Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (4)

Глава 4

Мак седеше във влака и се бореше с дрямката. Ако се унесеше, навярно щеше да пропусне Нюкасъл и щеше да се озове в Шотландия, а той нямаше необходимата закалка за това.

Нищо чудно, че се чувстваше изморен. Откакто О’Дауд му беше подал бокала с отрова, той беше излъгал сестра си, беше се конфронтирал с майка си, беше погребал старата си самоличност и се беше сдобил с ново име.

Гледаше през прозореца, без да забелязва препускащия пейзаж, но мисълта, че отново беше оставил сестра си да се оправя сама с Филида, го накара да извърне глава от страх да не зърне собственото си отражение в стъклото. Не му беше лесно да съобщи на Тес новината, че заминава, и Мак впрегна целия си талант на разказвач, за да измисли някакво достоверно обяснение. Но той не можеше да й каже истината, да й разкрие историята за Филида и сър Теди Монтгомъри. Освен непоправимия оптимизъм, Тес притежаваше и добро сърце — щеше да направи всичко възможно да намери изход от положението, който да не налага лъжи и измами.

Докато Мак знаеше, че такъв изход няма. Ако О’Дауд впиеше зъби в някого, човек трябваше да му се подчини или беше загубен.

Той беше избрал внимателно момента да поднесе лъжата на Тес. Те бяха излезли в градината. Тес седеше на един от железните столове, а той се беше подпрял на ниския каменен зид, а зад него се простираше поляната. Дори на слънце и на завет, навън беше „ободряващо“, както се изразяваше Филида. Мак беше напъхал ръце в джобовете на якето си, а Тес беше мушнала нейните в ръкавите на палтото си. И двамата зъзнеха, но предпочитаха да са навън, докато Филида възкръсваше бавно, приятна промяна след ровенето в кофите за боклук и претърсването на мебелите и шкафовете.

Отначало разговорът тръгна от неговия стар приятел от училище Боб, онзи, когото Мак бе използвал като извинение да отиде до Лондон.

Да каже на Тес за срещата с О’Дауд беше равносилно да й съобщи, че отива да се срещне с Антихриста. А Боб постоянно се забъркваше в неподходящи, катастрофално завършващи връзки и беше напълно правдоподобно, че Мак за пореден път бе повикан да помогне на Боб да будува цяла нощ и да проклина женския род.

След това той и Тес заговориха за градината: напоследък моравата беше обрасла повече с мъх, отколкото с трева, храстите се нуждаеха от подкастряне, а Филида излезе навън, изкорени изсъхналите билки от големите глинени делви и ги напълни с торфена смес, за да са готови за засаждане на пролет — дали бе добър знак.

При първото затишие в разговора Мак каза:

— Помниш ли когато ми каза, че всеки момент ще се случи нещо добро? Е, аз не исках да ти давам напразни надежди преди да е станало, но аз не отидох да се видя с Боб в Лондон, а с един издател… във връзка с написването на един пътеводител. — Предусетил ентусиазираните въпроси, които всеки момент щяха да се посипят от устата на Тес, той побърза да й каже, че възложителят беше малко издателство на име Сайдкар Импринт някъде във Воксхол, и че един от хората там навремето бил работил в списание за пътешествия, (което вече не съществувало) и бил впечатлен от някакви статии за Корнуол, които Мак бил изпратил — той беше посетил Корнуол през онази година, когато времето се беше затоплило дотолкова, че човек да може да излезе навън без палто.

Тес кимна бавно. Гарнирането на големи лъжи с малки парченца истина беше умение, което Мак беше овладял, докато работеше за О’Дауд. Когато се правеше ловко, хората се хващаха на лъжите на драго сърце. В действителност нямаше никакъв пътеводител, никакво малко издателство, никакво закрито списание. Но Мак беше ходил в Корнуол.

— Цяла книга — промълви замечтано Тес, когато Мак пусна голямата бомба.

— Командироват ме на север, в Нортъмбърланд^[1]. Ще отседна там за известно време. Най-много два месеца, но мога да се прибера у дома веднага, ако възникне някакъв спешен случай…

Той видя как радостта й угасна, почти видя как ведрото настроение я напусна. Мускул по мускул. Даде й време да свикне с новината, отклони поглед, докато Тес с усилие овладя изражението си, за да не се разплаче.

