Джини Харцмарк
Последна възможност (12)

Дванайсета глава

Не разполагах с никакво време, но любопитството ме отведе при Кен Кърландър. Заварих го в ъгловия му офис. Тъкмо се канеше да тръгва.

— Имаш ли минутка? — попитах го аз. — Искам да разбера как мина срещата с децата на Хекстър днес сутринта.

— Според очакванията ми. Това е деликатна ситуация, особено с индивид като Марго. След като сестрите си отидоха, поговорих насаме с Бартън Джуниър дали Марго е в състояние да се разпорежда с парите.

— В правен смисъл или въобще?

— В правен — отвърна сухо Кърландър.

— Сериозен казус. Много сериозен.

— Кейт, тук става дума за огромна сума. А всеки шарлатанин би могъл да й я измъкне, стига само да й се хареса.

— Това си е нейна работа — заявих с ясното съзнание, че няма да си спечеля точки пред Кърландър. — Ще се учудя, ако Бартън е на друго мнение.

— Вие с Бартън сте все комбина — заядливо ми се сопна той. — Но на кого мислиш ще реве Марго, като профука състоянието, което й е завещал баща й? Сега Бартън може и да няма кураж да повдигне въпрос за настойничество, но в крайна сметка резултатът ще е все един и същ. Марго, да го кажем по най-благоприятния за нея начин, е лабилна. Ще не ще, Бартън ще трябва да се грижи за нея. Ако го проумее още сега, прояви характер и изиска прилагане на правна процедура, поне ще си е осигурил средства.

— Но Барт много добре е знаел за забежките на дъщеря си. Спокойно е можел да й остави нейния дял под попечителство.

— Колко пъти сме го обсъждали… — въздъхна Кърландър. — Но Барт все таеше надежди, че тя ще се омъжи и ще се укроти.

— Мислиш ли, че в последния момент може да си е променил мнението? Може би това е била целта на онази среща с теб. — Хрумна ми, че на вечерята в петък нейното ясно афиширано намерение да се прояви като лесбийка може би все пак го е разколебало и той е решил да й отнеме контрола върху парите.

— Уви, така и няма да разберем какво е искал Барт.

— Ти уведоми ли полицията, че е пожелал да се видите?

— Не.

— А смяташ ли да го направиш?

— Не намирам каква връзка може да има с убийството.

— Защо не ги оставиш те да преценят?

— Не виждам основание да им отвличам вниманието.

— Кен, това не е някаква игричка. Отнет бе един човешки живот. Твое задължение като представител на правната система е да предоставяш на полицията всички факти, които по някакъв начин може да имат отношение към разследването.

— Моля ти се, Кейт. Трогваш ме. Явно си се изявявала в часовете по правна етика. Но ти изхождаш от принципите, а аз — от реалността. Детектив Русковски може да е опитен и компетентен, но той е от хората дето, за да открият една ябълка, ще изсекат цялата градина. Не виждам защо трябва да го насочвам към семейството. Причината за срещата, която е искал Барт Хекстър, ще бъде погребана заедно с него.

Знаех, че донякъде Кърландър има право. Но може би съвпадението, че се оказах на мястото на престъплението и в резултат на това — начело на списъка със заподозрените, или наистина часовете по правна етика все още бяха пресни в съзнанието ми, обаче като се прибрах в кабинета, отново оставих съобщение на Русковски.

 

 

Не съществува нормален човек, който час и половина преди началото на приема в помощ на болните от артрит да слуша по телефона описание на всички официални тоалети в десети размер от продавачката в „Нойман Маркус“. Лиън, един от куриерите, вече бе заминал с такси с кредитната ми карта в ръка и подробни инструкции относно изискванията ми. Нямаше никакъв шанс да си отида до Хайд Парк, да се преоблека и да се появя на приема навреме. Май Черил наистина беше твърде прозорлива.

Посвърших туй-онуй, докато Лиън пристигна с по една рокля в найлон, преметната през всяка ръка, и торбичка с черни сатенени обувки „Стюарт Вайцман“. Заключих след него вратата, пуснах щорите, хвърлих око на часовника и се заех с ревюто.

Роклите бяха красиви, но определено по-пищни, отколкото съм свикнала да нося. Смарагдовозелената бе с дълги ръкави и пола на годета, а изрязаният гръб задълбаваше прекалено ниско. Другата бе в мастиленосиньо и изглеждаше по-обещаваща — плътна по тялото, със столче яка, от която се спускаха дълги нанизи прозрачни перлички. Облякох я и се огледах изпитателно в замътеното тясно огледало на вратата на гардероба. Онова, което неизменно разочароваше майка ми, моментално се набиваше на очи.

