Джини Харцмарк
Последна възможност (13)

Тринайсета глава

— Моля, заповядайте, детектив Русковски — казах, когато отворих вратата. — Чувствайте се като у дома си. Знаете кое къде е.

Той ме последва в празния хол. Клодия се бе изнизала набързо. Дори и моите лишени от съчувствие очи забелязаха, че Ръсти не изглежда добре. През трите дни от убийството на Хекстър костюмът на ръководещия разследването очевидно не е имал време да отпочине.

— Излизаме ли? — попита той, разхождайки поглед по вечерната ми рокля.

— Току-що се прибираме. Какво мога да направя за вас?

— Днес сте ми звънили три пъти. Хрумна ми, че вероятно желаете да разговаряте с мен.

— Но не и чак да ви виждам. Дано не сте се разкарвали специално.

— Навъртах се наблизо. Какво искате?

— В неделя, като претърсвахте дома на Хекстър, взехте ли някаква фирмена документация?

— Защо питате?

— Хекстър беше обещал на срещата сутринта да ми предаде книжата за едно разследване на Комисията за фючърсна търговия. Не успях да ги открия тогава. В офиса също ги няма. Естествено, запитах се дали не ги е взела полицията.

— Не сме взимали документи.

— Кой ги е взел тогава?

— Откъде знаете, че изобщо са съществували? Секретарката му твърди, че четири пъти е отменял срещите си с вас. Явно ви е отбягвал.

— Възможно е. Другият вариант е просто да не е гледал сериозно на разследването. И все пак не е ли странно, че няма и помен от файловете. Нито от архивираните копия. В понеделник сутринта някой е пристигнал и им е видял сметката. Интересно съвпадение. Хекстър убит, архивите се изпаряват. Намирисва ми на мотив.

— Вие, адвокатите сте все от един дол дренки. Ако нещо е лесно и просто, вие непременно ще го направите сложно. Хекстър е вбесил някого и оня си е отмъстил. Толкоз. Знаете ли как се открива убиеца? Веществени доказателства, свидетелски показания, признания. Казвате ми как е станало, намирате ми някой, който е видял или чул нещо, и аз ви докарвам убиеца. Не ми пука за мотивите. В Ориент експрес може и да се занимават с мотиви, в Чикаго обаче — не. Зарежи въпроса „защо“, открий как и в девет от десет случая ще научиш кой е престъпникът.

— Щом така смятате, сигурно ще ви е интересно да чуете, че Хекстър е държал пистолет в бюрото си вкъщи. Една от камериерките го е видяла в петък сутринта. В неделя аз не го намерих.

— Е, сливи ли имахте в устата досега? — сопна ми се Русковски.

— Чак днес го научих. Елена Оларте дойде при мен.

— Гватемалката.

— Точно тя. Искаше да знае дали ще получи нещо от завещанието. Според нея Памела я уволнила, понеже знаела за пистолета. Може би просто иска да създава проблеми. Обадете й се. — Изрових телефона от куфарчето и му го подадох.

— Лъже.

— Защо мислите така?

— Защото в нашата професия има една златна истина. Всички лъжат. — Той ме погледна изпитателно. — Всички, до един.

 

 

Знам, че секретарката ми ме обича, защото когато Елиът Ейбълман я попитал къде предпочитам да закусвам, тя веднага отсякла „При Лу Мичел“. В Чикаго сутрин можеш да хапваш топли кифлички „бриош“ и дванайсетдоларов грейпфрут в бляскав ресторант като „Ла Тур“, за да бъдеш видян сред отбраното общество, но на мен ми дайте дълги очукани маси от гетинакс, където ядеш като в казарма и търкаш лакти с продавачи на обувки, дилъри на фючърси, букмейкъри и призовкари. Ето това е най-вълшебната закуска в града.

Естествено Лу ме посрещна на входа, тикна ми в ръката гореща поничка и ме заведе до сепарето, където ме очакваше Елиът, прясно изгладен и наресан за съдебното заседание. Настаних се срещу него и с благодарност поех кафето, поднесено ми от келнерката.

Днес Елиът щеше да свидетелства по процеса срещу Ърнест Фолкман — бивш защитник в отбора на „Мечките“, впоследствие завършил медицина и започнал лекарска практика в стария си квартал. Във всеки етап от живота си Фолкман неизменно бил номер едно, докато не станало ясно, че ежегодно изсмуква по някой и друг милион от медицински застраховки за лечението на несъществуващи пациенти.

