Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (2)

Глава 2

Откакто проведе телефонния разговор, Мак се опитваше да се подготви за този момент и сега, седнал в тинесто-кафявия стол и отпиващ от тинесто-кафявото кафе, той гледаше мъжа срещу него така, както човек гледа див звяр, надявайки се да улови мига, когато животното щеше да скочи и да впие зъби в гърлото му.

Гордън Едуард О’Дауд, неговият бивш шеф и изпечен негодник.

Преди да започне да работи за стария плужек, Мак предполагаше, че много неща в характера на О’Дауд бяха старателно заучени, за да копират типажа на арогантния журналист от филмите. Навикът му да седи изпружен с ръце зад главата, измачканият, сякаш изваден от възглавница костюм, неизменно изкривената на една страна вратовръзка.

Небрежно подстриганата коса, престореният кокни акцент. Трябваха му само чифт слънчеви очила и цигара в ъгъла на устата, за да е пълна картината.

Сега Мак знаеше, че този образ не е поза. Гордън О’Дауд беше арогантен журналист до мозъка на костите си, един от последните големи, мърляви динозаври на пресата, с белег на челото от удар с компютърна клавиатура — живо доказателство за неговата автентичност. Мак беше сигурен, че собственият му задник също носеше отпечатък от кубинките на О’Дауд.

При споменаването на името на Гордън О’Дауд всеки, който имаше нещо за криене, затаяваше дъх, защото ваденето на кирливите ризи на показ беше тясната специалност и личната мисия на О’Дауд, за това му даваха бонус и премия.

Важното беше човек да не му показва колко силно се страхува от него. Тъкмо затова, въпреки че сърцето му галопираше, откакто бе влязъл в стаята, Мак не попита веднага каква беше причината за тази среща и какво общо имаха Филида и потрошаването на прозорците му? Но каквато и да беше причината О’Дауд да го повика, тя беше сериозна. Мак все още умееше да надушва чудовищните новини в зародиш.

— Ти слушаш ли ме, или си хабя приказките напразно?

О’Дауд стана рязко от дивана.

Мак се опита да се абстрахира и да успокои дишането си, така че гласът му да прозвучи равен и спокоен.

— Да, слушам те, но не знам защо. Какво искаш? Билет първа класа за влака от Бат, цялата тази тайнственост? Дори курабиите си извадил.

О’Дауд погледна към ципа на панталона си, преди да осъзнае, че Мак говореше за чинията с дребни сладки на ниската масичка пред него.

— Много смешно — каза той, — но дай да прескочим любезностите. Чувал ли си за Кресида Чартуел?

— Преместих се в Бат, а не на друга планета.

— Добре, тогава знаеш каква шумотевица се вдигна в медиите около заминаването й за Америка, нали? „Английската роза, националното съкровище и най-сексапилната актриса на планетата ни изостави, за да заживее сред диваците“ — публикациите в този дух?

Мак кимна, докато умът му работеше трескаво и се питаше какво общо имаше с него бляскавата Кресида Чартуел.

— Добре — продължи О’Дауд, — според теб какво ще направя аз, когато всички мъже в Холивуд с пулс и пенис започнат да душат около нея?

— Ще й изпратиш пет кутии с презервативи?

О’Дауд предъвка нещо, което несъмнено имаше много горчив вкус.

— Благодаря, умнико. Не, държа се прилично, вместо да отлетя за Щатите и да наема някой отчаян папарак. Седя кротко. Следя кои имена се спрягат във вестниците и се ослушвам. Тя вече чука момчето, което й поддържа басейна и доставчика на покупките. По непотвърдени данни. Въпрос на време е кога ще започнат да пишат, че е свалила момчето, което разхожда кучето й. — О’Дауд се подсмихна саркастично. — Ако тя изобщо има куче.

Последва дълга пауза, през която Мак се чувстваше като уловена на въдица риба.

— Доколкото разбирам, ти просто дебнеш в мрака — каза той, за да прекъсне мълчанието.

— Да, защото с Кресида трябва да се играе полека, коварно и майсторски. Без да бързаш. Знаеш ли защо? Първо, защото тя е жена от класа.

О’Дауд бръкна в оръфаното куфарче до краката му, извади дебел наръч списания и почти с благоговение ги разстла върху ниската масичка. Върху кориците се появи красивото и ведро лице на Кресида в образа на „умна, сексапилна и сериозна актриса“.