Прекрасна рокля, но намъкната от една поизтощена адвокатка по фирмено право с недостатъчно сън и още по-малко грим. Въздъхнах, примирена със съдбата и издърпах фуркетите от кока. Наведох се надолу, както ме е учила гувернантката и яростно разресах косата си. Усуках я обратно, забучих фуркетите и затършувах из чекмеджето за червило и спирала. Не открих нищо и се прехвърлих на бюрото на Черил. Нейната тоалетна чантичка си бе на място, така че мацнах няколко спасителни щрихи, изплезих се на отражението си и хукнах навън едва с двайсетминутно закъснение.

 

 

Изкачих на бегом широките каменни стъпала на Музея по естествена история и се почувствах малко като Пепеляшка — хем не където ми е мястото, хем закъсняла. Музеят бе любима територия за всякакви благотворителни събирания и тук, в сянката на рунтавия мамут върху мраморната ротонда, неведнъж съм яла изстинали предястия и съм отпивала от стопленото вино. Съобщих името си на рецепцията, взех си номерчето за мястото и табелката за наддаването на търга и тръгнах да търся Стивън.

Заварих го пред препарираните пингвини, украсяващи все същата замръзнала арктическа сцена, както още отпреди моето раждане. Той се беше изтупал и както винаги изглеждаше в стихията си. В цялата зала нямаше нищо по-бяло и ослепително от неговата риза и чаровната му усмивка. Вместо поздрав, обгърна с ръка талията ми.

— Успя, Кейт! Нали познаваш Ед и Хепи Ласар?

Протегнах ръка на строителния предприемач, а на най-новата госпожа Ласар заявих, че се радвам да я видя. Край нас мина келнерът с шампанското и Стивън ми поднесе една чаша.

— Тъкмо споделях, че всички сме доста изненадани от присъствието на Криси Чилкот — зашушна съзаклятнически Хепи.

Погледнах зад рамото й. Без никакво съмнение там, сред групичка изпълнени със съчувствие приятелки, стоеше голямата дъщеря на Барт Хекстър, бледа, но красива, в рокля от черна дантела.

— Тя наистина е в управителния съвет на фондацията — продължи Хепи, — ама все пак, още дори погребението не е минало.

— Мисля си, че от съвсем малка Криси винаги е правела каквото й хрумне — отбеляза любезно съпругът й. — Едва ли баща й би очаквал да се държи по по-различен начин.

— Не знам — отвърна жена му, — от онова, което съм чувала, тя не може да понесе мисълта, че някой някъде ще се забавлява без нея.

— Много държа да видя за какво ще наддаваме тази вечер — обадих се аз, за да сменя темата; клюките за семейство Хекстър ме караха да се чувствам неловко.

Стивън изискано се извини, че ги напускаме и двамата се отправихме към крилото по геология, където бяха наредени дългите маси с даренията, които щяха да се разиграват на търг. До всеки предмет имаше лист за предлаганите суми.

— Много ти отива тази рокля — каза Стивън, докато разглеждахме билетите за симфонични концерти, кувертите за вечери и пътувания, бижутата и произведенията на изкуството — всичките предоставени за събиране на пари за изследвания на артрита. — Нова ли е?

— Съвсем. Съжалявам, че закъснях, Стивън. Историята с Хекстър ми поглъща цялото време.

— Поне си освободила Криси.

— Ти май наистина се чувстваш засегнат, че я виждаш тук — върнах му го аз.

— Ами, грозно е. Баща й току-що е бил убит, а тя тръгнала на парти. Знаят ли вече кой го е направил?

— Не. Днес сто пъти звъних на детектива, но все го нямаше, явно още нещо разследва. — Някак си не вървеше както стоя ей така с вечерната рокля да призная, че по всяка вероятност Русковски разследва не друг, а самата мен.

— Истински ми е мъчно за семейството. — Племенницата на Стивън почина неотдавна, при ужасяващи обстоятелства, и лицето му за миг помръкна. После нещо привлече вниманието му и той се надвеси над масата. — Виж колко красива гривна! — възкликна и я взе в ръка. — Дай да ти я сложа.

Покорно протегнах китката си, а Стивън закопча гривната. Представляваше низ от овални сапфири в обков от платина, прикрепени един към друг с кръстчета от миниатюрни диаманти.

— Много ми харесва! — продължи възхитен Стивън.

— Нарича се прегръдки и целувки — обадих се аз и изведнъж усетих някакво странно притеснение. — Нали разбираш, хиксче и кръгче. Майка ми има подобна.

— Как ти се струва?

— Хубава е.

— Значи ще ти я купя.

— Не, Стивън, недей! Много си мил, но аз не нося никакво друго бижу, освен халката.