— Много съжалявам, Тес, че те оставям сама с майка, но ти знаеш колко много ми трябват пари. — Мак видя как пръстите й шаваха под ръкавите.

— Аз мислех, че мразиш севера — каза накрая тя. — Дойде ми като гръм от ясно небе. Радвам се за теб, наистина. Тук няма да усетим отсъствието ти.

Мак се запита защо Тес не притежаваше дори една стотна от неговото умение да лъже. Навярно защото той го беше овладял с практика. А сега щеше да го усъвършенства.

Влакът наближаваше гара Питърбъроу и Мак спря да мисли за Тес, тъй като мъжът срещу него стана, облече палтото си и тръгна към вратата на купето, за да слезе. Мак изчака да види дали някой щеше да се качи и да седне до него, но когато влакът потегли, в купето останаха само той и трите празни седалки около масичката. Вагонът беше полупразен. Защо това го учудваше? Кой нормален човек би тръгнал на север през февруари, освен ако не го заплашваха с опрян до челото пистолет?

Внезапно във въображението му изникна образът на О’Дауд с револвер в ръка.

Хъм, револверът определено не беше зареден с халосни патрони, както се увери Мак в схватката си с Филида, последвала веднага след разговора му с Тес.

Тя се беше появила през задната врата веднага щом Мак и Тес започнаха да обсъждат датата на неговото отпътуване. По елегантната й тъмносиня пола и блуза в цвят старо злато и красиво сресаната коса, той разбра, че Филида беше пила.

Тя прекрачи прага и тръгна към тях с бавна, внимателна походка, сякаш се стараеше да наподоби нормално движение. Мак си спомни как като малък майка му ходеше с широки, бързи крачки и той трябваше да подтичва, за да не изостава от нея.

Без да погледне Мак, Филида поздрави Тес с „добро утро“ и смутената Тес скочи и й предложи първо стол, а после и чаша чай.

До връщането на Тес единствените думи на Филида бяха „какво добро дете“ и Мак кипна вътрешно. Кипенето се усили, когато Тес й подаде чашата и чинийката от фин костен порцелан — още един реквизит, с който Филида убеждаваше сама себе си, че все още владее положението. Всички се престориха, че не виждат неудържимото треперене на ръката й.

Тес гордо съобщи на Филида, че са му възложили да напише пътеводител. Мак и тогава не каза нищо. Отговорът й, наред с многозначителната извивка на веждите й, го удари по болното място.

— Това не е твоят обичаен… ресор — каза тя, — освен ако няма да дебнеш местните хора?

Дори умолителният поглед на Тес не можа да удържи Мак на мястото му.

После се разрази същата битка, която се водеше откакто той беше започнал да работи за О’Дауд, когато той призна, че е тръгнал по грешен път и тя заяви без заобикалки, че е пропилял образованието си: О’Дауд беше представител на най-големите негодници сред журналистите и се занимаваше с най-презряната форма на журналистика.

— Мръсна, гадна, която буди най-ниските инстинкти на аудиторията. — Гласът й ставаше все по-суров и жесток. — А ти, ти разви моралните ценности на хиена.

В този миг Тес беше изпискала „мамо!“ и Филида беше замълчала, а Мак се беше върнал на мястото си на зида, вбесен от тази несправедливост. Ами нейният морал! Нали тъкмо нейните съмнителни ценности го бяха катапултирали обратно в света на О’Дауд?

Гневът продължаваше да бушува в Мак, когато Тес отиде да потърси статията за Нортъмбърланд, която беше видяла в едно списание в банята на Филида.

Мак се доближи до нея веднага щом Тес се отдалечи. Студът, който лъхаше от Филида, беше по-смразяващ от февруарския вятър.

Той видя как майка му се отдръпна от него, както бе правила винаги, още преди неговия зрелищно катастрофален опит да тръгне по нейните стъпки в журналистиката.

Което само усили гнева му, затова, макар да не се надяваше на откровен отговор, Мак реши да я попита за сър Теди, пък дори само за да види как надменността й се срива.

— Ти си писала за културната рубрика на „Екоу“, нали? — попита той. Филида кимна.