Бизнесът процъфтявал благодарение на двете любовници в два различни отдела на здравното министерство и може би щеше да просъществува още дълго, ако едната не го била сварила да съгрешава с някаква сестричка в кабинета и решила да подшушне на областния прокурор. По онова време Елиът все още работел като следовател в прокуратурата и цели три години му разплитал далаверите.

— Днес е голям ден в съда, а? Нервен ли си? Чувам, че главният прокурор лично е поел делото. Говори се, че се е прицелил в губернаторския стол.

— Едва ли ще успее да седне в него. Така ще се надуе, ако спечели изборите… Честно казано, не горя от нетърпение процесът да започне. Адвокат на ответника е Мори Грийнблат. Играта се очертава дълга и долна.

Келнерката пристигна и си поръчахме омлети. За Елиът — западен, за мен — със спанак и сирене „Фета“.

— Колко дълго ще бъдеш ангажиран?

— Само днес. Защо?

— Чудя се ще можеш ли да проучиш нещо за мен.

— Разбира се.

— Една от служителките на „Хекстър Комодитис“ заявила на Бартън Джуниър, че е любовница на баща му и иска пари. Той би желал да знае дали не лъже и ме помоли да се видя с нея. Помислих си, че ти би могъл да го провериш преди това. Притеснявам се да не отиде в някой вестник.

— Знаеш, че има закон срещу изнудване от такъв характер.

— Твърде дълго си киснал в прокуратурата, Елиът. Бартън гледа поне това да спести на майка си. Интересът на репортерите вече им идва твърде множко.

— Бас държа, че жената на Хекстър знае или поне няма да се изненада. Дилърите на фючърси ходят все разгащени.

Заведението беше пълно с мъже и жени в ярки сака, които се зареждаха с енергия за новия ден на борсата.

— Добре че си тук да ме защитиш.

— Хм, ти не разчитай на това. — Той се ухили многозначително. — Шегата настрана, ще ти дам един безплатен съвет. Платите ли й, само ще отвори още по-голяма уста.

— Независимо от всичко, искам да я проучим. Особено ми е любопитно дали е позирала за голи снимки. В бюрото на Хекстър открих няколко.

— Мога ли да им хвърля един поглед?

— Дадох ги на полицията. Предполагам, интересът ти е изцяло професионален.

— Зависи как изглежда.

— Не знам. Не съм сигурна дали е тя. Но ако е, значи е страхотна. Казва се Виктория Лойд и е бегач в „Хекстър Комодитис“.

— Ще можеш ли да ми изнамериш копие от личното й досие от фирмата?

— Следобед ще ти го изпратя по куриер. Кога ще успееш да събереш нещичко по въпроса?

— Ако можеш да отложиш срещата за уикенда, в петък вечерта ще те уведомя какво съм разбрал. Казала ли си на Русковски за нея? Любовниците би трябвало да са сред заподозрените.

— Ако наистина му е била любовница, те вече знаят за нея. Освен това, напоследък ми се събраха предостатъчно срещи с полицията.

— Милхоланд, ти привличаш неприятностите като магнит — заключи Елиът, когато закуската ни пристигна. — Покрай делото срещу Фолкман разговарях с няколко от тукашните ченгета. Страшно ги е яд, че Хекстър е бил пушнат вкъщи, а не в офиса. Мислят се за ощетени. Явно от Лейк Форест е изтекла информация, че случаят бил от фасулските. Клюката е, че скоро ще има арест.

Стомахът ми се сви на топка и аз избутах чинията.

— Дано не съм аз.

 

 

В кабинета си в офиса заварих Шърман, видимо притеснен.

— Снощи до никое време съм сверявал разпечатката от клиринга с оригиналните квитанции, но те са в пълен безпорядък.

— Как така?

— Ами така! Не са подредени по дати или стоки, някои са обърнати наопаки, други са сгънати или смачкани. Ще отнеме дни.

Шърман ме заведе в малката заседателна зала, където се бе разположил. Квитанциите бяха не по-големи от карти за игра. На лъскавата маса от махагон имаше няколко купчинки. Една камара от хиляди парцаливи листчета стоеше недокосната. Докато той ми обясняваше, проумях очевидното. Някой умишлено ги бе разбъркал.

Върнах се в кабинета си, разтреперана от ярост към един мъртвец. Какво е целял, като ми е връзвал онези тенекии, какви кадрили е играл с Комисията все още не проумявах, но едно бе сигурно — дори и покойник, Барт Хекстър ме въртеше на пръста си.

