Джини Харцмарк
Последна възможност (15)

Петнайсета глава

Станах рано и пристигнах в офиса преди осем. До следващия петък ще трябва да съм си изсмукала от пръстите нещо достатъчно убедително, за да сразя Комисията. Назрял бе моментът да престана да си блъскам главата кой е убил Барт Хекстър, а да предотвратя обещаната саморазправа на Хърман Гайс с мен.

Издърпах Шърман Уайтхед изпод планината квитанции в заседателната зала, след като той ме увери, че си е намерил двама стажанти, които ще свършат до уикенда, така че го пратих в библиотеката да търси прецеденти за субекти на правителствено разследване, починали преди да е повдигнато обвинение. Едва ли са кой знае колко, но има шанс да изровим нещо, което да свърши работа. На Черил възложих да открие „Диодар Комодитис“.

След умелото разпределение на задачите поисках да ми качат от хранилището кашоните, завещани от юридическата фирма, от която наследих и клиента „Хекстър Комодитис“. В полицията бях изпратила само най-последните документи и сега за първи път нагазвах в това тресавище. Оказа се интересно четиво.

На първо място причините за кръстоносния поход на шефа на Комисията можеха да ми извадят очите. Името на Хърман Гайс изникваше почти на всяка страница като гъба мухоморка.

Още от време оно знаех, че според него трябва да си много омърсен, за да ти спори търговията с фючърси. И все пак не съм предполагала до какви мащаби е достигала мнителността му. Години наред той е впрягал всичките ресурси на Комисията, за да държи под око дейността на Хекстър. Най-щателно и с педантична точност е разследвал сделките, следял е колко бързо и с каква прецизност се обработват сделките на другите дилъри през клиринговата система на фирмата. Едва ли не, държал е ръцете си в джобовете на Хекстър. И макар всички обвинения да са били оттегляни или най-много да са завършвали с незначителна глоба, представям си как са се отразявали на кибритлийския темперамент на убития.

Не че Барт не си е връщал всеки път, когато му се е отварял случай… Като председател на Чикагската стокова борса се е постарал да завре Гайс и неговата дружина в миша дупка. Натъкнах се на една тлъста папка с кореспонденция отпреди четири години, от която ставаше ясно, че Барт се е амбицирал дори да уволни Гайс. Усетих, че почва да ми призлява. Чак сега проумявах, че съм затънала до ушите в блатото.

Вдигнах глава от прашасалите листове, едва когато на прага цъфна Кен Кърландър с черно палто и стиснал черните си ръкавици. Стана ясно, че днес бил дошъл с влака, защото предположил, че аз ще го закарам на погребението. Понечих да му обясня, че не възнамерявам да присъствам, но неодобрителният му леден взор ме възпря на половин дума. Въздъхнах и отидох за палтото.

Кърландър седеше като истукан на седалката до шофьора във вехтото ми волво комби от страх да не се докосне до мръсната тапицерия. За да поддържа разговора, се впусна в разсъждения относно Памела Хекстър. Както стана ясно, полицията извършила нов, още по-основен оглед на къщата и дори разглобила мелачката за боклук. От детелината та чак до Уилмет Кърландър ми изнесе реч на възмущение срещу безскрупулността на полицията.

Погребалната церемония беше в църквата „Свети Стефан“. Като пристигнахме, ми хрумна, че паркингът олицетворява мечтата на крадеца на коли. Наоколо гъмжеше от ламборгини, теста роса и други любими за дилърите на фючърси тенекии. Те бяха смесени с беемветата и мерцедесите на превзетите приятели на Памела.

Медиите бяха на седмото небе. Един микробус в пълно бойно снаряжение със сателитна чиния на покрива бе паркирал напречно пред отворените дъбови врати на църквата като изхвърлен от вълните мъртъв кит. Репортерите се бяха пръснали из тълпата, сякаш са на професионален боксов мач и размахваха микрофоните като палки.

За зла врага в църквата се оказах заклещена между майка ми и Кърландър. Двамата се надпреварваха да изтъкват кой кого познава, сочеха новопристигналите и взаимно актуализираха информацията си около разводите, алкохолизма и другите издънки на присъстващите. След службата, както можеше да се очаква, Кърландър прие предложението на майка ми да го закара до гробището, заменяйки престарялото ми волво за линкълн с шофьор.

Опечалените бавно приближаваха гроба. Измъкнах се на безопасно разстояние от майка ми и Кърландър и огледах тълпата. Памела излъчваше елегантността на вдовицата Кенеди, без следи от сълзи, в костюм от матова черна коприна. Ръката й, в черна ръкавица, беше промушена под лакътя на Бартън, който стискаше пръстите й. Чух щракането на фотоапаратите. Именно тази щеше да е снимката по вестниците утре.

Сестрите стояха от двете им страни. Криси си играеше с бижутата. Хубостта й бе загрозена от аленото червило на нацупените устни. Съпругът й се бе отдръпнал леко назад и навел глава, говореше с Джейн. Олицетворението на скуката — Марго, беше до брат си. Роклята й сякаш бе ушита от боядисана в черно лекедосана покривка. Преметнала бе ръка през раменете на висока слаба жена, облечена не с какво да е, а в жълт дъждобран.

