Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (42)

Глава 42

Мак се събуди с усещането, че някой блъскаше главата му с чук и след като полежа неподвижно няколко минути осъзна, че ударите не бяха само в неговата глава. Той се намираше в къщата на Дъг.

Отне му известно време докато се облече. Разгледа засъхналата кръв по тениската и предната страна на дънките си, питайки се как се бе озовала там. От стоенето прав му се завиваше свят, но той слезе по стълбите със залитане, накуцване и подпиране. Вратата на кухнята беше отворена и слънцето огряваше каменния плочник. Всъщност светлината беше прекалено силна и гълъбите не спираха да гукат. Мак присви очи и продължи към ковачницата, където шумът се усили до оглушителен грохот. Със сетни усилия надникна вътре и видя Дъг да кове къс метал с механичния чук, като всеки път го обръщаше под различен ъгъл, преди да удари с чука. Още по-странно, неговите двама помощници строяха извита стена от тухли и цимент.

— Значи не си умрял в съня си? — каза Дъг, като спря чука и тръгна към вратата.

— Каква е тази стена? — попита Мак, присвил очи срещу бълващата горещина.

— Строя реплика на една от стените, които ще поставят в центъра за гмуркане. — Дъг му показа нещо, което приличаше на малък метален диск. — От тези ще направим раковини и морски кончета, но трябва да уловя съвсем точно извивките. — Отиде да каже нещо на момчетата, а Мак тръгна полека към къщата.

Мак се учуди, че Дъг го чакаше пред Бърза помощ, когато го изписаха вчера. Още повече се учуди, че здравенякът му предложи да го подслони в дома си. На път към вкъщи Дъг му призна, че не искаше неговата смърт да му тежи на съвестта.

— Време е за закуска — каза Дъг и се залови да приготвя препечени филийки и кафета, докато Мак опипваше внимателно главата си и проверяваше плахо кои части на тялото го боляха и кои не.

— Ти случайно ли дойде в библиотеката? — попита той, когато Дъг седна на масата.

— Не, аз идвах да предупредя Джен. Преди това позвъних във фермата. Не знам Алекс как е научил за твоето връщане, сигурно Дани му е казал. Сега замълчи и си изяж закуската.

Мак изпълни нареждането, питайки се какъв да е следващият му ход. Да отиде отново до библиотеката или да се приготви за най-лошото и да отиде направо във фермата, след като вече всички знаеха, че е тук? Първо обаче трябваше да се върне в Тайнфорт и да си намери пансион.

Дъг мълчаливо дъвчеше своята филийка и на Мак също не му беше до приказки. Непосилно голямата задача, която му предстоеше, му припомни някои случки от вчерашния ден. Прошката приличаше на стръмна скала, обсипана с хора, които искаха да го блъснат в пропастта долу. Дори ако Мак успееше да ги преодолее и стигнеше до Джен, тогава щеше да започне най-трудното.

Но тук той беше близо до нея и това му даваше известна утеха. Най-голямата утеха, която бе получил през последния месец. Мак беше мислил за нея, докато лежеше в леглото снощи, преди да заспи. Спомняше си колко нежна беше нейната кожа до неговата, нейните тихи въздишки, когато му се отдаваше.

Прекрасната, остроумната, грациозната Джен.

— Ако си решил да останеш, можеш да отседнеш тук — каза Дъг и остави ножа на масата. Сигурно слухът на Мак се беше повредил от удара.

— Тук? Дъг, това… обаче не мога. Ще съсипя доброто ти име пред семейство Роузби, пред Алекс, пред всички…

— Не ми пука. Вчера, когато ти каза, че Алекс ще погребе Джен жива… много ме жегна. — Дъг събра в шепа трохите от масата, отиде до вратата и ги изхвърли навън. — Той пак взе да се отбива във фермата и си прави сметката да се намърда на масата.

Дъг излезе навън и Мак стана, стисна чашата с кафето си за опора и го последва бавно. Двамата седнаха на слънце край изкуственото езеро. На Мак му бяха необходими няколко минути, за да седне.

— Аз все така мисля, че ти си първокласно говно — каза Дъг, когато задните части на Мак най-после установиха контакт с тревата, — но Алекс е още по-голямо говно… мазно, при това. Никога не съм го харесвал.

— Имаш ли някаква конкретна причина? Тоест, не че ти е необходима…

— Преди няколко години работих при тях, при фамилия Ламбтън. Правех им една порта. Сещаш се, масивна порта, която казва „Разкарайте се, плебеи“. По същото време им прокопаваха дренажна канавка и изведнъж работниците извадиха от изкопа една статуя, младеж с купа в ръце. Очевидно римска статуя. Аз отидох да я погледна и тя беше прекрасна. Такова майсторство. Тъкмо се питах дали са я изваяли тук или са я донесли от Рим. Питах се кой беше последният човек, който я беше видял преди нас? — Дъг откъсна едно стръкче трева и го завърза на възел. — Там бяха старият Ламбтън и Алекс. Беше ясно, че в онзи изкоп имаше още много такива предмети. — Той поклати глава. — Знаеш ли какво направиха онези двамата? Разбиха статуята на парчета и я хвърлиха обратно в канавката, после затрупаха изкопа с пръст. Прокараха отводнителната тръба малко по-надолу.

— Но…

— Не искаха археолозите да копаят в техния имот, разбираш ли, да снимат и да описват. Аз не можех да им попреча и знаех, че ако кажех на някой, накрая аз щях да остана без работа. Хора като Ламбтънови могат да правят каквото си искат. Или поне си мислят така.

Дъг хвърли завързаното на възел стръкче трева в езерото.

— Още не мога да преглътна онзи случай. Така че… аз не казвам, че вярвам на твоите обяснения за онова, което направи, но да се върнеш и да те размажат от бой, е, това можеше да си го спестиш. Тук, под моя покрив, никой няма да те съди.

Мак сдържа порива си да прегърне Дъг, защото се боеше да не премине границата.

— Аз наистина съм ти много благодарен — каза той.

— Да, съвсем основателно. Но ако надуша, че вършиш някакви простотии, ще те отведа на плажа и единият от нас няма да се върне оттам.

— Разбрах те.

— Значи всичко е ясно — обобщи Дъг. — Направи каквото можеш, за да вбесиш Алекс, а в замяна аз ще те защитя, когато местните хора дойдат да те линчуват.

Шумът от двигателя на приближаваща къщата кола сложи край на разговора. Това бяха Рей и Дани и Мак почувства как в гърлото му заседна буца от срам при мисълта, че трябва да се изправи пред тях.

— Като говорим за хора, които те мразят… — каза Дъг и тръгна към колата.