Джини Харцмарк
Последна възможност (2)

Втора глава

Още много отдавна майка ми беше обявила къщата на Барт Хекстър за най-уродливата в Лейк Форест. Не бях влизала вътре, но квалификациите на Астрид Милхоланд винаги са се славели като убийствено точни. Чувала бях, че къщата е построена по подобие на известно английско имение, но докато се приближавах към нея, придружавана от двама полицаи, тя ми изглеждаше само огромна и неприветлива. Дългата алея за коли се спускаше по надолнището и завършваше пред централния вход с фонтан от мрамор — претенциозен ансамбъл от делфини и морски кончета, бълващи стръмни параболи вода срещу немощното априлско слънце.

Полицаите си бяха издействали една тъмна и усойна стая, отстрани на импозантното фоайе. В нея имаше камина, в която спокойно можеш да стоиш прав, а високият таван лъщеше, облицован в черен дъб. Мебелите в стил „кралица Елизабет“ бяха украсени с дърворезба. Столовете бяха тапицирани в черно и в червено като бургундско вино. На едната стена бе проснат грамаден гоблен, толкова изтъркан, че повярвах в автентичността му. Именно сред този донякъде инквизиторски интериор дадох официалните си показания пред детектив Русковски.

Той безмилостно разчопли и най-нищожната подробност — обсъдихме до една срещите ми с убития, впечатленията ми от него като човек и бизнесмен; дадох пълен отчет и за всяка минута от живота си в последните двадесет и четири часа. През цялото това време Русковски демонстрираше войнствена подозрителност и непрекъснато подмяташе, че полицаите в много по-голяма степен от адвокатите живеят в свят, където всеки гледа да те преметне.

След като приключихме, той ме предаде на млада жена от криминалната лаборатория, която бодро натопи ръцете ми в разтвора за неутронна активация. С това изследване се открива наличието на барий и антимон — две вещества, които обикновено остават по ръцете при изстрел с пистолет. После с дискомфортното усещане, че участвам в долнопробен телевизионен филм, се оставих да ми вземат отпечатъци от пръстите.

Щом ангажиментите ми с полицията приключиха, отидох в банята с ръчно изрисувани френски тапети да се измия. Посегнах да се избърша и замръзнах пред трите колосани ленени кърпи с монограм, от онези, дето се подаряват по сватби. Не зная колко време съм стояла така, вцепенена, с ръце във въздуха, докато водата капе по плочките.

Имам цял един живот, опакован в кутии и кашони. Там са сервизът от китайски порцелан за двадесет и четири души, кристалните чаши за шампанско, чашите за вино от уотърфордско стъкло. Там са ленените покривки за маса и кошниците за пикник, кухненските уреди и подносите за сервиране, рамките за снимки, сребърните табли и колосаните кърпи за ръце с избродирани инициали, които съпътстваха името ми за твърде кратък период.

Не много отдавна бях омъжена.

С Ръсел се запознахме в университета. През деня се счепквахме в часовете по граждански процес, а нощем продължавахме, малко по-иначе, на скърцащото му единично легло. Той беше всичко, което аз не бях: постигнал успехите си сам и изключително самоуверен. С лекота минаваше през всякакви изпитания — университет, интервюта за работа, посещения при семейството ми; изобщо човек, здраво хванал кормилото на живота си. Оженихме се през лятото след дипломирането ни и прекарахме медения месец на остров Крит. Там карахме яхта, чернеехме, до среднощ пиехме гръцко вино със стафиди по кафенетата на открито и допрели глави под светлината на газените лампи, си шепнехме планове за бъдещето.

Щом се прибрахме в Чикаго, започнахме работа, аз като адвокат в „Калахан Рос“, а той като сътрудник на федералния съдия Майрън Уъртс. В началото бяхме прекалено заети, за да обърнем внимание на лекото накуцване, с което Ръсел се върна от Гърция. Съвсем естествено беше да решим, че някоя стара травма от футбола напомня за себе си. Накрая той все пак отиде на лекар. Точно шест седмици след сватбата му поставиха диагноза тумор в мозъка. Още преди първата годишнина бях вдовица.

