Джини Харцмарк
Последна възможност (17)

Седемнайсета глава

— Памук, марля, бинт? — предложи услужливата ми секретарка, когато нахълтах в кабинета след аудиенцията при Скип Тилман.

— Благодаря, раната е само повърхностна. Кафе обаче няма да откажа.

След малко Черил го донесе и седна срещу мен с тефтера в ръка.

— Докато началството те вразумяваше, се обадиха от офиса на Елкин Кофийлд. Изслушването за гаранцията на госпожа Хекстър е насрочено за единайсет часа. Обещаха да те държат в течение, каквото и да означава това. Мислиш ли, че тя го е пушнала?

— Не знам какво да мисля — отговорих напълно откровено. — Заради децата й се надявам да не е била тя. Представяш ли си, да арестуват майка ти за убийството на баща ти! Да не говорим, че ще бъде скандалът на годината. Въпрос на време е кога Опра Уинфри ще покани иконома на Хекстърови редом с някой психолог, който за три седмици е написал книга за убийствата сред висшите класи.

— Кейт, ти все пак не ми отговори. Нали си я виждала?… Как ти се струва? Възможно ли е тя да го е убила?

— Невероятни са човешките възможности… Никой не може да каже какво се случва между съпрузите. Памела не прилича на човек, способен на такова нещо. Тя е една по-хрисима и безобидна версия на майка ми — петдесет и няколко годишна жена с костюми „Шанел“, която уплътнява деня си с игра на бридж, приеми и кръстосване по магазините. Непосредствено след убийството старателно правеше списък на хората, които ще покани в къщата след погребението.

— Но това е ужасно!

— Знам, но ако го беше застреляла тя, щеше да си посипе главата с пепел или поне да си направи труда да изглежда като сломена от скръб съпруга, нали?

 

 

Карл Савидж влезе в кабинета ми като на разходка, без да крие, че намира проблемите на семейство Хекстър за твърде забавни. Обясних му, че при така стеклите се обстоятелства не съм успяла да обсъдя с Бартън условията на обезщетението, затова предложих сам да напише нещо, което да предам на бившия му работодател.

— Кажи му да го духа! — отсече Карл и се облегна невъзмутим във фотьойла срещу бюрото ми. — В понеделник подписвам договор с Макензи. Дотогава ще си намеря адвокат и почваме да се съдим.

— Има и други начини, Карл. Така ще платиш повече, отколкото ще получиш.

— Не ми е за парите. Аз пари си имам. Тук става дума за принципи. Искам Бартън да усети какво значи да му бъркат в джоба.

— Ти от колко години си във фирмата? Девет?

— Догодина стават десет.

— Човек би помислил, че все пак ще проявиш някаква лоялност към семейството, особено сега, когато арестуваха Памела.

— А, бързичко ще я пуснат.

— Откъде си толкова сигурен?

— Не може да го е убила тя. Най-малко пък с пистолет. Не е елегантно. Толкова кръв… Тя е вманиачена чистофайница. У тях камериерките чистят трохите под тебе, още докато ядеш. Освен това, защо ще й е да го убива? Тя е фрашкана с мангизи. Ако й е писнало от Барт, трябва само да си дигне багажа и това е. Аз й се чудя как отдавна не го е направила. Пуста любов…

— Като каза любов, да те питам — познаваш ли Виктория Лойд?

— Разбира се, че я познавам — предпазливо отговори Савидж. — Тори е бегач. Хекстър я назначи преди две години.

— Имаш ли представа дали му е била любовница?

— Да… Играеха двамата хоризонталния рок. Такива неща се случват постоянно. Някой чичко като Хекстър установи, че още става и не щеш ли си въобрази, че мадамата си е паднала по душата му, а не по банковата му сметка. Изкукуригали глупаци!

— Значи не мислиш, че може да е била Памела?

— Знам ли? По-скоро е била шантавата Марго. Или пък някой освирепял бачкатор, който е проиграл спестяванията си на борсата.

— А защо не някой от „Диодар Комодитис“?

— „Диодар Комодитис“?! — почти извика Карл Савидж. — Но „Диодар Комодитис“ е прикритието на Хекстър. Кейт, при твоята адвокатска тарифа, още да не си се сетила!… За какво ти плащат бе?

