Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (27)

Глава 27

Дженифър слушаше с половин ухо речта на облечения в провиснал костюм общински служител, който беше дошъл да „обсъдят“ идеите за икономии и съкращаване на разходите, но умът й неспирно превърташе странното обаждане на Кресида и седналият в читалнята мъж, облечен в нов анорак.

Както и да въртеше и да премисляше думите на Кресида, всичко сочеше, че Рори Силвестър беше нейната нова любов. Как беше възможно да се влюби толкова силно в него след всичко казано по негов адрес? И защо Крес беше намекнала, че последиците за него щяха да са по-тежки, отколкото за самата нея? Рори имаше безброй временни увлечения и любовници, той ги сменяше като носни кърпички. Освен ако… освен ако той също не се беше влюбил в Кресида също толкова страстно?

Можеше ли един толкова самовлюбен мъж да изпитва такава разтърсваща, дълбока любов? Любовта познаваше и по-странни сценарии. Дженифър погледна Мат, но той изглеждаше погълнат от мислите си. Или може би още премисляше всички нетактични неща, които тя му бе казала вчера. Лайънъл я смушка с лакът. Бедният Лайънъл седеше на тръни, но Джен не знаеше дали притеснението му се дължеше на разговора с общинския администратор, или на очакваната реакция на Шийла.

С цялото си същество Дженифър копнееше да се обърне и да погледне отново Мат, затова го направи. Този път той й се усмихна и тя почувства не само облекчение, но и желание. Дали точно днес щеше да я целуне? Засега тя трябваше да се задоволи с тази усмивка, но знаеше, обедната почивка наближава и той може би ще я покани да излязат навън. Тя му се усмихна и главата й олекна от вълнение. Дали Мат можеше да я обикне въпреки белега?

Спри с тези въпроси, Джен, ще се съсипеш.

— Ние подкрепяме всякакви инициативи, които насърчават активно включване на гражданите в нашите услуги — каза мъжът от градската управа. — Искаме да усъвършенстваме самообслужването при вземане и връщане на книги в библиотеката…

— Като накараме читателите сами да връщат книгите по рафтовете ли? — заяде го Шийла.

— Възможно е дори да помислим за съкращения в щата.

— В смисъл да съкратите служители? — попита поразен Лайънъл.

— Съкращения… и може би ще затворим по-малките библиотеки.

Лайънъл имаше вид на човек, на който са му изкарали въздуха, но Шийла заговори с най-милия си глас:

— Знаете ли, мисля, че идеята да засилим усещането за съпричастност на читателите е чудесна. — Всички я погледнаха стреснато, сякаш беше вълк в овча кожа. — Не, наистина трябва да се вслушваме повече в потребителите на нашите услуги.

Объркването на Дженифър се разсея, когато видя господин Армстронг да се задава с несигурната си походка към тях, понесъл пред себе си книжната торба с книги като щит на средновековен проповедник.

— Това е един от нашите най-стари читатели — каза Шийла и излезе пъргаво иззад бюрото, за да застане до него. — Той с радост ще се включи в инициативата. Има много прекрасни идеи. — Шийла повиши глас. — Този човек е от градската управа, господин Армстронг, дойде специално, за да разговаря с вас.

— От съвета, а? — възкликна господин Армстронг. — Крайно време беше. От години се опитвам да стигна до вас. Обаче там си правят оглушки.

— Вижте — заговори служителят, като едва не падна върху господин Армстронг в усърдието си да му подаде ръка, — точно това казвах и аз.

— Тогава вървете. — Шийла побутна двамата мъже към местата за сядане в секцията с издания с едър шрифт.

Джен, Шийла и Лайънъл проследиха коронното изпълнение на господин Армстронг, като не пропуснаха да се насладят на избора му на книги, които той извади от торбата си. Десетте минути се превърнаха в двайсет, а те на свой ред станаха половин час.

— Струва ми се, че човекът от градската управа ни прави знаци някой от нас да отиде при него — каза Дженифър.

Лайънъл присви очи.

— Аз не виждам нищо.

