Джини Харцмарк
Последна възможност (5)

Пета глава

Животът ми в Хайд Парк бе изблик на моя вечен бунт срещу семейството. Тук, в околностите на Чикагския университет, студенти, учени и нобелисти от цял свят съжителстват в едно с комарджии, ченгета, крадци на дребно, лъжебезработни и сектанти от разни възкресени африкански религии. Редуват се имения и музеи, тънещи в средновековно великолепие и четвъртити мизерни държавни кооперации. В супер оборудваните лаборатории се създават лекарствата на бъдещето, а в запустелите сгради наркоманите упражняват своите по-безмилостни експерименти с фармацевтиката.

В апартамента живеем с моята приятелка от студентските години Клодия Стайн — хирург в болницата на Чикагския университет. Като всички постройки в този отрязък на булевард „Хайд Парк“ и нашата е построена през двайсетте години с амбицията да внушава респект. Стаите са огромни, високи над три метра и с онези архитектурни детайли, от които на алкохолизираните юпита им потичат лигите. Наемателите след нас непременно ще го лустросат — ще ремонтират основно кухнята, ще сменят дограмата, ще пренаредят паркета и ще го лъснат като огледало. Ние с Клодия само стоварихме старите мебели, подарени оттук-оттам, и обявихме мястото за свой дом.

Отключих си и от вратата се отправих директно към кухнята, водена от оптимизма на гладния. Отворих хладилника и бях възнаградена с две минерални води „Евиан“, половин бутилка вино и глава чесън с неясен произход; не помня някога да съм готвила, Клодия — също. Знаех си, че няма смисъл да проверявам във фризера.

Почерпих се с едната минерална вода и се замъкнах в хола да чуя съобщенията на телефонния секретар.

„Катарин Ан Прескот Милхоланд, обажда се майка ти“, екна първият глас. Майка ми никога не преливаше от нежност, но щом използва цялото ми име, значи нещата вървят на зле. Приседнах на огромния фотьойл, изпълнена с лоши предчувствия. „Току-що разговарях с твоя приятел Стивън Азорини — продължи записът — и представи си колко бях изненадана от това, че не си благоволила да го поканиш на вечеря днес. Как е възможно да си толкова разсеяна?“

Въпросът бе риторичен, ала отговор имаше. През седмицата се бях обадила на Стивън да го поканя, не, по-скоро да му се помоля да ме придружи на вечерята у моите родители, но се оказа, че бил заминал в командировка в Лос Анджелис. Когато той ми звънна, аз пък бях във Финикс, където преговаряхме сделка за изкупуване, а като се прибрах, Барт Хекстър така ме изнерви с отлагането на срещите, че съвсем ми изхвърча от ума…

Гласът на Стивън бе следващият на касетата: „Здрасти, Кейт. Май нещо се издъних пред майка ти. Тя ни очаква на вечеря, а аз ще се срещам със завеждащия хематологичната лаборатория. Надявам се да мина да те взема към седем без петнайсет. Дано не съм ти навлякъл неприятности. Чао, засега“.

Погледнах си часовника — пет и половина минаваше. Съблякох се, докато прослушвах останалите съобщения. Някакъв се опитваше да пробута на Клодия предплатени гробни парцели, двама репортери бяха щурмували телефона ни за изявления относно Барт Хекстър.

Честно казано нямаше време за крос, но все пак издърпах от купчината в ъгъла на гардероба долнище на анцуг и развлечена фланелка. Завързах маратонките и хукнах. Пресякох парка към пешеходния мост на Петдесет и пета улица и продължих по велосипедната алея, опасваща езерото. Паркът бе задръстен от народ, въпреки че пронизващият вятър вече бе надвил над залязващото слънце. Тичах на юг, лъкатушейки между колоездачите около скалистия полуостров, известен като Носът, и после по моста на крайбрежната Петдесет и седма. След това пред очите на отегчените туристи, помъкнали изтощените си дечица към Музея на науката и промишлеността, се насилих да направя десет отсечки по стълбите на максимална скорост. Накрая, съвсем без дъх, дръпнах финален спринт до вкъщи.

