Джини Харцмарк
Последна възможност (25)

Двайсет и пета глава

Замисля ли се за убийството на Барт Хекстър, първо се сещам за провалената ни неделна среща, а накрая си представям куршумите, потъващи в гърдите на Тим. Така свършва тази история в съзнанието ми, а понякога и в кошмарите ми. Както може да се очаква обаче, това не бе всичко. Събитията се влачиха часове и дни наред — страховити, ужасяващи, отегчителни и тук-там с пародийни елементи.

След като застрелях Тим, трябваше дълго да се навивам да се върна при колата. Просто нямах друг избор. Беше тъмно. Не знаех къде се намирам. Дрехите ми бяха наквасени с кръвта на моя похитител. Повърнала бях и върху обувките си.

Доближих се до седалката на шофьора и надникнах под арматурното табло. Ключовете липсваха. Приближих се до багажника и проверих дали не са в ключалката. И там ги нямаше. Тим бе паднал с главата напред на моето място, а краката му стърчаха гротескно във въздуха. Извърнах очи. Клекнах да огледам дали ключовете не са паднали в тревата. За жалост, не ги намерих.

Стиснах зъби и със затаен дъх прерових джобовете на убития. Измъкнах халката с два пръста и без да си позволявам да се замисля, набутах краката му в багажника и хлопнах капака, точно както той е направил с мен.

Седнах зад волана и продължих по пътя, докато стигнах една бензиностанция. Там, пред ужасения поглед на продавачката на ученическа възраст, набрах номера на полицията и съобщих на диспечера, че карам труп.

Чувствах се отвратително. Виеше ми се свят, бях премръзнала, а в стомаха ми пърхаха рояк пеперуди. Само след минути ме наобиколиха ченгетата — представителите на шерифа, дежурните, патрулиращи по магистралата, следователите и санитарите. Явно никой не искаше да изпуска сеира.

Отведоха ме в кабинета на шерифа, където ми разрешиха едно телефонно обаждане. Звъннах на Стивън. Може и невинаги да проумявам докрай чувствата си към него, но именно той бе единствената ми връзка със света, докато извървявах най-тежкия път след смъртта на Ръсел. Винаги, когато имам нужда от такова вярно приятелство, знам, че Стивън ще бъде неотлъчно до мен.

Остатъкът от нощта премина в мъгла. Надойдоха детективи, доктори и прокурори. Дълго се чудиха дали съм откачена убийца или жертва, отблъснала нападателя си, така че известно време ме смятаха ту за едното, ту за другото. Отново и отново им разяснявах цялата тая шантава история, докато накрая крещях от ярост и отчаяние. По едно време цъфна и Русковски, така че почнах отначало.

Наближаваше четири сутринта, когато най-после ме освободиха. Стивън чакаше в коридора, съвсем сам на един сгъваем стол. Толкова му се зарадвах, че коленете ми се подгънаха.

— Казаха, че ще имаш нужда от кола — поясни той, сякаш за оправдание. — Искаш ли да ми разкажеш какво се случи?

Вперих очи в красивото му лице и усетих непосилно изтощение. Знаех, че още като се събудя, ще се обадя на Елиът да му опиша събитията стъпка по стъпка. В момента бях тъй изнемощяла, че едва си отварях устата.

— Не. Не сега — промълвих с чувство на благодарност.