Джини Харцмарк
Последна възможност (6)

Шеста глава

Стоковата борса на Чикаго хвърля дългата си сянка надолу по каньона от офисни сгради на Ла Сал стрийт — местния Уолстрийт. От пирамидалния купол на покрива римската богиня на плодородието Церера невъзмутимо надзирава ежедневната суетня на фючърсния пазар, а сателитните чинии, скрити зад гънките на тогата й, разпращат цените на стоките по четирите посоки на света.

От ранна утрин седях затворена в една душна стая за съвещания, встрани от залата за търгуване, заедно с Бартън Джуниър, Карл Савидж и Тим Хекстър, който изглеждаше даже още по-шашардисан и уплашен от вчера. Бяхме инструктирали дилърите на „Хекстър Комодитис“ относно продажбата на свръхдългите позиции, притежавани от техния работодател. По някое време по-късно Бартън Джуниър щеше да събере служителите за кратко изявление. Освен това той прие и да остане в офиса през по-голямата част от работния ден на борсата, за да помага при вземането на решения. Идеята бе физическото му присъствие да вдъхва усещане за приемственост и лоялност към фирмата.

След разговора с дилърите Бартън се усамоти за няколко минути, за да подготви обръщението си. Аз се изнизах към помещението за външни лица на горния етаж, за да наблюдавам началото на работния ден в отдела за търговия със соеви семена. В Чикаго се гледа на стоковата борса като на някакво светилище, но истината е, че не е нещо кой знае какво. Местата за търгуване с различните стоки представляват все едни и същи осмоъгълни платформи, облицовани с черна гума, за да се заглушава шума и да е удобно на краката.

От наблюдателния ми пункт над залата за търгуване са контрольорите със зелените сака, някои от които са на крак от четири сутринта, за да проверят компютърните разпечатки, подредени на сгъваеми маси до платформата. Всеки ден те трескаво прехвърлят поменика от сделки на работодателите си. Несъответствията между продавач и купувач означават грешка от предния ден, която трябва да бъде поправена преди отварянето на пазара. С наближаването на този момент служителите на борсата сновяха трескаво край тях, за да разчистят терена.

Платформата за търгуване със соеви семена бе почти запълнена с хора, макар повечето от тях да бяха само помощник-брокери, едва ли не тийнейджъри, чиято единствена задача е да пазят традиционното място на съответния дилър. Обикновено те убиват времето с кръстословици или с ръчни видеоигри, но днес всички бяха забили нос във вестниците, където се разчепкваше смъртта на Барт Хекстър.

На борсата има стриктни изисквания към облеклото, но то по-скоро служи за информация, отколкото като радост за окото. Саката, горе-долу с кройка като на бармани, са в цвета на фирмата, през която съответният дилър прекарва сделките си. Например тези, които работят с „Мерил Линч“, са в тъмнозелено, с „Делшър“ — в небесносиньо, с „Хекстър Комодитис“ — черно. Всички бегачи са в златисто. Те спринтират между телефонджиите, които получават поръчките за купуване и продаване от горния етаж, и дилърите в залата долу, които практически осъществяват търговията.

Гонгът за отваряне на борсата звънна в 8:30 и гълчавата на новия работен ден изригна под краката ми. Гледана отгоре, борсата напомня налудничав пъстър водовъртеж от бясно размахвани ръце, съпроводени с диви крясъци. Тази сутрин като че ли изглеждаше особено напечено и знаех, че до голяма степен причината е смъртта на Черния Барт.

От името на „Хекстър Комодитис“ със соевите семена търгуваше Дъг Уъртман. Открих го на обичайното му място на най-горното стъпало на платформата. На черното му сако се виждаше прозрачната табелка с търговския код на фирмата: „БАРТ“. Той беше хубавец, бивш футболист, изкарал два сезона в професионалната лига, преди да се впусне в още по-изтощителната надпревара на стоковата борса. Нищо в държанието му не издаваше, че вчера по това време се е споминал шефът му. Концентрацията му бе пълна. Стоеше с ръце над главата, а отворените длани означаваха готовност за продажба.

Борсата е презряно място за работа. Шумът е потресаващ и с времето се отразява пагубно на човешкия организъм. Ветераните развиват първоначална форма на глухота и гласовете им одрезгавяват от неспирното крещене на котировки. Постоянният физически контакт в тази ежедневна осемчасова баскетболна среща допълнително омаломощава тялото и духа. Понякога темпото е тъй лудешко, че подът сякаш ще се продъни от напрежението, с което са заредени всички.

