Джини Харцмарк
Последна възможност (7)

Седма глава

Мраморните колони, разположени от двете страни на махагоновата врата към офиса на „Калахан Рос“, изглеждаха твърде нелепо на четирийсет и втория етаж. Легендата разказваше, че Юалд Калахан, основателят на фирмата, ги купил от фалирала банка, за да придават тежест и да вдъхват уважение към неговата бързо развиваща се адвокатска практика. Сега, иска ли питане, нямаше отърваване от тежестта и уважението. Армията от адвокати — двеста в Чикаго и по офиси в Ню Йорк, Вашингтон, Лос Анджелис, Атланта, Лондон, Париж и Брюксел, дирижираше водовъртежа на световния бизнес.

В църковния сумрак на приемната висеше списък на съдружниците в златна рамка. Моето име бе последно. През февруари тази година ме приеха за най-младия съдружник през величавата история на фирмата.

В миговете на стаен копнеж преди това събитие си фантазирах как присъединяването ми към съзвездието от съдружници ще донесе със себе си чувство на удовлетворение и гордост. Вместо това обаче получих подробна информация за управлението на фирмата, избавление от мечешката прегръдка на непоносимия ми пряк началник и естествено, по-яка заплата. Онези колеги, дошли във фирмата преди мен, но останали с пръст в уста на опашката, ме даряваха с коктейл от страхопочитание и жлъч. Завистта, както се вика, е като лоша кашлица, не можеш да я преглътнеш. Съдружниците ме посрещаха със смесица от сърдечност и подозрителност. В „Калахан“ жените съдружници са само четири, заедно с мен, и в началото падна голямо цъкане относно годините ми и пола.

Все пак не могат да се отрекат привилегиите, съпътстващи повишението в чин. Новият ми офис представляваше една причудлива игра с пространството. Прозорецът бе с изглед на запад и ако се покатериш върху библиотеката, виждаш дори реката. Даже съседът ми си беше жива легенда — Хауърд Акерман, ругаещото страшилище на съдебните зали с папийонка и телени рамки на очилата.

Летописците твърдят, че като защитник на голяма корпорация по някакви изцяло технически обвинения за манипулиране цените на акциите, след пространното встъпително слово на прокурора той съвсем бавно се изправил, почесал се по темето и изсумтял: „Хубаво. Ама няма как да го докажете“. После спечелил делото. Понякога го чувам през дебелата стена да кръстосва напред-назад и да изстрелва аргументи срещу въображаемото жури.

Минах покрай кабинета му. Както обикновено, вратата зееше отворена.

— Значи си гръмна клиента, а, Кейт? — подвикна отвътре.

— Никога не подценявай жените!

— Щом и тия номера си ги научила, вече ще те нервирам с мярка.

Тропнах куфарчето върху бюрото, съблякох си сакото и го метнах върху облегалката на стола. Моят кабинет е моят пристан, където горчивината и мъката на миналото са затиснати от дежурния конвейер телефонни разговори, папки и съвещания на сивото ежедневие, наречено корпоративна юридическа практика. Естествено, то е изпъстрено с кризисни ситуации и дори бедствени положения, но в крайна сметка потърпевшият е все някой друг. Аз ги разплитам от почтително и безопасно разстояние, като си таксувам времето с точност до една десета час.

Прегледах напечатания график за деня и пощата, отворена и подредена по предполагаема степен на важност. Черил, секретарката ми, се появи с дебело тесте розови листчета със съобщения и кана кафе. Тя беше моят голям късмет още от постъпването ми в „Калахан“ и аз се бях вкопчила в нея с яростта на давещ се. Черил е най-малкото от осем деца и първата в семейството, стигнала до колеж. Вечер учеше право в университета „Лойола“, а денем се грижеше кариерата ми да не се разбие на пух и прах пред очите ми.

Тя се стовари върху любимия си стол, наля две чаши кафе и отвори стенографския си тефтер.

— Ти ли ще ми кажеш лошите си новини, или предпочиташ да чуеш моите? — попита като за начало.

