Джини Харцмарк
Последна възможност (10)

Десета глава

Ако се съдеше по утрото, денят се очертаваше да е от ония, през които изпитвам нужда столът ми да е снабден с предпазен колан. Освен че се озовах между шамарите, разменяни между Комисията и „Хекстър Комодитис“, но и друг един позабравен проблем напомни за себе си под формата на поредната кризисна ситуация. И така, оказах се принудена цяла сутрин да гася пожарите по двата телефона едновременно.

Споразумението за фирмено изкупуване, подготвяно с къртовски труд в продължение на четири месеца, внезапно се бе провалило с гръм и трясък два дни преди окончателното подписване.

Когато Бартън Джуниър влезе в кабинета ми, седях на бюрото и псувах по четирите посоки на света.

— Не кълна по ваш адрес — оправдах се набързо и му махнах с ръка да седне.

Дошъл беше за срещата с Кърландър относно завещанието. Изглеждаше безгранично изтощен, сякаш прегърбен под тежестта на събитията.

— Как се чувствате? — попитах загрижено.

— Много е тежко. Баща ми се занимаваше с всичко, свързано по някакъв начин със семейството, и сега от мен се очаква на секундата да заема мястото му. Кърландър ми изнася лекции за отговорността, Криси ридае на рамото ми да не я забравям, а Марго… Тя направо ми е изкарала акъла. Човек изобщо не може да предположи кога какво ще изтърси и пред кого. С Джейн цяла нощ си говорехме колко трябва да си откачил, за да си наистина луд.

— А майка ви как е?

— В интерес на истината, снощи доста често я давахме за пример. Нещо й е станало. Убийството, разпитите, хорското любопитство… Тя винаги си е била малко особена, но сега вече е надминала всякакви граници. Превърнала се е в церемониал майстор на погребението. Обади ми се в четири часа сутринта да обсъдим ритуала. Погрижила се е и за най-дребната подробност. Сто пъти говорихме как точно да съм облечен, дали прислугата да дойде с униформите, каква да е музиката и тъй нататък и тъй нататък. Джейн казва, че по този начин тя потиска ужаса си от смъртта на баща ми, но аз истински се плаша за нея. А и неизвестно защо се е настроила против фирмата.

— В какъв смисъл?

— Ами, първо не желае никой от колегите и деловите партньори на баща ми да припарва до ковчега. Помолила е Бък Фарнскрофт да участва в носенето, но не и Тим, защото работел в „Хекстър Комодитис“. Тим му е племенник в края на краищата…

— Той няма ли да се обиди?

— Естествено, но вече отдавна е свикнал. Майка ми никога не е щадяла чувствата му. Отнася се пренебрежително с него, защото баща му държеше железарски магазин, а майка му веднъж ни дойде на гости по найлонова рокля. За нея Тим не е роднина, не е част от семейството. Не знам какво да мисля. Цялата история изкарва наяве най-нелицеприятните черти на характера й.

— При смъртта на близък човек често става така.

— Като капак на всичко си е втълпила, че погребението трябва да започне в десет сутринта. Напомних й, че хората, които работят на борсата, няма да успеят да дойдат, а тя просто ми хлопна телефона. Обяви също и че веднага след погребението запечатва къщата и се премества в Палм Спрингс. Отбих се преди да тръгна за насам; прислугата си стягаше багажа.

— И защо е решила така? — възкликнах изненадано.

— Цял живот ненавиждала тази къща, трябвало многобройна прислуга, а отоплението струвало истинско състояние. Щом баща ми вече го нямало, не възнамерявала да живее там. Твърди, че я освобождавала за нас, но Джейн каза, че за нищо на света няма да се премести в Лейк Форест. Кой знае какво ни чака? На първо време съм се разпоредил да опаковат цялата документация на баща ми и да я изпратят при вас.

— Благодаря. Много съм притеснена за разследването на Комисията. Помолих главния инспектор за отсрочка, а той не само ме отряза, но ми даде да разбера, че нескрито злорадства. Имаше нахалството да ми заяви, че твърдо възнамерява да затвори „Хекстър Комодитис“.