 

 

— Чакай да повторим отначало — помолих го, след като вече ми обясни веднъж. — „Диодар Комодитис“ е личната фирма на Хекстър, която му служи за фасада на пазара. А защо систематично е надхвърлял ограниченията за позициите?

— Не схващаш, а? Затова ти казвам, че историята с Комисията е пълен абсурд. Хекстър за нищо на света не би привлякъл вниманието към „Диодар“.

— И тогава какъв е смисълът? Какво е искал да скрие от Комисията?

— От нея нищо! Цялата парлама беше за пред Памела.

— Защо пък за пред нея? От къде на къде?

— Защото Памела е луда. Къта си всяко доларче. Само най-бедните и отвратително богатите са такива скъперници. Барт в чудо се беше видял. Един ден ни разправи, че решила да купува от най-евтината тоалетна хартия. Тогава как беше издивял… — Савидж се усмихна. — Той пък беше другата крайност. Бакшишите му бяха по стотачка. Обожаваше да харчи. Искаше целият шибан свят да научи, че сам си е направил парите и си ги пръска с кеф. „Диодар Комодитис“ бе начинът Памела и Барт да поддържат семейното огнище. Та тя му правеше ревизии, по дяволите! Чрез „Диодар“ Барт си набавяше джобните. Защо ще й е на Памела да го убива? Така му беше стъпила на врата. Дори ако питаш мен, трябваше да стане точно обратното. Памела да гушне букета.

 

 

— Обади се майка ти — докладва Черил, когато Савидж излезе. — И понеже теб те нямаше, скандала ми го вдигна на мен. Много е разстроена от ареста на Памела Хекстър и държи да узнае действаш ли по въпроса. Каза да й звъннеш незабавно.

— Благодаря за информацията. Ако ме заместваш на телефона пред майка ми, ще ти удвоя заплатата.

— Не, мерси.

— Друг някой рева ли за мен?

— Другите бяха значително по-кротки. Е, не и репортерите де. Радваш се на небивала популярност. Онзи от „Стар“ пак се обади. Вече дава пет бона, ако му изровя някоя помия за Хекстър. Обещах за компенсация да те навия да му позираш гола. Не прояви интерес. А щеше да му излезе много по-евтино.

— Послушай майка ми, Черил. Не съм фотогенична.

— А, поговорих си и със Стивън. Питаше нещо за „Чикаго Магазин“.

— Обади се и кажи, че съм съгласна. Но го помоли да изчака до следващия петък. Няма да се захващам с нищо, преди да приключа с Комисията. И още една молба имам. Звънни в „Хекстър Комодитис“ и потърси Виктория Лойд. Тя е бегач, така че опитай по-късничко, след затварянето на борсата. Предай й, че бих желала да се срещнем през уикенда. Аз ще ида при нея. Тя знае за какво става дума.

— Готово.

— Последно! Помниш ли дали със Стивън имаме нещо за събота или неделя?

Черил грабна календара от бюрото и го тикна пред очите ми.

— Събота, осем часа — вечеря в „Чарли Кантър“ с някакъв химик от Швеция и жена му. Кейт, за тебе ги пиша тия работи. Пък чети ги от време на време…

 

 

Кен Кърландър се появи в кабинета ми със смутен вид.

— С какво мога да ти помогна? — попитах и му посочих стол. — Чух, че са освободили Памела под гаранция. Прибрала ли се е вече у дома?

— Просто нечувано! — възкликна той и заклати глава. — Почти два милиона долара. Скандална несправедливост. — Не ми стана съвсем ясно дали има предвид сумата или ареста по принцип. — Сутринта с Бартън ходихме в банката и използвах възможността да отворим депозитния сейф на Барт. Натъкнахме се на нещо, с което надявам се ти си по-добре запозната.

— Учудвам се, че сте се добрали до сейфа преди легализирането на завещанието.

— По мое предложение Барт не го държеше на свое име. Твърде често се случва като дойде моментът за отваряне на сейфа, да се окаже, че някой алчен роднина е изровил отнякъде ключа и вече се е обслужил. Неговият беше на името на фирмата, като Бартън и аз също сме оставили спесимени от подписите си.

— Наистина добре си се сетил — отбелязах аз и си помислих с какви ли долни страни от човешката природа се е сблъсквал Кърландър през дългогодишната си практика. — Искаше да обсъдиш нещо с мен.

