Джини Харцмарк
Последна възможност (20)

Двайсета глава

— Спял е с камериерката!? — извиках аз.

— Не чак дотам — успокои ме Елиът. — Поне аз го разбрах иначе. Според Елена снимките представлявали по-скоро бизнес предложение.

— Шегуваш се!

— Само ти предавам думите й. Явно е опитвала да се издигне над кофата с парцала. Решила е, че след като Барт и жена му все едно са във вечен конфликт, може да успее да го заинтригува с нещичко в извънработно време.

— А кой е направил снимките?

— Това ще ти хареса най-много — увери ме той с многозначителната си усмивка. — Сестра й. Един ден двете просто излезли сред природата и си изщракали филма. Само си представи как са се забавлявали момчетата във фотолабораторията.

— И все пак тя твърди, че не е спала с Барт. Ама че история! Дали пък не лъже, че е видяла пистолета в чекмеджето? Този факт е от съществено значение за следствието.

— Естествено, че може и да лъже — неохотно се съгласи той. — И бъди сигурна, че в съда Елкин ще я изкара мръсница, която крои пъклени планове и интриги, и разбира се е способна на абсолютно всичко. Стар трик. Може и да се е домогвала до леглото на Хекстър, но това не означава, че е лъжкиня. А и за какво й е? Със смъртта му надеждите й моментално са се изпарили.

— Да знаеш, тя е ужасно подла, но признавам, че не виждам каква изгода би могла да извлече в случая.

— Само си помисли как е изглеждал Хекстър в очите на бедното момиче от Гватемала.

— Или на бедното момиче от провинциален Илинойс.

— Абсолютно. Та как мина срещата с Тори Лойд? Тя поне спала ли е с Хекстър?

— Спала е и още как!… Много беше интересно. Претенциите й изглеждат доста основателни, особено като се има предвид…

— Какво?

— Това, че в петъка преди да умре Барт й е заявил, че възнамерява да напусне жена си. Предложил й да се омъжи за него и илюстрирал решителността си с годежен пръстен за осемдесет хиляди долара.

— Е, сега ти се шегуваш!

— Ни най-малко. Тя ми го показа, а Русковски ме осведоми за цената.

— Ужасна издънка! Прокурорът ще води съдебните заседатели за ръчичка. Това променя нещата и нищо чудно Елкин да предпочете споразумение с прокурора с цел намаляване на обвинението.

— Надявам се да не се стига дотам. Едва ли тя го е убила. — Предадох му обяснението на Стивън за вентринома, но си признах, че не успях да трогна Русковски.

— Не знам, Кейт. Май ще заложа на Ръсти. Съдебните заседатели няма да захапят тая въдица.

— Не става дума за това. Те гледат прекалено много телевизия. За мен е важно какво точно се е случило. Само като погледнеш Памела и ти става ясно, че е хладнокръвна и пресметлива, обмисля внимателно всяка своя стъпка, вманиачена чистница, стисната до лудост. Такива хора не грабват пистолета, просто защото са ядосани.

— А може би Хекстър се е олял — възрази Елиът. — И без това не е бил цвете за мирисане. Възможно е Тори да се е оказала последната капка.

— Ако предположим, че той изобщо е казал на жена си за нея. Имай предвид, че тя го е търпяла години наред. Мислиш, че не е била наясно какво ще се случи, ако Барт не си вземе лекарството за сърце?

— Значи ти си склонна да повярваш, че Памела не е знаела за пистолета? В собствената й къща!

— Ти я видя къщата. Вътре може да се настани цял катун цигани и да ги открият чак на пролетното чистене. Бас държа, че има стаи, в които Памела изобщо не си пъха носа. Каза ми, че кабинетът на мъжа й е единственото място, където му е разрешено да си пуши пурите. Нищо чудно по тази причина изобщо да не е влизала там. А има и друго, макар че Русковски и на него предпочита да не обръща внимание.

— Какво е то?

— В деня на убийството Барт щеше да ми дава документи за търговията със соеви семена на своята фирма и на един негов клиент „Диодар Комодитис“. Всичко това е изчезнало. Също и копията в офиса, файловете са изтрити от компютъра в понеделник сутринта. И още нещо. В бюрото му открих цяла пачка стотарки. На Памела всичко й се свиди, а Хекстър е харчел като луд. Откъде са идвали тия пари?

— Добре де, предавам се. Откъде?

— Според Карл Савидж, „Диодар Комодитис“ е също собственост на Хекстър и му е служела да скатава парите си от Памела. Моята версия е, че някой е надушил и е почнал да го шантажира. Просто нещата някъде са се объркали.

— Но в такъв случай убитият нямаше да е Хекстър, а изнудвачът.