— Странно е, че така са се заяли. Мислех си, че единствената им задача е да лобират пред Конгреса, за да не закрият работните им места. Баща ми с какво толкова ги е предизвикал?

— Преди месец са изпратили на баща ви предупреждение „Уелс“; това е копие от официалната преписка между инспектора на Комисията и членовете й, в която се твърди, че съответното разследване е довело до заключението да подведат баща ви под отговорност като физическо лице и като собственик на „Хекстър Комодитис“, затова че през миналия март и април е извършил търговия с цел превишаване лимита в пазара на соеви семена. Знаете, че Комисията ограничава броя на спекулативните договори, закупени от един клиент, а според обвиненията баща ви е надскочил ограниченията, тъй като е търгувал от свое име и от името на някаква компания „Диодар Комодитис“.

— Не ми изглежда кой знае какво провинение.

— И наистина не е. В такива случаи или се обжалва, или се прави пазарлък. Резултатът е все един и същ — Комисията налага глоба. Именно затова изобщо не проумявам отношението на Гайс. Да не би да има зъб на „Хекстър Комодитис“?

— Кой знае… Обаче баща ми със сигурност презираше Комисията. Викаше им сбирщина писарушки, дето само си изсмукват от пръстите всевъзможни идиотски правила, за да спъват търговията. Баща ми често лобираше за борсите и никога не е крил отношението си към Комисията. Може би сега те са решили да си го върнат. Баща ми не ви ли подсказа нещо?

— Ние така и не успяхме да обсъдим въпроса. Все още не разполагам с копия дори от документацията по двете сметки. Нито пък знам кой стои зад „Диодар Комодитис“. Баща ви ми беше обещал в неделя сутринта да ме запознае с всичко. Именно затова се учудвам, че не открих нищо в къщата. Имате ли представа дали полицията не е прибрала нещо при първоначалното претърсване?

— Ще попитам майка ми. В офиса обаче със сигурност трябва да има нещо. Защо не се обърнете към Тим?

— Възнамерявах да го направя тази сутрин, но ми изникна един друг проблем. Ще отида лично, ако не възразявате. Доста сме притиснати с времето. Обикновено Комисията дава две седмици за отговор на предупреждение „Уелс“, вече на три пъти издействахме удължаване на срока с по една седмица, но както изглежда няма да получим повече. Копията ще са ми нужни още днес. Иска ми се да прегледам и папките. Интересува ме дали баща ви пази някакви складови разписки, пристигнали ли са потвърждения за търговия по другите борси. Държа да се уверя, че Комисията няма да ни сервира неприятни изненади.

— Колкото до неприятните изненади — започна неохотно Бартън, — бих желал да споделя нещо с вас. То е по-скоро от компетентността на Кърландър, но нямам сили да се обяснявам с него. Напомня ми на един от енорийските свещеници, който като бяхме малки ни плашеше, че познава греховете ни по очите. При всеки разговор с Кърландър, коремът ми се свива. Според него парите на баща ми са кръста, който ще трябва да нося до края на живота си.

— Знам, знам, Кен го дава много важно. От друга страна не трябва да забравяме, че състояние от такъв мащаб не е лесно за управляване. Какво искахте да споделите с мен?

— Снощи ми се обади една от подчинените на баща ми, Тори Лойд. Не знам да вярвам ли… В началото говореше с недомлъвки, накрая все пак изплю камъчето — била любовница на баща ми.

— И иска пари.

— Точно така. Питам се дали ще ви бъде възможно да се срещнете с нея. На мен ще ми дойде прекалено нанагорно.

 

 

Майка ми ме хвана тъкмо като щраквах куфарчето си на път за „Хекстър Комодитис“. Черил влетя в кабинета ми с изкривено от угризения и страхопочитание лице. По петите й се носеше майка ми — както обикновено неотразима като оживяла корица на списание „Вог“ — с безупречна фризура, грим, отнел часове, елегантен силует, ръчно изработени италиански обувки, накратко: олицетворение на онова достолепно охолство и безделие, намиращо се на светлинни години разстояние от света на трудещите се.