Бартън бе разпуснал служителите на фирмата заради погребението и те седяха в единия край, скупчени около Лорета Реш като уплашени деца. Госпожа Тайтълбаум хлипаше тихо в кърпичката си, а Тим, отчаян и нещастен, местеше тежестта си от крак на крак — малък шишко, който се старае да не шава пред учителя. Носеше безформен черен шлифер с възкъси ръкави, от които месестите му ръце стърчаха дебели и ненужни. Като племенник на покойния мястото му беше при най-близките роднини и се запитах дали сам е предпочел да остане при колегите си или в своето презрение Памела го е лишила дори от правото да се качи на лимузините за семейството.

Множеството най-после се събра. Последните молитви за великия дилър бяха изпети и Черния Барт бе спуснат в черната земя. Невъзмутима като картоиграч, Памела следеше с очи ковчега. Криси изхълца. Марго зяпаше в пространството. Там, където тълпата се разреждаше, зад надгробен камък с ангелче, зърнах, че един мъж заснема с видеокамера последната почит към Барт Хекстър. Изпълнена с отвращение, се досетих, че това трябва да е някой от хората на Русковски.

След като Памела още на другия ден заминаваше за Палм Спрингс, желаещите да поднесат за последно съболезнованията си нямаха друг избор, освен да поемат направо към Лейк Форест. Там гостите бързо се разделиха на две. В хола тузарите и изисканите им съпруги отпиваха от кафето на малки глътки и клатеха глави за съдбата на Барт Хекстър. В залата с трофеите, където бе подреден барът, дилърите с пълни чаши в ръце се отдаваха на шумни спомени за славните дни на своя себеподобен.

— Кейт! — Бартън ме хвана за ръката, докато чаках да сипят още кафе. — Добре че те открих. Майка ми е опаковала всички документи на баща ми, само че не е уредила транспорт. Ти ще можеш ли да се справиш?

— Естествено. Колко кашона са?

— Не знам. Ако искаш, надникни в кабинета.

— Окей. Мога ли да ти помогна с нещо?

— Остава още само един час. В седем майка ми ще изгони всички, ако можеш да го повярваш. Самолетът й тръгва утре рано. Не очаквах, че ще стигна дотам, но вече почвам да мисля, че идеята да замине съвсем не е лоша. Иначе ще се влачим така до безкрай.

Зад гърба му възрастна двойка зачака реда си.

— Ще ида да хвърля едно око на кашоните — казах аз. — По някое време ще ми отделиш ли минутка? Нали помниш, че казах на Карл Савидж утре сутринта да се отбие в офиса ми? Ще трябва първо с теб да обсъдим формалностите.

Бартън изпъшка.

— Спокойно, има време. Засега само ме насочи към кабинета.

— По коридора направо, после вдясно, трябва да е третата или четвъртата врата отляво.

Тръгнах бодро нататък, ала посочената врата се оказа на билярдната зала. За съжаление, вниманието ми бе привлечено не от мамещо зелено сукно на масата, а от двете вкопчени тела върху нея. Жената, кацнала в единия край, бе обвила крака около кръста на тъмнокос самец, погълнат от предизвикателството да разкопчае блузата й със зъби.

При шума от влизането ми жената се обърна и аз се озовах очи в очи с Криси Хекстър Чилкот.

— Пардон — смотолевих и бързо излязох. Щом затворих вратата, без да искам подсвирнах. Само преди минута видях Фоури Чилкот да разговаря с Кен Кърландър в хола, да не говорим пък че той е рус.

Явно днес ми бе ден да изненадвам усамотените. Когато най-после налучках кабинета на Барт, заварих вътре Джейн да плаче в полумрака.

— О, извинявай. Ще дойда след мъничко — обадих се аз.

— Няма нищо, аз и без това трябва да се връщам. — Тя пое дълбоко въздух и избърса очи. — Погребенията имат едно предимство — не се притесняваш, че другите виждат мъката ти.

— Да, позволено ти е.

— Бременността само влошава нещата. Цял ден не съм спряла да рева.

— Имаш си основания.

— Точно това е най-ужасното. — Изведнъж гласът й отново затрепери. — Толкова се срамувам от себе си… Аз плача по… съвсем друга причина. Знаеш ли какво изпитах, като научих, че свекър ми е мъртъв? Облекчение. Не че го мразех. Уважавам много негови качества. И все пак сега се чувствам свободна. Трудно е да се обясни… Барт беше изключително властна личност и сякаш държеше децата си на конци.

— Но вие си имате свой живот. Не сте се подчинявали на Барт, дори напротив!

