Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (14)

Глава 14

Първият прочит винаги беше вълнуващ, всички очакваха в нервен трепет предстоящите седмици. В периода на репетициите те оставяха настрана обичайните антипатии и разногласия и се сплотяваха като едно семейство. Хъм, това беше на теория. В действителност най-често имаше размяна на остри реплики и заяждане, преди любителите актьори да се стегнат и да влязат в ритъм.

Но като оглеждаше хората в залата тази вечер, Дженифър си помисли, че „поривите на вятъра“ трябваше да се тълкуват като „продължителна снежна виелица“. Ангъс прояви удивителна липса на такт по отношение на това, че беше успял да получи ролята на княза, за която мечтаеше Нийл, а Нийл седеше с изпънат гръб и кръстосани ръце, потънал в мрачно мълчание.

Лиза не беше успяла да седне до Мат Харпър и се навеждаше пред видимо подразнената Джоселин, за да разговаря с него. Марджъри хвърляше убийствени погледи на пиявицата Камила, която не спираше да дърдори, а Марджъри явно искаше да обясни колко е важно Шекспир да се рецитира ясно и отчетливо.

И повечето от мъжете нямаха търпение да започнат, защото по телевизията щяха да предават мач на Нюкасъл.

Мат Харпър просто имаше вид на чувствителен пират.

— Така — каза Финли и стана от стола. — Както обясних на първата сбирка, тази пиеса разглежда много неща — как хората невинаги са такива каквито изглеждат и как понякога нашите желания ни правят податливи на измама. Това е особено вярно за добрия стар Малволио, който ще бъде изпълняван от Нийл. — Финли погледна Нийл някак сконфузено. — Бедният човек си въобразява, че неговата любовница го обича и че иска от него да прави всякакви странни неща, за да й докаже любовта си към нея, заради които го затварят като безумец.

— Това няма да е трудно за теб, Нийл — каза Ангъс.

Финли побърза да продължи:

— В пиесата е пълно с недоразумения, които накрая се разрешават благодарение на това че Виола и Себастиан се събират, князът осъзнава, че всъщност обича Виола, а Оливия се омъжва за Себастиан.

Джоселин, която имаше честта да играе Оливия, се усмихна многозначително на Мат Харпър и Дженифър се почувства като човек, който наблюдава живота през телескоп, на стотици километри от центъра на събитията.

— Някакви въпроси? — попита Финли.

— Да, ще се приберем ли вкъщи за началото на мача.

— В никакъв случай. — Финли се разсмя гръмко. — Дори ако има добавено време — в мача, а не в репетицията. А, да, още нещо, преди да започнем разгрявката. С нас тази вечер е прекрасната Дженифър. — Дженифър се усмихна плахо, без да поглежда към никого. — Тя ще бъде нашата суфльорка, когато си научите репликите, но засега ще помага на Лидия и Уенди при изработването на костюмите в Синята зала. Ако още не сте й дали точните си мерки, отбийте се тази вечер. Така, сега станете от столовете и елате да се разкършим.

Преди да тръгне унило към Синята зала, Дженифър се задържа достатъчно дълго в репетиционната, за да види как Лиза притича до Мат Харпър за упражненията за разгряване. Взимането на мерки и шиенето се нареждаха почти на последно място в нейния списък на начините за прекарване на свободното време, навярно по-горе единствено от това да слуша как господин Армстронг чете на глас еротични пасажи.

Лидия и Уенди, и двете с гладки шлемове от посивели коси, преглеждаха струпаните на пода жакети и бричове, корсети и поли. Лидия, по-възрастната, имаше остри черти и остър език и въпреки че застаналата до нея Уенди също не беше цвете за мирисане, нейният заядлив нрав се смекчаваше от склонност към доброта, появила се след смъртта на съпруга й. Двете жени водеха непрестанна словесна битка и Дженифър се страхуваше, че щяха да й нахлузят ролята на съдия в спора.

— Преглеждаме костюмите, които можем да използваме отново — каза Лидия, оглеждайки един тъмносин жакет. — Има ли вече списъка на актьорите?

Уенди преглеждаше пола от червено кадифе и премери талията й.

— Тази няма да стане на никоя от жените. Въпреки че Джоселин може би… — Тя надзърна в списъка на Дженифър и изсумтя подигравателно. — Дванайсети размер? Няма начин, тя никога няма да влезе в дванайсети размер.