Майка ми рядко се появяваше в офиса, така че с нищо не прикрих изненадата си.

— Отивам на ревюто на Каролина Херера в „Нойман Маркус“ и реших да се отбия да те взема — оповести тя и огледа кабинета ми като човек, слязъл от влака на погрешна гара. — Все си мисля, че нейните тоалети много ще ти подхождат — изискани и женствени. После дори може да идем на обяд.

— Съжалявам, тъкмо тръгвам за една среща — отговорих с надеждата, че съм успяла да си придам нотка на разкаяние. — Ще трябва да го отложим за друг път.

— Сигурна съм, че можеш да отмениш ангажиментите си за днес. Все пак, не всеки ден майка ти те кани на обяд. Освен това, ти задължително трябва да си поръчаш тоалет за снимките в списанието.

— Какво списание? — попитах премаляла.

— Стивън вероятно не е успял да ти се обади. Дъщерята на Вира Мастерсън ще прави поредица от статии в „Чикаго Магазин“ за влиятелните двойки на града — нали се сещаш, мъжът и жената да са на големи постове. Ще има интервю с Марв и Шели Куинлен; той е шеф на „Куинлен Стийл“, разбира се, а тя стана председател на управителния съвет на Института по изкуствата. Другите избраници са Тери Бинсток — прословутия сърдечен хирург, и жена му Сюзън. Тя е собственик на онази галерия на улица „Хюрън“, където те одрусват като брашнен чувал за някакви си пръски боя. Решили са вас със Стивън да ви сложат на корицата.

— Моля?!

— Нали е чудесна идея? Затова ти обяснявам, че трябва да си купиш нов тоалет. Дрехите ти са все едни развлечени и старомодни, а и, скъпа, двете отлично знаем, че не си особено фотогенична. Добре че се сетих за ревюто днес. Сега разбираш защо е абсолютно наложително да оставиш срещата за друг ден и да дойдеш с мен. Знам, че Каролина ще вложи цялото си старание, но все пак не разполагаме с много време. Къде мислиш биха могли да се направят снимките? Струва ми се, тук не е достатъчно просторно. Офисът на Стивън дали ще е подходящ? Естествено, бихте могли да дойдете и у дома. Ще звънна на Вира да уведоми дъщеря си за този вариант.

— Майко! — успях да се вклиня най-накрая аз. — Невъзможно ми е да отменя тази среща.

— Така ли? И защо?

— Защото е важна.

— А това не е ли важно!?

— Не съм казала, че не е. Но трябва да прегледам едни документи. До петък трябва да подготвя отговор за пред една правителствена комисия. — Майка ми ме гледаше с празно изражение. Със същия успех можех да й говоря на китайски. — Майко, такава ми е работата. Имам си задължения. Поела съм отговорност. Не мога просто ей така с лека ръка да отменям срещите си. — Опитвах се да звуча като сериозен разумен човек, но имах чувството, че дрънкам празни приказки.

— Винаги успяваш безжалостно да изтъкнеш какви са твоите приоритети — отвърна майка ми и нахлузи ръкавиците.

— Защо не ме предупреди малко по-отрано?

— Следващия път ще си запиша час при секретарката ти.

Тази реплика й послужи и вместо „довиждане“.

 

 

Преди да тръгна за офиса на „Хекстър Комодитис“, звъннах на Стивън, но ми казаха, че е на заседание. Не ми стана приятно да чуя за „Чикаго Магазин“ от устата на майка ми. В интерес на истината цялата идея с интервюто и снимките на влиятелните двойки ме ужасяваше. Миналата година компанията на Стивън на косъм се отърва от насилствено изкупуване и пресата отдели и на двама ни доста внимание. Тогава с учудване установих, че не споделям неговия афинитет към журналистическите славословия. Да не говорим пък как ще зяпнат от „Чикаго Магазин“, когато ме арестуват за убийството на Барт Хекстър…

В офиса на „Хекстър Комодитис“ се бе загнездило усещането за бедствие, фоайето пустееше, телефоните не спираха да звънят, служителите си шепнеха навъсено, скупчени на тъжни групички. Няколко брокери разчистваха бюрата си. Тялото на Барт Хекстър още не бе потънало в гроба, а корабът му вече се носеше по течението — безпътен, обречен, залутан, оставен на произвола, в апатично очакване на крушението.

