Джини Харцмарк
Последна възможност (18)

Осемнайсета глава

Щом прекрачих прага и вратата се затвори след мен, се облегнах на стената и си поех дълбоко въздух. В продължение на години живеех с убеждението, че съм развила имунитет срещу най-естественото проявление на женската слабост. Вкопчила се бях в добре разграфения си напрегнат живот и ми се струваше абсурдно, че пролетната вечер и обаянието на един привлекателен мъж могат да ми повлияят по този начин.

Офисът ми се стори осветен болезнено ярко и някак съвсем чужд. По бюрото ми бяха струпани крепости и кули от папки; прашни и неотваряни, те безмълвно ме укоряваха за несериозността ми. Сложих ръка върху най-високата купчина, разходих поглед из кабинета, докоснах „надгробните камъни“ в специалните им поставки — спомен от десетината сделки, сключени от началото на адвокатската ми кариера до днес.

Телефонът звънна и аз подскочих. Гласът на Стивън ме изпълни едновременно с облекчение и угризения. Приключил бил за деня и си мислел дали не искам да ме закара до нас.

Защо ще го искам? Колата ме чака в гаража под мен. Стивън много добре го знае. Защо с него никога не казваме какво точно имаме предвид? За кого са тези заобикалки? Какво е това чувство за неудобство? Нима е толкова трудно да изречеш: „Искам да ти дойда на гости“?…

Ето тези думи бяха нашата забранена територия.

— Утре сутринта ще имаш ли път към центъра? — попитах го аз.

— В десет ще се срещам с Ларс Бергрен. Вечерта сме канени на ресторант заедно с жена му. Ще те закарам където трябва. — Стивън се обаждаше от колата. Долавяше се шума от уличното движение.

— Добре, чакам те долу.

 

 

Прекарахме нощта у тях, но аз се чувствах тъй объркана, че на мястото на Стивън можеше да бъде всеки друг.

В осем будилникът звънна. Отворих очи и долових пищенето на кафемелачката в кухнята. Изпъшках и си покрих главата с възглавницата. Няколко минути по-късно Стивън влезе и ми поднесе чаша кафе и новия брой на „Трибюн“.

— Виж първата страница в местните новини — Елкин Кофийлд изразява възмущение от ареста на клиентката си — обяви той. — Иначе нищо ново.

Всяка сутрин Стивън ставаше от леглото, двайсет минути правеше гимнастика и още два пъти по толкова прекарваше върху уредите за фитнес — степер и лодка. Оборудвал си беше отделна стая и едночасовият престой вътре бе също тъй задължителен и естествен като измиването на зъбите.

Стивън се изправи до леглото само по маратонки и черни шорти, а голите му гърди лъщяха. Хрумна ми, че няма да е зле да се снима за някой календар с благотворителна цел с надслов „Сексзвезди от петстотинте компании на списание «Форчън».“

— Пак ли много работа? — попита, докато погледът ми пробягваше по водещата статия за случая „Хекстър“.

— Да, трябва да реша как да действам с Комисията. Според един от бившите служители, цялата игра е била замислена, за да може Хекстър да крие пари от жена си.

— Значи не се е опитвал да надхвърли ограниченията в позициите?

— Надхвърлил ги е, но според Савидж, станало е едва ли не без да иска. Има нещо гнило тук.

Стивън докосна с два пръста врата си, за да си измери пулса след тренировката.

— Какво знаеш за вентрикуларната тахикардия? — попитах го аз.

— Това е ускорен сърдечен ритъм, причинен от ненормална функция на една от камерите. Защо се интересуваш?

— Барт Хекстър е претърпял масиран инфаркт. Патологът твърди, че нямало да живее дълго. Жена му казва, че често имал кризи с припадъци.

— Случаите на синкопи, т.е. припадъци, са характерни за пациенти, получили тежки инфаркти. До миналата година единственият начин за поддържане на живота бе имплантиране на дефибрилатор.

— Бартън Джуниър ми обясни, че баща му вземал някакво ново лекарство.

— То е наше. Разработихме ново поколение амиадарон, нарича се „Вентрином“ и е изключително ефикасно.

— Далеч за предпочитане е пред това да ти пъхнат някаква машинка с батерии.