— Чакай, сама ще се сетя. Обаждала се е майка ми.

— Много хора се обаждаха — отвърна верният ми тил. — Майка ти беше най-милата.

— Олеле, боже! Давай ти първа.

— Добре… Да видим сега… Звъняха единайсет репортери от различни издания — всички, за които се сетиш, като почнеш от „Крейнс Чикаго Бизнес“, та до „Дейли Стар“. Момчето от „Стар“ ми предложи петстотин долара за интервю с теб. Казах му, че са евтинджии, то обеща да изпроси от редактора още.

— Гордея се с високите ти изисквания!

— Благодаря, Кейт. Кен Кърландър пожела да говори с теб точно половин дузина пъти. Задължително и незабавно трябвало да се срещне с теб.

— Хайде вече да чуем лошата новина — настоях аз, тъй като знаех, че Черил я пази за десерт.

— Какво мислиш държа в ръката си? Призовка от прокуратурата на Лейк Каунти. Настояваха да ти я връчат лично, но Скип Тилман слезе и я получи от името на фирмата.

Тя ми подаде листа и аз му хвърлих едно око. Изискваше да предоставя цялата документация на „Хекстър Комодитис“. Сгърчих се. Когато Барт Хекстър ме нае, предишната му адвокатска фирма изпрати папките с камион. Само копирането щеше да отнеме седмици.

— Тия бързо пипат — въздъхнах аз. — Убийството стана едва вчера сутринта! Опитай да намериш телефона на областния прокурор, който се е подписал. Ще се наложи да му обяснявам за какъв обем книжа става дума. Дано да е сговорчив и да го склоня да конкретизира какво точно им трябва.

Черил наведе глава да си запише.

— Ама че екшън, а? Тръпки да те побият — подхвърли тя. — Да го застрелят минути преди срещата ви…

— Да… Кажи-речи, аз първа го видях.

— Ужас.

— Е, ужасът е бил за него, а сега само за близките му. Те още не знаят, че циркът с репортерите тепърва започва. Най-ненадейно синът му, на който хич не му е до фючърси, поема фирмата. А пък никой не знае кой е дръпнал спусъка и защо.

— Ти пък откъде си толкоз сигурна, че никой не знае?

Телефонът ни прекъсна. Докато предъвках въпроса, Черил вдигна слушалката и изчурулика:

— Кабинетът на госпожица Милхоланд. — Заслуша се внимателно и постепенно ангелското й лице се смръщи. Кимна съсредоточено и покри слушалката с ръка. — От банката. Получили заповед за предаване на пълна информация за сметките ти. Питат какво да правят.

 

 

Ако има нещо по-кофти от това да пречукат клиента ти, то несъмнено е да те заподозрат, че си го пречукал ти. Единствено така можеше да се обясни засиления интерес на ченгетата. Обадих се на детектив Русковски, само и само да не бездействам. Все още бях потънала до уши в кашата, в която се оказах, и ми цъфна Кен Кърландър.

— Цял ден те търся — заяви едновременно високомерно и нападателно.

— Бях в „Хекстър Комодитис“.

— Рано сутринта ми се обади Памела, силно разстроена. Днес полицията я посетила отново и детективът я уведомил, че без съмнение не става дума за самоубийство. Имали разрешително за обиск. Задавали й гнусни въпроси.

— Убийствата са си гнусна работа — заявих с повече ярост, отколкото се полагаше. Хрумна ми да се похваля за призовките, но моментално размислих. — Тъкмо се канех да ти звънна. Искам да знам какво е вписано в завещанието относно разпореждането с „Хекстър Комодитис“.

— Донесъл съм ти копие.

Кърландър ми го подаде и извади очилата си от джоба, а аз се заех да чета каква е била последната воля на Барт Хекстър.