Необезкоявана от никого, пресякох залата за търгуване. През отворената врата мернах Карл Савидж да снове нервно в кабинета си. На главата му имаше слушалки като на телефонистките. Той яростно крещеше в микрофона. Реших по-късно да го обезпокоя и поех към президентския кабинет. Знаех, че Бартън Джуниър все още е на срещата с Кърландър, но хората, които ме интересуваха в момента, бяха най-пряко ангажираните с убития — секретарката, госпожа Тайтълбаум, и племенникът, Тим Хекстър.

Тим го нямаше, но госпожа Тайтълбаум стоеше на поста си и мрачно отваряше пощата на шефа. Тя бе възпълна, надхвърлила петдесетте, с дисциплинирана посивяла коса и нетърпящ лекомислието вид.

— Мога ли да ви прекъсна за мъничко? — попитах аз.

Тя вдигна глава.

— Разбира се. Бартън Джуниър ми каза, че ще искате да разгледате документите. Ох, знам, че трябва да го наричам господин Хекстър, но така се обръщах към баща му…

— Дълго сте работили с него, нали?

— Повече от трийсет години. Те двамата с моя Лио започнаха по едно и също време, но на Лио не му идеше отръки. Станаха едни бели и загуби всички пари, загуби дори и онова, което му бяха дали родителите. Не можа да го понесе и се самоуби. Остави ми само дъщеричката, на няма и годинка. Приятелите му посъбраха някой и друг долар, но за кое по-напред… Господин Хекстър обаче не ме беше забравил и ми даде тази работа. Оттогава съм неотлъчно до него. Само как се грижеше за мен… Помогна ми да си купя къща, помагаше ми за Ейви, какво ли не направи. За всичко можехме да разчитаме.

— Очевидно не е бил труден началник.

— А, това не съм казала. — По лицето й пробяга усмивка. — Имаше деспотичен нрав. Скръцне ли със зъби, най-добре да подвиеш опашка. Но не изпълняваше заплахите си и всички знаехме, че не ги говори сериозно. Аз просто ги оставях да се плъзнат по мен като вода.

— Хекстър искал ли е от вас да му подготвите някакви документи във връзка с разследването на Комисията за фючърсна търговия? Търся копия от личните му сделки и от тези на „Диодар Комодитис“.

— В четвъртък сутринта той ме помоли да извадя папката на „Диодар Комодитис“ и да направя разпечатка от счетоводния отдел за движението по двете сметки.

— Обясни ли ви за какво му трябват?

— Предположих, че ги иска за бикоборството всеки четвъртък.

— Какво бикоборство?

— Това е шега. Нали знаете, мечият пазар е песимистичен, с ниски очаквания, а биковият пазар означава повишени надежди. Всеки ден след затваряне на борсата господин Хекстър прекарваше един час с Тим. Веднъж преди години го попитах какво толкова правят, а той ми каза: „Водим бика за рогата“. Оттогава така си и остана — „бикоборство“.

— А какво наистина обсъждаха на тези срещи?

— Сделките, сключени през деня. Не знам дали някога сте виждали господин Хекстър, докато борсата работи, ама гледката си я биваше. Купуваше и продаваше хиляди фючърси едновременно. Крещеше инструкциите си на Тим, който ги препредаваше на Карл. Всичко беше в главата му. Смееше се, че майка му и баща му са му сложили компютър на раменете. Но на другите им беше трудно да бъдат в крак, затова всеки ден в четири часа Тим отиваше в кабинета му и заедно засичаха сключените сделки. После Тим оставаше в офиса, за да отстрани грешките, а вечерта на път за вкъщи минаваше през Лейк Форест, за да предаде окончателния списък, в случай че господин Хекстър реши да търгува през нощта чрез „Глобекс“ или на борсите в Европа рано сутринта.

