Джини Харцмарк
Последна възможност (11)

Единайсета глава

— Къде, по дяволите, се е запилял тоя смотаняк Бартън? — изкрещя насреща ми Савидж. Новият ден на борсата набираше скорост и емоциите започваха да вземат своето. Челото на главния дилър вече блестеше от капчици пот, по луксозната риза бяха избили мокри петна. — Каза, че ще дойде да обяви сделките. Вчера се завъртя, хвърли око на монитора, подметна няколко идеи и изчезна. Днес никакъв не се вясва. Какво си въобразява? Тука нямаме отпуски по болест.

— Трябваше да се срещне с адвоката си във връзка със завещанието.

— Борсата него ще чака! Това да не е колеж! Тук война се води. Вече десетина клиента ми заявиха, че ако не им се обади лично, прекратяват договорите. И без туй котировките са пощурели. Кръвчицата ни ще изпият.

— Ще се опитам да го открия.

Савидж бутна телефона към мен.

— Кажи му да си размърда дебелия задник. Помолих да извикат Бартън и му обясних ситуацията.

— Идва — успокоих Савидж, след като затворих.

— Е, сети се най-после…

— Карл, знаеш ли, искам да те питам нещо. Мъча се да издиря едни папки, които Барт трябваше да ми даде в неделя. Изчезнали са. Става дума за вашия клиент „Диодар Комодитис“. Във връзка с разследването на Комисията.

— Комисията е една банда тъпанари.

— Твърдят, че Барт е търгувал съвместно с „Диодар Комодитис“, за да прехвърли лимита на соевите семена.

— Това са пълни дивотии. Защо ще му е на Барт такова нещо? Ама че идиоти.

— Всички компютърни данни за сделките са унищожени.

— Какво!?

— Госпожа Тайтълбаум провери.

— Сигурно е някаква грешка. Кой ще тръгне да трие файлове за клиентите? Ония кукли в счетоводството мислят с един общ мозък четирите.

— Лесно ли е да се изтрият файловете?

— Знам ли? Аз компютъра го гледам само заради цените от „Куотрон“. Трябва да питаш Лорета. Тя ги разбира тия работи.

— Лорета Реш?

— Аха. Тя отговаря за клиринга и прави висшия пилотаж.

— Ще помоля нея в такъв случай. Може би ще успее да възстанови файловете. Но има ли друг начин да съберем информацията наново?

— Ще изискаме разпечатка от клиринга. Те пазят данни за всички сделки. Ние държим само разписките. За кой период става дума?

— От февруари до април миналата година.

— Значи все още са при тях. Обърни се към Тим.

 

 

Отделите на „Хекстър Комодитис“, които обслужват дилърите и обработват разплащанията, се помещаваха в отделно крило на сградата. Тук не се отбиваха клиенти и съответно обзавеждането бе подбирано единствено с оглед на функционалността. Вместо тежкарска приемна с дъбова ламперия, специалистите по клиринг се радваха на мек диван, видеоигри и флипер. Едната стена бе покрита с дървени кутийки за съобщения с името на съответния дилър. В ъгъла имаше голяма дъска, облицована с корк, където се обявяваха котировките за деня. До нея тихичко жужеше автомат за газирани напитки.

Дилърите на фючърси носят офисите си в джоба на сакото. Единственото, от което имат нужда, или по-точно, за което има място на претъпканата арена на борсата, са дебело тесте формуляри за заявка, стегнати със специален ластик за късмет, наръч моливи, очукан калкулатор, таблетки с мравчена киселина. Средствата, изхарчени за каквото и да било — бюро, телефон, чекмедже за заключване на портфейла, са всъщност хвърлени на вятъра. Клиринговата фирма, която обработва успешно трансакциите, не е особено стриктна с контрола върху резервите и предоставя някои екстри като баня с душ и лична секретарка, лесно привлича клиенти.

Всяка клирингова фирма си има свой облик и се обгражда със себеподобни. За клиринга на „Хекстър Комодитис“ бях чувала истории, които създаваха впечатлението, че самият Барт Хекстър или репутацията му още от брокерските времена са имали лавинообразен ефект. Там се навъртали силачите от бизнеса, тръгнали от нулата и превърнали се в безогледни печалбари, които пресичали тъмната орбита на борсата като ярки комети; там в почивките се играело покер на вързано и след края на работния ден оцелелите лакомо разграбвали парсата. Докато прекосявах фоайето, видях групичка брокери да залагат кой какви монети стиска в юмрука си.