— Хекстър и жена му нали са живеели заедно?

— Естествено. Защо?

— Един от недостатъците на вентринома е, че организмът става изцяло зависим от него. Ако пациентът дори веднъж си пропусне дозата, съществува огромна опасност да изпадне в състояние на вентрикуларна тахикардия. А както ми описваш положението на Хекстър, за него това би било фатално. Лекуващият лекар положително му го е обяснил, както и на жена му.

— Не разбирам накъде биеш.

— „Азор“ притежава патент за вентринома, конкурентни продукти все още не са разработени и затова не харчим никакви излишни пари. Представлява едно кръгло бяло хапче като аспирин или като купищата витамини, дето се продават без рецепта.

— Е, и?

— Ами защо ще й на Памела да застрелва мъжа си, след като би могла само да подмени вентринома с нещо друго и да изчака мъжа й да си получи инфаркта?

 

 

„Калахан Рос“ ме привлича най-силно в събота и неделя. Тогава в офиса цари младежки дух. Мухлясалите съдружници са по игрищата за голф, в клубовете си или където се оттеглят в края на седмицата. Телефоните мълчат. Именно през уикенда, когато няма нужда от преструвки и официалности, настъпва времето за истинската и най-спорната работа.

Още с влизането се обадих на Русковски и му оставих съобщение. После се залових с наследството, завещано ми лично от Хекстър, а именно планината от кашони с документи, натрупана в кабинета ми през седмицата. Освен квитанциите за сделките, които ме очакваха сортирани и подредени в заседателната зала, трябваше да сдъвча още километри хартия. Пристигнала беше и личната документация на Хекстър от кабинета му в Лейк Форест.

Реших да започна със сделките. Всяка от купчинките по масата представляваше търговията в един ден. Шърман беше направил списък с името на клиента и номера на съответната сметка. С разпечатката от клиринга пред себе си, взех първото тесте квитанции и започнах да ги прелиствам. Сърцето ми замря в очакване. Какво ли щяха да ми разкрият тези хартийки?

За по-голяма бързина комуникационната верига в търговията с фючърси е максимално опростена. В „Хекстър Комодитис“, както и при другите фирми, търгуващи на дребно, брокерите правят поръчка от името на клиента, като я записват на съответния формуляр за заявка, който през служителя на телефона достига до залата долу. Оттам друг служител, пак по телефона, попълва нов формуляр и го предава на бегача, чието задължение е по най-бързия начин да го връчи на брокера, осъществяващ самата търговия на борсата.

Твърдението на Савидж, че „Диодар“ е всъщност Хекстър, нещо все ме глождеше. Разбирах, че Барт се е стремял да заблуди жена си, но не можех да си представя как ще рискува с Комисията, особено след като е наясно, че Хърман Гайс души около всяка сделка. Освен това, ако наистина Хекстър стои и зад двете фирми, кой тогава е измъкнал документацията и е унищожил файловете? И което е още по-важно, защо го е направил?

Въпреки всичко, докато се нижеха утринните часове, документите потвърждаваха думите на Савидж. Комисията забранява да се правят поръчки без наличие на сметка. Целта е да се възпрепятства незаконното разпределение на сделките — печелившите в една сметка, губещите — в друга. Прегледът на квитанциите обаче показа, че сметките за сделките на Хекстър и на „Диодар“ са добавяни впоследствие. Тук-таме номерът на сметката беше написан с молив, а понякога и със съвсем друг почерк.

И все пак, колкото и да се ровех, за да го хвана в издънка, не забелязах тенденция за разпределение на печалбите и загубите — имаше и от двете. Оставаше наистина само обяснението на Савидж.

Несъмнено Хекстър е превишавал ограниченията. Извършването на търговия без номер на сметката също представлява закононарушение, но тъй като това не е причинило облагодетелстване или щети, не виждах начин Комисията да стигне далеч с подобно обвинение. Очевидно бе и друго, търгуването едновременно от името на Хекстър и на „Диодар“ е можело да се осъществи единствено със знанието на Савидж, служителите на телефоните и дилърите в залата. Възможно ли бе някой от тях да е унищожил съхраняваната информация по тези сделки? Безспорно всички те са имали удобен случай, но какъв би могъл да бъде евентуалният им мотив?

