Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (12)

Глава 12

— Посещаемостта е добра — каза Финли, оглеждайки залата. През помещението премина вълна от приглушени разговори. — Не спирам да се учудвам, че хората са съгласни да ме търпят да ги командвам.

— Стига, Финли — каза Дженифър, — те ще прочетат телефонния указател, ако им поставиш такава задача.

Отначало тихият смях на Финли завърши почти като цвилене и той затвори вратата и седна на своя стол, като си взе няколко бисквити от чинията на бюрото. Той пъхна една бисквита в устата си, задъвка ожесточено. Острите му черти и блестящи очи оживяха.

— Днес ще прослушаме много хора. — Той изтупа нападалите трохи от списъка пред него. — Една роля обаче е сигурна. Ти ще играеш Виола.

— Не — отсече категорично Дженифър.

— Ах, Дженифър, помня как ти ме разплака, когато беше в моя клас по театрално изкуство в единайсети клас…

— Това беше много отдавна — каза Джен, сякаш времето беше единствената причина да отказва ролята.

Финли прибягна до своя учителски глас.

— Дженифър Роузби, никой друг не може да изпълни тази роля така, както ти можеш. И ти я игра в тази постановка в Манчестър, спомням си как Рей ми разказваше как се е престрашил да шофира по магистрала М6, за да те гледа.

— Мисля, че Лиза ще бъде добра Виола и колкото и да ме боли да го кажа Джоселин вероятно ще се превъплъти в ролята на Оливия.

— Не се опитвай да отвлечеш вниманието ми, Дженифър. Да се върнем към предложението ти да играеш Виола.

Дженифър отново отказа, този път по-остро, задушавана от страха, който винаги я обхващаше, при мисълта отново да се качи на сцена. Тя напъха една бисквита в устата си, за да прекрати разговора, но храната заседна като памучна вата, която по никакъв начин не можеше да бъде сдъвкана и преглътната.

— Плаши те първата стъпка, нали? — каза Финли и я побутна нежно, приятелски.

Дженифър не можа да отговори.

Те потънаха в мълчание за известно време, после Финли ловко отмъкна последната бисквита и стана решително.

— Знаеш ли, Виола не е чак толкова добра роля — увери я той. — Догодина обмислям да поставя „Венецианският търговец“. Мисля, че Порция ще ти подхожда повече.

Дженифър усети как страхът отшумя, но на негово място се надигна разочарованието. Бяха й позволили да се измъкне и да се скрие в черупката си. Отново.

Финли размаха бисквитата във въздуха.

— Добре, приготви се: да поканим първия кандидат за прослушване.

 

 

Мак бързо огледа стаята. Стара камина, купчина овехтели книги на перваза, износени мебели. Стените бяха боядисани в смущаващ син цвят — аха, навярно затова я наричаха Синята стая — и на една от стените висеше голямо корково табло с обяви за предстоящи събития. От запаления огън в камината се носеше силна миризма на влага и прах.

От прозореца се виждаха гробището и църквата, а под мъждивата светлина на лампата старите надгробни камъни приличаха на плътно скупчени хора. Обзе го чувството, че те го наблюдаваха и осъждаха, затова той се обърна с гръб към прозореца.

— Е, радвам се, че ти дойде, много се радвам. — Финли тръгна към него с усмивка, която внуши на Мак чувството, че той беше гарант за щастието на режисьора. Дженифър седеше зад него на голямата маса, навела глава.

— О, бедният — каза Финли, загледан в краката на Мак. — Да не си се ударил?

Мак си даде сметка, че навярно беше влязъл в стаята с накуцване.

Измисли обяснение, което да не показва, че не си свикнал да ходиш пеш.

— Просто си изкълчих крака. Много глупаво. Стъпих накриво върху един нестабилен камък, когато се качих на Вала. Но гледката беше забележителна — добави той ентусиазирано.

Като за гледка от вал.

— Да, нали? Ти по кой маршрут мина?

— Разходих се полека от Хаусстедс до Стийл Риг и обратно.

Девет километра. Девет убийствени километра.

— Аха, минал си през някои от най-красивите места.

Дженифър вдигна глава и кимна.

— Прекрасни гледки — каза тя.

Да, прекрасни гледки, ако от краката ми не се лееше кръв. И да си кажем честно, хубаво е, но Адриановия вал не е Великата китайска стена.

Той отново забеляза колко елегантно облечена беше Дженифър. Днес носеше сив кашмирен пуловер и сив панталон с дискретно райе. Панталонът беше с идеална, модерна кройка. Той се помъчи да не мисли за кройката на собствените му дънки. Тя не носеше накити, въпреки че ушите й бяха продупчени. Така, тъмни дрехи, никакви бижута и само лек гланц за устни. Интересно. Изкушаваше се да каже, че тя правеше класическия опит да не бие на очи, но усетът й за мода интригуваше. Сякаш Дженифър бе започнала да се съвзема от катастрофата.