Открих Лорета Реш в скромен кабинет зад две редици компютри. Тя се изправи и ми протегна ръка, като проблесна с аления си маникюр. Наистина привлекателна жена около четирийсетте. Косата й бе в разкошни, макар и изкуствени тъмночервени оттенъци, подстригана престорено семпло на черта. Симетричните вежди се извиваха в идеална дъга над стряскащо зелените контактни лещи. Сакото й, в яркожълто, бе метнато на облегалката на стол. Деколтето на блузата от черна коприна спираше дъха. Без съмнение стремежът бе зашеметяващ сексапил. Интересно дали мъжете смятат целта за постигната. Представих й се и обясних проблема с изтритите файлове.

— Да, вече разбрах. Рита, една от машинописките, току-що ми съобщи. Много беше притеснена. Аз не мога да го проумея. Архивиращата система почти изключва възможността нещо да изчезне по погрешка. — Тя се завъртя към терминала и придърпа клавиатурата. — Да видим какво ще се появи. Чух, че сте била в имението онази сутрин. Не е хубаво човек да любопитства за такива неща, но не мога да се сдържа. Знае ли се кой го е направил?

— Лично аз не съм в течение. Вестниците не казват. И полицията мълчи. Може би вие имате някакви догадки?

— Не, за съжаление. Точно това най-много ме мъчи. От години познавам Барт, но изобщо не ми хрумва кой би могъл да е. Наистина не бих казала, че Барт беше особено обичлив. С неговия характер няма как да не си създаваш на всяка крачка врагове, но чак пък толкова, че да го убият…

— Не е бил свързан с организираната престъпност, нали?

— Барт? Шегувате се! Е, говори се, че долу се въртят мръсни пари, но по борсите витаят какви ли не слухове. Барт нямаше нищо общо с мафията. Та той беше толкова преуспяващ.

— Може някой да му е завидял. Може да е решил, че трупа пари на негов гръб и да е побеснял.

— Брокерите често стават жертви на завистта. Доста по-често се случва да избеснеят. Всеки ден долу има поне един юмручен бой. Ала очарованието на нашия бизнес е, че на следващия ден пазарът отваря на нова сметка. От теб се иска само да дойдеш сутринта и да си отмъстиш. Просто не мога да повярвам, че има връзка с работата. Трябва да е нещо лично.

— Полицаите ме питаха дали семейният му живот е бил щастлив. Вие как мислите?

Лорета извърна за миг очи от екрана.

— Бракът не прави човек щастлив. Тези работи ги разбирам сигурно по-добре от всеки друг. Но знам и следното: Барт обичаше три неща на този свят — риска, парите и Памела, а от тях най-много го беше страх да не загуби нея. Сигурно звучи странно да излезе именно от моята уста. — Тя отново погледна в монитора. — Не е тайна, че с Барт имахме нещичко. Не продължи дълго. Вероятно, защото нямаше никакъв шанс той да напусне жена си. Прекалено се бе пригодил към нея, беше се превърнала в негова втора природа. С Памела нямаше нужда да се прави на такъв, какъвто не беше и спокойно си показваше дребната сприхава душичка. Изпитваше ужас, че може да се разделят. Трябваше ми време, за да го осъзная.

— Защо се е страхувал толкова? — попитах изумена.

— Защото тя има повече пари от него.

— Но той си е имал достатъчно пари. За какво са му били нейните?

— Да, обаче неговите пари бяха по-различни, нали? С тях можеше да си купи ролс-ройс и да построи къща палат. Но парите на Памела му отваряха вратите за онези фукняви клубчета и партита, които с такова удоволствие презираше. Разправяше, че конете на приятелите им били по-красиви и два пъти по-умни от тях. Казваше, че ако ги пуснеш на борсата със собствените им пари, ще подмокрят гащите. Приятно му беше да демонстрира превъзходство, но нито за миг не забравяше, че ако не бе Памела, те нямаше да го допуснат да прекрачи прага им. Не твърдя, че е внимавал да не я разгневи, но все се стараеше да не прекалява.