Мак видя как Лайънъл застана на горната площадка на стълбите, изсумтя и го подмина, без да го удостои дори с поглед. Никога досега не го беше мразил библиотекар. Скоро обаче щяха да го мразят хора от много други професии — фермери, учители, служители от градския съвет, скулптори…

Изглежда, че мъжът в провисналия костюм беше принесен в жертва на господин Армстронг, който му четеше с упоение. Дженифър се насочи към раздела за детска литература и седна на един от малките пластмасови столове, където заговори оживено с жена и малко момченце. Тя явно ги познаваше, тъй като не криеше лицето си, а се усмихваше свободно. Когато момченцето скочи и я поведе към стелажа с филмите, Мак изви глава. Не искаше да вижда изящните движения на гъвкавото й тяло. Той си сложи очилата и се опита да прочете нещо за историята на минодобива на олово от книгата, която беше взел напосоки, но след малко отново потърси с очи Дженифър. Тя помагаше на друго, по-голямо дете, да намери нещо в компютъра. Мак свали очилата си и ги залюля в ръка, питайки се как ли щеше да изглежда Джен с вдигната коса.

— От много време си все на същата страница — каза зад него Шийла, с което го стресна и той изпусна очилата на масата.

— Това е сложна материя.

— Не се съмнявам, особено ако не можеш да се съсредоточиш. — Шийла погледна към раздела за детски книги. — Не трябва ли ти да си долу, а Дженифър горе?

— Моля?

— Не трябва ли ти да си тук, долу, а тя да е горе на балкона? О, не, забравих, вие играете „Дванайсета нощ“, а не „Ромео и Жулиета“.

Шийла и Соня са като ловни хрътки, непрекъснато душат около теб и Дженифър. Шийла се отдалечи и Мак заби нос в книгата, но не можеше дори да се престори, че чете, затова просто затвори очи. Боже, моля те, нека Крес да си свали гащите по-скоро, защото това беше непоносимо.

Мак отвори очи и видя някаква тийнейджърка в раздела за комикси да похапва тайничко чипс, поднасяйки ръка към устата си, уж за да се покашля, и отново потърси с очи Дженифър, с надеждата да изпита поне сянка от първоначалното отвращение, което беше почувствал при вида на белега й. Нищо такова не се случи. Това беше просто лицето на Дженифър.

Тя вървеше към бюрото, когато той слезе по стълбите и му се усмихна. Мак се помъчи да си спомни как белегът се сгърчваше от усмивката, но беше прекалено зает да гледа очите й.

— Радвам се, че намина — каза тя, — исках да ти се извиня, че бях толкова груба и критична снощи.

— Тогава искам да ми се реваншираш. Ела да пийнем нещо сега. В онзи пъб до басейна.

Стори му се, че тихата библиотека изведнъж притихна още повече.

Боже мой, това ми прилича на флирт. Наистина ли е флирт?

— Мога да съм там след десет минути — каза Дженифър. — Това брои ли се за „сега“?

О, мътните да ме вземат, наистина е флирт.

Мак беше готов да се закълне, че на излизане от библиотеката чу Шийла да си свирука мелодията от филма „Доктор Живаго“.

На път за пъба той позвъни на Тес, с надеждата да се съсредоточи върху мисията си. Филида се държеше прилично и единствената лоша новина беше, че на Джо започваше да му омръзва от нейните посетители. Дори беше забранил на някои от тях да стъпват в дома му.

Добрият стар Джо. Той знае това, което знам аз. Ти също го знаеш, Тес, но просто не искаш да приемеш истината.

Мак завърши разговора и влезе в пъба, като предпочете да мине през вратата, която водеше към бара. Единствените други посетители бяха възрастен мъж в далечния ъгъл, който седеше вяло на масата пред една малка халба с бира, и две жени в салона, които обядваха.

Беше мъртвото време. Точно каквото му трябваше. И тогава влезе Дженифър. Мак стана на крака.

— Ти какво искаш?

— Чаша бяло вино.

Барманът се преструваше, че не ги гледа.

На мен тези номера не ми минават, приятел.

Когато се върна на масата, Мак съвсем оплете конците и изтърси възможно най-неподходящата реплика.

— Снощи малко се разтревожих за теб — каза той. После извади телефона от джоба си и го остави на масата в уж деликатно прикрито продуктово позициониране.

Телефон. Телефонен разговор. Телефонно обаждане от Кресида.

— Днес се чувствам много по-добре, благодаря ти. — Дженифър отпи глътка вино.

— Наистина ли си добре? — настоя Мак. — Нали не се притесняваш за постановката?

— Не, винаги всичко се получава перфектно на премиерата. Снощи аз не бях притеснена за постановката… Имах много странно обаждане от моята братовчедка…

Летящата врата на пъба се отвори и влязоха двама мъже. Бяха от типа, който Мак почти не беше виждал, откакто беше дошъл в Нортъмбърланд: млади, шумни и облечени в костюми. Единият тръсна ключовете от луксозната си кола на бар плота и Мак отчетливо чу фразата „оная с белязаната физиономия“.