По-добре да не мисли за това.

Двамата го гледаха с очакване.

— Така, Мат — каза Финли, — знаем, че ти не искаш да играеш в пиесата… но актрисата, която сме избрали за Виола е млада, а Себастиан е неин брат близнак. И тъй като богът на театъра ни изпраща теб като дар, който тупна в скута ни — смехът на Финли изпълни Мак с подозрения по отношение на неговите морални устои, — ще е глупаво да не се опитаме да те убедим. Би ли ни прочел няколко от репликите на Себастиан? Нали си носиш сценария?

Тонът на Финли не беше умолителен или заповеднически, но накара Мак да извади сценария и да го подаде на режисьора, а когато той му го върна, да прегледа репликите, които беше подготвил. После той погледна Дженифър и не пропусна да оближе устни, сякаш се притесняваше.

— Може би е добре да станеш прав — окуражи го тя и той последва съвета й.

Мак остана доволен от представянето си, тъй като съсипа репликите си по виртуозен начин. Правеше паузи там, където речта му трябваше да се лее гладко. Препускаше през думите на местата, където трябваше да направи пауза. Акцентираше върху най-незначителните пасажи и подминаваше фразите, натоварени с дълбок смисъл. На едно място дори се запъна и млъкна.

През цялото време Финли и Дженифър запазиха каменни изражения и когато той накрая завърши и овладя хаотичното ръкомахане и задъханото си дишане, Финли каза:

— Много добре.

— Да, много добре — съгласи се Дженифър.

Мак очакваше да му кажат, че може би все пак беше по-добре той да остане зад кулисите и се приготви да изрази леко разочарование, когато Финли каза:

— Няма да стане, Мат. Ние знаем какво целиш.

Каквооо?

— Да — каза Дженифър, — разкрит си.

Сега върху лицето му несъмнено се беше изписало нещо средно между шок и паника. Мак ги погледна потресено. Дали някой им беше подшушнал, че той е журналист?

Не, чакай… те не изглеждат ядосани, всъщност лицето на Дженифър издава, че тя е развеселена. Тогава какво имат предвид? Кажи нещо, загубен глупако!

— Разкрит съм?

Финли се засмя истерично и Мак видя, че Дженифър също се смееше тихо.

— Само много надарен актьор може да се представи толкова ужасно, Мат — каза Финли. — Повярвай ми, аз съм виждал достатъчно бездарни артисти, за да позная, че ти не си един от тях. Признавам ти, че преструвката беше виртуозна, но актьорът в теб от време на време изплуваше на повърхността.

— Така ли?

— Когато не ръкомахаше и не се въртеше, стойката ти беше много добра, движенията умерени и грациозни — обади се Дженифър. — И въпреки че се стараеше да накълцаш думите, от време на време те потичаха плавно, в подходящия ритъм, с акцент върху важните думи. — Тя го стрелна с блеснал поглед. — Марджъри щеше да се гордее с теб.

Марджъри може да отиде на кино.

— Ние знаем защо направи това, Мат — каза Финли.

— Така ли?

— Разбира се, ти не искаш да настройваш срещу себе си другите мъже в клуба, като им отмъкваш най-хубавата роля. Прав съм, нали?

Не, аз съм един отчаян негодник, който иска да остане анонимен.

— Вас двамата човек не може да ви заблуди, нали? — промълви Мак като малко момче, хванато да прави някоя пакост. Вече очакваше да го порази някоя мълния.

— Не се тревожи за мъжете, ние ще им замажем очите.

Финли се изправи и му подаде ръка.

— Ролята е твоя. Добре дошъл в трупата.

Сега облекчението, че не го бяха разкрили като журналист, изчезна при мисълта, че се налагаше да участва в пиесата.

Насадих се на пачи яйца, по дяволите.

Мак пое ръката на Финли и беше възнаграден с усмивка от Дженифър, която го накара рязко да погледне встрани, не заради разтягането на белега, а заради искреността й. Какъв… срам. После той тръгна към вратата и на излизане чу:

— Първата репетиция е в сряда, в седем и половина.

Мак излезе разтреперан в коридора, където Дъг го очакваше. Току-що беше откопчил малка победа от зъбите на поражението и си беше спечелил малко овации.

Но му се размина на косъм.

— Как мина? — попита Дъг и когато Мак му съобщи новината, той го тупна по гърба с такава сила, че по гръбнака му премина вибрационна вълна. — Това трябва да се отпразнува. И знаеш ли какво? Аз получих ролята на морския капитан Антонио и двамата с теб сме най-добри приятели в пиесата, нали? Какво ще кажеш да влезем в образ в кръчмата? Ти можеш да удариш няколко бири, а пък аз после ще те закарам.