— Но, Кейт, толкова ти отива. Поне ми позволи да участвам в наддаването. Все пак каузата е благородна.

Замълчах си. Почувствах се неспособна да изразя смущението си — първо от признанието на майка ми за корицата на „Чикаго Магазин“, сега пък и това… Стивън записа офертата си и продължихме нататък.

Останалата част от коктейла прекарахме в разговори с различните специалисти по артрит, фармацевтичната компания на Стивън, „Азор“, току-що бе пуснала ново противовъзпалително лекарство, което бе показало изключителни резултати в третирането на юношеския артрит. Появяването на Стивън тук, на галавечерта на фондацията за борба с артрита, представляваше част от връзките с обществеността по този проект. Аз вървях след него, докато той омайваше ревматолог след ревматолог, и всячески се стараех да изглеждам като негов придатък, служещ за украшение.

В известен смисъл Чикаго е малък град и по такива места срещаш все познати лица, особено като помислиш колко са хората, готови да намъкнат смокинг или съответно вечерна рокля, при това в сряда, и да се изръсят четиристотин долара за съмнителното удоволствие да набиват посредствени специалитети в някакъв си усоен музей. А имаше и нещо, което ми се струваше доста обезпокоително.

Когато започнах работа, си мислех, че по време на следването си всички са се променили като мен, създали са своя ценностна система и са натрупали достатъчно жизнен опит, за да отхвърлят или поне да погледнат с критични очи на избора на родителите си. И сега всеки път се изненадвам да видя как връстниците ми бързат да заемат местата на своите предшественици.

Много от тях бяха тук тази вечер и си кимаха едни на други. Жените в тоалети на Де ла Рента, измършавели от диети, обсъждаха конете си, разводите си и проблемите с гувернантките. Животът, който водех аз, ме бе превърнал в аутсайдер. Връзката ми със Стивън само разширяваше пропастта. Половината от приятелките ми от детинство се питаха какво пък може да види в мен един тъй привлекателен и неангажиран мъж като Стивън Азорини, а останалата част не проумяваха как съм се оставила да ме използва така. Гледах ги сега: всеки кичур от прическите им на своето място, бижутата проблясват игриво, раздават се усмивки, обменят се клюки, вече се кроят планове за пластични операции… Не можех да не си задам въпроса дали наистина не съм една кръгла глупачка, затова че съм предпочела да имам точно моите тревоги, а не техните.

Сетих се за детектив Русковски и вътрешностите ми се обърнаха. Въпросителните бяха станали още повече. Елена е видяла пистолета в чекмеджето на Хекстър в петък сутринта. В неделя вече го нямаше. Барт Хекстър е пожелал спешна среща с Кен Кърландър. Една млада жена на име Тори Лойд твърди, че му е любовница и иска пари. Някой е изтрил всички файлове, свързани с разследването на Комисията. Убитият е държал в бюрото си голи снимки на неизвестна жена. Шефът на Комисията затяга каишката и диша във врата ни. И накрая незначителният проблем, че в неделя сутринта някой е станал раничко, пуснал е пистолета в джоба си и е застанал на пусия край шосето в имението на Хекстър.

Стивън ме докосна по рамото. Стреснах се и се огледах. Почти всички гости се бяха оттеглили към залата за вечеря. Кой знае колко време съм седяла така, втренчена в безкрайността.

 

 

Вместо към къщи, помолих Стивън да ме закара до офиса, за да си взема чантата, куфарчето и колата. Новата гривна със сапфири и диаманти лъщеше нелепо на китката ми.

— Майка ми се отби днес при мен — обадих се, като завихме по Ла Сал стрийт.

— Ясно. Трябва да провесим нова плитка чесън на вратата. Старият очевидно е изветрял.

Засмях се, но не се стърпях да зачекна темата.

— Предаде ми, че щели да ни снимат за корицата на „Чикаго Магазин“.

— О, по дяволите! Аз още се колебаех дали изобщо да ти го предложа. Какво точно ти каза?

— „Чикаго Магазин“ възнамерявали да пускат поредица от очерци за двойки, които са на влиятелни постове. Спомена кои щели да бъдат другите, но не ги запомних.

— Как пък е успяла да го разбере?

— Дъщерята на една нейна приятелка работи там. Майка ми е включена в мрежата, където слуховете се разпространяват със скоростта на светлината.

— Джоди, завеждащата връзките с обществеността, ми подхвърли идеята едва тази сутрин. Според нея щяло да се отрази добре на „Азор“. Реших да го обсъдя с теб.

— Аз си мислех, че сте се отчели пред пресата поне за пет години напред.

— Джоди твърди, че така ще достигнем по-широка аудитория.