Борсата е мъжки периметър, където трябва да си огромен, як и гръмогласен. Жаргонът също е подобаващо безсрамен. Дилърите „оправят“ пазара, опитват се да му навирят краката, разтварят му ножицата, помпат, къткат, яхат и масажират. Но всички са наясно, че ако тръгнат срещу него, той ще ги завре… ясно къде…

Борсата е място, където всичко е изложено на показ, стремежите са еднакви, но взаимно се изключват и няма време за куртоазия. Бесният ламтеж за печалби не позволява ръкостискания, благодарности и извинения. Дилърите се бутат, ръгат, настъпват, а като крещят едни срещу други, се обливат взаимно със слюнка и в яростта си се мушкат с моливите като с шила.

И все пак за някои борсата не е само арена за бикоборство, където мъжествеността се измерва в натрупани или пропилени долари. Тя е онова кътче, приютило хора като Барт Хекстър, дошли от любопитство да се пробват и останали заради тръпката във всеки един миг да знаят колко пари струват.

Първото, което те грабва, щом прекрачиш прага на президентския кабинет в „Хекстър Комодитис“, е бенгалският тигър, озъбен срещу вратата, застрелян лично от шефа и препариран, присвил туловище, сякаш ще се хвърли отгоре ти. Посланието за посетителя е очевидно: „От него не се уплаших, та от тебе ли?“.

Бартън Джуниър произнесе обръщението си към служителите, седнал зад бюрото на баща си.

Изборът бе както символичен, тъй и прагматичен. Целта бе да се подскаже, че „Хекстър Комодитис“ продължава да се управлява от фамилията. Отдалечен от изстрелваните по стените котировки и вечния телефонен рев, кабинетът бе единственото място, което можеше да побере всички.

Днес Бартън Джуниър изглеждаше по-стар, лицето му бе застинало в мрачна решителност. Сресаната назад смолисточерна коса подчертаваше приликата между баща и син и подозирам, че не само аз потръпнах в първия миг.

Той говореше със спокойната увереност на преподавател и бавният му, отработен глас стигаше чак до бегачите в златисти сака, заели позиция до вратата, готови да хукнат надолу, щом стане възможно. Каза им онова, което те вече бяха прочели във вестниците, и апелира за съдействие на полицията. С тиха откровеност наблегна колко важна е тяхната лоялност и изрази твърдото намерение на семейството фирмата да остане в бизнеса.

Аз стоях изправена до него и се възхищавах на вродения финес, прикриващ отвращението от задачата. Тим Хекстър слушаше от първия ред, видимо отчаян. Той бе единственото дете на по-малкия брат на Хекстър — Били и също носеше гена на фамилията. Явно мъжете бяха едри като мечоци и с длани като гребла. Но докато при Барт и в по-малка степен при Бартън телосложението демонстрираше ярко физическо присъствие, Тим бе просто дебел, тромав, флегматичен и неособено интелигентен.

Фючърсните сделки са затворено кланово общество, където бащи и синове, чичовци и братовчеди търгуват рамо до рамо, здраво обвързани от железните вериги на кръвта и парите. Напълно естествено е било, щом не е успял да привлече за своя дясна ръка собствения си син, Барт да покани племенника си, колкото и да му липсват качества.

До Тим пълна спретната възрастна жена подсмърчаше в кърпичка. Дългогодишната секретарка, госпожа Тайтълбаум, всъщност проливаше първите сълзи за убития.

Бартън млъкна и групата бързо се разотиде. В края на краищата борсата няма време за сантименталности. Повечето служители се втурнаха надолу към залата за търгуване и какофонията от телефони, но все пак някои от администрацията пристъпиха да поднесат съболезнования. Отдръпнах се почтително назад, докато се изредят един по един.

Нямаше как да не забележа младата жена в дъното със златисто сако на бегач, метнато върху семпла черна рокля. Подпряла унило гръб на стената, тя бе обвила тялото си с ръце. В рамката от пищна гарванова коса лицето й изглеждаше изключително — прасковена кожа, високи скули, плътни, идеално очертани устни. В огромните й премрежени очи човек би могъл да се удави.

По едно време до нея се приближи друга жена — около четирийсетгодишна, поразително елегантна, с лъскава тъмночервена коса, подстригана на черта и в предизвикателен бледолилав костюм. Разговорът им, ако би могъл да се нарече така, тъй като по-младата изобщо не продума, бе кратък и по същество. Червенокосата подхвърли набързо нещо, но когато се обърна да си върви, видимо тържествуваше. Известно време младата постоя замръзнала на място, изведнъж бледото й лице се сгърчи от напиращите сълзи и тя избяга навън.