Дженифър също я чу, той видя как брадичката й се сведе и косата й падна напред. В следващия миг ръцете й бяха в скута и Мак си помисли, че ако тя можеше да се свие на кълбо, сигурно щеше да го направи. Сексапилната, умееща да флиртува жена от библиотеката беше изчезнала.

Когато думата „перверзник“ достигна до него, Мак се учуди от яростта на собствения си гняв. Той взе бирата си и отпи голяма глътка. По-дребният от двамата, онзи с неизмитата коса, вероятно щеше да бъде по-лесна мишена, но другият с бежовите мокасини беше доста по-едър. Мак огледа нахалните им, тъпи лица. По дяволите, той щеше да играе нечестно и да ги срита в…

— Моля те — каза настойчиво Дженифър и отначало Мак помисли, че тя искаше да излязат, но когато усети вълната на паника, която излъчваше, осъзна, че тя искаше той да се овладее. — Алекс постоянно си изпускаше нервите — обясни тя. — И всеки път, когато излизахме, се сбиваше с някой. Ненавиждам това. Толкова е унизително, толкова конфузно.

Той видя, че Дженифър го умоляваше да се държи прилично, затова той стисна с две ръце халбата си, чудейки се как да компенсира случилото се. Трябваше да я изведе оттук, да я успокои, но по някакъв начин нейното желание да заглади нещата го ядосваше още повече. Мак трепереше от гняв.

Вратата се отвори отново и в пъба влезе дребна, силно гримирана млада жена, с къса пола, която едва надничаше изпод тясното й, елегантно палто.

— Не знам как е твоят — каза по-невзрачният от двамата нахалници, сочейки с палец миньончето, — но моят навири глава. — Двамата се разсмяха вулгарно и на Мак му се прииска да счупи чашата си и да нашари лицата им с назъбеното стъкло.

Младата жена се смути и излезе навън, а после влезе в салона на ресторанта. Той избута встрани бирата си, а справедливото възмущение взе превес над гнева му.

— Моля те, Мат — каза Дженифър и сините й очи повториха молбата в гласа й. — Моля те, обещай ми, че няма да удариш никой?

Не се забърквай. Това не е твоят живот и това не е твой проблем. Ако се сбиеш, може да се намеси полицията и твоето прикритие ще се разкрие. Гледай си бирата и не им обръщай внимание. Изпий я бавно, а после изведи Джен оттук.

— Добре, обещавам — каза Мак и придърпа халбата към себе си. Той се концентрира върху цвета на бирата, после я пресуши и стана. — Да вървим.

— Хайде, обратно вкъщи — каза по-едрият и се изсмя право в лицето на Дженифър.

Мак видя как тя се сви още повече и го обзе студена решителност. Той искаше да убие тези негодници, но тя го беше помолила да не го прави. Какво право имаше той да се намесва? Мак впрегна цялото си самообладание, за да се обърне към нея и да каже с успокояващ тон:

— Добре, взе ли си чантата? Добре. Да… вървим. Насам. Да отидем да си вземем пържени картофки. Доядоха ми се, а ти не си обядвала. Не можеш да се върнеш на работа гладна.

Излязоха навън и тръгнаха към будката за чипс, но Мак видя, че Дженифър не беше в състояние да стигне дотам, затова я поведе към една пейка в парка. Изчака тя да се овладее, докато самият той се ругаеше наум, задето я беше завел в пъба.

— Много съжалявам — каза той, но думите прозвучаха фалшиво и неубедително. Това беше само трейлър на онова, което щеше да преживее Дженифър, когато приключеше с нея. Онези мъже в кръчмата бяха ангели в сравнение с него.

— Няма причина да съжаляваш — каза тя тихо. — Ти се държа чудесно.

Мак не знаеше какво искаше по-силно — да я разтърси, за да я извади от жертвоготовната доброта или просто да я прегърне. Дженифър го гледаше с нежните си сини очи, но той не посмя да я погледне. Вместо това съзерцаваше упорито естрадата в средата на парка.

— Знам, че ти искаше да ги удариш — каза Дженифър, — но не го направи. Ти ме послуша. За разлика от Алекс.

— Не можеш да се сърдиш на Алекс или на някой друг, задето се опитва да те защити — каза мрачно той.

— Знам, но когато хората се втурват да ме спасяват, без дори да ме попитат дали искам, аз се чувствам като дете-инвалид, с което никой не се съобразява, защото възрастните знаят по-добре.