— И това е ставало всеки ден! — С тъга си спомних за безбройните ми срещи с Хекстър, насрочвани за четири часа, които той очевидно изобщо не е възнамерявал да спазва.

— О, да. Господин Хекстър бе изключително суеверен. Твърдеше, че в това му е късметът и побесняваше, ако нещо наруши ритуала. Доста често Тим не успяваше да приключи с петъчния отчет — в петък изготвя и обобщената справка за цялата седмица. Тогава я носи на господин Хекстър в събота сутринта. След това дни наред се чуди как да го умилостиви.

— Значи в четвъртък вие предадохте информацията на Хекстър за срещата му с Тим в четири часа, така ли?

— Струва ми се, че закъснях малко, защото когато му я занесох, те вече бяха започнали. Горкият Тим. Сигурно тогава е имало големи разминавания, понеже господин Хекстър ужасно му се беше разкрещял.

— А какво го е ядосало?

— Не разбрах. Такъв си беше той. Нещо го нервира — техническа грешка или някоя недобра сделка, и цели дни е буреносен облак. Няма смисъл да се чудим защо. Всички го знаем, а Тим — най-добре. Нали беше неговата дясна ръка, та той отнасяше гнева му. Господин Хекстър обаче го обичаше като син. Много му помагаше, особено покрай проблемите след трагичната смърт на родителите му. Съвсем типично за господин Хекстър — избухва, кара се, но стане ли нужда, можеш да разчиташ за всичко, а другите дето са все мили и отзивчиви, хич не ги е грижа.

— Имате ли представа къде е материалът, който сте му дали тогава?

— Сутринта научих от Бартън Джуниър, че бил за Комисията. Предполагам, че господин Хекстър го е взел със себе си за срещата ви в неделя.

— Аз бях там непосредствено след убийството, прегледах документите му, но не открих нищо — произнесох с въздишка.

— В куфарчето погледнахте ли?

— Да. Почти празно беше. Сигурно полицията е прибрала всичко.

— Толкова ли е проблематично?

— Неприятно е. Каквото и да прави полицията, до края на седмицата аз трябва да подготвя защитата пред Комисията. Ще бъде ли възможно да комплектувате същия материал отново? Разполагате ли с копие от папката или може би сте архивирали файла?

— На господин Хекстър дадох оригинала. Рядко пазим копия. Информацията по сделките е в компютъра. Ще помоля някой да ви я свали на дискета.

— Много ще съм ви благодарна. Особено ако издирите нещо за „Диодар Комодитис“, телефонен номер или адрес. Имате ли представа кой стои зад това име?

— Не. Знам само, че изцяло са упълномощили господин Хекстър да търгува от тяхно име. Не се налагаше той да съгласува намеренията си или да иска одобрението им. Не си спомням някога да са звънили. Но ще видя какво мога да открия.

— Само още едно нещо, госпожо Тайтълбаум. Известно ли ви е какво е възнамерявал да обсъжда господин Хекстър с Кен Кърландър от „Калахан Рос“? В петък си е записал среща при секретарката му за днес сутринта.

— Така ли? — изненада се госпожа Тайтълбаум. — За пръв път чувам.

 

 

Открих Тим Хекстър в тясна стаичка, вклинена между кабинетите на Барт Хекстър и Карл Савидж. Подозирам, че първоначално се е ползвала за складово помещение, но Барт е искал да може да подвиква на племенника си, когато му хрумне. И все пак не размерите бяха изненадващи, макар че контрастът с огромното туловище на Тим бе наистина смехотворен. Това схлупено местенце бе превърнато в ярко светилище на Чикагските „Вълчета“.