— Този жакет няма ли да стане на Лиза? — попита Дженифър, като взе дрехата от ръцете на Лидия.

Уенди го погледна.

— Може, но ще трябва да пристегнем здраво пищния й бюст.

— Жалко, че не можем да пристегнем и другите части на тялото й — подхвърли Лидия и Дженифър и Уенди почти в пълен синхрон наведоха глави и огледаха костюмите още по-щателно. Защото в трупата се говореше, че веднъж спипали Лиза да се натиска със съпруга на Лидия в реквизитната на партито след едно представление.

Дженифър се зае да подбира костюми за актьорите, слушайки с едното ухо глъчката и смеха откъм залата и следейки отделните гласове, когато актьорите започнаха да четат репликите си. Но не долови следа от характерния за Югозападна Англия гърлен говор, който всъщност дебнеше да чуе.

Когато актьорите започнаха да се събират, някои получиха костюми и отидоха да ги пробват, а други пристъпваха смутено от крак на крак, докато Дженифър им взимаше мерки. Измерването на дължината на вътрешната страна на бедрото неизменно пораждаше изтърканите, леко притеснени шеги за нагорещения край на шивашкия сантиметър.

Пристегната в корсет, пиявицата Памела размаха ръце и се оплака, че дрехата е прекалено тясна и не й позволява да диша нормално, което според Джен беше справедливо възмездие.

И тогава влезе Мат Харпър.

— Ха, значи трябва да съблека пуловера — каза той и остави очилата си на масата.

Дженифър видя как той издърпа пуловера през главата си и шивашкият сантиметър увисна в ръката й.

Вдишай дълбоко. Издишай дълбоко.

Под пуловера Мат Харпър носеше дебела черна тениска, от която очите и косата му изглеждаха още по-тъмни.

— Термобельо — обясни той с крива усмивка и отметна падналата в очите му коса. — С какво искаш да започнем?

С какво искаше да започне Джен сега, после или завинаги? Какво изобщо правеше тя тук, с този метър в ръка? Дали той щеше да възрази, ако тя протегнеше ръка и пригладеше разрошената му коса.

— Гръдната обиколка — каза Джен и той послушно вдигна ръце. Мат Харпър беше като малко момче — а в такъв случай тя имаше крайно неуместни въжделения към един малолетен. Дженифър пристъпи по-близо и протегна ръце към него, стараейки се да държи главата си наведена и да го опаше със сантиметъра, без гърдите й да докоснат тялото му. Тя почувства топлината му, ухаеше с лек цитрусов аромат и се запита как изглеждаше Мат Харпър под черната тениска. Със сигурност нямаше тлъстини. Тя изправи гръб и погледна показанията на метъра.

— Хилав ли съм? — попита той, но Дженифър не отдели очи от сантиметъра и записа 97 см до името му в бележника си.

— Какво следва? — попита той, вдигнал вежди.

— Дължината на ръкава от рамото до китката.

Тя сложи началото на сантиметъра върху рамото му и спусна пръсти надолу, придържайки плътно лентата, докато стигна до китката му. Всеки сантиметър от пътуването по кожата му будеше в нея една стихия, която тя искаше да държи потънала в дълбок сън.

Върви си и ме остави на мира.

Дженифър отново се наведе над бележника.

— Талията — каза тя, стараейки се да мисли за нещо друго — за реката до тяхната къща и за топлината на кухнята, за аромата на печивото във фурната. Без да вдига глава, Джен отново го опаса с ръце и прехвърли края на сантиметъра от едната си ръка в другата, после го притегна. Докато отчиташе и записваше цифрата, следващите мерки надвиснаха над нея като присъда.

Мат Харпър изглеждаше смутен, сякаш неговите мисли също препускаха в галоп напред.

— Ах — каза той, — хъм, това е малко… такова, нали? Искаш ли аз сам да… ъ, премеря… дължината от чатала?

Кое беше по-лошо, да каже „да“ или „не“?

— Не пропускайте да измерите ханша — обади се Лидия от другия край на помещението и Дженифър реши, че сега беше идеалният момент да се прояви като актриса.

— Не се тревожи — каза непринудено тя, — няма да отнеме повече от минута. — Тя се наведе и обиколи бедрата му със сантиметъра, съсредоточена върху онова място на тениската му точно над токата на колана му. Всъщност, коланът беше много хубав, особено в сравнение с дънките му. Някак пънкарски.