Мак погледна часовника си и си представи безкрайните часове самота в къщата.

— Защо не? — рече той.

Когато Мак погледна часовника си отново, вече минаваше единайсет часа.

— Да ставаме ли? — попита Дъг и допи портокаловия си сок. Мак кимна, макар че третата халба бира щеше да му дойде добре, преди да се прибере в мразовитата катакомба.

Знаеше, че не трябва, но започваше да изпитва симпатия към Дъг.

Двамата изиграха две добри партии билярд, а непринудените маниери на Дъг и неговото самокритично чувство за хумор успокоиха изострената предпазливост на Мак. Когато разговорът тръгваше в посока към неговата персона, Мак лесно го насочваше отново към Дъг.

Мак смяташе, че Дъг с неговите груби ръце и простовато наречие беше работяга, но малко след като влязоха в пъба той спомена, че „работи с метал“ и когато Мак го попита дали е ковач, Дъг се смути и каза:

— Не, аз съм скулптор. Работя главно по поръчка. За музеи, банки, художествени галерии, институции. Наскоро завърших металната скулптура на площада пред концертната зала в Нюкасъл. Много голяма работа. Нарекох я „Полетът на изкуството“, ято чучулиги, което се превръща в нотни знаци. Препратка към „Издигащата се чучулига“^[1] на Воън Уилямс, разбира се — добави непринудено той.

Боже мой, а пък аз те мислех за малоумник.

— Добре ли си? — попита Дъг.

— Ти ме срази. За това се иска голям талант.

— Ами, глупости. Просто се трудя с метал и поялник. Виж, писането е друго нещо, там наистина се иска талант.

Мак искаше да продължи с въпросите, но когато отидоха да оставят празните си чаши на бара, в пъба влезе една жена и Дъг изведнъж се сви и се затвори в себе си, ръката му трепна и той преобърна една от чашите.

— Здрасти, Дъг — каза жената и Дъг изсумтя, задави се, закашля се и от носа му изхвърча един сопол. Той понечи да го избърше с опакото на ръката си и прекатури и другата чаша.

Мак внимателно огледа жената. Изглеждаше малко по-възрастна от него, с дълга кестенява коса. Цялото й излъчване говореше за добро здраве и отлична спортна форма, беше облечена спортно. На едната й китка бяха наредени шест или седем гривни от оплетени цветни шнурове. Лицето й се стори някак познато на Мак. Тя махна на Дъг и се присъедини към група хора, насядали до вратата.

— Леле, човече — промълви Дъг, — леле-мале, леле-мале, леле-мале. — Очите му бяха затворени, сякаш го пронизваше силна болка и в този момент Мак си спомни къде беше виждал жената: тя разнасяше пощата. Той я беше видял да оставя някакъв пакет в магазина на Соня.

Вероятно пратка с вибратори.

— Тя е пощальонката, нали, кара един микробус?

Дъг кимна и успя да промълви „Пат“.

Мак на свой ред изсумтя, задави се и се престори, че нещо е заседнало в гърлото му.

— Трябва да изляза — каза Дъг. — Сега. — Той се отдалечи от бара и пътьом успя да се спъне точно до масата на Пат, след което обърка посоката на вратата и едва не я изкърти от пантите, дърпайки, вместо просто да я бутне и да я отвори.

— Да няма някакъв проблем между теб и Пат? — попита Мак, когато пропътуваха няколко километра в пълно мълчание. Дъг не каза нищо и продължи да стиска свирепо волана, затова Мак заговори за пътуването си до Адриановия вал, лъжейки колко е впечатлен от мащабите и поразителната му красота. Той заимства изрази от Финли и пътеводителите, за да придаде достоверност на любовта си към английските старини и пропусна отегчително дългото пътуване с автобуса и пронизващия студен вятър, който уби всякакво удоволствие от разходката.

В отговор получи само дълбока въздишка и „лека нощ“, когато Дъг го остави пред Вилите Бриндли. Мак изпрати с поглед отдалечаващата се кола.

Така… да видим какво научи дотук? Соня от общия магазин май си има млад любовник и има нещо гнило в отношенията й със сестра й, която работи в библиотеката; Дъг вехне по пощальонката; онзи тип с моя пуловер май си пада по Дженифър, Лиза е готова да ми открехне портите към рая, ако си поискам, и в същото време може да сложи в ред финансите ми; Финли май е луд, а Дженифър е имала навика да шофира в нетрезво състояние.

Сцени от обикновения живот на обикновените провинциални хора.