— Е, да. Точно тази дребна подробност още ми се изплъзва. В едно обаче съм сигурна, версията на Русковски е половинчата.

 

 

Прекарах неделната вечер в уединението на апартамента ни. В началото, когато се преместих при Клодия, улицата ни бе една от най-безопасните в Чикаго, тъй като Харолд Уошингтън — първият чернокож кмет, живееше в небостъргача отсреща и пред входа денонощно патрулираше полицейска кола. Уви, след пагубния му инфаркт нашето малко ъгълче в „Хайд Парк“ отново потъна в помията на големия град и си върна старата мрачна слава.

Дълги часове седях пред прозореца и бавно надигах бутилката червено вино, като се опитвах да навържа събитията от предишната седмица. На масата се мъдреше огромен букет жълти рози, натикан в буркан от майонеза. Пред него се търкаляше картичка с надпис: „Чудесна си! Джеф“.

Наблюдавах уличния театър, който се разиграваше под прозореца, и си мислех за убийството на Барт Хекстър. Русковски смяташе, че в дъното на всичко се таи сексът. Обаче има една приказка, че уви, колкото и да е тъжно, най-забележителните постижения на бизнесмените се оценяват от счетоводители. Уверена бях, че тук нещата се въртят около парите. Трудното идеше само от това, че колкото и да прехвърлях в ума си печалбите и загубите от смъртта на Хекстър, не достигах до извод, който да обори обвинението на Русковски срещу Памела.

 

 

Новата ми седмица започна в офиса на „Хекстър Комодитис“. За моя изненада, вместо Бартън на бюрото на баща му седеше младеж с брада, по дънки и памучна риза. Очите му с мъка се откъснаха от монитора.

— О, вече сте тук. — Той се сепна и се озърна. — Изгубил съм представа за времето. Доктор Хекстър ми каза, че ще има среща в кабинета. Веднага ставам.

— Благодаря — казах аз и протегнах ръка да му се представя. — Аз съм Кейт Милхоланд.

— Кърт Лувис. Аспирант съм на доктор Хекстър. Тия фючърси са голяма работа. Навлизаме в територия, където математици още не са стъпвали. — Той се засмя нервно и си засъбира багажа.

Бартън се появи минута след като студентът му излезе. Изглеждаше недоспал, но поуспокоен. Погледът му моментално се залепи за котировките върху екрана на компютъра.

— Засече ли се с момчето, което седеше тук? — попита, без да обръща глава към мен.

— Да, представи ми се.

— От моите асистенти е. Ще си вземе неплатен отпуск заедно с мен. Ще се въоръжим със знанията за теорията на хаоса и ще се опитаме да начертаем търговската стратегия на „Хекстър Комодитис“.

— Хм, изглежда любопитно… Бартън, знам, че си страшно зает, но искам да те информирам за разговора си с Тори Лойд.

— С кого?

— С младата жена, която твърди, че е любовница на баща ти.

— О, боже мой, да, разбира се. Съвсем ми беше излязла от ума. Хм, ама че ирония…

— Няма съмнение, че е имала връзка с баща ти. Продължавала е вече три години.

— Искаш да кажеш, че апартаментът наистина е бил за нея. Всъщност, защо пък не. Баща ми правеше ли нещо, правеше го с размах.

— Наистина, и аз го разбрах вече. Но, Бартън, мисля, че идеята е била да живеят там заедно. — Спрях за малко и си поех въздух. — Знаеш ли, не ми се ще да го чуваш от друг, чувствам се длъжна да ти го кажа лично. В петък, преди да се прибере вкъщи за вечерята с вас, баща ти се е отбил при Тори. Заявил й е, че напуска майка ти. Направил й е предложение.

— Не може да бъде. Измисля си.

— Подарил й е пръстен от „Тифани“. Русковски го е проучил.

Бартън шумно издиша и зарови разтрепераните си пръсти в косата.

— Независимо от всичко, трябва да се вземе някакво решение за апартамента — напомних му с тих глас. — Моят съвет е да платиш сумата днес, както е по договор. Кен ще уреди формалностите. Така поне няма да се изгуби капарото. Сигурна съм, че ще успея да залъжа госпожица Лойд, докато нещата се поуталожат. Тогава ще мислим как да постъпим. Жилището ще може и да се продаде.

— Прави каквото намериш за добре — отговори вдървено Бартън.

На вратата се почука и Тим влетя запъхтян.

— Извинявайте, обаче жена ти е на телефона. Спешно било.

Бартън вдигна слушалката и известно време слуша с напрегнато изражение.

— Къде си сега? Не се притеснявай. До десет минути ще съм при теб. Не предприемай нищо, докато дойда.

— Какво се е случило?

— Джейн е в болницата. Болките й са започнали. Тръгвам.