— Все пак не е справедливо. Никой няма право да се държи така с теб — каза Мак, без да откъсва очи от естрадата. — Единият от онези простаци беше обут в бежови мокасини, за бога.

Чу се тих смях.

— Твоите обувки са още по-грозни.

Мак впрегна цялата сила на волята си, за да стане от пейката, защото иначе щеше да прегърне Дженифър. Когато той се върна с две фунии с пържени картофи, тя почти не хапна от нейните, а ги даде на струпалите се около пейката гълъби.

— Нарцисите са красиви — каза Мак. Дженифър погледна килима от нарциси около естрадата.

— Да. Винаги съм смятала, че излъчват глупав оптимизъм.

— Вярно, изглеждат пълни с надежда — добави Мак и неволно я погледна. Дженифър го посрещна с нейната красива, смела усмивка.

— Надежда. Пълни с надежда. Прекрасни думи.

Той отново се почувства като глупак, както когато му се беше усмихнала след ужасното прослушване за пиесата. Както всеки път, когато Дженифър му се усмихваше. Мак взе празната фуния от ръцете й и я изпрати до библиотеката. Не разговаряха, казаха си само, че щяха да се видят на генералната репетиция, и Дженифър се прибра с облекчение.

В този момент Мак изпитваше толкова силна омраза към себе си — мисълта, че още не беше изтръгнал от Дженифър информацията, която му трябваше, остана на заден план, изместена от желанието да направи нещо за нея — дори ако това беше нещо, което тя не искаше. Той се върна светкавично в пъба. Нямаше ясен план, чертаеше го в движение. Първо погледна в салона. Младата жена още беше там, сега седеше сгушена до някакъв мъж с обветрено лице, който несъмнено прекарваше много време на открито, и съдейки по мускулестите му ръце се занимаваше с тежък физически труд.

Може би той можеше да възложи гнева си на някой подизпълнител, за да не наруши обещанието, което бе дал на Дженифър.

— Извинете — каза Мак и се зарадва на агресивния маниер, с който се обърна мъжът. — Виждате ли онези двамата в бара? Аз и моята приятелка… — Тук той замълча, тъй като думата „приятелка“ го натъжи. — Не, не го натъжи, а го изпълни с копнеж. Мак положи усилие да продължи нишката на мисълта си. — Аз и моята приятелка трябваше да си тръгнем. Онези мъже се държаха непочтително с нея. А когато вашата приятелка влезе, те се държаха грубо и с нея. Неприятно ми е да го повторя, но те отправиха нецензурни намеци зад гърба й.

Мъжът погледна приятелката си, сякаш търсейки потвърждение.

— Аз ги чух да се смеят, когато излизах — призна тя, с преливащи от обида и огорчение очи. Очевидно тя нямаше нищо против нейният мъж да я защитава с юмруци.

Мак остана само колкото да види как здравенякът хвана за реверите нахалния тип с мокасините и го запрати в игралния автомат.

 

 

Дженифър вече нямаше никакво съмнение. Тя беше влюбена в Мат, в глупавите му дрехи и прекомерна загриженост, в неговата пленителна тъга и намека за нещо по-дяволито, което се криеше под повърхността. Особено в последното.

Той наистина послуша молбата й да не закача онези мъже, послуша я и се овладя. Постави нейните чувства над собственото си желание да се покаже като истински мъж. Да, инцидентът й причини болка, но неговото поведение й подейства като балсам. Как се беше почувствала тя? Защитена? Не. Обгърната в нежност и грижа.

Бедният Алекс — колко битки беше водил за нея, а Мат само беше проявил малко самоконтрол и я беше извел от пъба, а тя вече искаше да се хвърли в леглото му. Но дали той я искаше? Дженифър все още не вярваше в това.

Или пък… може би вярваше. В пъба някаква бариера в ума й се вдигна. Между тях двамата се случваше нещо. Дай му време, само му дай време. Мъжете не се решаваха лесно да се сближат с жена като нея. Случката в бара щеше да го накара да обмисли още по-предпазливо в какво се забъркваше.

Дженифър си спомни как Мат я беше извел от пъба и съжали, че той не беше тук, сред купищата книги и вестници, където тя можеше да зарови пръсти в косата му и да придърпа устата му до нейните устни. Старата Джен, онази Джен, която не се криеше в ъглите, си представи как лежеше на бюрото под него. Или в полето, просната на тревата.

Разтопи ледения блок около мен, Мат, не губи повече ценно време. Долепи устни до моите и разтопи леда.