— Виж я само. Минала е Шекспир, Чехов, Шоу.

От устата на О’Дауд тази констатация прозвуча така сякаш Кресида беше минала през креватите на най-великите драматурзи в света.

— Второ, нашата Кресида не бърза да се хваща сериозно с първия срещнат, тя тъкмо преживя ужасна раздяла с Алистър Мотагю… онзи мухльо, който играеше в една руска пиеса за някакви плодни дръвчета.

— Вишнева градина?

— Точно. Същият. Така че аз знам, че разполагам с известно време. И четвърто…

— Трето, ти беше стигнал до трета точка. — Мак знаеше колко е опасно да поправяш човек, който обикновено превеждаше послания от Чингис Хан, но дързостта му го изпълни с усещане за малка победа.

— И трето — неохотно се съгласи О’Дауд. — Кресида е дяволски умна: ще трябва да проявим изобретателност.

О’Дауд отново се загледа в кориците на списанията и беше очевидно, че подобно на повече мъже в кралството, той си падаше по Кресида Чартуел. Но това нямаше да му попречи да нахлуе в личния й живот.

Тя беше знаменитост, следователно можеше да се третира като военна плячка.

Мак остави О’Дауд да се рее в непристойните си помисли и се замисли защо старият негодник му разказваше всичко това, вместо да го довери на някой, който все още работеше за него. Например Серена.

Той се наведе напред и си наля още една чаша кафе, опитвайки се да прогони Серена Мордън от мислите си. Не се получи, тя изникна в ума му: красиво лице, прекрасно тяло, характер на наемен убиец. Ненадмината разследваща журналистка, която умееше да разплита всякакви заплетени ситуации и да достига до истината. В течение на пет прекрасни месеца и двайсет и три броя на вестника тя беше момичето на Мак. В редакцията и в леглото. Той и Серена отразяваха заедно горещите теми, малък, непобедим екип. Бедният глупак Мак си беше помислил, че това е любов.

Заблудата се разсея онзи следобед, когато я завари заедно с О’Дауд, вкопчени в хищна прегръдка. Това, че тази гадост се случваше в апартамента на Мак, в неговото легло, несъмнено беше гъдел за самолюбието на О’Дауд, като куче, което маркираше територията си.

Мак беше напуснал стаята заднешком като засрамен ученик, опитвайки се да избяга от пъшкането и стенанията им и от откритието, че са го зарязали заради някой, който стоеше по-високо в хранителната верига. „Редакторът си е редактор“, както беше казала Серена.

Или в случая на О’Дауд, „хищникът си е хищник“.

Мак почувства как жаравата на уж отдавна угасналия гняв се разгоря отново. Отново му се прииска да натика определени телесни части на някои хора в алигатора за рязане на хартия.

— Какво казваш? — побърза да попита той.

— Тъй като знам тези неща за Кресида, аз смятам да се прицеля в ахилесовата й пета — О’Дауд размаха триумфално ръце.

Мак премигна бързо, удивен, че О’Дауд изобщо знаеше кой е Ахил, да не говорим, че е имал пета.

— Нейната ахилесова пета?

— Да. Братовчедката на прекрасната Кресида, някоя си Дженифър Роузби. Нейната майка и майката на Кресида са сестри.

Това ли беше коварният план на О’Дауд, да досажда на въпросната братовчедка и семейството й? Това беше отживял метод. Мак го беше практикувал неведнъж, издирвайки слабата брънка в рода, издайникът, който щеше да извади кирливите ризи на показ срещу хубав тлъст чек, а после беше подлъгвал другите вестници да наддават.

Една тъмножълта папка, оставена върху подлакътника на дивана до О’Дауд извади Мак от тези мисли.

О’Дауд побутна папката.

— Хъм, ако не гориш от желание да хукнеш към дивата провинция… бащата на Кресида е умрял, когато тя била на дванайсет, обичайната сърцераздирателна история, и Кресида, и майка й прекарвали летните ваканции със семейството на Дженифър. След смъртта на майка й, семейство Роузби са единствените близки роднини на Кресида. Тя и Дженифър имат разлика от две години, но винаги са били близки. Виждат се, когато могат. Което не е много логично… Дженифър е фермерска дъщеря, отказала се е от колежа по актьорско майсторство и работи в библиотеката, живее на село, докато братовчедка й… — О’Дауд разпери пръстите на едната си ръка в импровизиран знак за експлозия. — Но това са жените. Разговарят по телефона с часове. Дженифър е единственият доверен човек на Кресида.