— Сигурно е било фантастично да си в сърцето на Лондон през осемдесетте.

Кимване.

— Сигурно е трудно да си спомниш всички лица и имена от онова време?

— Донякъде. — В гласа й прозвуча неувереност.

— Помниш ли някой на име Теди.

Това беше „размекващ“ въпрос, подготовка за предстоящия удар с името на Монтгомъри и Мак очакваше да види реакция на предпазливост. Вместо това тя извърна нейното красиво, състарено лице към него с изражение на паника, с разширени очи и полуотворена уста.

— Кой ти каза за Теди? — попита Филида с нисък, настойчив глас. — Кой ти каза?

Мак беше шокиран. Значи беше вярно… боже, ако беше отворил кафявия плик…

Когато той успя да отговори, че О’Дауд му беше казал, ръката й се вкопчи в неговата.

— Мръсна свиня, защо ти е казал? То беше лудост, глупава страст. Никой не знаеше. Никой.

Побиха го тръпки от сълзите в очите й, защото това беше най-нетипичното нещо за Филида, което бе виждал някога. Дори сега, докато седеше във влака на стотици километри от нея, му секна дъхът.

— Какво точно каза О’Дауд? — попита тя почти истерично, впила пръсти в ръкава му.

— Че сте имали връзка.

— Само толкова?

„Само толкова? Това е повече от достатъчно!“ — искаше му се да извика, но вместо това коленичи и се опита да я утеши, обхванал с длани ръцете й.

Когато Филида се успокои, Мак я посъветва да отиде да си полегне, помогна й да стане от стола, помоли я да се държи прилично в негово отсъствие, тъй като Тес не можеше да я проверява постоянно, както правеше той, защото ако тя пиеше вкъщи сама и нещо се случеше.

— Не започвай отново — каза Филида, но без обичайното раздразнение. — Аз вече не пия сама. Само в пъба, в компания. Това не е грях.

Мак не възрази и точно преди да влезе в кухнята тя се извърна с леко олюляване и се усмихна. Загадъчната усмивка се приземи някъде около саксиите с цветя, но Мак се почувства по-добре, обзе го надежда, че Филида се опитваше да се вземе в ръце.

Няколко минути по-късно, когато Тес се върна с розов термофор в ръка, ведрото чувство се спука.

— Пийни една глътка — каза тя с леден глас.

В много други семейства поканата да опиташ на вкус съдържанието на грейка с гореща вода би изглеждала странна, но Мак я надигна и усети как водка с лек гумен привкус опари гърлото му.

Отново го беше направила на глупак… но не и за сър Теди Монтгомъри, това беше сигурно. Неприкритата болка беше сигурен знак, че Филида казваше истината.

Тес взе термофора от ръцете му и го разтърси, сякаш искаше да удуши гумената бутилка, и каза:

— Значи ето къде прелива съдържанието на бутилките, но къде са празните шишета?

Мак си спомни усмивката на Филида и се насочи към най-близката саксия. Той зарови ръка в студената пръст, напипа нещо твърдо и гладко и извади пълна бутилка с водка. Вероятно имаше още — някои от тях празни — в другите саксии.

— Браво, Филида, вече отглеждаш бутилки вместо растения — процеди той, но си мислеше: толкова хитра ли си била и по отношение на сър Теди Монтгомъри? Заблуждавала си всички, водела си ги за носа?

Влакът спря рязко и в багажното отделение над главата му се катурна една тъмночервена раница. Раницата беше сложена върху анорак от полар и Мак ги изгледа кисело. Никога не си беше представял, че можеше да притежава такива вещи. Но той никога не си беше представял, че ще стане Мат Харпър, автор на пътеписи и запален планинар.

Намирането на новото име беше отнело почти цяла сутрин пред компютъра. На страница трийсет от резултатите за „автор на пътеводители“ на търсачката Мак беше открил своя човек. Нямаше снимки, а само лаконична биография, която гласеше: „На 29 години, роден в Уеймаут, автор на две книги за туристически обиколки в Югозападна Англия. Понастоящем живее в Бристол.“

Той нямаше да се затрудни да отговаря на брилянтното лично име, а добрият стар Мат беше напълно непознат в социалните мрежи.