— Погледни това, ако обичаш.

Кен ми подаде документ за покупка на апартамент в новия район „Ривър Норт“, близо до Саут Уотър стрийт, който се застрояваше с небивали темпове. Местенцето явно си го биваше, защото цената надхвърляше милион. Според разписките, преди шест седмици са били капарирани сто хиляди. Втората вноска, на стойност петстотин хиляди, трябваше да се изплати на петнайсети април, т.е. след три дни, а последните петстотин хиляди — на петнайсети юли.

— За първи път чувам за това — признах си аз. — След като се обръщаш към мен, предполагам, че Памела нищо не знае.

— Говорих само с Бартън и Криси. Майка им не е споменавала за такъв имот. Свързах се с предприемача и той каза, че доколкото подразбрал, Барт купувал апартамента за някаква млада дама.

— Има ли вероятност да е все пак за Марго?

— Аз му подхвърлих, че може би е за дъщерята, но той се изсмя твърде неприятно. Опасявам се, че се касае за по-други взаимоотношения. За съжаление, ако не се платят тези петстотин хиляди, капарото ще пропадне. Колебая се дали да тревожа Бартън, но сумата никак не е малка. Уви, предприемачът не е готов да прояви разбиране. Имал много кандидати.

— Да не би да му е зле да си прибере стоте бона, а после да продаде апартамента на друг!

— Сега ме разбираш, Кейт. След като вие с Бартън се посприятелихте, реших, че няма да възразиш да поговориш с него.

— Естествено, ще му кажа.

Веднага щом Кен си тръгна, звъннах на Черил да я попитам уредила ли ми е срещата с Тори Лойд.

 

 

Имах уговорка да вечерям с Елиът Ейбълман в „Скузи“ — шумният италиански ресторант, който се помещаваше в преустроен склад, но приличаше по-скоро на мизансцен от филм на Фелини, отколкото на заведение, където сиренето „моцарела“ е собствено производство и всичко се пече на дървени въглища. От опит знаех обаче да не изпитвам съмнения към избора на Елиът, най-малко по отношение на храната.

Открих го прав на многолюдния бар с две чаши вино в ръце.

— Наздраве! — каза той, като ми поднесе едната. — Благодаря ти, че прие да се срещнем тук. От десет сутринта заседаваме с Елкин Кофийлд, дори нямаше време за обяд, и съм умрял от глад.

— Случая Хекстър ли обсъждахте?

Елиът ме хвана за лакътя и ме поведе към току-що освободилите се места в далечния ъгъл на бара.

— Да си призная, след като ти ми се обади снощи, реших сам да предложа услугите си на Кофийлд. Аз и преди съм вършил туй-онуй за него, но сега, като работя за себе си, съвсем не мога да си позволя да изпусна такива възможности.

— И какви са новините от кухнята на защитата?

— Искаш най-сбит преразказ? Ченгетата мислят, че Памела е действала в пристъп на ревност. Тя твърди, че е невинна.

— С какви улики разполагат?

— Косвени, но непоклатими. Оказва се, че цялата прислуга е от гватемалци, които в неделя задължително ходят на сутрешна литургия в града. Тръгват винаги по едно и също време — в шест и трийсет. Памела и Барт са били съвсем сами. Никой от слугите не ги е виждал. Готвачката обаче твърди, че към пет и половина, като влязла в кухнята да включи кафето, ги чула да се карат.

— А чула ли е за какво?

— Не. Само ядосани гласове. Вестникът пристига около седем без петнайсет и в неделя Хекстър си го взимал сам. Точно тази неделя жена му не помни в колко часа излязъл, но все едно, той се качил в ролса, за да иде за вестника и повече не се върнал. Полицията открила двама свидетели, които са чули изстрелите — една жена си разхождала кучето, а съседът от близкото имение правел сутрешния си крос. Според тях стрелбата станала малко преди седем. Бегачът казал, че мернал някакъв велосипедист по Паркланд Роуд, който сигурно също я е чул, но полицията едва ли ще се захваща изобщо с него, след като показанията за времето съвпадат. Значи Памела твърди, че слязла в кухнята, сипала си кафе и зачакала съпруга й да се прибере с вестника, защото имали навика да го четат заедно. След петнайсет-двайсет минути започнала да се притеснява. Върнала се отново горе и облякла спортния си екип. Повъртяла се още малко, после се качила на количката за голф и тръгнала да го търси. Кейт, всички богаташи ли си наглеждат ливадите с количка за голф? — попита внезапно Елиът.