Душът ми бе далеч по-кратък, отколкото ми се искаше и за компенсация, а и за да пропъдя надигащия се ужас от предстоящата вечеря, си налях „Чивас Ригал“. Пристегнах хавлията около себе си и както си бях още вир-вода, се наврях в минното поле на моята стая, наричано гардероб, за да измисля какво да облека. За по-сигурно се спрях на черен вълнен панталон и бяла копринена блуза. Когато се звънна на вратата, вече бях облечена, сресана и с два скоча зад гърба, почти готова за среща с родителското тяло.

Отворих и Стивън влезе както влиза навсякъде — с чувството на господар, сякаш винаги е съпроводен от прожектори и фанфари. Висок над метър и деветдесет, с черна коса и съвършен профил, той отдавна бе свикнал с възхищението и интереса на околните. Като президент и собственик на голяма фармацевтична компания се бе научил да извлича дивиденти от външния вид и обаянието си.

Със Стивън пътищата ни се разделяха и преплитаха още от гимназията. Имало е и моменти, когато въздействието на чара му ме е подминавало, но все се е намирал някой и нещо, което да ми го припомни. Жените се обръщат след него по улиците. Келнерките заекват глуповато в ресторантите. Мъжете ни оглеждат и по изражението им отгатвам, че се питат: тоя що не си е хванал някое по-добро парче?

И макар физическото привличане да беше безспорен факт, отношенията ни със Стивън се свеждат до взаимното удобство. И двамата се бяхме отдали на работата, нито той, нито аз имахме търпение за капризите на флирта и стадиите на първоначалното опознаване. Влезли бяхме в едно русло, някъде в безтегловното пространство между приятелството и любовната връзка. Секретарката му се обаждаше на моята, изваждаха си разписанията ни за месеца и решаваха, че Бенефиса на фондацията за бъбречни трансплантации, например, може да се проведе най-късно на петнайсети, защото на деветнайсети аз заминавам за Брюксел, а Стивън ще дава прием за специалистите на „Азор“ от звеното по липидна химия. Често научавах за тези ангажименти от графика, който моята Черил ми оставя всяка сутрин на бюрото. Въпреки че вечерите обикновено завършваха в леглото, Черил не спира да се вайка, че си нямам гадже. Напоследък е започнала да рисува в тефтера ми с ангажиментите пред името на Стивън червено сърчице.

Стивън изтегна дългите си крака на опърпаното канапе и се пресегна за цигара с трева към кутията от розов мрамор, която заедно с учебника по ботаника на Клодия, събираше прах на масичката за кафе.

— Тази ви е последната — обяви той, докато разсеяно навлажняваше края. Запали я, дръпна и ми я подаде, но аз поклатих глава и разклатих чашата скоч.

— Днес съм на този фронт.

— Едва ли има друг човек, който да се напива, за да се срещне с майка си.

— Защото Астрид Милхоланд е една-единствена!… Дай ми само още минутка да сложа малко грим.

— Нямаш нужда от грим — каза Стивън, като ме придърпваше в скута си.

Електричеството, което прескача помежду ни, все ме сварва неподготвена. Кой знае от кой дълбок кладенец извира. Но това, че не мога да си го обясня, съвсем не притъпява усещането. Когато и последното копче на блузата ми се предаде, се опитах да въздействам телепатично на Клодия да постои още малко в болницата. Задръжките ми обаче се размиха в погълнатия скоч, а остатъкът от дискретността ми се оказа лесна жертва на стреса от сутринта, така че дори не отворих дума за уединение в моята стая.