— Стискам палци — подвикнах след него, но той едва ли ме чу.

 

 

Седях зад огромното писалище от махагон на Барт Хекстър и преглеждах описа на чековете, издадени през последните три години на името на „Диодар Комодитис“. Лорета изпрати едно момиче от счетоводния отдел, което ми обясни, че ги носели право в кабинета на Хекстър и ги предавали или на Тим, или на самия шеф. Помолих я да ми намери анулираните чекове, но бях уверена, че няма да успее.

— Извинете — обади се мъжки глас зад гърба ми, — търся господин Барт Хекстър.

Обърнах се. Насред кабинета стоеше един от онези велосипедисти камикадзе, за които уличното движение е с по-други правила в името на експресната доставка. Облечен бе в жълто яке с името на куриерската фирма, черен колоездачески клин и лилава каска. В ръката си държеше голям пощенски плик.

— Младия господин Хекстър или стария?

— Не знаех, че са двама — отвърна той, явно изненадан да ме види, разположена на началническия стол. — Пратката е за мъжа дето седи в този кабинет.

Тим Хекстър изникна на прага с някакви листове в ръка.

— Здрасти, Гари. Аз ще се разпиша.

— Тим, лично е. Знаеш, че няма да стане.

— Не четеш ли вестници бе, Гари? Хекстър умря. Застреляли са го. Аз ще я взема.

— Не! Ще я върна в офиса и ще говоря с шефа.

— О, стига глупости, Гари… Дай плика.

— Не мога! — Куриерът го притисна до гърдите си, сякаш Тим щеше да му го издърпа насила. — Трябва да му го пъхна в ръцете.

— Ръцете му са на два метра под земята! — буквално извика от отчаяние Тим.

— Тим, позволи ми да се намеся — обадих се аз, а племенникът ме удостои с гнусен поглед и отстъпи към вратата, но остана да ни наблюдава с кисела физиономия.

 

 

Проблемът отне повече, отколкото човек би предполагал. Момчето с каската работеше за фирмата „Международни куриери“, специализирана в доставки от ръка на ръка. Барт Хекстър имал договор за ежемесечни доставки, както търпеливо ми обясниха по телефона, и според него всички пратки се връчвали лично на Барт Хекстър. За съжаление, там нямало клауза как да се действа в случай на смърт. Това бе една от ония идиотски ситуации, които само ти изсмукват времето. Много добре знаех, че в крайна сметка пликът ще се озове в моите ръце. Естествено, знаеха го и всички в куриерската служба. Но този факт не разсейваше страха им, че някой може да ги съди за нарушение на договора.

Най-после успях да се добера до президента и той се съгласи документите да бъдат предадени на мен, но при условие че напиша писмо за освобождаване от отговорност и го изпратя на неговия адвокат за одобрение. Издиктувах на Черил по телефона нещо подобаващо помпозно, а тя го пусна по факса на „Международни куриери“. Докато чаках мнението на адвоката им, си мислех, че точно с такива проблеми не бива да се занимавам, ако наистина възнамерявам да се справя с обвиненията на Комисията.

Накрая, два часа по-късно, формулярите бяха попълнени и документите смениха притежателя си. На големия бежов плик адрес липсваше. Вече бях безобразно закъсняла за съвещанието с двама от маститите съдружници, специалисти по облигационно право, така че го мушнах в куфарчето, за да го дам на Бартън, като го видя, и съвършено забравих за него.

 

 

Когато си влязох в кабинета, Черил държеше слушалката в ръка, готова да ми я поднесе.

— Бартън е — прошепна, щом я поех.

— Е? Пак ли момче? — попитах го развълнувано.

— Момче. И момиче.

— Моля?

— Близнаци! Затова Джейн беше толкова наедряла и нещастна. Първо се роди момчето. Ние се хвърлихме да му се възхищаваме, но контракциите продължиха. След минута и половина се роди момичето.

— Близнаци — момче и момиче! — прехласнах се аз. — Четири деца! Поздравления! Как е Джейн?

— Невероятна е. Благодари ти и… един момент, Кейт. — Настъпи пауза. — Джейн каза да ти предам, че всеки ден стават чудеса.

 

 

Излязох на бегом и се понесох към четирийсет и третия етаж, където ме чакаха съдружниците — и двамата със завиден опит в укротяване на Комисията. Разчитах заедно да съумеем да набележим приемлива стратегия. Изложих им цялата комплицирана ситуация и изводът бе, че „Хекстър Комодитис“ трябва да приеме обвиненията. С малко повече късмет ще успея да убедя Комисията, че злоупотребите са направени еднолично от Барт и после ще издействам от Хърман Гайс споразумение, което да не е твърде опустошително. Лошото беше, че не се чувствах голяма късметлийка.

