Джини Харцмарк
Последна възможност (21)

Двайсет и първа глава

Притисках се плътно до Елиът, докато вратите бавно се затваряха зад мен. Нямах сили да си поема въздух. Той ме прегърна и попита стреснато:

— Кейт, какво става? По тебе има кръв!

Помъчих се да се контролирам. Цялото ми тяло се тресеше, сякаш съм се гмурнала в ледено море. Отворих уста да му обясня, но звук не излизаше.

Асансьорът ни стовари на партера и Елиът ме поведе към многолюдното фоайе. Оставих се да ме погълне успокояващата тълпа, напускаща борсата. Сърцето ми биеше като обезумяло. Изведнъж осъзнах, че от полата ми висят парцали, чорапите ми са на дупки, косата ми е съвсем раздърпана. Опипах я предпазливо. Главата ме болеше на мястото, с което бях нокаутирала противника. С пръстите си усетих кръв. Слава богу, не моята. Браво, дано да му изтече всичката!

Елиът ме повлече към едно закътано ъгълче с пощенска кутия на „Федерал Експрес“, хвана ме за раменете и се вгледа в очите ми. Надве-натри му разказах за нападението.

Щом се убеди, че съм се разминала само с голямото шубе, той тръгна да уведоми охраната. След минута се върна и каза, че веднага са изпратили хора на седмия етаж.

— Само че няма да намерят никого — въздъхна той.

— А всъщност ти как попадна тук?

— Търсих те в офиса, но съм те изпуснал за секунди. Момичето на рецепцията каза, че имаш среща. Изпаднало беше в паника, че ти е дало твърде малко пари и няма да ти стигнат за връщането. Понеже валеше ужасно, го помолих да прегледа съобщенията ти, за да разберем къде си. Мислех си да ти се притека на помощ, малко като сър Галахад. Как да знам, че ще съм ти чак толкова нужен!

— Това беше капан — заекнах, все още разтреперана. — Карл Савидж казал да го чакам тук за някакви документи на „Диодар“. Горе беше тъмно като в рог и някой ми се нахвърли.

— Мъж или жена?

— Не знам. Предположих, че е мъж, но нямаше как да преценя. Със сигурност обаче носеше парче от тръба. Всичко стана страшно бързо.

— Какво искаше?

— Вероятно да ме убие… Просто имах късмет, че успях да се измъкна. Едва ли е очаквал да срещне съпротива.

— Защо някой ще тръгне да те убива?

— О, господи, Елиът, не знам! Толкова се изплаших! — Първоначалният шок се разсейваше и ме обземаше истинската паника.

— Ей, Кейт, не плачи върху пощенската кутия, след като аз съм на разположение — нежно каза Елиът. — Хайде, ела.

Сълзите ме пооблекчиха, но след известно време се усетих, че изглеждам твърде глупаво — разридана на рамото му насред Чикагската меркантилна борса. Наложих си да се изправя и вдишах с пълни гърди. Елиът ми даде носна кърпичка и аз веднага я употребих. Плачът прави някои жени да изглеждат нежни и беззащитни, но аз си знам, че съм само подпухнала и зачервена.

— Кейт, ти разбираш, че това можеше да свърши по съвсем друг начин — отбеляза мрачно той.

— Да. Благодаря ти, че дойде да ме спасиш.

— Помисли кой може да е бил.

— Някой, който знае, че се интересувам от „Диодар Комодитис“. Или с други думи, половината население на Чикаго. Нищо не се връзва. Всъщност, ти защо си идвал при мен?

— Сигурна ли си, че вече си по-добре? — попита грижовно.

— Да, защо?

— Днес Памела Хекстър е направила опит за самоубийство със свръхдоза сънотворно. Криси я открила по чиста случайност. Забравила си ключа и се отбила в къщата на майка си за резервния. Не щеш ли, решила да й се обади.

— Как е тя?

— Оправя се, но все още е в интензивното. Та Криси се обадила на Кен Кърландър, а той на Елкин. Пресата в никакъв случай не бива да научава. Ако прокурорът разбере, ще я върнат в ареста.

— Като нищо!

— Опитахме се да издирим Бартън, но никой не го знае къде е. В „Хекстър Комодитис“ не вдигаха телефона, у тях и в университета също. Елкин ме помоли да се заема с това. Хрумна ми, че ти може би знаеш.

— Знам. Жена му роди. По всяка вероятност е още при нея в болницата.

— Коя болница?

— „Нортуестърн Мемориал“.

Елиът въздъхна.

— Светът е малък! Точно там са откарали и Памела.

 

 

Съобщихме новината на Бартън в ярко осветената приемна на родилното отделение.

— Само не казвайте на Джейн! — помоли той. — Толкова е щастлива! Отдавна мечтаеше за момиче. Не искам семейството ми да провали точно този ден.

— Разбира се, не се тревожи. Няма да се изпусна.

— Майка ми обяснила ли е защо го е направила?

— Оставила е писмо — отговори Елиът. — Сестра ти е имала благоразумието да го скрие от лекарите. В момента е у Елкин Кофийлд, но той твърди, че не съдържа нищо, което може да се приеме за самопризнание. С Кърландър се опитват да изкарат, че по погрешка е взела повече хапчета. Личният й лекар поддържа тази версия.

— Доктор Полард е стар приятел на семейството.

— Тук има ли телефон, от който да говорим на спокойствие? — попита Елиът. — Елкин много държи да се чуе с вас. След това ще ви заведа при майка ви.

— Я вие потърсете телефон, а аз ще отида малко да се пооправя. После ще се отбия при Джейн. Като свършите, елате да ме вземете.

 

 

Джейн седеше в леглото и попълваше адресите върху картички с щастливата новина.