Когато си погледнах часовника, той показваше вече четири часа. Не ще и дума, чувствах се по-объркана, отколкото преди да започна.

 

 

Остатъка от деня прекарах при Джийнет, почти гола-голеничка. Джийнет е моята втора майчица — модерна жена към петдесетте, здраво стъпила на земята. Когато най-малката й дъщеря заминала да следва, тя решила да отвори агенция за пазаруване. Една моя особено преуспяваща колежка от университета ми даде телефона й по време на някакъв обяд на адвокатската асоциация. С годините разбрах, че Джийнет е малката тайна на жените от деловите среди.

Пристигнах в приемната й — добре осветено ателие на Оук стрийт, отдалечено от Мичиган авеню само дотолкова, че наемът да е разумен — и както винаги ме обзе усещането, че съм попаднала в друга държава. На ниската масичка за кафе бе поставена фруктиера с плодове. Знаех, че някъде има и още мебели, но са затрупани под денкове сака и блузи и кашони с чорапогащници. Подът също не се виждаше от пакетите със сутиени и бикини, нощници, халати за баня и стотиците кутийки за бижута. Дългите рафтове от двете страни на трикрилото огледало бяха претъпкани. Там висеше списъкът с нещата, които бях поръчала на Джийнет за лятото. До него имаше значително по-дълъг поменик, разпечатан от компютъра й, с тоалетите, които вече притежавах.

Искрено харесвах Джийнет, макар че при всяка среща трябваше да отбивам опитите й да ме привлече в лоното на модата. Жените гледат на дрехите по различен начин. В обкръжението на майка ми те са най-важното средство в маниакалното преследване на съвършенството. Тя и приятелките й — тънки, поддържани, прищипнати или опънати, където трябва, взаимно си изследваха дрехите, като фехтовачи, търсещи слабото място на противника. За други жени облеклото е удоволствие или творение на мечтите, или път към заветната цел — привличане на вниманието, прелъстяване на обекта, присъединяване към съответната социална прослойка.

А за мен? За мен то е част от задължението да бъда Кейт Милхоланд. Работата ми изисква и подобаващо облекло. Името ми предполага да се справям по-добре от останалите. Лично аз харесвам строгите тоалети, които не се набиват в очи. Майка ми вече е отнесла грамотата от името на семейството. Но ако не съм издокарана, хората се възмущават и мислите им се разсейват в неблагоприятна посока.

Започнахме с вечерните рокли. Джийнет от опит знаеше, че трябва да приключим с тях колкото се може по-бързо, както човек гледа да се отърве от горчив сироп за кашлица. Оттам продължихме с костюмите, ежедневните дрехи, обувките. Джийнет ми препоръча нов шлифер и рокля за коктейл от черна коприна, която настоя да облека още довечера.

Към шест часа вече се бях разделила с маса пари, а първите симптоми на главоболието започваха да напомнят за себе си. Полегнах на дивана, докато Джийнет свърши с формалностите по деловата част. Очите ми се плъзнаха по рафтовете, където шивачката трупаше тоалетите, нуждаещи се от поправка. За успокоение си казах, че поне съм се екипирала до есента.

 

 

Клодия се беше прибрала вкъщи преди мен, но усещах нещо странно. Още като щракнах входната врата, я чух да снове напред-назад и да ругае.

— Клодия, какво има? — извиках от антрето.

Не разбрах какво отговори, но със сигурност беше нецензурно.

Надникнах в стаята й. Възкачена на един стол, ровеше в гардероба и пухтеше ядосано. Беше облякла лятна рокличка без гръб и каубойски ботуши, а като изключим редките посещения на родителите й, не съм виждала съквартирантката си с нещо друго, освен със зелена хирургическа туника с надпис на гърдите „Собственост на Чикагската университетска болница“. С времето бях започнала да възприемам тези думи като резюме за настоящия етап от живота й.

— О, ти ли си? — изсумтя Клодия и измъкна глава от гардероба.

— Какво става с теб? — попитах, докато втрещено оглеждах купищата дрехи по пода.

Тя се тръшна на леглото и изпъшка.

