Джини Харцмарк
Последна възможност (3)

Трета глава

Договорите за бъдещи доставки или тъй наречените фючърси се търгуват навсякъде по света — от Сингапур до Сидни и от Токио до Ню Йорк, но основните центрове са в Чикаго — Чикагската стокова борса и Чикагската меркантилна борса, наричана фамилиарно „Мерк“. Именно тук се определят световните цени на селскостопанските култури — царевица, соя, месо, портокалов сок, или на металите като златото и платината, а още и на някои финансови инструменти: съкровищни и общински облигации, чуждестранна валута.

Фючърсът представлява споразумение за покупка или продажба на съответно количество от дадена стока. То ще се извърши на определена бъдеща дата, но по цени, съгласувани днес. Възникнали като улеснение за фермерите да оперират с фиксирани цени на продукцията си, фючърсите все още са важен източник на ликвидност за селскостопанските производители. Например, през голяма част от годината парите на производителя на соя са замразени. Ако той се нуждае от пари за реколтата, откъде би могъл да ги получи? Банките изискват гаранция, но кой би могъл да каже какви постъпления ще дойдат от продажбата на соя след пет месеца? В края на краищата банките не играят на борсата.

Но оживените зали на Стоковата борса и „Мерк“ са претъпкани от любители на хазарта. Още далеч преди да събере реколтата, фермерът може да сключи договор за продажба на продукцията си в някоя от фючърсните борси за конкретна бъдеща дата и на предварително уговорена цена. Тъй като така той вече разполага с фиксирана цена, банката с радост му отпуска кредит, а фючърсният договор служи за гаранция. На борсов жаргон фермерът е станал „хеджър“, с други думи вързал си е гащите.

Всеки производител, обезпокоен от възможното вариране на цените, може да се застрахова по този начин. Когато „Ексън“ надуши опасност от спад в цените на петрола, прави „хеджинг“. Ако „Набиско“ се притесни, че покачването на захарта ще се отрази зле върху печалбите от бисквити, купува фючърсни договори, за да има гаранция за цената, на която ще я купува в бъдеще.

Естествено, хеджърите са само едната страна от уравнението на фючърсите. Хората от рода на Барт Хекстър и клиентите му не гледат соя, нито рафинират петрол или пък пекат бисквити. На тях хич не им пука за ония, които притежават тонове свинско шкембе или тирове със захарна тръстика. Не, те са играчи или още по-точно казано — комарджии. Интересуват се единствено от пари и правят пари от залагания натам, накъдето очакват да се променят цените. Точно те поемат риска, който искат да избегнат хеджърите.

Да предположим, че миналия февруари Барт Хекстър е сключил договор на стойност десет хиляди долара за закупуване на соеви семена през октомври. Да предположим обаче, че през месец юли сушата е унищожила половината от реколтата и цените са скочили до такава степен, че същото количество соеви семена вече струва трийсет хиляди долара. И така, когато Хекстър си продаде договорите, ще бъде с двайсет хиляди долара по-богат, без изобщо да е помирисал соя. Заложи ли на печеливша карта, ще пипне и тлъста премия.

За комарджията със страст към големи залози няма по-сладка рулетка от фючърсите. Темпото е вихрено, рисковете — зашеметяващи. А играта е дори още по-неустоима, тъй като за да участваш, трябва да разполагаш само с незначителна част от реалната стойност на договора, който купуваш, а именно да депозираш пет процента от сумата. Принципът се нарича „ливъридж“ и е лостът, с чиято помощ такива като Барт Хекстър могат да се сдобият със соеви семена за десет хиляди долара, като се бръкнат само за петстотин. Е, разбира се, когато цените се покачат драстично, расте и сумата, представляваща петте процента. Така че на практика в хазарта с фючърсите няма таван и за евентуалните загуби.

