Джини Харцмарк
Последна възможност (8)

Осма глава

— Тоя пък какво искаше? — попита Черил, когато Русковски излезе.

По принцип се гордея със способността си да го давам по мъжки с такива типове, но се налагаше да призная, че разговорите с Русковски се отразяваха пагубно на нервната ми система.

— Наумил си е, че аз съм убила Барт Хекстър.

— Но това е абсурдно!

— Е, да, ама съм имала среща с него малко преди да го убият, а и ме завариха надвесена над трупа.

— Хайде де! Ако си го пушнала ти, защо ще оставаш за срещата? Не се връзва.

— Няма как да не се явя за срещата, иначе би изглеждало подозрително.

— Тъй или иначе, вече си заподозряна. Не трябва ли да си наемеш адвокат? — подхвърли предпазливо Черил.

— За какво ми е? Никого не съм убивала!

— По филмите точно това повтарят, докато им надяват белезниците.

— Благодаря ти, че го сподели с мен, Черил. — Въздъхнах и смених темата: — Успя ли да се свържеш с Хърман Гайс? — Това беше главния инспектор на Комисията за фючърсна търговия.

— Не, от сутринта е на заседание. Оставих му две крещящи съобщения.

— Тогава моля те звънни на Грег Шанахан.

— Той адвокат по наказателни дела ли е?

— Не. Клиент ми е — дилър на фючърси. Номерът му трябва да е във визитника „Ролодекс“.

— Все пак си мисля, че ти трябва адвокат.

— Трябва ми секретарка, която да ме свърже с Грег Шанахан — смъмрих я наужким.

— Окей, шефе! — изкозирува Черил.

— Обичам да ми се напомня, че съм шеф — подвикнах след нея.

— Няма опасност да свикнеш…

 

 

През останалата част от сутринта се постарах да изтикам смъртта на Барт Хекстър от съзнанието си и да се съсредоточа върху лавината книжа, изляла се върху бюрото ми. Ако се оставех, страховете щяха да ме подлудят. По гърба ми полазваха тръпки от мисълта, че в момента Русковски ровичка из банковите ми сметки. Знаех, че сигурно ще разпитва съседите, ще тика снимката ми под носа на таксиметровите шофьори в Лейк Вю Тауърс. Номерът с голата мадама на Хекстър ми подейства като леден душ.

В един часа Черил звънна по интеркома, за да ми предаде, че Елиът Ейбълман е дошъл в офиса за среща с Даниел Блументал и пита дали е удобно да се отбие за минутка при мен. Изпълнена с радост, че нещо ще отвлече вниманието ми, й казах веднага да го пуска.

Елиът Ейбълман оставяше безплодни всякакви опити за квалификация. Син и внук на полицейски инспектор, той бе изневерил на здравата семейна традиция. Завършил колеж, карал хеликоптер във Виетнам, получил орден за храброст и накрая се отдал на правото. Работил при всеизвестния адвокат за наказателни дела Елкин Кофийлд до момента, в който му просветнало, че предпочита безпристрастието на криминалистиката пред мъглявите награди на съдебната защита. Така се озовал в областната прокуратура, а после решил да стане частно ченге.

Елиът бе привлекателен по един ненатрапващ се начин, с мека кестенява коса и очи в същия цвят, не много по-различен от хилядите мъже в костюми от „Брук Брадърс“, стига да не сте мернали кобура му с браунинга автоматик.

Той влезе в кабинета ми с каната кафе в едната ръка и две чаши в другата.

— Казах на Черил, че аз ще те обслужа — обясни вместо поздрав и се усмихна. Това бе най-хубавото нещо през днешния ден. Усмивката на Елиът затопля кожата като игриво пролетно слънце.

— Та как е бизнесът? — попитах го аз.

— Бива. — Той се ухили палаво. — Лошите са повече от ченгетата и ние, частниците правим кариера.

— Препоръчала съм те на доста колеги. Радвам се, че са започнали да ти възлагат работа.

— Благодаря, Кейт. — Той обходи с очи кабинета ми. — Гледам, издигнала си се. Как се чувстваш като съдружник?