— А ти откъде знаеш това?

Изражението на О’Дауд стана още по-свирепо.

— Не те разбирам. Някой трябва да слухти и да дебне. Всички сме го правили, нали така? Дори ако някой я подслушва и се опитва да схване за какво си говорят тези двете, то ще е пълен кошмар. Обикновено бърборят за разни стари познати… а нашата Крес е съобразителна — не използва гласова поща, често говори от улични телефони. Което означава, че ни трябва човек на терен, ако разбираш за какво говоря.

Мак имаше ужасното чувство, че разбира идеята отлично.

— Другите вестници вече зачеркнаха Дженифър. Единственият резултат беше, че привлякоха вниманието на местната полиция. Братът на Дженифър заплашил да хвърли Клайв Бътлър за храна на прасетата.

— Дори прасетата няма да си цапат зурлите с Клайв.

— Имаш право. Освен това семейство Роузби не гледа прасета, а овце. — О’Дауд взе папката и я метна на масата към Мак. — Всичко е тук.

Сякаш усетил, че Мак нямаше намерение да отвори класьора, О’Дауд се пресегна и я отгърна. Мак видя надпис „Лейн Енд Фарм“, Бриндли, Нортъмбърланд.

— Нортъмбърланд?

— Да, там минава границата, на север, от която мъжете започват да носят поли. Съветвам те да си вземеш термобельо, синко.

Мак затвори папката. Той трябваше да пресече този разговор в зародиш, вместо да се впуска в обсъждане на дребен добитък, регионални особености на Великобритания или термобельо.

О’Дауд продължи вербовката с блеснал поглед, сякаш надушил объркването на жертвата си.

— Моят нюх на старо куче никога не ме лъже. Когато Кресида свали някой янки, Дженифър ще научи първа, а ние веднага след това, защото ще сме станали много близък приятел на Джен.

— Нямаш предвид „ние“, нали? — сряза го Мак.

— Не, наблюдателен си. Имам предвид „ти“.

— Остави тази работа, възложи я на някой друг.

— Не мога — изстреля О’Дауд, — ти имаш идеалната квалификация. Ти ги умееш тези неща, но си извън обхвата на радара, вече никой не те помни по физиономия и по име. А да наема някой утвърден журналист на свободна практика? Няма начин. Ако някой утвърден фрийлансър замине ненадейно на север, другите ще заподозрат, че работи по някаква следа. Докато ти можеш да отидеш на Северния полюс и кой ще забележи? Мак Стоун… моят малък „Мак Камата“.

Мак трепна от подигравателния тон при споменаването на стария си прякор.

— Недей да скромничиш, синко, преди да съсипеш кариерата си, ти умееше да предразполагаш хората с тези твои топли кафяви очи. Ще примамиш тази Дженифър да ти се довери.

— Не.

— Сериозно? Значи имаш толкова много работа, че можеш да си позволиш да откажеш такъв хонорар? Аз чух, че си губиш времето в писане на малки статийки на парче за местните стенвестници, на вълнуващи теми като „Джордж и Рита празнуват златна сватба“.

От устата на О’Дауд това описание прозвуча като равносилно на продажба на хероин.

— Освен това си затънал в дългове, кредитът по всичките ти карти е просрочен. Помисли си добре, Мак. Ще ти се плати добре за тази работа… аз записах сумата в тази папка. Разходите се покриват отделно…, а ако се справиш добре, кой знае накъде ще поеме кариерата ти, отново ще станеш търсен журналист. Ще напипаш златната жила.

— Освен това ще се влача по съдилищата, може дори да ме приберат. — Мак се изправи. — Така че зарежи това и опитите да ме шантажираш със заплахите за Филида. Ако бяха сериозни, ти щеше да ме притиснеш до стената от самото начало. Използва ги само за да ме привикаш тук, нали? Желая ти успех с твоя гаден план. Надявам се братът да ти откъсне главата, преди адвокатите на Кресида да ти изтръгнат черния дроб или каквото е останало от него. Не мога да повярвам, че след скандала със Сънди Таймс продължаваш да играеш тази игра. Е, аз приключих. Вече не се ровя в живота на другите хора. Аз не съм светец, но няма да се върна в калта.