— Значи искаш?

— Зависи ти какво мислиш. — Стивън спря пред офиса ми, обърна се към мен и каза тихо: — Знам колко мразиш такива сеири. Не искам да те насилвам.

След като миналата година спаси „Азор“ от принудително изкупуване, римският профил на Стивън украси страниците на не едно бизнес издание. Дори и на мен не ми се размина. Посети ме една хитроумна младичка репортерка от „Бизнес Уийк“, за да напише статия за правната защита на „Азор“. Именно така една сутрин се озовах легнала на пода в кабинета, докато някакъв раздърпан фотограф и асистентът му с неясна полова ориентация нареждаха около главата ми така наречените „надгробни камъни“. В моя свят това са съобщения за извършени сделки, в черна рамка и сбит стил, които се публикуват в деловата преса. Понякога при сключване на договора страните получават за спомен копия от „надгробните камъни“, поставени вертикално в пластмасови кубчета. На фотографа явно му беше омръзнало от върволицата адвокати с куфарчета, та реши да даде полет на въображението си. Може и да е било много оригинално, но когато и да зърна снимката (Стивън я държи на видно място в кабинета си), все си спомням идиотското усещане как лежа на мокета в кабинета.

Наистина мразех тия сеири, както красноречиво се изрази Стивън, но онова, което ме мъчеше значително повече, бе неминуемият извод за нас двамата. Както винаги обаче ми се струваше невъзможно да облека в думи притесненията си по този въпрос. След като не можеш да зададеш въпроса: „Какво изпитваш към мен“, как изобщо да коментираш връзката? Със Стивън открай време си имахме своите негласни тайни. Преживели бяхме толкова много — ученическите години, болестта на Ръсел, посегателството над „Азор“, убийството на племенницата му. И все пак думи като: „Самотно ми е. Ела ми на гости довечера“ лежаха неизречими под непреодолими слоеве мълчание.

— Трябва да се допитам до управителния съвет на „Калахан Рос“ — отговорих най-накрая. — Той ще прецени дали е подходящо за фирмата. Ще можеш ли да изчакаш ден-два?

— Окей. — Стивън ме потупа по ръката за довиждане. — Благодаря ти, че дойде тази вечер. Знам, че заради убийството нямаш свободна минутка.

— Лека нощ — пожелах му аз. — И благодаря за гривната.

 

 

Цялото ми същество интуитивно се противеше на мисълта за интервютата в списанието. Не ми беше ясно обаче дали нежеланието ми е продиктувано от неизбежните въпроси за близостта, която не съществува, или е просто страх от създаването на тази близост. А дали Стивън настоява единствено заради положителното отражение върху компанията му, или смята, че като обявим открито връзката си, тя от само себе си ще придобие по-реални измерения? Нямах представа. Със Стивън бяхме приятели повече от десет години, а все още знаех твърде малко за онова, което се крие под повърхността.

Приятно ми беше да заваря Клодия у дома, когато най-после се добрах дотам.

— Супер рокля — възкликна тя, — ама не изглеждаш особено очарована.

— Стивън ми купи гривна от търга. — Повдигнах ръка, за да я разгледа.

— А, това обяснява всичко. И аз се вкисвам, когато някой ми подари скъпо бижу.

Строполих се във фотьойла и си изритах обувките.

— Но какво означава то?

— Бавно ги схващаш тия работи, Кейт. Нали помниш, че в пети клас щом някое момче те ощипе, значи те харесва. Е, сега само дето момчетата са пораснали и забогатели.

— Знаеш, че при нас със Стивън е различно. Поне аз така си мисля.

— О, да! Още малко и ще се хвана. Сутринта си изпуснах лещата и познай какво намерих точно там, където седиш в момента? От къде на къде слиповете на Стивън ще се озоват в нашия хол? Да не би да сте правили литературен анализ на задните си мисли?

— Стига, стига! И без това съм ядосана заради Хекстър. Застреляните клиенти винаги ми действат на нервите.

— Все още ли си любимка на ченгетата?

— Знам ли? Ти как мислиш? Предполагам, заподозреният научава последен.

— Една моя приятелка прави специализация по пластична хирургия и можем да я помолим да ни услужи с някоя глава, в случай че твоите приятели се върнат за повторна проверка на фризера.

На вратата се звънна и двете се спогледахме.

— Чакаш ли гости? — попита Клодия.

— Не. А ти?

— Не.

Станах и натиснах копчето на домофона. В Хайд Парк нощните посетители без покана не могат да разчитат на любезности.

— Кой е? — попитах рязко.

— Детектив Русковски — изръмжа познатият глас.

— Качете се — просъсках в отговор и се приготвих за най-лошото.