Имуществото му бе голямо и завещанието естествено отразяваше неговото многообразие. Освен имението в Лейк Форест, имаше къщи във Вайл и Палм Спрингс, имоти в Монтана, Тексас и Мейн, няколко офиса в Чикаго и административна сграда в Ню Йорк. Недвижимото имущество се разпределяше по равно между трите деца, с изключение на къщата в Лейк Форест, която оставаше изцяло за Бартън Джуниър, с уговорката, че Памела ще живее там до края на живота си или докато се омъжи повторно.

— Нека да изясним едно нещо — казах, като вдигнах поглед към Кърландър. — Кой е собственик на земята, върху която е построена къщата в Лейк Форест? Би трябвало Памела да е наследила имението след смъртта на родителите си.

— Да, освен шестте декара, върху които е построена къщата. Земята и застроената площ са на името на Барт Хекстър и по силата на завещанието преминават в ръцете на Бартън Джуниър.

— С други думи Памела няма никакви права върху къщата, в която живее.

— Точно така. Нито върху земята.

Нямаше как да скрия изненадата си. Това разпределение на имота между различните собственици драстично го обезценяваше и на практика го правеше непродаваем. Кой би купил огромен скъп парцел с шест декара чужда собственост в центъра? За Хекстър може и да е било без значение, но точно тук трябва да се намеси адвокатът и да предотврати подобна грешка. Очаквах значително повече от един специалист с опита и ранга на Кен. Явно той успя да го отгатне по изражението ми.

— Важно е да разбереш, Кейт, че Памела и Барт подхождаха към имуществените въпроси от коренно различни позиции — поясни той. — Памела не можеше да си намери мира от яд, че баща й е оставил имота на Барт, вместо на двамата. Въпреки това, в последно време аз й предлагах да прехвърлим собствеността, но тя категорично отказваше.

— Странна работа наистина.

— Памела е една от моите най-стари и най-скъпи приятелки. И все пак длъжен съм да призная, че тя си има своите странности. Винаги е била изключително пестелива. Ще ти дам малък пример. Преди години дойде при мен силно разстроена. Барт изпаднал във финансови затруднения или на търговски жаргон, озовал се в дълга гола позиция. Естествено, нямал с какво да си покрие маржа и се обърнал към нея за помощ. Ставаше дума за сериозна сума, над милион, но за Памела това е нищо работа. Тя обаче нямаше никакво желание да му услужи, независимо че последствията щяха да означават фалит. Твърде неловко положение. В крайна сметка успях да я убедя да му заеме парите, но тя настоя да получи десет процента от акциите на „Хекстър Комодитис“ и да сключат официален договор за заем. Ако не ме лъже паметта, дори поиска по-висока лихва с аргумента, че положението на Барт представлявало финансов риск и никоя банка не би му отпуснала кредит.

— Представям си какви интересни разговори са се водели на закуска…

— Както ти казах, те имаха различно отношение към парите. Памела през целия си живот не е спечелила и един петак, но смята спестовността за висша добродетел и я издига до абсурдни, поне според Барт, висоти. Той пък се е борил със зъби и нокти за всеки цент, но в нейните очи харчеше като побъркан. Ала колкото и да е чудно, ако питаш мен, двамата бяха доволни от съвместния живот.

— Тук има доста интересни факти — върнах се към завещанието аз. — Опростени ипотеки: на Джанис Тайтълбаум — „Манър Драйв“ 2719 в Скоуки, на Лорета Реш — „Шърбрук“ 19501 в Нейпървил, на Тим Хекстър — „Лейк Роуд“ 2349 в Уилмет…

— Барт често отпускаше на служителите си заеми срещу ипотека. Доколкото си спомням, заемът на секретарката му, госпожа Тайтълбаум, е изплатен почти до край. Преди половин година даде още един заем на племенника си на стойност сто и двайсет хиляди, но по-надолу и той е опростен.

— Сумата си я бива. Имаш ли представа за какво е отишла?