— Най-разпространеното превозно средство! Учудвам се, че Хекстър не се е възползвал от него.

— Жена му казала, че го ненавиждал. Карало го да се чувства като глупак. Това е първото положително нещо, което научавам за твоя Барт. А и ако вземе колата, няма нужда да се облича. Както и да е, Памела се притеснила заради сърцето му. Доколкото разбрах, преди две години претърпял инфаркт и сърдечният му ритъм бил нещо прецакан. Понякога имал кризи с припадъци. Затова тръгнала да го търси. Като видяла ролса в дерето, веднага помислила, че е получил инфаркт. Отворила вратата и го разтърсила. Едва тогава проумяла какво се е случило. После изпаднала в шок. Седнала в количката и известно време гледала в една точка. Когато най-после се върнала вкъщи, видяла, че по дрехите й има кръв, съблякла ги и влязла в банята да се изкъпе. Движела се като насън. Щом се преоблякла, се обадила на стария си приятел Кен Кърландър, твоя съдружник. Именно той я посъветвал да извика полиция. Обаждането е регистрирано в седем и четирийсет и пет. Кой знае какви веществени доказателства няма. Единствените отпечатъци от пръсти в колата са на Барт и Памела. Следите от обувки наоколо са идентифицирани като твои и на Памела. Имало и още някакви на самия вход на имението, но се оказало, че били на бегача и от гумите на велосипедиста. Няма съмнение, че Хекстър е застрелян със собствения си пистолет, но той е съвсем чистичък.

— И кое кара ченгетата да смятат, че го е убила Памела?

— Ако се съди по въпросите, които са задавали, изводът им е, че през целия уикенд се е вихрил скандал. Започнал е още в петък, на вечерята с децата и внуците. В събота са играли голф, но след това на събирането в клуба няколко души твърдят, че отношенията им са били силно обтегнати. Дори Хекстър си тръгнал сам, а жена му се качила в колата на нейни приятели. Преди всичко ченгетата мислят, че има нещо гнило в това, че се е забавила почти цял час с позвъняването в полицията. Не им харесва и факта, че първо се е обадила на адвоката си. На всичкото отгоре, посрещнала ги с костюм и с безупречна прическа, все едно че ги е поканила на чай. Освен това са открили окървавени дрехи на дъното на кофата за боклук.

— Аз я видях непосредствено след това. Толкова беше невъзмутима, че кожата да ти настръхне.

— Да не говорим пък за пистолета… Явно веднага след убийството им е казала, че мъжът й не притежава оръжие. Само че не било вярно. Държал си е го в чекмеджето на бюрото. Купил е го преди седем години, регистрирано е на негово име и тъй нататък. Тя се кълне, че не е знаела и че не стъпвала в кабинета му. Версията на Русковски е повече от прозрачна. Барт и Памела се карат. В неделя сутринта Барт изхвърча от къщи за вестника, жена му грабва патлака, скача в количката за голф и подкарва след него. Настига го, той спира и смъква стъклото, за да чуе какво му казва и тя натиска спусъка. Колата занася в канавката и Памела му пуска още един куршум за всеки случай. Лъсва пистолета и го хвърля в колата. Не щеш ли, оплесква се с кръв. Връща се в къщата, скрива дрехите, изкъпва се и се обажда на адвоката. Загубена работа!

— А какво ти е възложил Елкин?

— Опитваме се да открием слабите страни. Първата ми идея беше да се заловим с оръжието. Една от камериерките го е видяла в чекмеджето в петък. Според полицаите само семейството и прислугата имат достъп до кабинета, а всички от прислугата са с алиби.

По високоговорителя обявиха, че масата ни се е освободила и с Елиът си запробивахме път към вътрешността на ресторанта.

— Ще бъде доста интересно — продължи той, докато прелиствахме менюто. — Днес следобед се запознах с Памела. Опре ли до показания в съда, просто я отпиши. Хладна, надменна. Неблагодарен клиент. Само повтаря, че не го е направила тя и не могат да я осъдят, но го казва все едно я обвиняват не че е убила мъжа си, а че е пръднала на публично място.