Като свършихме, Черил вече си бе тръгнала. В понеделник и сряда ходеше на упражнения по граждански процес. Съобщенията ме чакаха на бюрото. Най-отгоре лежеше бележка от Карл Савидж. „Имам нещо за «Диодар», което може да те заинтересува. В четири и половина ще бъда на седмия етаж на «Мерк».“

Погледнах си часовника. Минаваше пет без петнайсет. Грабнах куфарчето и хукнах по коридора. В приемната се сетих, че чантата ми виси в гардероба и се наложи да си изпрося от Лилиан, момичето на рецепцията, пари за такси. Вън ръмеше. Улиците лъщяха мокри, движението започваше да се задръства, а чадърите изникваха като диви цветя по тротоара в посока към гарата.

Чикагската стокова борса и „Мерк“ представляваха двуглавия юмрук на индустрията с фючърсни договори. И докато двете организации гледаха да се покажат пред света като единоборци на общ фронт, на практика се различаваха тъй коренно, както сградите, в които се помещаваха. Първата се бе настанила в архитектурен шедьовър от стила „арт деко“, паметник на капитализма и на старата гвардия. Дилърите от „Мерк“ от своя страна бяха нахакани младоци и небостъргачите близнаци в розов гранит олицетворяваха техния по-шумен, по-шарен и по-стръвен бизнес.

Влязох вътре, преборвайки се с уморения поток, който изтичаше навън в края на работния ден. На седмия етаж слязох от асансьора и смутено пристъпих в непрогледния мрак. Въртях се, премигвах и се мъчех да позная къде съм.

Строителството тук е било с мисъл за бъдещо разширение. Залите за търгуване бяха разположени една върху друга, някои все още очакваха откриването си към края на годината. Офисите вероятно са в северната част, реших аз. Явно бях взела погрешния асансьор. Сякаш не ми стигаше закъснението…

Новият салон имаше размерите на две футболни игрища и заемаше три етажа. Човек не може да не се почувства странно, като попадне сред такова огромно празно пространство насред този жужащ кошер на световния бизнес.

Някой ме докосна по ръката и цяла подскочих. Обърнах се в очакване да видя Карл Савидж. Като зърнах мъжа с маската от чорапогащник, кръвта ми се смрази. В тъмнината успях да различа черен анорак с качулка и една замахваща ръка, стиснала нещо, наподобяващо част от тръба. Притокът на адреналин на секундата ми подсказа, че нямам шанс за бягство. Инстинктивно осъзнах, че в мрака и на чуждо място нападателят ми ще е с предимство. Вместо да хукна, се свлякох на земята и се изтърколих към краката му. Вкопчих се в глезените му и разчитайки на изненадата, се опитах да го съборя.

Той падна и изпъшка. Изправих се, стиснах с две ръце дръжката на куфарчето и с всичка сила го стоварих отгоре му. Чу се отвратителен тъп звук. Последва приглушена ругатня и нещо тежко тупна на пода. Надявах се да е тръбата. Понечих да нанеса втори удар, преди да се е окопитил. Той обаче успя да улови куфарчето във въздуха и за миг останахме така — дишахме си в лицата, но не пускахме дръжката, като деца, вкопчени в една и съща играчка.

Внезапно заорах с глава под брадата му и челюстта му изчатка. Той изохка от изненада и болка. Пръстите му леко се отпуснаха и аз рязко дръпнах куфарчето. За последен път яростно го халосах по главата. Светкавично изпитах чувство на удовлетворение. След това се завъртях и хукнах по посока на светещите стрелки към изхода.

Започнах неистово да натискам и да ръчкам копчето на асансьора. Отчаяно се заозъртах да открия аварийното стълбище. В някаква ниша видях врата, но се оказа заключена. Ударих я няколко пъти с юмруци, премаляла от ужас. Върнах се при асансьора и се притиснах плътно до стената, в случай че мъжът тръгне насам, да мога да му се нахвърля изотзад. Ослушах се за стъпки. Не долових нищо, освен шумното си насечено дишане. Знаех, че като си поеме дъх и намери оръжието си, ще дойде да ме довърши.

Цялата треперех от напрежение. Мислено заставих асансьора да побърза. Представях си го как пъпли едва-едва, спира на всеки етаж, отваря и затваря врати… Краката ми се подкосяваха. Ужасът разпъваше нервите ми на кръст. Мина цяла вечност.

Най-накрая звънецът оповести пристигането му. Пулсът забумтя в ушите ми. Огледах се за нападателя. На светлината от асансьора ще съм още по-уязвима. Вратите се плъзнаха безшумно, разкривайки все по-широк сноп сребриста светлина. Стиснах зъби и се хвърлих в ярката паст, направо в обятията на Елиът Ейбълман.