— А щом е бил така пристрастен към риска, не смятате ли, че може да е загазил на комар?

— Барт не беше като брат си. Двамата обожаваха хазарта, но Барт никога не залагаше повече, отколкото можеше да си позволи да загуби. Пресметлив си беше.

— Всички само това повтарят. Имаше врагове, но в рамките на нормалното; никой, който толкова да му е набрал, че да го убие.

— Това обаче е лъжа — подхвърли Лорета и се намръщи срещу компютъра.

— Лъжа? В какъв смисъл?

— Все пак някой го е убил.

Седях и я гледах как трака по клавишите и се взира в екрана с все по-загрижено изражение. По едно време се обърна към мен.

— Нищо не разбирам. Рита е права. Всичко е изтрито и това е.

— Мислите ли, че Барт може сам да ги е изтрил?

— Абсурд. Барт не знаеше къде е копчето за включване. А и системата показва, че файловете са били изтрити в осем часа и четирийсет и шест минути в понеделник. Барт вече е бил мъртъв.

 

 

Наложи се и аз, и Бартън Джуниър да пуснем в ход тежката артилерия, за да принудим Тим да изрови оригиналните квитанции за сделките от недрата на сутерена, служещ за склад. Все още не ми беше ясно дали Тим е тъп, мързелив или просто парализиран от смъртта на чичо си. Твърде скоро обаче ми стана съвсем безразлично. Достатъчно време ни загуби с немощни оправдания колко трудно ще му бъде да ги открие и как тъй или иначе те няма да ни свършат никаква работа. Подозирах, че не му се тършуваше. Едва когато му дадох да разбере, че няма да си тръгна и ще му вися на главата, докато не ги получа, благоволи да се замъкне в хранилището. Разбира се, заключих, че ако той ми е подчинен, няма как да не прекарваме деня в крясъци. Само че, за разлика от Барт, аз за нищо на света не бих го наела да работи за мен.

 

 

Преди да приключа с борсата се отбих в офиса на Клиринговата корпорация, за да ми разпечатат копия от списъка със сделките. Щом се прибрах в „Калахан Рос“, се обадих на Стивън. В момента беше на съвещание, затова предадох на секретарката му, че вероятно малко ще закъснея за приема на фондацията за борба с артрита и ще се видим направо там.

Излапах един италиански сандвич с бифтек, който си купих от мърлява улична сергия, и казах на Черил да ми извика Шърман Уайтхед. Той постъпи при нас преди около година и беше моят личен черноработник. Макар и отличник от университета, очевидната му темерутщина го бе лишила от благоразположението на останалите съдружници. С ошмулената си подстрижка и измачкания костюм той спокойно можеше да мине за двойник на Тим Хекстър, само че изключителният интелект компенсираше всичките му недостатъци.

Шърман се появи след няколко минути. На лицето му бе изписано онова характерно изражение на ужас и възмущение, с което низшите сътрудници посрещат интереса на началството в края на работния ден. Обясних му, че всеки миг ще пристигнат квитанциите от сделките и компютърните разпечатки от „Хекстър Комодитис“ и че до утре сутринта трябва да бъдат засечени документ по документ. В чест на Шърман съм длъжна да отбележа, че той прие задачата достойно и обеща да ми се отчете веднага, щом дойда на работа.

Тъкмо щях да направя пореден опит да се свържа с детектив Русковски, когато от приемната ме уведомиха, че някаква жена желаела да се срещне с мен. По гласа на момичето стана ясно, че посетителката се различава от лъскавите ни клиенти, които се извървяват ежедневно през офиса. Отгатнах също и че тя е наблизо и Лилиан не може да говори свободно. Поне не е от полицията, помислих си аз.

 

 

Жената се оказа на моите години, но от един съвсем различен свят. Слаба, чернокоса, с хубавичко лице, но изкривено от раздразнение към живота. Роклята й беше строга, но от шарена басма, а обувките от изкуствена кожа — с болезнено заострени върхове и ужасно висок ток. Знаех, че съм я виждала някъде и то съвсем наскоро, но ми трябваше известно време, за да се сетя, че това е вечно вкиснатата камериерка на Хекстър.