— Започвам да мисля, че прикрива някого. Нали само семейството е имало достъп до пистолета… Памела хич не е глупава. Явно се е сетила, че щом не е тя, значи трябва да е някое от децата. Те как са с алибито?

— Нямам представа, но скоро ще ги разнищя. Според теб, стават ли за отцеубийци?

— Маргото например е пълна откачалка. Освен това е всеизвестно, че не си е падала по татенцето.

Сервитьорката дойде и взе поръчките ни — телешко „скалапини“ с вино и горски гъби за Елиът и „чопино“ от морски деликатеси за мен.

— Трябва да признаеш, че случаят си го бива — заяви Елиът и разчупи припряно топлия самун, който цъфна помежду ни.

— Аз не мога да погледна по този начин. Прекалено навътре в нещата съм. Тази седмица прекарах доста време със сина на Хекстър. За него всичко е изключително болезнено. Да не говорим, че на няколко пъти през последните дни си мислех, че белезниците дрънчат в моя посока.

— Ама наистина ли си се притеснявала?

— Русковски ме обяви за любовница на Хекстър. Искаше да ми конфискува папките. Прегледа под лупа банковите ми сметки. Претърсиха апартамента ми. Не може да ти ровят из бельото и да не ти хрумне, че собственият живот вече не ти принадлежи.

— Съдружниците ти щяха да се пръснат от гордост.

— Днес изпаднаха в несвяст заради снимката ми във вестниците. Ако ме бяха арестували, щяха групово да получат удар. Не, не, това си го взимам обратно. Със или без удар, докато излезех под гаранция, целият ми кабинет щеше да бъде опакован в кашони, с изключение единствено на заповедта за безсрочния ми неплатен отпуск.

— Винаги съм си мислел, че съдружниците държат едни на други. Нали гарван гарвану око не вади?

— Така е, но аз съм съдружник едва от някакви си четири месеца и все още не всички са преглътнали факта, че съм хем толкова млада, хем жена.

— О, стига! Човек като те слуша, ще си каже, че в „Калахан“ работят само старчоци. Не може да няма и млади хора.

— Да си старчок е състояние на духа.

— Нищо чудно, че не си любимка на колегите.

— Е, никой не ме мрази! Искам да кажа, не ме замерят с яйца като влизам в офиса сутрин. Понякога ме канят на обяд. Но честно казано, голямата адвокатска фирма прилича малко на училище, а там много не си падаха по мен. Едно държа да узная обаче, Елиът: как става тъй, че ти винаги успяваш да ми развържеш езика?

— Това е защото си ми изключително интересна — отвърна той с обезкуражаваща откровеност. — Може би в света, откъдето идваш, всички сте такива, но аз още не мога да проумея що за човек си.

— Не съм предполагала, че съм чак толкова сложна.

— Всеобщ недостатък — заключи той и в този момент вечерята ни пристигна.

 

 

Нощта бе приятна и се отказахме да взимаме такси. Докато вървяхме към офиса, Елиът ми разказа за Тори Лойд.

— Виктория Лойд, родена в Пинкертън, Илинойс. Най-малката от четири деца. Баща фермер, майката починала отдавна.

— Къде, моля, се намира Пинкертън?

— В най-южния край на щата. Население — двайсет и пет хиляди. Моят човек каза, че все още имало от ония ресторанти, в които ти закрепват таблата на прозореца на колата като на „Семейство Флинтстоун“.

— Очарователно.

— Пинкертън е малко градче. Цари религиозен дух. Повече от ясно било, че Тори не е за там. В деня, в който завършила гимназия се качила на автобуса и потеглила за Чикаго. Поработила първо малко като манекенка, после като келнерка, продължила образованието си вечерно. Поживяла шест месеца с някакъв мъж, но нищо не излязло. Пробвала да стане стюардеса, но нямало свободни места. Навръх двайсет и първия си рожден ден срещнала в един бар на Ръш стрийт Карл Савидж.

— Карл Савидж от „Хекстър Комодитис“?

— Същия. Той я приютил при себе си за около година. После я уредил за бегач при Хекстър.

— А тя кога го заменила за Черния Барт?

— Не знам със сигурност, но прегледах банковите й сметки. Три месеца след назначението всичките й дългове са били изплатени, возела се е в нова кола, лексус, при това е разполагала и с кредитна карта за „Нойман Маркус“, „Сакс“ и „Блумис“. На месец им е правела оборот за по десет бона, но нито веднъж не е закъсняла с парите. Познай на какъв адрес са изпращали сметките?