 

 

Както децата на Барт Хекстър, аз също съм израснала в имение, добре прикрито от полезрението на случайния минувач. Границите му са очертани с висока каменна стена и едва след втората преграда вечнозелена растителност изниква къщата от червени тухли в джорджиански стил. Тя е тържество на архитектския гений, просторна, грациозна и натъпкана с красиви вещи. През годините откакто я напуснах се бях дистанцирала достатъчно, за да оценя усета на майка ми, енергичността й, умението да налучка съвършенството в предмета, бил той безсмъртно творение на изкуството или мебел уникат. От преимуществените позиции на свободния живот мога да вникна в постижението да създадеш интериор от такова изящество. Уви, всичко това е помрачено от спомена за ядни думи, пиянски сцени и бесни скандали.

Баща ми ни посрещна на входа, с неизменния джин тоник в ръка. Щипна ме по бузата и раздруса ръката на Стивън. Знаех, че Стивън проявява завидна толерантност спрямо майка ми, но към татко изпитва неподправени приятелски чувства. Майка ми на свой ред понася Стивън, единствено защото вече бях успяла да й демонстрирам, че съм способна, поне в нейните очи, да се изложа още по-катастрофално. Все пак, омъжила се бях за човек на име Ръсел Дубрински, с което я принудих да приема поздравленията на сватбата ми редом със семейството на шивач имигрант.

Последвахме баща ми в библиотеката, където чакаше аперитивът. Аз мигновено налетях на подноса със сирене и солени бисквитки, а те със Стивън се заиграха с дистанционното на телевизора, редувайки бейзбол, хокей, баскетбол и отново бейзбол.

— Знаеш, че сиренето е твърде калорично — изстреля майка ми от вратата.

— Тогава защо сте го сложили тука? — заядох се и аз. Не помня някога да сме разговаряли нормално.

Майка ми бе красива жена, изцяло погълната от задължението да бъде Астрид Милхоланд. Неуморно се раздаваше за всевъзможни благотворителни каузи, превърнала бе елегантността в изкуство, а грижата за свежестта си следваше с маниакална дисциплинираност. След двайсет и девет години брак тежеше точно, ама точно колкото е тежала в деня на сватбата. Кожата й бе кадифена и безупречна. Бадемовите й очи притежаваха младежки блясък. Характерната й кестенява грива беше фризирана назад и бе все още лъскава, гъста и несравнимо по-изискана от моята коса.

— Може да сме ти само родители, но не пречеше да сложиш малко гримче — заяде се тя.

— Хайде да започваме с вечерята, а? — примолих се на баща ми. — Цял ден не съм яла.

Семейните ни събирания са подвластни на неочаквани обрати, особено откакто по-малката ми сестра Бет постъпи в пансион. Сякаш майка ми — изтънчен ветеран от безброй светски вечери, не умее да разговаря с хора, които не са в смокинг. Така че неминуемо се оказвахме обречени да седим пред сервизите от сребро и порцелан и да се чудим как да запълним промеждутъка между ордьовъра и десерта.

По време на супата майка ми съобщи последни данни относно най-новия проект за ремонт — пълно преобразяване на дневната, музикалния салон и солариума.

— Знам, че всички ще изпаднат в шок, но съм решила да изпробвам нов дизайнер — довери ни се тя. — Мими Ашфорд е вече толкова изтъркана. Нейните стаи са като блузи с надпис „Шанел“. Щом вляза някъде, веднага познавам къде е имала пръст. Почеркът й е така прозрачен. Някои неща ги прави все по един и същ начин, ето например фльонгите и воалите на драперията в музикалния салон. Освен това, толкова е праволинейна и упорита. Онзи ден, докато обядвахме, й обяснявам, че ще бъде много хубаво, ако в дневната има нещо, върху което да си оставиш питието. Мими се втренчи строго в мен и ми заяви: „Никакви масички! Точка“. Затова съм решила да наема нов дизайнер — някакъв Гордън. Бини Уадзуърт се кълне в него и ако не друго, поне няма да ми се прави на велик. Пък и сега ще бъде доста по-свободен. Декорираше балния салон у Хекстърови. Не вярвам Памела да продължи веднага с ремонта.