Веднъж заварих Хекстър, тъкмо когато беше ударил над шестстотин хилядарки благодарение на хладнокръвното си жонглиране с галопиращите цени. Настроението му бе превъзходно, блажено пафкаше пурата си и изглеждаше особено сговорчив и доволен от себе си. Тогава ме въведе в тайнствата на занаята, разказа ми за коварството, картоиграческия нюх и овладяването на страха, на които се дължи дългосрочният успех при търговията с фючърси. Онзи следобед сподели с мен доста неща, но последните му думи се запечатаха особено силно в съзнанието ми и предвид днешните обстоятелства, се оказаха пророчески: „В нашия бизнес — заяви той през смях — гризеш мечката, докато накрая сам не се окажеш изяден от нея“.

Тогава възприех тази сентенция като хвалба на човек, който току-що е направил голям удар; гледал е провала очи в очи, но е излязъл победител. Днес обаче, само няколко часа след като видях мозъка му по кожените седалки на ролс-ройса, не можех да не се запитам кой бе поканил мечката на закуска.

 

 

Кабинетът на Барт Хекстър бе решен според представата на списание „Архитектурен дайджест“ за светая светих на топ бизнесмена. Стените не се виждаха от библиотеките с красиви кожени томове, едва ли отваряни някога. Писалището бе огромно и натруфено, с пълна колекция президентски атрибути. Лъщяха фотографии в рамки и кристална кутия, напращяла от контрабандни кубински пури. Въртящият се кожен стол се извисяваше с облегалка като трон. На едната стена, небрежно подпряна, се мъдреше библиотекарска стълбичка. Зад френския прозорец се простираше дълга изискана градина. В разкопаните наскоро лехи влажните кафяви буци изпъкваха на фона на тревистото зелено като пресни гробове.

Приседнах зад бюрото със свито сърце и се заех да прегледам вещите на убития. Започнах с купчината листове, разхвърляни безразборно отгоре. Открих писма и меморандуми, адресирани съответно до двете борси за фючърси и засягащи предимно административни въпроси. Както Стоковата борса, така и „Мерк“ са до голяма степен автономни институции и Хекстър бе работил активно и с двете. Открих дебела папка с анализа на предложението за промяна в процедурите на Стоковата борса. Прегледах и някои негови становища относно Глобекс — сравнително новата двайсет и четири часова компютърна система за търгуване, както и тлъстата преписка по повод откриването на още един етаж в „Мерк“, запланувано за някъде през лятото.

Навсякъде се търкаляха пачки пликове, стегнати с ластик, повечето неотваряни, които приличаха на банкови извлечения и сметки на клиенти. Явно Хекстър беше поизостанал с пощата. Очертаваха се добри времена за Кърландър, който щеше да разпределя имуществото.

Пристъпих към чекмеджетата. Оказаха се натъпкани със стандартните джунджурии — моливи, бележници, ластици, марки — всичките подредени и съвсем безлични. Едно от тях съдържаше квитанции за покупки и продажби и разни формуляри от двете борси. В друго имаше диаграми с метеорологични прогнози, навити на руло и захванати с ластик. Най-накрая попаднах на нещо полезно. В най-долното чекмедже, сред телефонните указатели на почти десетина клуба, се натъкнах на две тънки папчици с номерата на всички членове на Чикагската стокова борса и на „Мерк“.

Реших да се обадя първо на Рики Съливан, настоящият председател на Стоковата борса и приятел на Хекстър от детинство. Улучих го точно на път за църква. Той прие да организира среща в борсата по обяд. Несъмнено новината за смъртта на неговия съратник го ужаси, но той не даде воля на чувствата си. По-късно, на чаша сухо питие в „Бъч Макгуайър“, щеше да има достатъчно време за скръб и зигзагообразни дискусии относно човешката тленност. Но докато Рики Съливан не се увереше, че Черния Барт сам се е насадил в ситуацията, от която се излиза с куршум в черепа, единствената му реакция щеше да бъде сковаващ страх.