— На „Хекстър Комодитис“?

— Не, Лейк Вю Тауърс. Барт е плащал наема.

— Елиът, за мен това е почти комплимент! Да ти се похваля, Русковски каза, че пазачът ме разпознал по снимките като момичето на Хекстър.

— Вчера говорих с тоя пазач. Има глаукома.

— Хм. Успокои ме.

Разхождахме се покрай реката, която лъкатушеше успоредно на търговския център „Мърчандайс Март“, спотаил се в мрака оттатък водата. Нощта бе изненадващо топла, а във въздуха се носеше блаженото ухание на люляк — прошепнато обещание за настъпващото лято.

— Елкин не ме е наел за преследвач, но признавам сутринта се завъртях около Лейк Вю Тауърс и успях да зърна Тори. Супер! Нищо чудно, че Хекстър е налапал въдицата.

— Ти обаче разбираш, че участието на Тори Лойд в играта само затвърждава обвинението срещу Памела. Както каза снощи Елкин, случаят ще се разнищва от медиите далеч преди да стигне до съдебната зала. — Обясних на Елиът и за договора, който изникна от сейфа на Барт. — Представи си какво ще стане, когато Русковски се докопа до него. Перспективите на Памела стават все по-мрачни.

— Тя и без това си е достатъчно мрачна. В самообладанието й има нещо неестествено. Съвсем закономерно ченгетата набедиха именно нея.

Пресякохме булеварда и известно време повървяхме в мълчание. Накрая се осмелих да го наруша.

— Знаеш ли, Елиът, когато бях на десет години, брат ми се самоуби. Обеси се в гаража, така че родителите ми да го открият първи, щом се приберат от поредното парти. Събудих се от писъците на майка ми и хукнах надолу. Тя стоеше пред мивката в кухнята и се опитваше да си налее вода, но ръката й така трепереше, че не успяваше да улучи струята. Петнайсет минути по-късно, когато дойде полицията, тя беше невъзмутима. Спомням си как всички се възхищаваха на несломимия й стоицизъм. Аз отказвах да го проумея. Мислех си, че ако съм се самоубила аз, щеше да ми се иска поне малко да поплачат за мен.

— Ами ти, Кейт, плачеш ли пред други или стоиш като глътнала бастун. Все говориш за средата, от която произхождаш, сякаш нямаш нищо общо с нея.

— Когато мъжът ми умря, плаках — промълвих съвсем тихо. — Беше късно през нощта. Седях до леглото му в болницата. От три дни беше в кома и знаехме, че краят наближава. Държах ръката му в момента, в който издъхна. Извиках сестрата и й казах. Тя му свали халката, даде ми я и изключи системите. Не помня кога точно бликнаха сълзите ми, но онази нощ изплаках цялата си душа. Едва ли оттогава някой ме е виждал да рева. Нито на погребението, нито после, нито никога. Болката ми беше нещо твърде лично, за да го споделям с другите. Така че май не се различавам много от онази среда.

— Извинявай, не съм искал да извиквам мъчителните спомени.

— Минаха три години. Дълго време не понасях дори да се споменава за това. Нямах сили да произнеса името му. Оказва се вярно, че времето лекува.

Продължихме мълчаливо по тротоара. Улицата пустееше, огряна в топлата светлина, която бликаше от офисите над главите ни. Чувствах се размекната от нощта, разходката, виното и спомена за Ръсел.

— Аз съм дотук — обадих се, като стигнахме сградата на „Калахан Рос“.

— Кога ще се срещаш с Тори Лойд?

— В неделя след обяд.

— Искаш ли да те придружа?

— Не. Ще бъде по-спокойна, ако съм сама.

Елиът стоеше много близо. Долавях тихото му дишане и осъзнах, прекалено късно, че линията е прекрачена и връщане назад няма.

— Човек не може да е спокоен с теб — каза той. Почувствах как ме привлича все по-близо до себе си, без изобщо да ме докосва.

Дланите ми опряха в мъхестото му сако. Целуна ме съвсем бавно. Усетих меката кожа на лицето му и желанието ми се разгоря мигновено. Не ме държеше, а едва намерих сили да се отдръпна.