— Ужасно съм изпаднала.

— Какво говориш! — възкликнах разтревожено. Онази Клодия, която познавам, е непоклатима като скала, обладана единствено от мисълта за хирургията. Животът й протича в болницата или в леглото, най-много в някоя безжизнена поза в хола, вцепенена от умора, като прелюдия съответно към ново дежурство или безпаметен сън. Клодия с рокля е нещо нечувано.

— Клодия, какво правиш!

— Няма да повярваш. Имам среща.

— Среща? — повторих като ехо. По правило тя не поддържаше контакти със здрави хора и едва успяваше да се нахрани и наспи. — Но това е чудесно!

— Не си чула най-лошото. Той е дерматолог.

— Наистина ли? Как се казва? Какво представлява?

— Какво да представлява?… Дерматолог! Най-нисшата класа. Цялото му медицинско образование се заключава в аксиомата: „Ако е мокро — да се изсуши. Ако е сухо — да се намокри“. Не съм си представяла, че мога да падна толкова ниско, заради единия секс.

— Но какво ти става? — Не знаех какво друго да кажа.

— Днес обядвам в кафенето. Беше десет сутринта, но за мен беше обяд, защото ядях хамбургер с пюре. Все едно, седим си цяла групичка и сме толкова скапани, че нямаме сили да проговорим. Аз разучавах табелките на джобчетата. Всички имат такива. Задължително е. Снимат те още първия ден. Та взирам се в снимките, там някои са със слънчев загар, сресани, че и усмихнати, да му се не види. После поглеждам какви сме наяве. Трябва да ти кажа, Кейт, поне деветдесет процента от пациентите имат по-свеж вид. Ей сега ще ти покажа. — Тя разрови топката мръсни дрехи върху леглото и ми подаде пропуска си.

Лицето на снимката наистина донякъде приличаше на съквартирантката ми, само че беше с розови страни, грим и дори палаво изражение. Косата, черна и лъскава, падаше свободно по раменете. Жената, с която живея, е с пепеляв цвят на кожата, тъмни кръгове под очите и излъчва някаква уморена борбеност. Никога не я бях виждала с пусната коса, носеше я задължително на дълга плитка, да пречи колкото може по-малко.

— Е? — попитах, като й върнах картончето.

— Е, като се замислих що за живот е това, адски се разкиснах. Ама толкова чак се разкиснах, че когато тоя дерматолог, дето съм го виждала само веднъж, ме покани на вечеря, аз взех, че се съгласих.

— Клодия, така се радвам, че ще излизаш! Малко развлечение ще ти е от полза.

— Кейт, ти не разбираш! Аз не желая да излизам. Не искам да си нахлузвам тази примка.

— Но какви ги говориш! Какво толкова има да излезеш с мъж?

— Нищо не ти е ясно. Аз съм хирург. В хирургията не можеш да правиш експерименти и да си казваш: „да пробваме за няколко дни, пък да видим какво ще излезе“. Там съществуват само крайни положения. Или се справяш, или не. В операционната никой не се интересува дали си симпатичен, състрадателен или грижовен. Свършваш работата или се проваляш и трудът ти се оценява безпощадно от целия екип. Няма как да изкръшкаш. Струваш толкова, колкото действията ти и точка. Аз съм добър хирург и ужасно се старая колегите да ме възприемат именно като хирург, а не като жена. Ако се разчуе, че съм излязла с дерматолог, ще ме подиграват до края на дните ми. Ще ми тикат презервативи и противозачатъчни в шкафчето и по джобовете…

— Клодия, не е справедливо към самата теб да зачеркваш цялата си личност в името на работата.

— Ти ли ще ми даваш такива съвети!

— Какво искаш да кажеш? Аз ходя по срещи.

— Аха, ходиш… Неговата секретарка звъни на твоята. Вие със Стивън се виждате, просто защото нямате време да си намерите друг. Ако него го нямаше, какво щеше да правиш, обява във вестника ли щеше да пуснеш?

— Е, стига де, вече почна да боли. Но поне ще знам, че трябва да натирвам дерматолозите.

Извърнах глава, точно когато каубойският ботуш на Клодия профуча край ухото ми.