Всяко възможно ъгълче от стаята бе посветено на неистовата любов и преклонение на верния фен. Не липсваха и исторически по своята съдбовност кадри: Фъргюсън Дженкинс мята топката, Андре Доусън удря с бухалката, имаше дори и снимки с автографи на прочутите коментатори Хари Кери и Джак Брикхаус. Стената зад бюрото, от пода до тавана, се красеше от бухалки с автографи от близкото минало и даже от юношеските години на бейзбола. Таванът бе облицован с шапки с подписи върху козирките. На бюрото се мъдреше топка в специална пластмасова поставка, личен подарък от Ърни Банкс.

Цялостният ефект беше изключителен и аз го споделих с Тим, докато се оглеждах смаяно. Той гордо изтъкна най-ценните експонати в колекцията и за няколко минути обичайният му свъсен лик се озари от благоговението към бейзбола.

Замислих се как ли се чувства човек, влюбен в нещо тъй безлично и неопределено като един отбор. Какви безгранични простори от душевна пустота може да запълни подобно развлечение. Хрумна ми, че това хоби донякъде наподобява страстта на Барт Хекстър към парите и борсата, но то бе и убежището на племенника от избухливостта и непоносимите настроения на чичото. Ако няма как да отпраши нанякъде с колелото, поне може да се завре в уютната бърлога, насаме с любимите герои и света, където никой не се интересува от фючърсни договори.

От само себе си възникваше въпросът какво ще стане сега с Тим. Провалът му на борсата бе доста шумен, а през последните десет години е бил изкупителната жертвичка на Черния Барт. Трудно ми беше да си представя какви толкова умения притежава, че да си намери друга работа, с изключение на таланта да носи на псувни, разбира се. А може пък Бартън Джуниър да го задържи от лоялност към семейството. Едно обаче бе ясно, Тим беше още един невинен потърпевш от убийството на Барт Хекстър.

След като се надивих на бейзболните красоти, се проврях до стола за посетители и преминах по същество.

— Знаете ли нещо за документите, които Барт е готвел за срещата с мен в неделя сутринта? Били са извлечения по сделките на пазара за соеви семена, извършени лично от него и от името на клиента ви „Диодар Комодитис“.

— Какво да знам? — Гласът му бе плътен, но кънтеше глухо, лишен от изразителност и тъй флегматичен, че моментално те караше да осъзнаеш каква мижитурка седи насреща ти.

— Знаете ли къде са?

— Не. Питахте ли госпожа Тайтълбаум?

— Каза ми, че ги е предала на Барт в четвъртък преди срещата ви следобед.

— Барт не ми ги е показвал, ако това ви е въпросът. Както обикновено, преглеждахме сделките.

— Чували ли сте за „Диодар Комодитис“?

— Естествено. Те са ни клиенти.

— Наясно ли сте как бих могла да се свържа с тях?

— В какъв смисъл?

— В смисъл, имате ли техен адрес или телефон?…

— Защо трябва да ги имам? Не са ми трябвали.

— А къде бих могла да ги открия?

Тим се почеса по темето.

— Трябва да са в клиентската картотека в компютъра.

— Но данните там са изчезнали — изпъшках аз. — Барт информирал ли ви е за проверката на Комисията за фючърсна търговия?

— Да, доста се беше разфучал — призна откровено Тим. — Казваше, че ония копелдаци този път наистина са решили да го разпердушинят. Мислеше, че са се заяли заради камерите.

— Какви камери?

— Преди няколко години правителството настояваше на борсата да се сложат камери, като в банките, против терористи. В „Мерк“ имат, но Барт се запъна и не даде да ги сложат при нас. В петък ми заяви, че със сигурност това им е отмъщението. Каза, че обвиненията им били по-тъпи от самите тях. Само гледали как да го прецакат. Всичко било пълна фантасмагория.

— Случайно да сте чули по каква причина Барт Хекстър е искал да се срещне с Кен Кърландър в понеделник сутринта?

— Адвоката ли? Нямам понятие.

Госпожа Тайтълбаум се появи на прага с още по-помръкнал вид.

— Не знам какво да мисля — започна притеснено, — прегледах всички папки, с Рита проверихме счетоводните файлове. Няма нито едно листче за „Диодар Комодитис“, а и от компютъра абсолютно всичко е изтрито.