— Чухте ли новината? — обади се баща ми и се обърна към Стивън. — Убили са Барт. Намерили го застрелян в колата на алеята в имението.

— Мириам ми съобщи следобед — отговори майка ми. — Сестрата на една от камериерките работела при Хекстър — нали знаете, тия имигранти са все роднини. Напоследък крадците са станали скандално нагли. Мириам мисли да пусне ток по оградата и да наеме кучета пазачи.

— Според мен не е било крадец — намесих се аз.

— Откъде си толкова сигурна? — сряза ме майка ми. — Сиси Ландър казала на Мириам, че от седмици в околността се навъртали крадци.

— Той ми беше клиент. Сутринта ходих у тях, точно след убийството.

Стивън, който чу историята в колата, любезно изслуша подробностите още веднъж.

— Значи, накрая е преметнал не когото трябва — заключи баща ми, зачервен от джина.

— Глупости — отсече майка ми. — Тия, дето се занимават с фючърси, знаят, че все някога ще бъдат преметнати.

— Не преметнати, майко — възразих, както винаги лоялна до дупка пред клиента. — Играчите на борсата са подготвени, че могат да загубят парите си. Съзнават рисковете на инвестицията.

— Хекстър беше един инат ирландец, който най-после си е получил заслуженото — заключи баща ми.

— Какво представляваше той? — обади се най-после и Стивън.

— Не съвсем от нашето тесто. Позьор — оповести всезнаещата ми майка. — Памела как ли не пробва да го облагороди, но Барт ламтеше все за най-голямото и най-скъпото. Загубена работа. Хората го търпяха, естествено, заради Памела, но така и не го приеха.

— Те бяха ли щастливи? — попитах аз.

— Щастие? — повтори майка ми, сякаш не беше чувала тази дума. — Какво означава един брак да е щастлив? Те безспорно се държаха много мило един към друг. Но Барт имаше отвратителен характер и знам, че от време на време са се вдигали големи скандали. Ето, в събота вечер са били на прием в клуба и чух, че станала някаква разправия. Най-малкото, наложило се Гладис и Елмър Краншо да откарат Памела вкъщи. И все пак, според общоприетото мнение, двамата се разбираха.

— Какъв късмет обаче… Просто да не повярваш! — додаде баща ми. — На младини Памела бе много особена. Затворена, странна… Мислехме, че няма да успее да се омъжи. Барт може и да не беше лорд, но направи много, за да я изкара от черупката й. Фамилията Мандерсън открай време са си били чешити. Баща й например си беше един самодоволен грубиян.

— Каквото и да мислят всички, за Памела това е истинска трагедия — намеси се майка ми. — Такова унижение… Не мога да си представя нещо по-просташко от убийство.

 

 

Пристигнах си вкъщи и заварих съквартирантката ми, излегната на пода в хола, все още с неизменната зелена хирургическа униформа. Ушите й бяха затапени от слушалките на касетофона, а кабелът му се бе засукал по пода.

— Кофти ден, а? — извиках отгоре й.

Клодия отвори очи, надигна се уморено и намали звука. Дребничка беше, не повече от метър и петдесет, но удивително жилава и борбена.

— Лош ден ли имаше? — попитах отново.

— Като в Калкута. Не, не, едва ли и в Калкута е толкова зле. Може би ако Калкута беше населена само с луди.

— Какво се случи?

— О, обичайната гадост, само че в двойна доза. Имахме две деца с прободни рани — пубери, скарали се кой да прибере откраднатия касетофон и решили да се изкормят с кухненските ножове. На единия почти му беше изтекла кръвта. Подготвихме ги за операция и някой идиот да вземе да ги паркира един до друг. Та докато се завъртим, по-здравото хлапе скокнало и почнало да души другарчето. После ми докарват шейсет и три годишна португалка с фрактура на пищяла, само че ортопедът объркал рентгеновите снимки и аз режа първо здравия крак. Свършвам с нея и продължавам с перфориран апендикс, след това асистирам в закърпването на осемдесет и две годишна старица. Бутнал я рейс; имаше вътрешни кръвоизливи във всички органи. И накрая, когато си мислиш, че вече няма накъде повече, водят португалката със счупения крак. Санитарят я оставил за малко в коридора и отгоре й връхлетяла количката с храната. Тя паднала, цепнала си челото и си счупила носа и двете ръце. Теглихме чоп кой да се обади на семейството. Аз загубих.