— Здравей, Елена — поздравих я аз, като в последната секунда налучках името й. — Защо не седнеш да ми разкажеш с какво мога да ти бъда полезна?

Тя се настани в предложения стол и се втренчи подозрително в мен.

— Дошла да питам колко оставил господин Хекстър. — Гласът й бе едновременно мек и наострен. От акцента й стана ясно, че е от Южна Америка.

— Опасявам се, че трябва да се обърнеш не към мен, а към Кен Кърландър. Той отговаря за имуществото на семейство Хекстър. Мога да му се обадя и да ти запиша среща.

— Не искам с него! — възпротиви се бурно тя.

— Но защо? Ако Барт Хекстър те е споменал в завещанието си, господин Кърландър в най-скоро време ще се свърже с теб.

— Не искам с него! Той приятел на оная. — Елена изсъска нещо, което определено не бе на английски.

— Коя?

— Госпожата.

— Учудвам се, че имаш такова отношение към твоя работодател.

— Тя никаква на мен. Тя ме уволнила. Не казала нищо. Пари не дала. Нищо!

— Доколкото разбрах, освободила е целия персонал. Възнамерявала да замине за Флорида.

— Тя уволнила не затова. Тя уволнила, защото бавно идва на звънец. Казва, че все я гледа с кравешки очи. Не дала пари. Просто рекла: „Отивай си, Елена. Взимай нещата и да те няма“. Изхвърлила Елена на улицата.

— Съпругът й беше убит. В такива трагични моменти хората не са на себе си. Понякога говорят без да мислят и нараняват другите.

— Какво нараняване! Загубвам работа. Няма пари, няма храна, няма къде да живее. Лесно й на оная, в огромна къща. Елена губи работа. Ето това е трагедия! Губи работа, защото знае онова, дето госпожа крие.

— Елена, трябва да внимаваш какво говориш! — скастрих я строго.

— Елена няма какво да внимава. Госпожа да му внимава. Мисли, че като без работа, се връща в Гватемала и никой не научава за пистолет.

— Какъв пистолет?

— Пистолет на господин. Дето в чекмеджето на бюро. Госпожа толкоз стисната. Като почвам работа, казва, че плаща двеста на седмица. Двеста на седмица — малко. Сестра камериерка при госпожа Франклин. Взима четиристотин двайсет и пет плюс три седмици ваканция в родина. Прибирам вкъщи и мисля госпожа Хекстър луда скръндза. Вечерта от агенция за работа обаждат се и викат госпожа Хекстър дава чек за двеста, а господин Хекстър плаща брой сто и петдесет. Ама само да не казва на госпожа.

— Какво общо има тук пистолетът?

— Господин Хекстър държи пистолет при пари. Вижда го петък, когато плаща.

— Миналия петък? В колко часа?

— Петък сутрин.

— Какъв пистолет?

— Какъв пистолет? Какъв пистолет? — повтори като ехо тя, сякаш мисълта, че може да съществува повече от един вид, й се стори абсолютно налудничава. — Черен пистолет.

— Полицаите разпитваха ли те?

— Да, да. Полиция дошла. Задавала въпроси. Като на телевизия.

— И съобщи ли им за пистолета?

— Не. Те не питат за пистолет. Питат за господин и госпожа. Дали щастливи. Дали се карат. Дали спят заедно.

— Но ти не спомена за пистолета?

— Те не питат. Питат за скандал. Казвам им, скандал постоянно. Скандал сутрин. Скандал вечер. Петък вечер деца на гости. Скандал с всички. Неделя сутрин преди да тръгнем на църква, все още скандал. Полиция пита за какво бил скандал. Аз им викам: „Ако слушаш скандал на богати, луд ставаш. Елена не слуша“.

— Елена — започнах бавно, за да спечеля малко време, — ако желаеш, аз бих могла да поговоря с Бартън Джуниър за едно малко обезщетение.

— Господин Бартън добър човек. Малко смешен. Моля, говорете с него.

— Как мога да те намеря след това? При кого живееш?

— Живее при сестра у госпожа Франклин. Тя добра жена. Елена глади там. Ще дам телефон.

Уверих я, че ще направя всичко възможно да й издействам обезщетение и я подканих към вратата. После за сетен път звъннах на детектив Русковски.