника си, че току-що се беше отървала от опит за убийство. Гърлото й гореше.

— Значи признавате, че знаете името му?

— Не, нали точно това казах! Човекът ми е напълно непознат. Вие назовахте името му!

— Следователно твърдите, че не сте го виждали никога?

Защо този тип ме третира като престъпничка, а не като жертва?, запита се Дебора. Към страха й се прибави неувереност. Изведнъж сякаш чу в главата си предупредителния глас на Марлене: Никога не бъди категорична!

Затова отговори:

— Май не съм го виждала досега. В стаята беше тъмно, преди да се появите вие, а после веднага го откъснахте от мен. — Хвана се отново за шията и изкриви лице от болка. — Може ли да ми дадете малко вода, моля?

Едноокия кимна едва забележимо и младежът, който му беше донесъл стола, тутакси подаде чаша с вода на Дебора.

Тя подчерта своята безпомощност, като му позволи да подпира главата й, докато поднасяше чашата към устните й. После му благодари с отпаднал глас и се отпусна немощно на възглавницата. При това остави завивката да се смъкне точно колкото да се видят красивите й рамене. Това не направи никакво впечатление на момъка, той остави чашата и застана отстрани с безизразно лице, при което неволно закачи с ботуша си ламариненото нощно гърне до леглото. То издрънча и шумът прозвуча силно в притихналата посред нощ болница. Младата жена се стресна уплашено, докато мъжете не показаха никакви признаци на вълнение.

Нещо не е наред с тези мъже, помисли си Дебора. Тя прилагаше всичките си женски номера, но сякаш предаваше на погрешната честота — те изобщо не реагираха, дори не я забелязваха.

С развяно палто в стаята влезе нов младеж. Приближи се бързо до своя водач и му прошепна няколко думи на ухото. Дебора забеляза краткото припламване на задоволство върху иначе безизразното му лице и съжали, че чувствителните й уши бяха заглъхнали от експлозията, иначе щеше да разбере какво му бе казал новодошлият.

Едноокия се наведе напред, жестокото му лице се озова директно над нейното и с почти нежен тон изрече:

— Човек от болничния персонал е видял Банда да се вмъква в стаята ви. Според показанията му онзи е престоял тук най-малко петнайсет минути. Интересно ми е да знам какви сте ги вършили с него през това време, ако не го познавате, както твърдите, а? Хайде, изплюйте камъчето!

За миг сърцето на Дебора замря, умът й трескаво затърси правдоподобен отговор. Накрая промълви с наивния глас на малко момиченце:

— Но… откъде да знам как разсъждават убийците? Знам само, че той се опита да ме убие и че вие дойдохте точно навреме, за да ме спасите. За което ви дължа благодарност. Моля ви, не ми е добре, искам да си почина. — Издърпа демонстративно завивката до брадичката си и се отвърна от изгарящия поглед. Хайде, върви си най-после, помисли си тя.

Ала мъжът не й направи тази услуга. С желязна хватка я стисна за брадичката и я принуди да го погледне в очите.

— Не на мен тия, момиче. Ясна сте ми. Криете нещо и сега ще ми го кажете. В противен случай ще ви измъкна от топлото легло и ще прекарате остатъка от нощта в студена и влажна килия. И така, слушам!

— Веднага я пуснете, щурмбанфюрер Грайф! — На вратата стоеше Албрехт с разкрачени нозе и с кучешки камшик в ръката.

Дебора, допреди миг в смъртен страх, почти се просълзи от облекчение.

Без да бърза, Грайф се изправи и бавно-бавно се обърна.

— Аха, оберщурмбанфюрерът пристигна най-после. И то точно в подходящия момент. Тази еврейска курва тъкмо напираше да ми издаде своите тайни.

— Бих се радвал да не наричате заварената ми дъщеря „курва“. Може ли да знам какво става тук?

Докато говореше, Албрехт влезе в стаята и се приближи към Грайф, без да го изпуска дори за секунда от погледа си, сякаш го считаше за способен на всичко. Двамата стояха един срещу друг подобно дуелиращи се, с преплетени погледи, като че ли всеки момент щяха да се нахвърлят един върху друг. И двамата бяха приблизително еднакво високи, а откровената взаимна враждебност, която излъчваха, доведе Дебора до едно-единствено заключение: че се познаваха отдавна. Омразата се издигаше като стена помежду им.

Тя местеше поглед от единия към другия. Какво ставаше тук?

— Вашата заварена дъщеря, тъй, тъй. Аз пък чух други работи — гласът на Грайф преливаше от арогантност.