— Добре сте си прекарали.

— А още не съм ти разказала за жълтия.

— Той пък кой е?

— Жълтия е нашият вечен пациент. Петдесет и осем годишен, с цироза на черния дроб в толкова напреднал стадий, че е получил пигментация на кожата, а като страничен ефект се е чалнал. Не може да не си го виждала под виадукта на Петдесет и пета улица. Ходи с червена каска за хокей, понеже получава пристъпи и си удря главата. Та значи доведоха го за промивка, тъй като имаше проблеми с хранопровода. С две думи, успял да се откачи от коланите и се хвърлил от шестия етаж. Работата е там обаче, че се приземил върху покрива на родилното отделение.

— И какво?

— Счупил си всички кокали, но не и тъпата глава, защото бил с каската. Наместихме го криво-ляво и го качихме да му довършат промивката.

— Лудите на Калкута…

— А твоят ден как беше?

— Адски вълнуващ, ама не чак като в Калкута. Сутринта се отбих у един клиент, но вече бяха успели да го убият.

— Не може да бъде! Как е станало?

Разказах на Клодия за смъртта на Барт Хекстър. Практиката постепенно ме превръщаше в майстор на кратките повествователни форми.

— И не съществува вероятност да е нещастен случай? — попита Клодия, щом свърших.

— Искаш да кажеш, да се е метнал на ройса, ей така, по пижама, за да смаже пистолета, както си се вози из имението?

— Ясно, ясно. Схванах картинката. А какво смята семейството? Мислят ли, че може да е самоубийство?

— В момента всички демонстрират прекалено добро възпитание, за да го обсъждат. Жена му обаче твърди, че е абсурдно сам да е посегнал на живота си. А и не са открили прощално писмо.

— Само петдесет процента от самоубийците оставят писма. Трябва да знаеш, че медицината е пълна с безценна информация по всякакви теми.

— Нещата тъй и тъй са в ръцете на полицията — въздъхнах аз.

— Ти не подценявай ченгетата — посъветва ме мъдро Клодия. — В спешното отделение често ни посещават детективи. Да ти кажа, като хрътки са, гонят до дупка и рядко нещо им се изплъзва.

— Оня, дето ме разпитва сутринта, може да е хрътка и половина, но беше самото нахалство.

— Това е, защото си заподозряна, приятелко! Няма да тръгне да ти любезничи, я.

— Не говори глупости. От къде на къде ще съм заподозряна?

— Вас, адвокатите на нищо ли не ви учат в училище? Ти сама каза, че са те заварили на местопрестъплението, а и Хекстър е имал среща с теб. Бас държа, че си на първо място в списъка на ченгетата.

— Спри, Клодия, моля ти се! Почваш да ме плашиш. И без туй нося достатъчно дини под една мишница. Нямам време за обвинения в убийство. Освен това, я кажи какво ще си помислят майка ти и баща ти, ако научат за възхищението ти от ченгетата? — Родителите на Клодия бяха професори в Нюйоркския университет, и двамата радикални еврейски интелектуалци и беловласи поборници срещу произвола на властта.

— Казах само, че обикновено на детективите от отдел „Убийства“ им щрака акълът. Те са като водопроводчиците, някои ги бива, а повечето — хич. Сума време се занимавам да закърпвам дупки, които изобщо не би трябвало да съществуват, ако ченгетата си вършеха работата. Знаеш ли какво казваме в спешното отделение? Звънни на полицията и на пицарията и гледай кой ще пристигне пръв.