Не поглеждай към слабините му.

— Така — каза тя, преди да отмести сантиметъра от бедрата му и да коленичи пред него.

— Би ли отворил малко… искам да кажа, би ли застанал с широко отворени крака? — Заля я вълна от спомени за други ситуации и други мъже, пред които бе коленичила.

— Да, разбира се — каза Мат Харпър и раздалечи крака, а Джен протегна ръце плахо и внимателно, сякаш зоната около слабините му беше радиоактивна, и измери разстоянието от централния шев на дънките му до средата на коляното му.

Дженифър беше много доволна от начина, по който се справи, докато не се изправи и не потъна отново в кафявите му очи. Мат Харпър я гледаше напрегнато и тя не можа да изтълкува изражението му. То се появи за миг, а после изчезна.

Дали ще е прекалена волност, ако го уловя с метъра като с ласо и го притегля към мен, за да го целуна?

— Готово ли е? — Той отстъпи крачка назад.

Дженифър успя да запише 84 см за дължината от вътрешната страна на крака му и не можа да си спомни цифрата, която уж помнеше наум за обиколката на ханша му.

След като й каза кой номер обувки носеше и се пошегува, че всъщност му трябват по-големи, защото краката обикновено го боляха от ходене, Мат Харпър й благодари, взе пуловера си и излезе. Уенди изтича след него, за да му даде очилата, които беше забравил на масата.

— Слушай, Джен — каза Лиза, която влезе в реквизитната след него, — има ли някакъв начин, въпреки че трябва да нося мъжки дрехи, да ги направите малко по-секси? Поне да ми подчертават дупето?

— Не — сряза я Лидия.

— Джен? — Гласът на Лиза прозвуча умолително.

— Ще видим — прошепна едва чуто Дженифър благодарна, че можеше да мисли за тялото на Лиза, вместо за тялото, което бе държала допреди малко в ръцете си.

По-късно в пъба Джен се настани на голямата кръгла маса, заслушана в развълнуваното бърборене за това кой се беше изложил с репликите си и кой се беше представил добре, и се запита дали някой би искал да чуе как тя беше вдянала иглата или тропосала подгъва на някой костюм. Защото заниманията с шев и кройка не предизвикваха прилив на адреналин в тялото й.

Дженифър се включи в разговора, когато Джери се оплакваше колко ужасно е прочел репликите си в ролята на сър Андрю Чикчирик. Стив, който играеше сър Тоби Хлъц, изглеждаше погълнат в цъфтящите краища на конската си опашка, но не пропусна да каже:

— О, я стига, Джери, ти се представи страхотно. Особено когато прочете и бележките на режисьора.

Дженифър открай време обичаше добродушното заяждане в кръчмата, смесицата от прошепнати шеги и язвителни забележки. Без злоба и без обида. Но с Джоселин и Нийл човек трябваше да внимава. Джоселин можеше да разбие егото ти с нейните остри, безпощадни присъди, а Нийл беше склонен към гневни скандали и тайни вражди.

Макар че в момента Нийл явно беше преглътнал разочарованието си, задето не получи ролята, която искаше.

— Мисля, че мога да извадя нещо от този Малволио — довери й той и Дженифър едва се сдържа да не каже, че Шекспир вече беше успял да извади достатъчно от своя герой, така че на Нийл му оставаше само да не съсипе образа.

Заразителен смях се понесе сред групата когато Ангъс, който вече преполовяваше третата си бира, с пламнали бузи и врат, каза, че намирал много общо между княза и себе си, тъй като двамата били „влюбени в любовта“. Когато Стив отметна конската си опашка и подхвърли сухо: „искаш да кажеш влюбени в секса“, Ангъс остана много доволен.

Дженифър погледна Мат Харпър, който стоеше леко смутен до бара, и изпита желание да отиде при него и да застане достатъчно близо, за да потъне отново в неговите красиви и топли кафяви очи.

Вместо това видя как Лиза се опита да го спипа натясно, преди Дъг да се намеси в ситуацията. Лиза се върна на мястото си до Дженифър.

— Този Мат е симпатично момче, нали? Малко е смотан, но като цяло е готин.