— Той обожаваше тази гледка — обади се Бартън, вперил очи в Ла Сал стрийт, простираща се зад широкия прозорец. — Представям си как е седял тук и се е чувствал като гръмовержеца на борсите.

Секретарката на починалия, с подпухнало от плач лице, бе донесла кафе и отново се бе оттеглила безмълвно.

— Това е такава ирония — продължи Бартън. — Знаете ли за какво най-силно мечтаеше баща ми? Да дойда да работя тук. Дори последния път, когато се видяхме, на вечерята у тях в петък, пак се разправяхме по този въпрос.

— Поне сте се събрали цялото семейство.

— Истинско фиаско. Татко закъсня, децата прегладняха и се вкиснаха, но майка ми не позволи да започнем, преди той да се е прибрал. Раздразнението беше всеобщо. Марго бе довела и приятелката си Брук.

— Какво й е на приятелката? Казвате го, все едно, че е канибалка.

— На нея нищо й няма. Дори ми хареса. Само дето по Коледа Марго обяви, че възнамерява, както сама се изрази тогава, да изследва лесбийския начин на живот и си заплюла Брук за изследователски материал. Лично за мен, щом Марго е щастлива, аз също съм щастлив, но родителите ми са малко тесногръди. Така че Брук бе, меко казано, леко изнервящ придатък към семейната вечеря. Още от вратата на баща ми му личеше, че си търси скандала. Понякога ставаше такъв. Нещо му щукне и си го изкарва на първия срещнат.

— И този път Марго ли го отнесе?

— Не. Повече от очевидно беше, че присъствието на Брук го вбесява, но Марго като я настъпят, никога не остава длъжна, така че той си избра по-лесна жертва — мен. Запя старата песен. Всички, дето работели за него, били мошеници, прибирали си заплатите и мислели само как да му забият ножа, и така нататък… Баща ми псуваше много. Останало му е още от годините като дилър, но Джейн не понася подобни приказки, особено пред децата. И аз съм на същото мнение. Никак не е приятно да ти се обади учителката и да ти каже, че Питър пак е споменавал майките на другарчетата. Така че Джейн помоли баща ми да внимава какво приказва. Естествено, той пощръкля. Разкрещя й се как нямало да търпи да му дават акъл в собствената му къща. Но на Джейн такива номера не минават. Тя просто стана и заяви, че си отива. За две минути подбра момчетата, навлече им палтата и тръгна. Аз я последвах, но да бяхте видели физиономията на майка ми. Молеше ме да остана…

— Май баща ви спомена, че по едно време сте работели при него.

— Стига ми за цял живот.

— Кога беше това?

— Преди десет години. Тъкмо бях приключил първата година по доктората и бях изстискан като лимон. Искаше ми се само да се просна на някой плаж. Баща ми обаче обяви, че изтощението ми показва неспособността да бъда математик. Така и не проумя с какво точно се занимавам. Според него науката е безсмислено пропиляно време, а хората, посветили се на нея — безгръбначни мекотели, които цял ден си седят и премятат никому ненужни цифри. Все едно, баща ми беше голямо куче. Каза, че ще плати обучението ми през следващата година, само ако се съглася да работя при него през лятото. Но като началник той се оказа още по-непоносим. Чудя се хората тук как издържат. Гонеше ги като фелдфебел. Не признаваше никаква инициатива. А яростта му не познаваше граници. Наистина, животът му едно време е бил ад, но сега му доставяше садистично удоволствие да всява ужас у подчинените си. Като малък доста неща изтърпях и нямах никакво намерение да продължавам да му сърбам попарата. Такава досада беше… Откак се помня, все повтаряше колко много иска да работя при него, а когато дойдох, се държеше с мен като с хлапе. Естествено, бизнесът преуспяваше, но аз виждах начини за подобряване на работата. Елементарни неща като оптимизиране на счетоводството например. Баща ми обаче ненавиждаше компютрите. Стараеше се да помни всички сделки наизуст. Ако го питаш него, записването е проява на слабост. Такъв инат… По онова време аз вече се бях запалил по теорията на хаоса и ми се щеше да приложа на практика някои от принципите й. Той обаче не искаше и да чуе. Държеше всичко да е както той си го знае от време оно — „купувай“, „продавай“, дрънчи по телефоните и тероризирай брокерите. Вие чували ли сте за хаоса?

— Едва ли точно за този, който имате предвид.