— Точно тогава почина бащата на Тим, братът на Барт, Били. Ужасна трагедия, може и да си чела в пресата. С жена му се прибирали от някакво събиране и както си карал, Били получил инфаркт, навлязъл в насрещното движение и се ударил челно. Той починал на място, шофьорката на другата кола също загинала. Майката на Тим била в критично състояние — счупен таз, вътрешни кръвоизливи. Дошла в съзнание чак след погребението на мъжа й, но като й казали какво се е случило, положението й се влошило и не след дълго също умряла.

— Божичко!

— Има още. Били беше комарджия. Пазел го в тайна, макар че Барт положително е знаел. Държеше железарски магазин, който вървеше доста добре, но когато Тим получи наследството, изплуваха доста неща.

— Какви по-точно?

— Например от шест месеца не бил плащал наема, укривал данъци, взимал заеми от лошите момчета и на всичкото отгоре почти година не бил правил вноски за медицинска застраховка. Болничните разноски на жена му преди да почине възлизаха на десетки хиляди.

— Горкия Тим.

— Наистина горкия Тим. Не му оставаше нищо друго, освен да се обърне към Барт, който също нямаше друг избор, освен да му се притече на помощ, особено като се има предвид, че ония започнаха да натискат Тим за парите. Твърде неприятна история. Памела, уви, само усложни нещата. Не пропусна да се заяде, че Барт си хвърля хубавите пари на вятъра. Не знам как си представяше, че би могъл да се справи Тим.

— Добре, а къде са клаузите за фирмата? — Запрелиствах завещанието. Семейните истории на Хекстърови бяха особено завладяващо четиво, но за разлика от Кен Кърландър, нямах време за домашни клюки. — А, ето, намерих ги.

Наложи се да прочета раздела два пъти, за да се уверя, че съм го разбрала правилно. Както знаех от учредителния договор, макар деветдесет процента от капитала да беше собственост на Барт, акциите на „Хекстър Комодитис“ се делят на обикновени и преференциални. Последните даваха право на гарантиран дивидент, но нямаха право на глас. В случай на смърт, трите деца на Хекстър получаваха по трийсет процента от тях, а Памела си запазваше своите десет. Обикновените акции не носеха дивидент, но в известен смисъл бяха по-ценни, тъй като осигуряваха право на глас. Те всички се наследяваха от Бартън Джуниър. Накратко, дъщерите притежаваха две трети от компанията, но не можеха да участват във вземането на решения относно управлението й.

— Нещо не е наред! Жените не получават контрол върху компанията.

— Барт държеше компанията да остане в ръцете на семейството — обясни Кърландър, — затова отхвърли възможността момичетата, евентуално под влияние на съпрузите си, да продадат своите дялове.

В думите му се криеше ужасна несправедливост и изобщо цялото завещание почиваше на погрешни и унизителни презумпции, та ми идеше да хвана Кърландър за реверите и да го раздрусам. Предпочетох да си затворя очите. Нямах нито време, нито сили да осветлявам Кърландър по въпросите на еманципацията.

Отново се върнах към завещанието и го прегледах от началото.

— Но как е възможно? Памела не получава нищо — възкликнах искрено изненадана. Кен положително е обяснил на Барт, че прехвърлянето на имущество към съпругата е освободено от данъци. Едва ли това е причината.

— Знам, Кейт. — Кърландър отвратено поклати глава. — Всяка година повдигах този въпрос. Мога само да мисля, Барт е имал лични мотиви, за да я лиши от наследство. Вероятно онзи заем не е преставал да го гложди или пък е искал да й отмъсти за скъперничеството. Памела бди над всеки долар, все едно че й е последният. В качеството си на акционер на всяко тримесечие изисква ревизия. Както вече казах, Памела е странен човек.

— Прочете ли завещанието пред семейството?

— Ще дойдат утре в десет. Но бих желал да те уведомя за друго, Кейт. Научих нещо твърде обезпокоително.

— Така ли? Какво?

— В петък цял ден бях извън офиса и едва днес погледнах календара си. Барт Хекстър си е записал среща при секретарката ми за тази сутрин.

— Споменал ли е по какъв повод?

— Не. Той не коментираше нищо пред секретарката ми. Но през всичките трийсет години, откак двамата с Памела са ми клиенти, сме обсъждали единствено имуществени въпроси.