Всичко това се случи преди три години и оттогава всеки ден си казвам, че най-лошото вече е зад гърба ми, но мъката, пулсиращата болка от загубата съпътства живота ми като тих музикален фон. А в дни като днешния, когато нещо — сътресението от смъртта на Хекстър например, спречкванията с полицаите или някой предмет, тъй банален като грижливо изгладените правоъгълници от ирландски лен, отприщва пороя от мрачни чувства.

Погледнах се в огледалото и си заповядах да не рева. Извадих фуркетите, разпуснах си косата и с автоматично движение отново я усуках на дежурния френски кок. Наплисках се със студена вода и попих лицето си със салфетка; нямах сили да докосна кърпите. След това поех дълбоко въздух и си наложих да се вмъкна отново в кожата си за пред света на свръхтрудолюбив фирмен адвокат.

Къщата представляваше лабиринт от стаи, коридори и фоайета и ми трябваше доста време да открия някой от персонала, който да не е обсебен от полицията. Накрая се натъкнах на някаква кисела млада жена в черна униформа на камериерка и тя обеща да провери дали госпожа Хекстър ще се съгласи да разговаря с мен. Докато чаках, погледнах през огромния прозорец от оловно стъкло и зърнах как двете полицейски коли и линейката потеглиха по алеята — Барт Хекстър изминаваше този път за последно.

Памела Мандерсън Хекстър ме прие в елегантна дневна на горния етаж в едно отдалечено крило на къщата. Помещението бе слънчево, с висок таван, мебелите бяха в стил кралица Ана, с тапицерия в жълто и вишнево, но доста захабени — очебийна разлика с останалата част от къщата. Реших, че тази удобна и уединена стая, приютила спомените от родителите й, е нейното убежище. Прясната вдовица ме поздрави от фотьойла с висока облегалка пред широкия еркерен прозорец с изглед към просторната терасирана градина.

Бракът на Памела и Барт Хекстър бе добре известен в обществото. Неспособен да седи тихо и кротко, още от самото начало Барт Хекстър повлякъл стеснителната си съпруга към светлините на прожекторите и с времето тя започнала да се чувства все по-уютно сред хорските погледи. Двамата развиваха активна дейност в няколко фондации, бяха основали и своя собствена, носеща името им, за подпомагане на семейства с тежко болни деца. В добавък те неуморно посещаваха всевъзможни приеми, така че рядко минаваше седмица без светските хроники да им отделят подобаващо внимание.

Памела бе добре нагласена русокоса жена на почтена възраст, която водеше битката с годините благодарение постиженията на пластичната хирургия. Облечена бе в семпъл сив костюм „Кастелбъри“. Косата й, едва докосваща раменете, беше отметната назад, безупречно фризирана и застопорена с обилно количество лак. Лицето й бе бледо, ала гримът не издаваше и помен от сълзи.

— Госпожо Хекстър — започнах аз, прекосявайки стаята към нея, — толкова съжалявам, че ви безпокоя в такъв труден момент!

— Моля те, Кейт, наричай ме Памела — заяви тя с провлачения акцент на висшите класи. — Все пак с майка ти се познаваме на практика цял живот. Много се учудих, когато Барт спомена, че ще идваш днес. Кой би повярвал, дъщерята на Астрид адвокатка… — Тя ми посочи стола насреща.

На ниска масичка пред нас имаше кошница ръкоделие и бележник с дълга редица имена, изографисани с витиеватия почерк, възприет в подготвителното училище и после ежедневно трениран върху покани и благодарствени писма.

— Искрено съжалявам за сполетялото ви нещастие — продължих с клишетата. — Сигурно е ужасен шок.

— Все още не мога да го повярвам — каза тя, кротко сплела ръце в скута си, като ученичка, която декламира урока. — Винаги съм мислела… Искам да кажа, страхувахме се, че именно сърцето му ще ни го отнеме. Преди няколко години получи инфаркт. Едва не си отиде. Оттогава все имаше проблеми, но аз се тревожех повече отколкото той самият. Сутринта, понеже не се прибра след като отиде за вестника, се притесних, че е забравил да си вземе хапчетата. Качих се на количката за голф да проверя дали нещо не се е случило. Като видях колата… Ужасът… — Лицето й помръкна от спомена и гласът й заглъхна.