— Това е една сравнително нова област на теоретичната математика, занимава се с моделиране на комплексни реално съществуващи системи. Възникнала е от необходимостта да се предсказва времето, което от своя страна има пряко отражение върху движението на цените на земеделските продукти. Теорията на хаоса обаче може да се приложи също и при моделиране на силно нестабилни нелинейни системи, каквито са всъщност пазарите на фючърси. Колкото и да е чудно, факт е, че хората в залата долу не са особено ерудирани. Търгуват малко тук, малко там. Изцеждат някой и друг долар, изпреварвайки заявките на брокерите. Има обаче и няколко образа, дето са се сетили за висшата математика. Събрали са една групичка от философи и физици и са разработили усъвършенствана система за търгуване. Напредват все по-уверено и успехите им са впечатляващи.

— Но баща ви не е проявил интерес?

— Баща ми не желаеше да се занимава с нещо, което не можеше да контролира. Настояваше да дойда да работя при него, но така и не благоволи да обърне внимание на предложенията ми. Искаше да има още един наплашен мечок като Тим. Знаете ли как му викаха на Тим на времето? Прякорът му беше Опашката. Вечно се влачеше подир баща ми. Братовчед ми е, но откровено казано, Тим не притежава семейния хъс. Вярно, наследил е нрава на баща ми, но не и неговия талант. Само че, както баща ми цял живот не се умори да повтаря, Тим му е по-верен от син.

— Как реагира баща ви, когато го напуснахте?

— Избухна. Но затова пък моята реакция бе по-неочаквана. Нямах работа. Баща ми отказа да плаща образованието ми. Явих се в отдел „Стипендии“ и им обясних случая. Те прихнаха в един глас. Горкичкият беден Бартън Хекстър. Тогава чух, че в „Мерк“ провеждат състезание за симулирана търговия с награда двайсет хиляди долара.

— Като онези, при които всеки започва с определено количество въображаеми пари?

— И печели този, дето след трийсет дни има най-много пари в сметката. Аз свърших с осемстотин и деветдесет хиляди повече от втория. Прибрах си чека и грамотата за първото място. С парите платих университета, а грамотата пратих на баща ми и той с цялата си наглост я сложи в рамка. Ето я там горе, до снимката му на игрището за голф.

— И какво стана после?

— Нищо. Продължих си с училището. А някъде към средата на втория семестър чековете на баща ми започнаха да пристигат отново. Една събота с майка ми дойдоха да ме видят и се държахме все едно нищо не е било.

— Хубаво сте направили, че сте му простили — отбелязах аз, мислейки за вечните ни дрязги с майка ми.

— Тогава се запознах с Джейн. Тя много ми помогна да погледна трезво на проблема с баща ми. Той беше силна личност и винаги ме караше да се чувствам, че живея в сянката му. Благодарение на Джейн започнах да го възприемам такъв, какъвто е и престанах да се вживявам.

— Имате късмет, че сте я срещнали.

— Така е. Татко все не проумяваше какво намирам в нея. Казах ли ви, че Джейн е пианист в Чикагския симфоничен оркестър?

— Ето защо ми се стори толкова позната! — възкликнах аз. — Слушала съм я. Миналия ноември. Свири Бетовен, учудващо добра беше. Нали знаете как някои пианисти гледат само да ви смаят с техниката си? Нейното изпълнение беше коренно различно. Музиката сякаш я бе обсебила. Прекрасно беше…

Бартън пламна от гордост.

— Баща ви не се ли радваше на известната снаха?

— Той не гледаше на нещата по този начин. Според него задълженията на една жена са да бъде привлекателна в скъпия смисъл на думата; справка — майка ми и сестра ми Криси. Жената трябва да бъде трофей.

— А майка ви харесва ли Джейн?

— Не бих могъл да кажа, че не я харесва. Просто тя не разбира хората, които не са като нея. Вече е свикнала с Джейн, но определено щеше да е по-щастлива, ако се бях оженил за дъщерята на някоя нейна приятелка.

Вратата на кабинета се отвори и червенокосата с лилавия костюм забързано влезе вътре, но като ни видя, се закова на място.

— О! Извинете — заекна смутено. — Не предполагах, че има хора.

— Трябва ли ви нещо?

— Няколко счетоводни справки. Ще дойда малко по-късно. — Тя затвори след себе си.

— Коя е тази? — попитах любопитно.

— Лорета Реш. Шеф е на разплащанията. Ако вярвате на измишльотините на Марго, по едно време е била любовница на баща ми.