— Да, или поне се преструвахме. Но на всяка стъпка сме си мислели за неговото мнение. Като вътрешна спирачка. Затова в неделя първата ми мисъл беше, че се свърши, свободни сме. И ето, сега той е мъртъв, но постигна онова, което искаше. Щем не щем, ще живеем живота, който той ни е отредил. — Джейн вдигна ръце във въздуха и ги пусна отчаяно. — Тикна ни в ръцете тая непоносима къща, Бартън всеки ден ще продава и купува фючърси, репортерите ще дебнат децата край училище. А когато и да се обърна, Кърландър ще шушне на мъжа ми какви отговорности са това. По дяволите! Ние сме отделно семейство. Нямаме нужда от живота на Барт Хекстър.

— Джейн, нещата сега изглеждат прекалено крайни. С времето ще си дойдат на мястото. Ако не друго, бебето ще ви радва.

— Чувствам се така изцедена… — Тя потръпна. — Ужасно ми е тежко. Трябва да проявявам твърдост заради толкова много хора. Бартън има нужда от мен. Все пак, загуби баща си при такива страшни обстоятелства. С децата трябва да се държа все едно че нищо не се е случило. Онзи ден някакво хлапе изтърсило на Джеймс в детската градина, че лошите застреляли дядо му в главата, ей така — бум, бум, и естествено той вече не иска да спи сам. Знам, че звучи гадно, но ме е яд на Барт задето умря, и най-вече затуй, че позволи да го убият. Защото аз съм сигурна, че си го е изпросил. Направил е някоя мръсотия, а сега ние ще теглим… Божичко, какви ги говоря! Не мога да повярвам на собствените си уши…

— Чувстваш се ощетена, защото наистина е несправедливо.

— Но съм и гузна. Как да очаквам, че ще ме разбират? Наследихме милиони, а аз лея сълзи, защото не било честно. Изобщо не искам тези пари. Мразя ги! Да беше си ги отнесъл в гроба!

Застанал на входната врата, Бартън Джуниър се сбогуваше с последните гости. Памела си почиваше в кожен стол с висока облегалка в компанията на една приятелка. Марго се суетеше край нея, следвана по петите от Брук, и се чудеше как да привлече вниманието на майка си. Криси, възвърнала самообладание, но леко смутена от присъствието ми, надзираваше разчистването в трапезарията.

Бартън най-после затвори вратата и се облегна на нея. Раменете му бяха увиснали, лицето — изпито и хлътнало. В черната рамка на касата наподобяваше портрет на изтощението. Бавно разхлаби вратовръзката и прекара пръсти през косата си.

— Кейт, няма да имам сили да говорим за Савидж тази вечер. Като пребит съм. Ще ида да намеря Джейн и се прибирам. Утре ще ти се обадя.

— Няма проблем. Можем да го обсъдим и по телефона. А Джейн вече тръгна. Чувстваше се съвсем скапана. Казах й, че ще те закарам до вкъщи.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

— Само ще си взема палтото.

Марго, както забелязах, получи благоволението на Памела. Брук нелепо вдигна ръка за сбогом, а Марго се наведе да целуне майка си, но тя в последния миг извъртя глава. Марго грабна палтото си, издърпа Брук и без да обели дума, мина покрай мен. Отвори вратата, направи път на приятелката си, внезапно се обърна, показа на майка си среден пръст и безшумно се гмурна в нощта.

Все по-настойчиво Черил и Стивън ме увещаваха да си купя нова кола, дори подозирам, че са се наговорили. Наистина волвото ми е виждало и много по-добри дни, но с Ръсел си го взехме малко преди да завършим и крояхме планове как ще го напълним с деца. А когато вече можех да преглътна раздялата си с него, установих, че изборът на кола е далеч по-труден, отколкото съм предполагала.

Обичах да карам беемвето на Стивън, но би било пълна глупост да държа такава скъпа кола в царството на крадците. Неговият блок е с портиер и охраняем подземен гараж, но паркирана в уличката зад нашата кооперация, тя би просъществувала не повече от седмица.

Известно време ме блазнеше идеята на Черил по случай причисляването ми към съдружниците на „Калахан Рос“ да си самоподаря елегантна открита спортна миата. Но като седнах да покарам за проба, многозначителните предложения на пешеходците от мъжки пол направо ме втрещиха. На кръстовището на „Гранд“ и „Охайо“ един жребец с шарен потник и впити дънки дори ми заяви, че ако го повозя на моята миата, той ще ме повози на мустаците си. Чак на Мичиган авеню, седем пресечки по-нататък, проумях намека.

Волвото ми пасваше най-добре, до каквото и заключение да води този факт. Днес, докато возех Бартън към дома му, отново оцених приятния уют на колата ми.

Бартън бе потънал в седалката до мен, свит в тъмното си палто като много стар или много болен човек. Нощта бе ясна и студена и черните облаци препускаха по мастиленото небе.

Джейн ни чакаше пред къщата, застанала пред обляния в светлина отворен гараж, както си бе по нощница, метнала само някакъв вълнен шал върху раменете си. Лицето й бе пребледняло, очите — разширени от ужас.

Бартън скочи от колата. Аз изхвърчах след него.

— Джейн! Какво става? Добре ли си? Бебето ли?

— Не, не. Не е това. Майка ти… — Явно не успяваше да намери думите. — Криси се обади току-що. Преди няколко минути дошла полицията. Арестували са майка ти. За убийството.