Големият, анонимен Бристол също беше идеален. Мак познаваше града почти толкова добре колкото познаваше Бат и за разлика от Бат, Бристол не привличаше посетители от мразовития север, тръгнали по следите на проклетата Джейн Остин и копнеещи да говорят за това.

Единственият риск за прикритието на Мак беше невзрачният, лишен от амбиции Мат Харпър внезапно да прояви някакво привличащо публичното внимание поведение, като например да тича гол сред тълпи монахини. Или да се появи в някое токшоу.

Количката със закуски и напитки тръгна на своя тромав рейс през вагона и той извади няколко банкноти от портфейла си.

Вътре нямаше друго, тъй като Мак го беше изпразнил от всичко, което носеше истинското му име. Единствената вещ, която си беше оставил, беше паспортът, сега заключен в куфара му. О’Дауд щеше да получи инфаркт, ако знаеше, но Мак щеше да има нужда от паспорта си, ако му се наложеше да долети спешно до дома. Той прелисти няколко от пътеводителите за Нортъмбърланд, които беше наредил на масичката, но мозъкът му отказваше да поеме повече информация за гори, замъци и безкрайни крайбрежия. Той отвори една от туристическите книжки на Мат Харпър за пешеходните маршрути на Югозападна Англия, които беше открил в една книжарница в Бат. За щастие, „Пътеводител за пешеходни разходки по крайбрежието на Дорсет“ и „Разходка в Северен Съмърсет“ бяха тънки книжки, които той лесно можеше да прочете и запомни, а не някакви дебели томове за карането на каяк в разтопените снегове в Хималаите. Освен това в текста нямаше изявления от типа на „Защото аз съм висок метър и деветдесет и имам рижа коса“. Стилът беше приятно анонимен, но убийствено скучен — ако Мат Харпър беше обиколил Висящите градини на Семирамида, той щеше да отдели половин час да описва почвата.

Мак изостави пътеводителите и отвори папката на О’Дауд, като прегледа набързо подробностите за Кресида Чартуел — наградите на БАФТА^[2] и Лорънс Оливие^[3], залозите и спекулациите за вероятността тя да спечели Оскар до две години след пристигането й в Холивуд, нейните бивши любовници. Нямаше много информация за онази Дженифър, а наличните данни го депресираха — особено фактът, че тя беше секретарка на „Драматичния състав Бриндли и Ярфийлд“. Супер — мразовит север, дива пустош и любителско театрално изкуство, оставаше да добавим малко национални танци и екстазът щеше да е пълен.

Единствените други факти се отнасяха до нейното образование (умно момиче), свободната година между завършването и колежа (доброволческа служба в Ботсуана) и следването й, специалност актьорско майсторство в Манчестърския университет (беше се отказала два месеца, преди да се дипломира). Дванайсет месеца пълно мълчание, преди да постъпи на работа в местната библиотека в селище на име Тайнфорт.

Оттогава тя работеше там.

Никакви значими гаджета сред момчетата, с които беше излизала в университета и пълна суша оттогава насам. След като прочете това, Мак си измисли приятелка. Ако тази Дженифър беше толкова загоряла за мъж, той трябваше да й покаже от самото начало, че не предлагаше нищо повече от приятелство.

В изготвеното от О’Дауд досие на Дженифър липсваше снимка и някъде в дълбините на ума на Мак се оформи въпрос, който той побърза да прогони.

Влакът отново забави ход, тъй като навлезе в някакво забравено от бога място на име Донкастър, и Мак отново погледна багажното отделение над главата си. Раницата и аноракът бяха само две от нещата, които бе купил в онзи потискащ следобед, когато излезе да се оборудва за своята „шотландска ваканция“. Сред покупките имаше нещо, което се казваше „ветроупорно, водонепроницаемо яке“, но приличаше подозрително много на грозен шушляк, два чифта дебели туристически панталони и няколко чифта дебели чорапи. Фактът, че тези неща му придаваха вид на глупак, прежулваха кожата или се хлъзгаха, не се споменаваше в търговските им описания. Когато стигна до избора на туристически обувки, Мак изпитваше неудържимо желание да избяга от магазина, викайки с пълно гърло.