— Като момиченце на пръч купон — изтърсих съвсем искрено. — Съдружниците не знаят какво да правят с мен. Колегите ме мразят. Май всеобщото мнение е, че ме направиха съдружник толкова рано заради името ми, тъй като прибавянето му към бланките на фирмата ще издигне престижа й.

— Ти се скъса от бачкане, за да стигнеш дотук. Освен това, струва ми се, че напоследък все повече жени стават съдружници.

— По принцип да, но не и в „Калахан Рос“. Тук сме само четири. Маргарет Шуегър дойде като съдружник на „Епс & Финикс“ в Ню Йорк, заедно с клиентите си. Но честно казано, двете с нея обитаваме различни измерения. Като мине по коридора и хората буквално се просват в краката й. Такава е една непоклатима и лустросана. Озовем ли се в една стая, чувствам как се смалявам. С Елизабет Сайдъл е същото. Била е номер две в правното министерство на Джордж Буш. Сигурно ще се позавърти тук някоя и друга година да направи пари, пък после ще отхвърчи към Върховния съд. Виж, Клер Халпърн е голяма симпатяга, но е десет години по-възрастна от мен, а и има семейство. След третото отроче вече не намира време за кафета. Искам да кажа, работи, та пушек се вдига, но после тича вкъщи.

— Значи ти е самотничко…

— Аз към това се стремях. Не искам да се оплаквам. Просто е нужно време всички да свикнем. А дотогава гледам да не оставам сама в затънтените ъгли на библиотеката, че може да ме хлопнат с някой том по главата.

— Да си дойдем на думата, Кейт, ти как се забърка в тая история с Хекстър? Сутринта говорих с баща ми. Полицаите са пощурели. Аутопсията показала, че със сигурност е било убийство, независимо че са открили оръжието в колата.

— Оръжието е било в колата! Че как тъй не съм го видяла?…

— Търкаляло се е на пода в краката му. Не си го забелязала, защото не си се оглеждала за него. Сигурно не си могла да откъснеш очи от трупа.

— Но щом оръжието е било в колата, везните не накланят ли към самоубийство?

— Ченгетата смятат, че след изстрелите убиецът го е метнал през отворения прозорец.

— А откъде са толкова сигурни?

— Първо, раните са от лявата страна, а Хекстър е бил десняк. Хората си имат навици. Десняците обикновено се гърмят отдясно. — Елиът изви показалеца на дясната си ръка като спусък и ми показа колко е трудно да се застреляш отляво. — Освен това открили са частици от барут по кожата на лицето му и по опакото на ръката. Инстинктивно се е опитал да се предпази. Доста често се случва при раните в главата. Жертвата разбира какво става и първата й мисъл е да прикрие лицето си.

— Ммм… Гадно…

— Най-тъжното е, че убиецът си е направил излишен труд. Барт имал сериозни проблеми със сърцето. Патологът казал, че едва ли е щял да изкара лятото.

— Елиът, ти как ги научаваш тия работи?

— Трябва да знаеш, че ченгетата дрънкат повече от козметичките. Всеки си мисли, че работата им е адски вълнуваща, но истината е, че деветдесет процента от времето им е пълна скука — рутинни обаждания, справки, рапорти, отчети. Убийство като това е все едно финал на шампионата по футбол. Само то е в устите на всички. Не ми е ясно обаче защо и ти си замесена.

— Представлявам компанията му „Хекстър Комодитис“ и вчера сутринта имахме среща в имението. Комисията за фючърсна търговия им е вдигнала мерника за някакви нарушения. Заварих го още топъл и благодарение на това малко съвпадение, полицаите ме третират като заподозряна. Искат да ми арестуват цялата документация, свързана с Хекстър, сутринта изискаха от банката информация за сметките ми, а току-що имах рандеву с чаровника на полицейското управление в Лейк Форест, детектив Русковски, който ме е провъзгласил и за любовница на Хекстър.

— Ръсти Русковски? — прекъсна ме Елиът.

— Познаваш ли го?