Предполагах, че аз съм открила тялото, но явно именно Памела се бе обадила на полицията.

— Г-жо Хекстър… Памела. Много ми е съвестно в момент като този да повдигам такъв въпрос, но както положително знаете, фючърсите са светкавично променящ се бизнес и имам нужда от вашето позволение да се свържа незабавно с борсите. Сигурна съм, че те ще настояват да прегледат сделките на съпруга ви, за да се уверят, че там няма нищо, което да ги притеснява.

— Както прецениш, Кейт.

— Да знаете дали съпругът ви е имал някакви проблеми в работата? — подпитах отдалеч. — Нещо, което особено да го е тревожело…

— Нямам представа. Никога не съм се интересувала от заниманията на съпруга ми. — Интонацията й недвусмислено подсказваше, че вълненията по фючърсните сделки са доста под нейното достойнство.

— Значи съпругът ви не е изглеждал обезпокоен от нещо, свързано с „Хекстър Комодитис“? Напоследък не ви се е струвал ядосан или разстроен?…

— В никакъв случай. Прекарахме почивните дни съвсем нормално. В петък вечерта децата ни гостуваха. В събота бяхме домакини на голф турнира в клуба. Всяка година го правим. Откриваме пролетния сезон с една игра от осемнадесет дупки по зимните правила. Много беше забавно. Снощи отново бяхме в клуба, имаше парти. Както вече казах на полицията, уикендът ни не се отличаваше с нищо по-различно от обикновено. Те не трябва да ровят в личния ни живот, а да търсят този умопобъркан, извършил това ужасно деяние.

— Повечето убити са жертви на хора, които са познавали — възразих предпазливо.

Памела се стегна и дружелюбното благоразположение в очите й угасна.

— Барт не беше като повечето хора — отсече тя. — Абсурдно е някой от нашите познати да е способен на такова нещо. Явно е някой луд, някой от ония дето преследват известните личности, като онзи дето застреля певеца, как му беше името, един от „Битълс“… Джак Ленън.

— Джон Ленън.

Щеше да се наложи Памела да проумее, че полицията ще търси убиеца на мъжа й именно сред най-близкия кръг. Реших да сменя темата:

— Имате ли представа на кого е завещал фирмата си?

— Всичко е разпределено между децата. Синът ни Бартън Джуниър е изпълнител на завещанието. Мисля, че ще е най-добре да обсъдиш фирмените дела с него. Честно казано, мен те изобщо не ме засягат.

Вестта за тази смърт щеше да разтърси финансовия свят. Щеше да разстрои пазарите от Лондон до Токио. Активите на „Хекстър Комодитис“ възлизаха на стотици милиони долари и представляваха труда на Барт Хекстър през целия му живот. Каква ирония… Жена му това изобщо не я засягаше.

— Предполагам, че ще пожелаете да се погрижа за допълнителна охрана. Както сама казахте, мъжът ви беше много известен.

— Опасяваш се от репортерите? — възкликна смаяно тя. — Не се бях сетила. Но щом смяташ…

— Ще се радвам да мога да ви помогна с нещо.

От мига, в който новината гръмнеше по вестниците, Памела Хекстър щеше да се занимава не само с репортери. Паркланд Роуд щеше да се задръсти от навлеци, копнеещи да зърнат отблизо къде са светили маслото на Черния Барт. На вратата й щяха да звънят какви ли не агенти за недвижимо имущество, за да се поинтересуват дали не възнамерява да се отърве от тази огромна къща сега, след като е останала съвсем сама. А ако имаше късмет, още по време на погребението можеха да се отбият и някои по-находчиви крадци.

— Само още едно нещо. Тази сутрин съпругът ви трябваше да ми даде някои документи във връзка с едно евентуално разследване. Случайно да знаете къде може да ги е оставил?