Нямаше нужда да поглеждам към календара, за да се сетя, че вече е сряда и последният срок за отговора, поставен ми от Хърман Гайс, изтича след два дни. Първият ми порив бе да се втурна към него и коленопреклонно да му се примоля за още мъничко време. Но той ясно ми показа, че с всички сили се старае да смаже „Хекстър Комодитис“ и не трябва да оголвам повече тила си.

Истинската мощ на фирма от ранга на „Калахан Рос“ е не в интелекта и опита на адвокатите, а в мрежата от връзки, с която се е обвила като пашкул. Изпратих Черил до библиотеката, за да потърси биографични данни за членовете на Комисията, после с тази информация сондирах сред съдружниците. Прекарах цялата сутрин на телефона и пледирах за помощ пред хората, които Гайс ще бъде длъжен да изслуша. Едва като мина дванайсет се сетих, че обещах на Елиът досието на Тори Лойд.

Отново хванах слушалката и набрах номера на „Хекстър Комодитис“. Почаках доста, докато чуя гласа на Бартън.

— Кейт? — попита той, така побеснял, че едва го познах. — Тъкмо щях да ти се обаждам. Можеш ли веднага да дойдеш?

— Сега?

— Побързай, ако обичаш.

 

 

Когато пристигнах в „Хекстър Комодитис“, нямаше нужда да питам за Бартън. Просто вървях по посока на крясъците. Кабинетът на Карл Савидж бе затворен, но иззад вратата ясно се чуваше плътният му глас и по-пискливият тенор на Бартън. Думи не се различаваха, но естеството на дуета не можеше да се сбърка. Служителите се споглеждаха като деца по време на семеен скандал.

Усетих как всички вперват очи в гърба ми. Почуках, но отговор не последва. Поех дълбоко въздух, натиснах дръжката и влязох.

И двамата стояха прави, наежени един срещу друг под истеричния акомпанимент на телефона. Савидж, с изопнати жили на дебелия си врат, крещеше колкото му глас държи:

— Да вървиш на майната си, Бартън! Договорът ми е до януари. Ще те скъсам от дела! С години ще се влачиш по съдилища и адвокати.

— Хайде, давай! — нахвърли му се Бартън. Изглеждаше дори по-ядосан, но повече се владееше. — Давай! Само да те няма…

— Жестоко ще съжаляваш. Фирмата се крепи единствено благодарение на мен. Ако си тръгна, клиентите ще ме последват. До седмица ще пуснете кепенците.

— Ти нас не ни мисли — сряза го Бартън.

— Ама много си бил смел. Кой според теб ще търгува? Кой ще решава кога да се продава и кога да се купува? Да не мислиш, че някой от смотаняците вънка знае за какво става дума? Или може би господин учителят сам ще се пробва… Това не ти е компютърна игричка. Тук хвърчат истински пари, а ти имаш смелост колкото едно пиле.

— Аз държа на мнението на моите служители. А ти си уволнен.

— Глупости!

— Уволнен си. Точка. Разполагаш с три минути да опразниш бюрото. След това охраната ще те изхвърли на улицата.

— Мене ли ще изхвърли бе? — ревна Савидж.

Бартън си погледна часовника.

— Две минути и половина.

— Абе, що не си…

Савидж се хвърли отгоре му, а аз импулсивно застанах помежду им.

— Докоснеш ли го — изсъсках, — ще ти уредя такъв светкавичен арест, че ще си поемеш въздух чак в килията.

Савидж само изръмжа нечленоразделно. Целта му обаче бе Бартън, а аз представлявах достатъчна преграда и той се отказа.

— Върви си — заповядах аз. — В петък ела при мен в офиса, за да оформим прекратяването на договора ти. — Извадих от джоба си визитка и му я подадох.

— Кучка.

— Наричай ме както щеш — отвърнах мазно, — но те съветвам да си тръгнеш веднага.

— Ще съжаляваш.

Той се поколеба на вратата една безкрайно дълга минута, след това се обърна и излезе.

 

 

— За какво беше всичко това? — попитах Бартън, като се мъчех да успокоя пулса си.

— Преди час Карл каза, че иска да поговорим. Получил бил предложение от конкуренцията и за да го задържа, трябвало да удвоя заплатата му и да му дам десетпроцентов дял от компанията.