— Преди няколко години работеше при баща ми. Вдигнал беше ръце от него.

— Некадърник ли е? Подозирах, че ще е някоя издънка.

— Не. Просто е без въображение — неспособен да импровизира, действа стриктно по устав. Само че убийците не се движат на стада. Баща ми все повтаряше, че Русковски е страхотно ченге, стига фактите да са очевадни.

— А как се е озовал в Лейк Форест?

— Политически рокади. Отвяха го заради убийството на Шауана Мортън. Сещаш ли се?

— Че как не? Да не съм била в кома? Месеци наред заемаше първите страници.

— Русковски водеше разследването и в интерес на истината здраво се потруди, но се мина година, а арест нямаше. Кметът си търсеше изкупителна жертва и Русковски се оказа най-естествения избор. Пое го доста тежко. Удари го на алкохолизъм. Като че ли и жена му точно тогава си събра багажа.

— Нищо чудно, че целият свят му е крив — отбелязах мрачно.

— Вероятно, когато в Лейк Форест са си търсели човек за отдел „Убийства“, не е било трудно да се спазарят за него.

— Аз се учудвам, че те изобщо имат такъв отдел. Винаги съм мислела, че там престъпленията се свеждат до някой и друг шамар на момчето, дето носи стиковете за голф.

— Значи не си чувала за Лесли Фасбайндър.

— Май не.

— Чикагските вестници наистина не успяха да раздуят случая. Тя беше на четиринайсет години. Една нощ се измъкнала от къщи, за да се срещне с гаджето, от нейния клас. Около три сутринта някакъв съсед викнал полиция, защото чул писъци. Ченгетата пристигнали и заварили хлапака да ридае, цял в кръв, над намушкания десетина пъти труп на Лесли Фасбайндър. И каквито са си умници, хвърлили един поглед на сценката и възкликнали: „Еврика! Ето ни го убиецът!“, щракнали белезниците на момченцето и го тикнали в ареста. После цяла нощ го заплашвали да си признае.

— Той признал ли?

— Не. Нищо не признал, защото нищо не бил направил. Двамата с Лесли се уговорили да се срещнат в горичката край нейната къща, но когато той се появил, тя вече била мъртва. Оказало се, че някакъв съученик ги чул и пристигнал на срещата преди титуляря. Имал психически отклонения, но пък и отдавна бил хвърлил око на Лесли. Полицаите обаче толкова време копаха в грешната посока, че докато се усетят, истинският убиец вече беше прикрил всякакви следи.

— И как свърши това?

— Зле. Освободиха гаджето. Родителите му бяха завели дело. Но ченгетата така и не успяха да съберат достатъчно доказателства, за да повдигнат обвинение срещу истинския извършител. Сега той е студент в Университета на Илинойс и си хойка с момичета. Но тогава в Лейк Форест решиха, че следващия път, когато се натъкнат на труп, със случая ще се заеме специалист, който да знае как да действа. Така че наеха Русковски.

— Значи съм загазила — изпъшках аз. — Ужасно съм загазила!

— Защо?

— Русковски си е навил на пръста, че аз съм убила Барт Хекстър.

— А не си ли? — Усмивката му компенсира въпроса.

— Нямам навика да си трепя клиентите, а пък и разполагам с по-достойни кандидати от него.

— Охо! Имало и други мръсници…

— Защо смяташ, че Хекстър е мръсник? Не четеш ли вестници, Елиът? Той беше пример за обществото, образец за самарянин, ярък носител на семейните ценности.

— Доколкото знам, да си мръсник е най-важната предпоставка за успеха в търговията с фючърси. Най-гнусните типове най-далеч стигат. Просто предположих, че Хекстър не може да е бил цвете за мирисане.

— Засега съм научила само, че е имал непоносим характер, командвал е всички около себе си, избухвал е за щяло и нещяло. Поне едно от децата му със сигурност го ненавижда.

— Дали не можем да кажем същото и за някой от твоите родители?