— Вероятно са в кабинета. Там си държеше нещата. Обичаше да пуши пури, докато работи. Аз не позволявам да се пуши в останалата част от къщата.

— Ще имате ли нещо против да надникна в кабинета?

— Ни най-малко. Полицаите вече бяха там. Търсеха прощално писмо.

— Знаете ли дали не са открили нещо? — осмелих се да попитам, изпълнена с тайна надежда.

— Бартън за нищо на света не би се самоубил — заяви безапелационно тя.

— Дори и ако е загазил на борсата?

— Явно не си познавала добре съпруга ми, Кейт. Иначе щеше да знаеш що за човек бе той. Ако имаше проблеми с борсите, първо би убил всеки, който и по най-незначителен начин е допринесъл за това, и изобщо не би му хрумнало, че може да посегне на себе си.

 

 

Памела Хекстър натисна звънеца, за да извика камериерката Елена, която да ме заведе до кабинета на съпруга й.

— Не мога да си представя какво е станало с това момиче — изсъска тя, докато напразно чакахме.

Сетих се за няколко възможности: Елена се пазари с „Дейли Инкуайърър“ срещу каква сума да разкаже своята неповторима история от мястото на събитието; Елена флиртува в гаража с някое мъжествено ченге; Елена — свита в килера със слушалката в ръка снася на приятелките си новината за убийството на шефа.

Накрая уверих госпожа Хекстър, че ще се справя и сама, ала щом се озовах на първия етаж, бързо съжалих за оптимизма си. Къщата бе огромна и стряскаща, гъмжило от безсмислено натруфени стаи и мрачни коридори. Минах през музикален салон, експозиция на трофеи, оръжейна, игрална зала. По метода на изключването поех по един коридор, за да се върна обратно в централната част, но незнайно как, той ме отведе в кухнята — просторна и бяла, излъскана и обляна в светлина като операционна. В единия й край видях врата и реших, че води към помещението за сервиране, а оттам вероятно ще мога да се добера до трапезарията. Обаче, когато отворих вратата, пътят ми се оказа препречен от масивния гръб на детектив Русковски. Изглеждаше погълнат от задушевен разговор с някой по-нисък и по-тих от самия него. Той се извъртя към мен и успях да видя събеседника му — Кен Кърландър.

Кърландър бе адвокат, специалист по недвижимо имущество и наследствени дела, и съдружник във фирмата, където работя. От време оно цялата му кариера бе преминала в служба на богаташите: бдял бе над авоарите им, надзиравал бе предаването на собствеността от едно поколение на друго. Той наближаваше задължителната за фирмата ни пенсионна възраст от седемдесет години и изглеждаше като краля на правото — беловлас, с изсечена стисната челюст и както винаги — с черен костюм. Из офиса се носеше вицът, че гардеробът на Кърландър трябва да е едно от най-мрачните кътчета в цяло Чикаго.

Да се каже, че Кърландър не ме харесва, е само заглавието на романа. Кен открай време възприемаше присъствието ми в „Калахан Рос“ като лична обида. За него аз не съм нищо повече от предател на класата си. А това, че съм се насочила към открито користолюбивия свят на фирменото право, го караше да се задъхва от възмущение. Изпълваше се с истинска болка да ме гледа как по цял ден нищя разни сделки, водя преговори за сливания на концерни и се занимавам с такива като Барт Хекстър, вместо да си седя в клуба и да се наслаждавам на блаженото спокойствие на елитния си произход. Аз пък смятах Кърландър за безподобен досадник.

— Кен! Какво правиш тук? — възкликнах изненадано, без да мисля за нетактичността си.

— Памела се обади първо на мен, горкичката.

— Чудно, че се е сетила точно за вас — заяде се на секундата Русковски. — Обикновено, като завариш мъжа си с куршум в главата, се звъни на полицията.

— Както вече поясних — отвърна Кърландър с отегчено високомерие, — при настъпилите обстоятелства съвсем естествено беше госпожа Хекстър да се допита до адвокат. Но повтарям, именно аз я посъветвах, веднага щом свършим разговора си, да се обади в полицията.