Мак се доближи до вратата и посегна към дръжката, когато чу как О’Дауд стана от дивана и го настигна. Усети дъха му върху врата си.

— Лицемерен малък нещастник — процеди О’Дауд, — какво, да не би вече да си над тези неща? Навремето не те беше страх да си изцапаш ръцете с чуждите мръсни тайни.

Мак се обърна и погледна О’Дауд в лицето, лъхна го миризмата на кафе в дъха му.

— Работата за теб и за този вестник беше най-голямата грешка, която съм…

За момент на Мак му се стори, че О’Дауд ще нанесе удар в слънчевия му сплит и ще му извади въздуха, но той само тикна лицето си съвсем близо до неговото.

— Няма да ти позволя да съсипеш шанса на живота ми. Кресида Чартуел е златна мина. Фрашкана с пари, талантлива, красива актриса. Ако се докопаме до тази история преди всички други, ще си струва да понесем упреците на колегите и ответният удар на Крес и нейните адвокати. Аз ще мога да се пенсионирам. Да отида на някое топло място.

— Например в ада, нали? — подхвърли Мак, извил болезнено врат в усилие да задържи лицето си на сантиметър от това на О’Дауд. — Аз си тръгвам. Този път намери някой друг, когото да забъркаш в помията.

Това щеше да е страхотна реплика за раздяла, ако О’Дауд не беше казал тихо:

— Чувал ли си за сър Теди Монтгомъри, синко?

И тогава Мак осъзна сериозността на положението. Той проследи как О’Дауд се върна с нехайно изражение на дивана.

— Трябваше да се съгласиш, докато ти говорех с добро — продължи редакторът, — когато ти предлагах да заровим томахавката и да работим в екип. — О’Дауд потупа мястото до себе си. — Сега чичо Гордън ще трябва да ти разкаже страшната история.

Сякаш превключил на автопилот, Мак осъзна в следващия момент, че седеше до О’Дауд. Изведнъж стаята му се стори непоносимо гореща и задушна. Той се беше озовал в бежов, застлан с мокет, задушен капан, в който го беше вкарала Филида.

„Намерих ти ахилесовата пета, синко“, както би казал самият О’Дауд.

Стомахът му се сви на топка, сякаш всеки момент щяха да го хвърлят в дълбок кладенец.

О’Дауд се облегна назад и изпружи краката и чатала си, демонстрирайки, че той беше доминиращият мъжкар в глутницата.

— Чувам, че старата Филида има добри дни и лоши дни. Голям срам. — Последва театрална въздишка. — Майка ти беше страхотна журналистка навремето. Освен това хващаше окото. Тази история със сър Теди сигурно ще е последната капка.

Мак трескаво прехвърляше наум всичко, което беше чувал за сър Теди Монтгомъри, личен приятел на Уиндзорите и редовен посетител на Даунинг стрийт 10^[1]. До неговата смърт преди шест месеца, Мак го беше възприемал като архетип на верен на кралицата английски джентълмен. Само че вестниците след смъртта му разкриха, че през всичките петдесет години в центъра на общественото внимание, сър Монтгомъри беше предавал секретна информация на руснаците.

Страната беше изригнала в праведен гняв и медиите се бяха впуснали да търсят върху кого да хвърлят вината за това, че старецът се беше измъкнал безнаказан, но се оказа, че добрият стар сър Теди беше действал съвсем сам. Съпругата му беше умряла отдавна, нямаше дори деца, които да бъдат линчувани публично.

Обществото очакваше възмездие и някой трябваше да се погрижи.

— Хей, стига си мечтал — каза О’Дауд. — Оказва се, че през лятото и есента на 1982-а добрият стар сър Теди е имал страстна и бурна връзка с една жена и е водил много подробен дневник за любовната си афера. Наричал я своята сродна душа. Пише, че й е доверявал всичките си тайни. Когато тази жена скъсала с него, той бил съкрушен — толкова съкрушен, че сърце не му дало да унищожи дневниците. — О’Дауд поклати глава. — Глупав човек. Така никога не можеш да знаеш в какви ръце ще попаднат.

— В ръцете на боклук като теб. — Мак преглътна горчилката, появила се внезапно в устата му.