 

 

Детектив Русковски ме свари надвесена над купичка сос чили и омазана с топено сирене — заслугата естествено бе на жалостивата ми секретарка. Скочих припряно, набързо се избърсах със салфетката и изтупах трохите от полата си. Изправен до вратата, той с бръснещ поглед оцени кабинета ми.

— Моля, заповядайте — демонстрирах елитно възпитание и протегнах ръка.

Русковски не благоволи да я поеме и вместо това с бавна стъпка се отправи към прозореца. Стоях вдървено зад бюрото. Чаках. Най-накрая той се обърна към мен и прекара късите си пръсти през рижата четина на главата.

— Ще ми кажете ли кога за първи път спахте с Барт Хекстър?

Слисването напълно ми отне способността да говоря.

— Никога не съм спала с него — заявих след почти цяла минута, като си напомних, че колкото и да ми е неприятно, на него това му е работата.

— Няма какво да се стеснявате. Възрастни хора сме. Аз съм полицай. Не е възможно да сте направили нещо, за което вече да не съм чувал.

Забелязах, че е облечен със същия морскосин костюм от вчера. Очите му бяха зачервени от умора, луничавото лице — мъртвешки бледо. Едва ли бе мигнал откак новината за убийството на Барт Хекстър го е изкарала от леглото в неделя сутринта.

— Оценявам тактичността ви, детектив Русковски, обаче тя не променя фактите. Никога не съм имала какъвто и да било физически контакт с Барт Хекстър. Бях негов адвокат. Той ми беше клиент. Работя за много хора и някои от тях познавам значително по-добре.

— Например Стивън Азорини?

— Какво имате предвид?

— Стивън Азорини също ви е клиент, нали?

— Не лично той. Представлявам компанията му „Азор“.

— И спите ли с него?

— С доктор Азорини сме приятели от ученическите години.

— Не ви питам кога сте почнали да се чукате със Стивън Азорини! — почти изрева Русковски. — Питам ви кога почнахте да се чукате с Барт Хекстър!

С мъка се удържах да не откликна на внезапната демонстрация на сила и опростяването в тактиката.

— Само защото имам сексуална връзка с един от моите клиенти, не означава, че имам сексуална връзка с всички. Иначе вместо бюро, тук щях да сложа легло и тарифата ми щеше да бъде значително по-висока.

— Да не би да твърдите, че не сте знаели за апартамента, нает от Хекстър в Лейк Вю Тауърс?

— От вас чувам.

— В такъв случай няма да е зле да чуете и че портиерът ви разпозна по снимка.

— Объркал се е — казах аз, но възражението ми прозвуча доста немощно.

Русковски извади големия плик със снимките и ги заизважда една по една върху бюрото, като се втренчваше многозначително във всяка.

— Сигурно си мислехте, че понеже лицето ви не се вижда добре, няма да ви познаем. Или пък сте решили, че след като сама ни ги дадохте, автоматично ще предположим, че са на някоя друга. Ако ме извините за искреността, имате супер цици.

Дресирана бях, че емоционалният адвокат за нищо не го бива и че загубиш ли самообладание, губиш и играта. Тръгнах към него и спрях, едва когато телата ни почти се допряха. Погледнах отвисоко воднистите му очи. Държах посланието да е ясно: чувствах се засегната, но не и уплашена.

— Арестувате ли ме?

— Искате ли?

— Не ми излизайте с подобни номера. Не съм някой малоумник, дето сте го спипали с краден касетофон. Ако настоявате дискусията да продължи, арестувайте ме и ми прочетете правата. Ако ли не — напуснете.

За момент Русковски не помръдна, преценявайки вариантите. Гледах го яростно, без да трепна.

Отблъскващото луничаво лице се разтегна в гнусна усмивка. Той бръкна в джоба на сакото и извади ключовете за колата си. Метна ги във въздуха и ловко ги улови.

— Пак ще си говорим. Съвсем скоро.