— Преди да се роди Джеймс, ме беше обзело ужасно суеверие — поясни тя. — Не бяхме направили нищо предварително. Дори не бяхме избрали креватче. Бартън го купи, докато бях в болницата. Но на третия път, ако не си подготвил картичките, ще ги изпратиш чак когато детето тръгне на детска градина.

— Децата, Джейн! Множествено число! — поправих я аз.

— Ох, още ми е като насън! Нямаш представа напоследък колко рядко се случва да не знаеш, че ще имаш близнаци. В родилното настана невероятна лудница. Бартън разбра, чак като му връчиха второто бебе. Ще помня физиономията му, докато съм жива.

 

 

С Елиът повървяхме няколко пресечки до японския ресторант „Хацухана“. Настанихме се в спокойната атмосфера край бара, зад хартиения параван, поръчахме бира „Цинг Цао“ с калифорнийски кифли и си заблъскахме главите кой може да желае смъртта ми. След три халби и кажи-речи половин океан риба суши, все още нямахме отговор.

— Проблемът е, че щом някой реши да ти счупи черепа, няма да се откаже лесно — отсече Елиът.

— Ти какво предлагаш? Да се скрия под бюрото в офиса?

— Не трябва да се прибираш тази вечер вкъщи. Съквартирантката ти също.

— Ще звънна да й кажа да преспи в болницата.

— Ти имаш ли къде да отидеш?

Затътрих се до автомата в преддверието. Помощникът на Стивън, Ричард Хумански, ми напомни, че шефът му е в Ню Йорк до утре следобед. Върнах се на масата.

— Уреди ли се? — попита Елиът.

— Знаеш ли, струва ми се, че малко преувеличаваш опасността.

— Кейт, по косата ти още има кръв.

— Ще преспя в хотел „Мариот“.

— Идваш при мене.

Стрелнах го с поглед.

— Каня те от името на сър Галахад — увери ме настойчиво той. — Мислиш ли, че ще можеш да мигнеш, ако си сама в някоя хотелска стая?

 

 

Елиът живееше на последния етаж на приветлива кооперация с червени тухлички в района на университета „Де Пол“. Апартаментът се състоеше от просторен хол, две спални с капандури и стаичка, пригодена за офис. Кухнята бе малка, в яркожълто, и ако се съди по вида й, наистина се използваше по предназначение. Изпитах странно усещане. Елиът, който винаги плуваше в свои води, също ми се стори скован и смутен.

Късният час и умората обаче помогнаха. Похвалих го за подредбата, а той тръгна да ми търси кърпа, четка за зъби, сапун и фланелка за през нощта.

Свободната стая беше спретната и приветлива, с покривка върху леглото и пердета. Към нея имаше даже баня, от която ме подканваше лъскав душ. Пред мен се разкриваше един съвсем друг Елиът.

— Утре в колко трябва да си на работа? — попита той, преди да ме остави.

— Ще ми се да е по-раничко. Още не съм приключила с отговора за Комисията. Но ти не се притеснявай, ще взема такси.

— В никакъв случай! Докато не разбера какво става, ще те изпращам до вратата. Устройва ли те, ако тръгнем оттук в седем и половина? Или е прекалено рано?

— Добре е.

— Лека нощ, тогава.

— Лека нощ.

Той затвори и аз въздъхнах с облекчение. Дори и при най-невинните обстоятелства между мъжа и жената винаги съществува някакво напрежение. Забелязала съм го по командировките с колеги от фирмата. Повечето са симпатични мъже, които харесвам и уважавам, с чиито съпруги сме в приятелски отношения. Те за нищо на света не биха прекрачили границите на благоприличието и въпреки това неминуемо настъпва миг, късно вечер, пред стаите в хотела, когато на повърхността изпълзяват разни многозначителни мисли.

Доволна, че този момент е отминал, светкавично изритах обувките и се отпуснах на леглото. Минала бе цяла вечност, откак се събудих сутринта и устремно се впуснах в новия ден. Часовникът показваше единайсет без петнайсет. Уверена бях, че в „Хекстър Комодитис“ има нещо гнило, но щом си помислех, че съм открила липсващото парченце от мозайката, някое друго се изплъзваше през пръстите ми.

Съблякох се и внимателно подредих дрехите си върху стола. Полюбувах се в огледалото на избилите синини по тялото ми. След това се затътрих в банята и се изпълних с блаженство от съприкосновението с водата и сапуна, но най-вече от великолепното усещане, че съм жива.

Облях си косата и водата потече червена, после розова и накрая прозрачна. Спрях душа, избърсах се и навлякох фланелката на Елиът. На небесносин фон с бели букви пишеше: „Чикагска полиция“.

Приседнах отново на леглото, разнебитена и сломена. Погледът ми попадна върху куфарчето. Изведнъж се сетих, че можехме да го проверим за отпечатъци от пръсти, а аз го мъкнах из целия град. Отворих да прегледам задачите за утре и пред очите ми се изпречи злополучният плик, донесен от куриера.

Възмутих се на себе си, че съвсем забравих за него, когато се срещнахме с Бартън. С две жени в болницата, две бебета и фирма на ръба, кой знае дали скоро ще успея да го видя. Реших да проверя за какво точно става дума. Вътре имаше още три плика — всичките с емблемата на „Банката на Бермуда“ и адресирани до господин С. Бийн. Бавно подредих съдържанието им върху леглото.

— Елиът? — извиках с растяща възбуда. — Елиът, ела!

Той се появи със светкавична бързина, само по шорти, с пистолет в ръка и паста за зъби по устата.

— Какво става? Случило ли се е нещо?

— Разбрах оня защо ме е нападнал. Не е искал да ме убива. Търсел е това.