 

 

Методичното ми тършуване из бюрото на Хекстър все пак не разкри нищо, отнасящо се до разследването на Комисията за фючърсна търговия, освен едно малко самозалепващо се розово листче, на което бе записано: неделя, осем часа — Кейт Милхоланд. Имаше обаче и едно заключено чекмедже, затова се наложи отново да пребродя зловещите елизабетински коридори, за да намеря вкиснатата Елена и да я пратя при госпожата за разрешение. Тя се появи след няколко минути с дрънчащата връзка ключове.

Поиграх си известно време, докато налучкам верния от тях. Когато отворих чекмеджето, останах разочарована. Съдържанието не се отличаваше с нищо интересно — няколко дребни банкноти в тенекиена кутия от дъвчащи бонбони, пачка марки за експресна и въздушна поща, четири пури „Монклер“ — всяка опакована в кремаво станиолено пакетче, и една картонена кутия. Отворих капака, беше пълна догоре с личните бланки на Хекстър. Озадачена, бутнах чекмеджето обратно навътре и се втренчих с празен поглед в политурата на бюрото. От снимките в сребърни рамки ме зяпаха двама едва проходили малчугани — явно внуците.

Вече почти цял час ровичках из бюрото и нищо; нито дори намек за финансов скандал, никакви заплашителни писма, абсолютно нищо от личен характер. Всичко изглеждаше наред и все пак ме глождеше мисълта, че липсват каквито и да било документи по разследването на фирмата. Естествено, съзнавах, че в сравнение с убийството, това е дребна работа, но Хекстър ми беше обещал именно днес най-после да ми предаде документацията. Къде можеше да бъде тя?

Взех ключовете с намерение да ида да ги върна, но въпросите без отговор ме възпряха. От къде на къде някой ще вземе да заключва няколко банкноти, два свитъка пощенски марки и кутия с листове за писма? Защо ще крие пурите „Монклер“, когато другата кутия, натъпкана с кубински пури, е на най-видно място? Подържах замислено ключовете в шепата си, после клекнах отново пред чекмеджето и пак го издърпах.

Разопаковах рулата с пурите — бяха си пури. Извадих кутията с бланките и повдигнах листовете. На дъното се спотайваше още една кутия.

Първото, което привлече погледа ми, бяха парите — пачка, три пръста дебела, завързана през средата с червен ластик. Взех я в ръка, само стотачки. Броих, броих, докато ми писна — над четирийсет хиляди. Насочих се към другото в кутията — жълт плик, формат А4.

Сложих го в скута си, върнах по-малката кутия обратно на мястото й и поставих бланките отгоре, така както ги бях заварила. Бавно отворих плика.

Пълен беше със снимки, твърде различни от тези на бузестите внучета, ухилени насреща ми от бюрото. Бяха повече от десетина, черно-бели, всичките на една и съща млада жена, може би около двайсет и пет годишна, без никакви дрехи.

На първата беше застанала на четири крака с гръб към обектива, в почти котешка поза. Гледаше през рамо, така че се виждаше само едното й око и ъгълче от горната част на носа. Тялото й изглеждаше гъвкаво, косата се спускаше дълга и черна. Прегледах ги до края. Това не бе професионална фотография, която да изтръгне еротика от някакъв отегчен модел. Оттук лъхаше интимността и аматьорската непреднамереност на семейните снимки.

И все пак, която и да бе тази жена, тя беше позволила да я запечатат във всички стандартни пози от бранша — с извита назад глава, скрила с длан лицето си в престорен екстаз, другата ръка пъхната между краката; изправена, с разкрачени крака, извърната настрани от обектива и наведена напред, така че косата да докосне пода…

Несъмнено целта на фотографа не е била да улови лицето й. На нито един кадър то не се виждаше докрай. Седях си така и гледах шокирана и очарована, като безуспешно се опитвах да разгадая самоличността й и да отгатна кой ли е натискал копчето.

Вратата се отвори и аз подскочих от стола.