— Не ме интересува какво сте чували. Предупреждавам ви, щурмбанфюрер. Трябва ли да ви напомням за ранга си? И така, защо разпитвате заварената ми дъщеря? — Албрехт се заигра с камшика и изплющя с него по кончова на кожения си ботуш, а физиономията му сигнализираше, че с радост би го използвал върху събеседника си.

Грайф не се впечатли нито от заплашителния жест, нито от намека за по-ниския му ранг.

— Тази курва… — Едноокия изплюваше думите с ръка, сочеща към Дебора — беше хваната току-що с един от най-опасните субекти в Полша, враг на Германския райх. Тъкмо бях на път да разбера за какво са си говорили. Разследванията ми засягат на първо място вчерашното подло нападение в Прага над обергрупенфюрера и заместник на имперския протектор на Бохемия и Моравия, Хайдрих, а случилото се в тукашното кафене има връзка с него, макар и косвена. Якоб Ванда е един от организаторите. От сигурен източник знам, че известно време е укривал атентаторите Йозеф Габчик и Ян Кубиш. Та този човек, Ванда, беше тук, в тази стая. Или за да посети заварената ви дъщеря, или за да я убие. И в двата случая се поставя въпросът „защо“. Момичето знае нещо. Така че не ми се пречкайте, оберщурмбанфюрер.

Дебора чуваше за първи път за атентата срещу Райнхард Хайдрих. Надяваше се да е мъртъв. Трябваше да признае обаче, че Грайф бе уцелил в десетката с предположенията си. Тя реши да направи нещо, преди да е загубила всякакъв шанс.

Видя как думите на Грайф проникнаха като отрова в мислите на Албрехт и той свъси чело. Затова се намеси:

— Не знам за какво говори този човек, Албрехт. Истината е, че някой се промъкна в стаята ми и се опита да ме удуши. После дойдоха тези мъже и ме спасиха, а сега този човек изведнъж взе да твърди, че съм имала нещо общо с натрапника. Моля ти се, Албрехт, още съм вцепенена от ужас, гърлото ме боли и ми е адски зле. — Тя протегна умолително ръка, вперила насълзените си очи в него. Сега Албрехт забеляза бледността й и синините по шията й.

Той измери Грайф с последен предизвикателен поглед, преди да се спусне към нея. Прегърна я през раменете и я притисна към себе си. Търсейки закрила, Дебора се вкопчи в него.

Грайф наблюдаваше с презрение сцената, изплю се и ехидно подметна:

— Колко трогателно! Когато овладеете отново члена си, може би ще си възвърнете способността да разсъждавате трезво, оберщурмбанфюрер — додаде злобно той.

Албрехт се извърна леко и през рамо отвърна:

— Колко интересно! При положение че иначе нямате нищо против някой млад еврейски задник, както чувам.

— Не предполагах, че давате ухо на всички гадни слухове.

— Само ако са верни, драги щурмбанфюрер. А сега си вървете, Грайф, и да не сте посмели да повторите обвиненията си или да се доближите до госпожица Малпран. Предупреждавам ви, не прекалявайте.

С крайчеца на окото си Дебора видя как Едноокия се поколеба за няколко секунди, а чертите му се разкривиха от омраза като някаква абсурдна маска. После изведнъж се отпусна, сякаш му е хрумнала нова идея. По лицето му се разля сатанинска усмивка, а в единственото му око проблесна черен пламък. Обзе я лошо предчувствие, цялата се разтрепери.

С болезнена сигурност знаеше какво ще предприеме сега този човек: ще си потърси нова жертва. Ще отиде при Якоб и ще го измъчва! Грайф махна царствено на хората си и излезе от стаята, без да пророни дума.

Веднага след това дребният лекар промуши предпазливо глава през вратата, но не посмя да влезе. Албрехт му махна да се приближи.

Щом видя как девойката се вкопчи в Албрехт, трепереща от глава до пети, той се завайка:

— Ах, горката госпожичка, какъв ужас само! Сега можете най-после да си починете. — Той вдигна приготвената спринцовка, но изчака позволението на Албрехт, който явно му внушаваше не по-малко респект от Грайф. Албрехт кимна едва забележимо и лекарят постави инжекцията толкова ловко, че Дебора нямаше време да протестира.

Лекарят несъмнено се водеше от добри намерения, но така осуетяваше плана й да потърси Марлене още тази нощ.

След малко Дебора започна да усеща отпускащия ефект от инжекцията и потъна в милостива забрава. Албрехт остана още няколко минути, вгледан в спящото й лице, и изследва синините по шията й. После се върна бързо в хотела и се увери, че скъпоценните документи от чантата му лежат на сигурно място в сейфа.