— Моите родители са си живи и здрави. Един шантав полицай обаче си е наумил, че аз съм видяла сметката на Хекстър. И трябва да ти кажа, Елиът, хич не е приятно…

— Разбирам те — отвърна с приятелска загриженост той. — Но не позволявай това да те разстройва. Накрая ченгетата винаги хващат убийците. Или поне почти винаги.

 

 

Открих Грег Шанахан в дъното на бар „Бъч Макгуайър“. Мятаха баскет с още един дилър. Залогът беше петарка на удар. Предложиха ми да се включа, но аз предпочетох да пийна скоч със сода. С чашата „Чивас“ в ръка наблюдавах умелите движения на Грег. „Макгуайър“ отдавна е любимото заведение за дилърите на фючърси и дори в понеделник вечер бе претъпкано с амбициозни последователи на Великия Гетсби и съответните момичета, гравитиращи около тях. Лицата наоколо бяха толкова млади, че се почувствах като на ученическа забава, само дето по столовете бяха намятани сака в цветовете на различните търговски фирми, по китките блестяха „Ролекс“-и, а подвикванията бяха за хилядарки, вместо за оценки и контролни.

Грег, горд от победата във войната под коша, се настани до мен на бара.

— Съжалявам, че се наложи да ме изчакаш. Не можех да пропусна възможността да оскубя тоя бунак! Все от нещо трябва да се живее, знаеш… — Той прекара ръка през къдравата си руса коса и поръча джин с тоник. Със синеокия си чар приличаше по-скоро на инструктор по сърф, отколкото на вещ печалбар. Ала аз не се заблуждавах. Грег, както и всички на борсата, бе обсебен от мисълта за светкавично забогатяване и без смущение ламтеше за още и още. И все пак, съдейки по униформата му за работа — дънки, маратонки „Найк“, омачкана риза, вратовръзка с накривен възел, пет пръста под разкопчаната яка, той можеше да бъде кое да е младо бизнесменче, отскочило до бара за едно бързо на път за вкъщи.

— Как я караш? — попитах аз и побутнах недвусмислено празната си чаша към бармана.

— Абе днес съм страшен късметлия! Сутринта още с отварянето ударих десет бона от две сделки, после още две и петстотин от джакпота за убийството на Барт Хекстър и накрая петдесет и пет долара от баскет. — Той подреди банкнотите върху барплота. — Не е зле, а?

— Какъв джакпот за убийството? Звучи доста перверзно.

— Ония ненормалници от „Евродолар“ го започнаха — защити се Грег. — Петдесетачка дали че е убийство и още една за точния час, до пет минути.

— Не може да бъде!

— Абе при нас има невероятни екземпляри. Ти трябва да го знаеш…

— Значи, викаш, не сте си вързали черно?

— Някои го обичат. Повечето обаче го мразят. Ама какво пък толкоз, по дяволите. Басът си е бас. Казвал ли съм ти, че Барт Хекстър ме назначи на борсата?

— Нямах представа.

— Да бе. Започнах като бегач за „Хекстър Комодитис“. Черния Барт лично проведе интервюто, макар че повече така и не го видях. Един приятел ми каза, че имало свободно място за търгуване с дойче марки. Естествено, аз понятие си нямах от фючърси, но моят приятел вика, че свършва работа в два следобед и тръгва по мадами. Все едно, аз се опитах да шашна Черния и му разправям: „Дойче марки? Много хубаво, аз пък по една случайност знам малко немски“. А той ми отговори: „Страшно интересно, но на мен ми трябва някой, дето може да брои до десет и да идва навреме“.

Разсмяхме се.

— И какво още би могъл да ми кажеш за Хекстър? Как мислиш, дали пък не е загазил на борсата? Ти чувал ли си нещо?

— Кейт, знаеш как е долу в залата. Какви ли не слухове се носят… Някакъв, който търгувал с фючърси за портокалов сок, веднъж пратил един от бегачите за сок от машината, само че тя нещо не била в ред и в чашата се изръсили парченца лед. Момчето се върнало при шефа и обяснило, че няма сок, защото е замръзнал, всички обаче си помислили, че реколтата е отишла на кино и за петнайсет минути цената на портокаловия сок скочила до тавана.