Сексуалната енергия на Лиза беше като природна стихия, като морска вълна, която се носеше стремително към брега, или като мощен вятър, затова Дженифър гледаше с насмешка как хората се опитваха да я съдят. Те само си губеха времето. Сърцето на Лиза си беше на мястото, макар че някои други части на тялото й понякога се впускаха в дръзки завоевания. Дженифър си спомни как Лиза беше дошла да я види след катастрофата, като прекоси двора на фермата на високите си обувки и умело си проправи пътека през нещастието на Джен. Лиза не се опита да я поучава или да избягва деликатните теми.

— Този белег е гаден, Джен — беше казала тя, после я прегърна и добави, — но щеше да е сто пъти по-гадно, ако ти беше умряла.

Понякога тя се отбиваше само за да поседи и да побъбри за работата и за мъжете, с които се виждаше: невинните клюки и разговори, които бяха част от онази толкова необходима на Джен нормалност, когато всички останали си мереха приказките от страх да не кажат нещо нетактично.

Дженифър видя приближаващата се към тях Джоселин и се съгласи с Лиза:

— Да, Мат Харпър наистина изглежда симпатичен.

Джоселин придърпа едно високо столче.

— Чух, че си показала червен картон на Алекс. Да не отваряш вакантно място за Мат?

Дженифър долови скрития подтекст на думите, че това беше абсурдна идея и почувства обичайната смес от притеснение, срам и тревога. Днешното отбиване в пъба се очертаваше също толкова лошо колкото и предишното.

— Разкарай се, Джоселин — отряза я Лиза.

Джоселин се отдалечи, а Лиза изрази желание да я цапардоса с чук по главата, затова Джен я хвана за ръката и каза:

— Джоселин се заяжда с всички поред, просто е дошъл моят ред. Не се тревожи, не се чувствам засегната.

Ето, тя отново се грижеше за душевното равновесие на всички други, освен за собствения си мир. Защо не можеше да избухне, да отговори на заяждането със скандал? Лиза отново гледаше Мат Харпър.

— Ще направя услуга на всички, ако му разкъсам дрехите, нали? Само го загрозяват. Обаче Дъг непрекъснато ми се пречка в краката. О, чакай малко. — Мобилният й телефон звънна и Лиза излезе на верандата, за да се обади. Когато се върна, тя взе якето си.

— Промяна в плана — усмихна се тя. — Аз изчезвам. Смяната на Стю е свършила. Нали знаеш какво казват хората: „По-добре врабче в ръката, отколкото орел в небесата“. Макар че според мен принципът „колкото повече, толкова повече“ е много по-забавен.

Джен се опитваше да пресметне кой пореден приятел на Лиза се явяваше Стю, когато Дъг се намести на освободения стол. Мат Харпър се приближи и застана зад него с леко сконфузен вид. Дженифър се разкъсваше между желанието да побегне и желанието да се изправи, за да е по-близо до него, а също и да наведе глава, за да скрие лицето си от кафявите му очи.

— Би ли ми помогнала, Джен? — попита Дъг. — Предложих на Мат да го откарам до дома, но после си спомних, че обещах да си тръгна по-рано и да се видя с един човек във връзка със слънчевия часовник, върху който работя. Ти можеш ли да закараш Мат?

 

 

Изведнъж перспективата да остане сама в колата с Мат й се стори плашеща, но в този момент видя как той пристъпи от крак на крак и трепна болезнено, сякаш глезенът още го болеше.

— Разбира се — каза тя, — аз и без това минавам покрай твоята къща.

Мак усещаше, че Дженифър беше напрегната и се запита дали винаги беше изнервена. Или може би това беше следствие на вземането на мерките — тя определено се беше почувствала неудобно, когато беше коленичила да измери дължината от вътрешната страна на крака му и той също се беше смутил и изгубил нишката на дразнещата веселост на Мат Харпър. Нейното докосване до ръката му го беше смутило — не защото му стана приятно, а защото не му стана толкова неприятно колкото беше очаквал. За разлика от мига, когато Дженифър беше доближила лицето си до неговото, тогава той едва се удържа да не се отдръпне.

Честно казано онова, което го бе изплашило най-силно, беше желанието да я вдигне внимателно на крака когато Дженифър беше коленичила пред него. Нямаше представа какво бе видяла тя в очите му, когато се беше изправила.

Нямаше смисъл да се самобичува; дори да се държеше като подъл измамник в момента, желанието да я спаси от неудобството на коравия под беше естествен импулс.