— Правилно. И знаеш ли какво? Докато четях дневниците на стария Теди, започнах да се питам дали е разказал на тази своя сродна душа за неговите приятелчета руснаците. Което би я превърнало в предател от неговия калибър. Нейният живот ще бъде съсипан, ако историята излезе на бял свят. — Върху лицето на О’Дауд се изписа престорено съжаление. — Разбира се, като казвам „тя“ имам предвид Филида.

Мак почувства жаравата под краката си дори през подметките на обувките си.

Той се опита да пропъди обвинението, прехвърляйки наум дати и вероятности, за да си докаже, че О’Дауд грешеше. Но Филида и Монтгомъри бяха от едно тесто: тя беше родом от аристократичните графства около Лондон, беше завършила добър девически пансион, после Оксфорд. Пътищата им сигурно се бяха пресичали.

— Лъжеш. Ти си лъжлив тлъст негодник — процеди Мак прекалено яростно, защото знаеше, че земята под краката му пропада.

— Мога да се съглася с определението „негодник“ и може би с „тлъст“, но в този конкретен случай, момчето ми, аз не лъжа и мога да го докажа. — О’Дауд замълча. — В дневниците има някои много красиви интимни пасажи за неговата любовница; старият мръсник описва много поетично нейния белег от операция на апандисит…

— Много жени имат такъв белег.

— И друг отличителен белег ниско на кръста, когато паднала върху някакво ръждясало желязо като малка.

Мак се замисли за неравния белег от лявата страна на гръбнака на майка му.

— После старият козел Теди навлиза в пикантни подробности. Описва надълго и нашироко колко шумна била, когато се…

Не. Не. Не.

Когато Мак и сестра му бяха малки, те се заливаха от смях, слушайки звуците, които издаваше майка им, когато се усамотяваше в спалнята с баща им. По-късно това се превърна в извор на срам, особено когато тези викове се пренесоха върху върволицата от „чичовци“, преминали през живота им.

Тес казваше, че Филида издава звуци като пробит воден дюшек, който се опитваха да напомпат.

О’Дауд се засмя.

— По думите на сър Теди тя издавала звуци като пробит воден дюшек, който се опитвали да напомпат.

Мак усети как политна надолу, дори виждаше зловонната вода на дъното на кладенеца.

— Ти си лъжец — каза той, този път по-високо. — Да не искаш да кажеш, че Филида е работила заедно с най-добрите журналисти в страната и никой не е надушил тази афера?

— Човек трябва да познава всички тънкости на занаята, за да може да ги изиграе. Ти знаеш колко умна и изобретателна е майка ти. И всички знаем, че сър Теди умееше да пази тайна, подлият мръсник, а той отнесе своята в гроба.

Какво си направила, Филида, в какво си ни забъркала, Тес, Джо, момичетата, мен?

— Разбира се, ти можеш да я попиташ дали е вярно, но се съмнявам, че ще получиш откровен отговор, дори да я хванеш в ден, когато може да говори смислено. И запомни, че ако скоча в калта, няма начин да не те опръскам.

Мак вече се мяташе в тинестата вода.

О’Дауд се наведе напред, извади един кафяв плик А4 от куфарчето си и го остави внимателно на коленете на Мак.

Мак го погледна така сякаш беше изпражнение: кафявите пликове, освен когато бяха пълни с пари, никога не носеха добри новини.

— Романтичният сър Теди Монтгомъри е запазил една прекрасна своя снимка с тази жена. Разгледай я, Мак… макар че никой син не трябва да вижда как майка му прави това на някой мъж.

Мак отблъсна плика от коленете си и го чу как тупна на пода.

— Ти харесваше майка ми — каза той. — Как можеш да й причиниш това?

— Всичко е разрешено в любовта и във войната за тираж. Моят дълг е да информирам излъганите читатели за моите разкрития… освен ако — О’Дауд вдигна плика от пода, — освен ако нещо не ме убеди, нещо свързано с една прочута актриса, да потуля тази история. Помисли си, Мак, целият свят се интересува от личния живот на Кресида, тази история ще донесе на теб, на мен и на вестника страшно много пари. Докато историята с Монтгомъри е просто един малък английски скандал, който ще мине и ще замине за броени дни — е, няма да отшуми единствено за любовницата на Монтгомъри и за нейните близки, естествено. На тях няма да им се размине. — О’Дауд го погледна лукаво. — На колко години са твоите племеннички?

— Добре — каза Мак и се предаде на лепкавата прегръдка на тинята. — Разкажи ми за тази Дженифър. Откъде да започна?