— Все пак, Грег, какви са клюките около Хекстър? — настоях аз.

— Стандартната помия. Нищо съществено. Просто завист… Човекът всеки божи ден правеше пари и то по много. Мразеше да губи. Говореше се, че не признавал никакви пречки, готов бил дори да провали някоя сделка, само и само той да е отгоре. Казвал ли съм ти, че съм излизал с дъщеря му?

— С Криси?

— Не-е-е-е… — Грег се ухили дяволито. — Имах среща с Щурата. С Марго.

— И как стана?

— Баща й ни уреди. От мен да знаеш, Хекстър беше голям играч. И мръсен при това. Преди да се сети за мен, прекарал половината мъже да я заведат на вечеря.

— И колко време бяхте заедно?

— А, само веднъж. Още ми държи влага.

— Защо? Провал?

— Не, не, просто идиотско — отговори замислен Грег. — Една сутрин с Барт се засичаме в асансьора. Забележи, въпреки че си минавам сделките през фирмата му, с него не си бяхме разменяли дума от онова интервю. И както си се возим в асансьора, той изведнъж почва да ме пита за работата; чул, че се справям добре със съкровищните бонове, което си беше истина, само дето неговите хора нито веднъж не пуснаха гювеч. И ми разправя: „Жената сигурно се пука от гордост“. Аз му казвам, че не съм женен, а той вика: „Сериозно? А имаш ли си гадже?“. Отговарям му, че нямам и тогава ме пита дали си падам по баскетбол. Аз се чудя накъде бие, а той като почна да го усуква… По едно време на мен взе да ми писва. Всеки момент ще удари гонгът за борсата. Накрая изплю камъчето. Искал да му направя една услуга. Рекох, че зависи, пък си мисля: не е зле Черния да ти е длъжен. Тогава той ми обясни, че дъщеря му била луда за баскетбол, обещал да я заведе на „Чикаго Булс“ срещу „Лейкърс“ довечера, но не щеш ли, наложило се да отлети за Вашингтон да лобира за борсата. Молеше ме да го заместя. Естествено, всеки би се зачудил госпожицата няма ли си приятели, та баща й е тръгнал да й търси компания по асансьорите, но аз бях под пара за отварянето на борсата, а Хекстър беше най-влиятелният човек тук…

— И ти се замъкна с Марго…

— По-важното е как доживях да го разправям. Оказа се, че тя не понася баскетбол, дори не знаеше кой отбор е на Чикаго. Баща й я натиснал да приеме и тя стои насреща ми и се звери, а аз се чудя какво да правя. Накрая й предлагам да продадем билетите и да отскочим да хапнем някъде. Обаче тя ми вика: „Не. Баща ми ужасно ще се ядоса, ако не отидем“.

— Е, не се ли позабавлявахте все пак?

— От момента, в който седна в колата ми, докато я върнах обратно вкъщи, не обели нито дума. Просто седеше с изтормозена физиономия, втренчена в една точка. На другия ден, като разправям на колегите, се оказа, че не съм бил единственият участник в надпреварата за развличане на Марго Хекстър. На някакъв му се явила по черен комбинезон и на високи токове. Той си затраял, ама тя го питала как я намира и той отговорил, че може би изглежда малко необичайно, а тя казала, че на сводниците трябва да им се угажда. Изобщо, адски е забавна… Най-лошото обаче беше, че Хекстър постоянно ме преследваше кога ще излизаме пак. Откачена история.

Барманът плъзна телефона към нас и ме погледна въпросително.

— Кейт Милхоланд?

— Да? Аз съм.

— Търсят ви.

Благодарих му и вдигнах слушалката.

— Кейт? Ти ли си? — чух отсреща разтреперания глас на Клодия. — Черил ми каза, че ще успея да те открия тук.

— Какво има? — попитах, а сърцето ми на мига се преобърна.

— Обаждам се от къщи. Портиерът току-що звънна отдолу. Пълно било с ченгета. Имали заповед за обиск.