— Не исках да ви притеснявам — заекна смутено синът на убития, Бартън Джуниър.

Бързо пъхнах снимките обратно в плика.

 

 

За последен път бях видяла Бартън Джуниър, когато бях на четири години — двамата с брат ми крадяха бърбън от барчето на баща ми. Тогава той беше дългунест пубер с рунтав мъх по бузите и ме гледаше отвисоко изпод рошав черен перчем. Дънките му бяха чарлстон, а тениската — раздърпана и лекедосана.

Изминалите години го бяха превърнали в копие на баща му. Сега смолисточерната му коса бе късо подстригана и започваше бавното си и неумолимо отстъпление от челото. Имаше очите на баща си, същата светла кожа и гъсти вежди. Беше обаче по-слаб, не така набит и излъчваше някаква дяволитост, която напираше дори и през скръбта. Въпреки всичко приликата бе смразяваща.

И все пак общите черти бяха само външни. Черния Барт е тръгнал от нищото и цял живот се е стремял да се откъсне от скромния си произход на колкото може повече долари разстояние. Бартън Джуниър е израсъл в море от изобилие и си е избрал място, където парите и вещите не се ценят особено високо.

Доктор Бартън Джуниър бе професор по теоретична математика в Северозападния университет, специалист в областта на новоразвиващата се Теория на хаоса, която се занимава с моделиране на големи комплексни системи. Макар пазарите на фючърси да представляват точно такава система, интересът на Бартън към бизнеса на баща му, за ужас на стария, бе чисто академичен.

— Кен Кърландър ме изпрати да ви открия — каза той, след като му поднесох съболезнованията си. — Искали сте да разговаряте с мен.

— Много ми е неприятно, че се налага аз да сторя това — започнах колебливо, тъй като именно се канех да стоваря непосилна тежест върху раменете на човек, който само преди час е научил за жестокото убийство на баща си, — знам, че Кен след ден-два ще се срещне с всички вас, за да обсъдите подробностите по завещанието на баща ви, но от майка ви научих, че изпълнителят сте вие.

— Да, Кен ми каза. Какво означава това?

— Доста неща. Но в момента важното е, че вие сте този, който ще управлява „Хекстър Комодитис“.

Бартън Джуниър имаше нужда от минута, за да смели новината. Фирмата на баща му възлизаше на стотици милиони долари. Това не е като да наследиш ателие за химическо чистене.

— Аз не съм бизнесмен — заяви накрая той с безизразен глас.

— Много хора ще ви помагат. Аз, сътрудниците на баща ви, Кен Кърландър… Ала проблемът е, че при фючърсите всичко се развива светкавично. Има задачи, които трябва да се свършат днес, а през следващите седемдесет и два часа ще трябва да се вземат неотложни решения с дългосрочни последствия.

Бартън изглеждаше видимо посърнал.

— Вече се свързах с борсите — продължих аз. — По обяд ще се срещна с Рики Съливан и ще прегледаме документацията на баща ви, просто за да сме сигурни, че няма да има никакви изненади.

— Искате да кажете нещо, заради което може да са го убили?

— Също и това, да. Желаете ли да присъствате?

— Не. Мисля, че тук съм по-нужен.

— Да, уверена съм, че ще се справя и сама. Ако възникне проблем, ще ви се обадя. От борсите ще настояват да продадем всички позиции на баща ви.

— Но ние не бихме могли да го направим без да сме сигурни, че той няма офсетинг по другите пазари — прекъсна ме Бартън. — Знам, че татко много често използваше офсет и обвързваше покупките в Чикаго с еквивалентни договори в Хонконг.

В този миг най-после ми просветна. Щом Бартън е информиран дотолкова, че да се тревожи за офсетинга или разпределените позиции, значи има някакъв шанс той, аз и „Хекстър Комодитис“ да оцелеем през следващите няколко седмици.