Мак изчака Дженифър да седне зад волана и му хрумна, че от неговата страна той нямаше да вижда белега, така че щеше да добие представа за лицето й преди инцидента. А това лице несъмнено щеше да привлече неговото внимание. Всъщност, той вероятно щеше да я сметне за недостижима цел. Тези високи скули наистина й придаваха вид на скандинавска принцеса.

Мак откъсна очи от профила й и се загледа през предното стъкло в бялата маркировка на пътя. Той протегна крак и трепна, уж пронизан от болка в изкълчения си глезен. Разполагаше с пет километра и малко, за да разтопи леда и да я накара поне бегло да спомене Кресида. Тази вечер той нямаше да очаква нищо повече.

— Те са страхотна компания, нали? — започна той. — Тази вечер наистина си прекарах добре.

Ако не броим глупавото упражнение за разгряване, когато трябваше да се престоря, че в устата ми има костилка, която полека пораства до големината на слива, а се свива обратно до костилка, преди да я изплюя и да си пожелая да умра от срам.

— А Финли е голям образ, толкова е харизматичен. Той е учител, нали?

Тя кимна.

— На теб преподавал ли ти е?

— Да, той умее да влиза под кожата на всички. В моя клас имаше грубовати момчета, които не искаха дори да вземат в ръка сценарий, защото смятаха, че театърът е занимание за гейове. Но когато Финли ги подхвана, те играха в пиесата за края на учебната година заедно с всички останали, а капитанът на отбора по ръгби изпълни любовна сцена, облечен в рокля.

Добре, вече напредваме.

— Дъг също е голям симпатяга, нали? Нямам търпение да видя някоя от неговите скулптури.

Леко кимване и усмивка.

Мак не отстъпи, а продължи да говори за разходката в долината на Тайн, която планираше за средата на седмицата, след което й разказа как бе загубил един от бележниците си. Вместо отговор получи само леко кимване. Какво стана с онази красива усмивка, с която го беше дарила след неговото прослушване.

Оставаше му само един жокер. Може би й беше дошло до гуша хората да ходят на пръсти около нея и да смятат, че е пострадало не само лицето, но и умът й.

— Извинявай, че се наложи ти да ме откараш до дома — каза Мак, — сигурно ти се искаше да останеш насаме с мислите си. Сигурно не е лесно да гледаш как ние репетираме, когато ти вече не играеш в театъра.

Той не беше сигурен дали си въобразяваше как тя вдиша дълбоко, но несъмнено видя колата да кривва леко встрани, преди Дженифър да овладее волана.

— Да, трудно е — отговори тя след мълчание, което продължи толкова дълго, че той започна да се пита дали не беше провалил всичко.

— Дано да не ти е неприятно, че казах това, просто чух, че си учила театрално изкуство и не си могла да завършиш курса.

Тя изви глава към него, а после отново прикова очи в пътя.

— Няма проблем, можеш да кажеш думите „след катастрофата“.

— Да, разбира се. След катастрофата.

Тя не изрече нито дума повече до края на пътуването, но сега Мак усещаше, че мълчанието между тях не беше ледената бариера отпреди и че може би тя премисляше неговите думи и не го съдеше толкова строго.

Когато колата спря пред Вилите Бриндли, той се запита дали трябваше да каже нещо друго, освен да й благодари, но не успя да изрече дори това, защото когато разкопча колана за безопасност и вдигна глава, той срещна нейните сини очи, съвършеното и обезобразеното от белега лице. В тях имаше толкова дълбока тъга, че го прикова на място.

Нищо ли не можеше да се направи с този белег? Никой ли не можеше да го оперира, да го направи по-незабележим? Ръбовете навярно щяха да се изгладят с течение на времето, може би вече бяха избледнели. Но белегът никога нямаше да изчезне, той беше променил завинаги контурите на лицето й като катаклизъм, разместил тектонските плочи под повърхността на земята.

Той знаеше, че нейната усмивка, когато се появи, беше шедьовър на актьорското майсторство.

— Желая ти приятна разходка и… благодаря за разбирането. Тази вечер не ми се говореше — каза тя.

Мак влезе в къщата, без да изчака Дженифър да потегли и тръгна директно към преполовената бутилка мерло в кухнята. Животът с Филида го беше научил, че пиенето не е решение, но сега той имаше нужда от нещо, което да смекчи сцената в колата. Нещо обезболяващо, което да го отвлече от мислите, че ако той беше друг човек, щеше да се опита да я утеши по някакъв начин.