— Брей!

— Той прекрасно знае колко сме уязвими в момента и не се посвени да го използва. Баща ми още не е погребан, а Савидж хленчи за пари. Заявих му, че очаквам от служителите вярност, не алчност, а той отговори, че ми е лесно, защото за една нощ съм станал милионер. Дори не пожелах да обсъждам исканията му. Когато се обади ти, нещата тъкмо бяха почнали да загрубяват. Добре че дойде. И то точно навреме. Сега щях да лежа прострян на пода.

— Карл е животно и единственият начин да го респектираш, е да действаш с неговите методи.

— За прилагането на тази теория се иска доста смелост — каза с възхищение Бартън. — Слава богу, че се оказа успешно. Нямаше да има особена полза да разговарям със служителите с насинено око и разкървавен нос.

— Въпреки всичко моментът не е съвсем подходящ за раздяла именно с шефа на търговските операции.

— Знам, Кейт. Отрязах клона, на който седя.

— Кой ще взема решенията относно търговията?

Преди Бартън да успее да ми отговори, на вратата яростно се почука. В стаята влетя млад мъж с измачкано сако и разкривена вратовръзка.

— Нося едни заявки за купуване. По най-бързия начин трябва да ги сваля в залата — заговори запъхтяно. — Има няколко за юлски боб на цена около трийсет, а Дъг каза, че сега котировките са на двайсет и седем, но бързо се качват. Карл за малко да ме събори на входа. Питах го какво да правя, а той рече да се обърна към тебе.

— Дай ми ги. — Бартън метна сакото си на стола на Савидж и посегна към телефона. — Какъв е номерът на нашия човек долу? — Той доближи слушалката до ухото си, погледна ме и кимна за довиждане.

 

 

В офиса Черил ми съобщи, че Хърман Гайс копнеел да ме види. Обадих се да кажа, че тръгвам, скочих в първото такси и съвсем скоро пристъпих прага на Чикагския офис на Комисията за фючърсна търговия.

Хърман ме чакаше в малка заседателна зала без прозорци, с надраскана маса, заобиколена от различни по възраст и модел охлузени столове. Миришеше на други критични ситуации — кисел намек за проблемите на нашето време.

Около масата Хърман бе подредил ударната групичка — Гари Сандърс от офиса във Вашингтон и Дарлийн Макдоналд, най-новата придобивка на Комисията; именно тя в края на годината щеше да поеме поста от Хърман, когато той напусне държавната работа за благополучието на частния бизнес. Още със сядането ми Хърман превъртя ключа. В дъното имаше масичка за стенограф, но столът остана празен. Явно не изпитваха нужда казаното тук да бъде записано.

Косата на Хърман оредяваше, а талията му едрееше. От него се излъчваше усещане за перманентно раздразнение. Зае мястото си отсреща, удари с длани по масата за драматизъм и надвеси месестото си лице над мен като проповедник, надничащ в душата ми.

— Какво, по дяволите, си въобразяваш, Милхоланд? — попита той и от устата му ме лъхна на неотдавнашния му обяд.

— В какъв смисъл, Хърман?

— Не ми се прави на невинна! Остана ли един сенатор, на който да не си се обадила днес?

— Е, все някой съм пропуснала. Ти не ми остави друг избор. Каза, че не възнамеряваш да проявяваш разбиране, независимо от обстоятелствата. Да знаеш, че сам си го изпроси.

— Ти да знаеш, Милхоланд, че това е най-долна задкулисна връзкарска мръсотия. Не предполагах, че можеш да паднеш толкова ниско.

— Почакай, докато дойдеш от нашата страна — върнах му го аз, понеже бях дочула, че той все още се колебае дали да напуска. — Работата ми е да защитавам интересите на клиента. Затова ми плащат. Това е разликата между адвоката и подлеца.

Мернах изражението му и се притесних, че съм отишла твърде далеч. Другите гледаха ококорени и местеха очи от мен към Хърман и обратно.

— Ти може и да се смяташ за адвокат, Кейт, но трябва да знаеш, че всъщност си една курва. Повдига ми се от това как покваряваш правото заради човек като Хекстър.

— Хекстър е мъртъв, Хърман. Запази си омразата за живите.

— Не ми казвай какво да правя! Твоите властимащи приятели разпоредиха срокът да бъде удължен с пет дни. Но да сме наясно. Бръкнаха ми в здравето. След пет дни аз ще бръкна в твоето.