— С ваше позволение, ще се опитам да издействам от борсите график за поетапна продажба в зависимост от позициите, които държи баща ви, вероятно в рамките на седмица до десет дни. Така ще имаме възможност да потърсим складовата документация и потвържденията от пазарите в чужбина. Знаете ли къде бихме могли да открием тези неща?

— Човекът, който би трябвало да е наясно с това, е братовчед ми Тим. Той е пръв помощник на баща ми.

— Телефонният му номер у вас ли е? Бих желала и някой да се обади на служителите във фирмата, за да не научават за случилото се от новините.

— Вероятно ще успеем да се доберем до Тим чак довечера. Той членува в клуб за велосипедни обиколки. Всяка неделя правят дълги преходи. Това е шегата в семейството. Всяка неделя Тим бяга от баща ми. Никакви телефони! Така се поддържа нормален.

— Мислите ли, че главният дилър, Карл Савидж, би могъл да знае? Рики Съливан смята да му се обади и да го извика на срещата.

— Сигурно… Всичко е толкова абсурдно! — избухна неочаквано Бартън. — Постоянно очаквам да чуя гласа му из къщата. Ужасно е нереално. Когато чу новината, сестра ми Криси припадна. Трябваше да й дадат успокоително. А майка ми горе най-невъзмутимо прави списък на гостите за погребението. Така и не успях да се свържа с жена си. Отидоха с децата на гости при родителите й в Уисконсин. Обадих се, но вече бяха тръгнали за насам. Помислих да й оставя бележка вкъщи, но не знаех какво да напиша. Бременна е в осмия месец. Не ми се иска да бъде сама, като научи. А нищо чудно да го чуе по радиото в колата… — Гласът му заглъхна отчаяно.

Внезапно вратата се отвори с трясък и в стаята влетя млада жена с черна грива и дрънчащи бижута.

— О, господи, Бартън! — извика тя и се хвърли отгоре му.

— Марго! — откликна брат й. Прозвуча по-скоро като потвърждение, отколкото като поздрав.

Марго Хекстър бе само година по-малка от брат си, но от нея лъхаше наивност, която значително я подмладяваше. Беше хубава, по някакъв нестандартен начин, с водопад от черни масури и с големите кафяви очи на баща си. Облечена бе като абсолвентка, каквато си и беше, макар и позакъсняла с дипломирането, с намачкана тениска с надпис: „Не ви ща нощта“, опърпани дънки и сандали с дебели подметки.

— Не мога да повярвам! — възкликна превъзбудено, явно без да забелязва присъствието ми. — Криси звънна да ми каже. Просто невероятно… Застреляли са го! Нямам думи. Татко мъртъв! Облекчение! Свобода! Всички лозунги са верни. Камък ми падна. Ще литна. Сърцето ми ще изхвръкне!

— Марго! — извика ужасено брат й. — Не можеш да говориш каквото ти хрумне. Особено пред външни хора.

Тя се завъртя и се втренчи в мен като дете, зърнало странно животно в зоологическата градина.

— Вие коя сте? — попита властно.

— Кейт Милхоланд. Адвокат на баща ви.

— Значи вие ще ни кажете колко.

— Моля?

— Колко пари. Нали това правят адвокатите, когато някой богаташ се гътне? Пристигат в къщата, четат завещанието…

— Аз съм съветник на баща ви по фирмените му дела — поясних с колкото се може по-смразяващ глас. — Представлявам „Хекстър Комодитис“.

— О, боже! Фирмен адвокат. Колко тъпо… — Тя се тръсна на дивана и погледна към брат си. — И кой, мислиш, е очистил татенцето?

— Не е ясно как е станало — отговори Бартън с неподправена тъга. — Полицията води разследване.

— Не ми се прави на важен. Какво пък толкоз се е случило? Дъртият е мъртъв и сега ще делим парите. Е, и аз не мога да повярвам, че така просто са го гръмнали. Честно казано, мислех си, че ще го заварят гол-голеничък в кревата с две шестнайсетгодишни близначки и ножица в тила.