Мисълта за Филида му помогна да се опомни. Той и Тес не й казаха, че бяха унищожили заровените запаси от алкохол, но тя явно сама го беше установила, тъй като излезе от къщата много сърдита и затръшна вратата. Мак усети вибрирането на стените в своя апартамент.

С отекващ в главата звук на затръшнатата врата, Мак избра чифт туристически обувки, които го убиваха най-малко. Постоянно трябваше да си напомня, че е запален турист. Божичко, как обичаше преходите — за предпочитане от колата до къщата. В знак на плах бунт той добави ярка лента за глава към купа с покупките и когато се върна вкъщи, се зае да придаде овехтял вид на новата си екипировка. Особено приятно му беше рендосването на туристическите обувки с шкурка: един вид отмъщение за онова, което те щяха да причинят на краката му.

Останалата част от следобеда бе заета с купуването на другите реквизити, които щяха да му помогнат да изиграе ролята на Мат Харпър. С прискърбие си купи кафяво сако туид, което повече подхождаше на писател; няколко широки пуловери вместо неговите обичайни тениски с умни надписи и два чифта потресаващи дънки. Следващата спирка беше „магазинът за мъжки обувки“ — за класически обувки с връзки, които го депресираха само като ги погледнеше.

Мак си купи и няколко чифта очила от една сергия, тъй като му придаваха по-прилежен вид и можеха да бъдат оставяни по маси и барове, подчертавайки неговата творческа разсеяност. Той беше забелязал, че разсеяността снижаваше предпазливостта на хората, които започваха да внимават да не забравиш нещо, вместо да те държат под око. По същата причина той си купи цял куп бележници и написа името си на първата страница.

Мак тъкмо си взе кафе и шоколад от количката, когато мобилният му телефон звънна и виждайки на екрана номера на О’Дауд, той стана и отиде в тоалетната.

— Слушай — каза О’Дауд, без да си губи времето с любезности, — третият участник ще те посрещне на гарата в Нюкасъл, за да ти даде ключ от квартирата в Бриндли — Вили Бриндли №3. Намира се нагоре по баира над фермата на Роузби. Той ще ти даде пари в брой, обади му се, когато ги свършиш, човекът ще ти даде номера си. Не се притеснявай, той умее да пази тайна, държа го с такъв компромат, че твоят бледнее в сравнение с неговия. Той ще ти даде и мобилен телефон.

— Аз вече си имам.

— Сериозно? А пък аз мислех, че си говорим по канап с тенекиени консерви. Слушай, тиквенико, от сега нататък ще използваш само новия телефон. И няма да звъниш в кабинета ми и да оставяш съобщения. Само трима човека знаят с какво се захващаш: ти, аз и големият гадняр там горе, така че си дръж езика зад зъбите, иначе всичко ще изтече като конска пикоч. Други въпроси?

— Да, за дневниците и снимката.

О’Дауд се засмя.

Мак се върна на мястото си и изпи изстиналото кафе, но прибра шоколада за по-късно. Изкушаваше се да позвъни на Тес. Споменът за сестра му, която беше дошла да го изпрати на гарата в Бат, с Габи на ръце и заобиколена от Джо и Фран, му причиняваше болка. Особено начинът, по който го гледаше Джо, сякаш историята за пътеводителите му беше приседнала в гърлото.

Кошмарно е единственият човек, на който се възхищаваш, да надуши нещо гнило и това да си ти.

Той постоянно си напомняше, че няма друг избор и когато всичко свършеше и О’Дауд ги оставеше на мира, той щеше да върне дълговете си, дори да потърси помощ за Филида, ако тя се съгласеше да й помогнат. Макар че беше по-вероятно Мак да се озове в съда, а адвокатите на Кресида Чартуел да го разкъсат на малки парчета.

Той на подсъдимата скамейка или неговото семейство в чистилището? Отговорът беше еднозначен и ако Мак съумееше да изиграе добре картите си, можеше да се измъкне сух от водата.

С тази мисъл той погледна решително през прозореца и усети възраждането на едно чувство, което не беше изпитвал отдавна. И определено не беше очаквал то да го споходи сега. Тръпката на преследването, без капка съмнение.