— Тогава качете се горе и я посъветвайте да благоволи да ни приеме. Имаме да й зададем още въпроси.

— Като адвокат на госпожа Хекстър, аз настоявам да не бъде безпокоена повече тази сутрин. — Той се наду от възмущение. — Повикала е лекаря си. Вече говорихте с нея, тя любезно се съгласи да претърсите къщата и дори прие да й вземете отпечатъци. Елементарното приличие налага да я оставите малко насаме в такъв момент.

Усетих, че Русковски се кани да дръпне поредната реч за прерогативите на детектива от отдел „Убийства“, хванах Кърландър за безупречно колосаните ръкавели и го изтиках настрани, като подхвърлих през рамо:

— Детектив Русковски, ако нямате нищо против, бих желала да поговоря насаме с моя колега.

Той кимна, изпълнен с отвращение.

— Какъв е проблемът? — попитах Кърландър. — Аз току-що говорих с госпожа Хекстър. Тя е доста спокойна. Защо не я оставиш да приключи с всичко това и да се отърве от тях?

— Памела настоя. Ченгето й зададе някои твърде безогледни въпроси и тя се почувства ужасно засегната. После се обади на Боб Фракман от канцеларията на кмета. Докато не изпратят друг детектив, тя няма да разговаря повече с полицията.

— Не трябва да им губи времето с тъпи фасони — заявих аз, за кой ли път смаяна от дебелоочието на супер богаташите.

— Трябва да разбереш, че Памела е свикнала околните да се съобразяват с нея.

— Но въпросите на полицаите ще бъдат смехория в сравнение с кръстосания огън, на който ще я подложат журналистите, докато не стане ясно чие дело е убийството. Ти си й приятел, Кен. Направи услуга на всички ни и я убеди да окаже съдействие на полицията.

 

 

— Къде отиде оня, костюмираният? — подхвърли Русковски, когато се върнах при него в кухнята.

— Да говори с госпожа Хекстър.

— Ще му натрием и на него носа.

— Става дума за носа на госпожа Хекстър. Явно въпросите ви са я разстроили.

Русковски изсумтя нещо, наподобяващо смях.

— Само я питах кога за последен път са правили секс.

— Малко ли е?

— Това е рутинен въпрос. Дава представа за взаимоотношенията. Според вас семейство Хекстър щастливо ли е било?

— Не мога да отговоря. Не ги познавах толкова добре. Изглеждаха щастливи. Имам предвид, че на снимките бяха винаги заедно, усмихнати… А и бракът им е просъществувал. Дилърите на фючърси сменят жените си със скоростта, с която въртят парите. На ежегодния „Бал на жътвата“ в Чикагската стокова борса първите съпруги се броят на пръстите на едната ръка.

— Та имате ли идея кой може да е пожелал смъртта му?

— Не, не бих казала.

— По-точно!…

— Разбирате ли от фючърси?

— Не съвсем.

— Викат им нулева игра. На всеки победител има един загубил. Всеки долар в сметката на един е бил проигран от някой друг. Барт Хекстър е печелел почти непрекъснато цели трийсет години. Няма как да не си е създал врагове.

— А чували ли сте някой да му има зъб, да е бил заплашван, да са го нападали?

— Не. — Погледнах си часовника. — Трябва да уведомя представителите на борсите. Ще се опитате ли да държите репортерите настрана?

— Окръжният прокурор възнамерява в два часа да даде изявление. Но е само въпрос на време, докато някой изръси новината. Наврени сме в кълбовидна мълния. Знаете ли на какво ченгетата викат кълбовидна мълния?

— Сигурна съм, че вие ще ми обясните.

— Работиш с чувството, че те засмуква ядро от пламъци, раздухвано от всички, чак до губернатора. Можеш здравата да се опърлиш, докато пипнеш убиеца. Иначе казано, госпожице Милхоланд, опитвам се да ви втълпя, че ако възнамерявате да ми въртите номера, ще ви натикам в огъня заедно със себе си.