Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (31)

Глава 31

Мак се запита дали можеше да спре времето, ако беше запушил с ръка устата на Дженифър, преди тя да изрече думите „Рори Силвестър“. Но окончателното потвърждение на онова, което той и О’Дауд подозираха от седмици, увисна във въздуха.

Сега имаше само един начин да компенсира донякъде онова, което щеше да се случи през следващите дни, и Мак нямаше да позволи на Дженифър да го пропусне. Той игнорира умолителния поглед в очите й и искреното:

— Ти знаеш защо не мога да го направя, Мат. Моля те… не ме карай да го изричам на глас.

— Дженифър — каза той, — поеми си дълбоко дъх и ме слушай, и не се тревожи, аз няма да те залея с безочливата честност, която очакваш. Искам да започна с думите, които трябваше да ти кажа още в деня, когато се опитах да ти се извиня в библиотеката, помниш ли? И то е… аз не мога да си представя как си могла да приемеш обезобразеното си лице, да видиш как мечтата да станеш актриса се е сринала пред очите ти. — Както Мак очакваше, тя наведе глава, така че той виждаше само пътя, разделящ прекрасната й руса коса. — Аз не знам как се справяш всеки път, когато виждаш отражението си, или всеки път, когато някой те оглежда нахално, и ти напомня, че вече не изглеждаш така както някога, но вътрешно ти си същата, старата Джен. Трудно е за всеки, най-вече за една жена. Особено когато си искала да станеш актриса, да преживееш такъв срив. Изведнъж твоят талант не струва пукната пара.

— Ти си проявила повече смелост, отколкото аз ще имам някога — изправила си се на крака, продължила си живота си и когато се случват инциденти като онази случка в бара, мога да разбера защо навеждаш глава и се затваряш в себе си. Дженифър, ако ти не съумееш да намериш друг начин да се справяш с такива неща, ако продължаваш да чувстваш целия този срам и притеснение, малко по малко ще повярваш, че простаците и нахалниците са прави. Ще повярваш, че не трябва да опитваш нищо, с което привличаш внимание. Ще продължаваш да избираш безопасния път, който вероятно няма да е пътят, за който копнееш.

В този миг брадичката й се вдигна рязко и когато Джен се наведе да вземе чантата си, Мак знаеше, че тя се канеше да избяга. Затова я хвана за китките и я вдигна, изрита чантата й встрани и я притисна нежно до стената. Наложи се да потисне желанието да притисна тялото си до нейното и да я приласкае до гърдите си.

— Което ни води до театъра — каза той, като я погледна право в очите, предизвиквайки я отново да наведе глава. Боже, колко красиви бяха очите й, като синевата на небето през лятото. — Ако сега ми кажеш с ръка на сърцето, че не можеш да заместиш Лиза, понеже репликите са трудни или защото не знаеш движенията, или защото няма да ти стане нейният костюм, ще те разбера. — Мак се опита да не гледа как се вдигаха и спускаха гърдите й, сякаш Джен получаваше паническа атака. — Но ако никое от тези неща не е истина, ти трябва да се запиташ: кое е най-лошото, което може да се случи тази вечер? Тук ти си в свои води. Хората ще те подкрепят и да, те ще те гледат, но съм сигурен, че само след десет минути ще виждат единствено Виола.

Дженифър не каза нищо, но не изглеждаше убедена, затова Мак пусна китките й и сложи ръце на рамената й. Щеше да е толкова лесно просто да продължи и да я прегърне, ако тя му позволеше да го направи.

— Да разбирам ли, че това е твоето окончателно сбогуване с театъра?

Тя направи нещо, което приличаше на кимване.

— Добре, трябва да ти призная, че излъгах когато казах, че няма да ти говоря с безочлива грубост. Ако не излезеш на сцената тази вечер, значи катастрофата те е победила. — Очите й блеснаха гневно и Мак почувства как тялото й се напрегна в опит да окаже отпор. Но той продължаваше да я държи. — Победила е и тези, които вярват, че всички трябва да изглеждаме еднакво, те също са победили, и онези, които смятат, че хората с различен ръст, физически данни или цвят на кожата са втора ръка, също са победили. И онези, които смятат, че инвалидите трябва да си стоят вкъщи и да не излизат на улицата, те също са победили. Както и онези мъже в пъба, те също са победили. И ти живееш точно така както те очакват от теб — сякаш си виновна, сякаш се извиняваш, че те има, сякаш си съгласна с тесногръдите представи за стандартна външност. Не мислиш ли, че заслужаваш да живееш така, както ти искаш, Дженифър? И защо обръщаш повече внимание на онези нещастници, отколкото на хората, които държат на теб? Майка ти и баща ти, Брайони, Дани, Кресида? Всички, които наистина искат да те видят такава каквато си?

Една малка част от него искаше Джен да отбележи, че той не беше включил Алекс в списъка.

Сега тя изглеждаше така, сякаш я беше зашлевил.

— Не е честно, Дженифър. Наистина не е честно. Някои хора са черни отвътре и имат ангелска външност, а ти си мила, искрена и прекрасна и трябва да понасяш чуждата глупост и грубост. Ти имаш белези на лицето, но те просто са част от теб, Джен. Те не определят твоята същност и ако им позволиш да го направят, те винаги ще ти диктуват какво да правиш с живота ти.

Тя се опита да се освободи, но този път Мак не я задържа.

— Не мога, наистина не мога — изплака тя с накъсано хлипане. — Недей да ми говориш така, ти нямаш представа какво преживявам, прилошава ми само като си помисля да изляза на сцената. — Той видя как очите й се напълниха със сълзи и му се прииска да ги избърше с пръстите си. — Много бих искала, винаги съм копняла да играя… но се страхувам.

— Това е нормално. Но само си представи какво е след първата крачка… как отново ще полетиш. Така се почувствах аз вчера, сякаш се реех в мига, сякаш летях.

Мак винаги щеше да помни начина, по който Дженифър го погледна, сякаш беше докоснал с пръст най-чувствителния нерв в тялото й. Тя вдигна чантата си и го избута с такава сила, че едва не го събори.

Дали беше направил положението още по-лошо? Дали изобщо имаше право да й вдъхва смелост, след като самият той се готвеше да я стъпче? Каква дързост… но може би беше единственият човек, който можеше да си позволи тази дързост. Или може би се опитваше да изкупи вината си, като й подари една вечер, в която тя щеше да се отдаде на любовта на живота си. Той не знаеше.

Мак отиде в предната част на залата и се загледа в зеленината навън. Съвсем скоро това щеше да е само спомен и той щеше да обикаля улиците на Бат като по-богат и безмерно по-беден човек. Мак нямаше представа как щеше да се върне към стария си живот. Това място, което първоначално беше намразил, сега беше неговият единствен дом. С Дженифър. Сърцето му се сви при мисълта да го напусне и да я изостави.

Мак се обърна. Ако беше сгрешил, Джен нямаше да излезе на сцената и той щеше да остави в нея само горчивината от всичките му лъжи и измами. Погледна часовника си. Вече беше три часът следобед. Реши да изчака още няколко минути и ако нищо не се случеше, щеше да се върне в къщата, да си събере багажа и да повика такси. Край. Прониза го остра болка при мисълта, че беше видял Дженифър за последен път.

— Хей! — Дъг прекоси тичешком залата, носейки някакъв допотопен мобилен телефон. — Един човек иска да говори с теб.

Дебелите му вежди се бяха вдигнали почти до основата на косата му.

Гласът в слушалката беше овладян и възпитан.

— Обажда се Кресида, Кресида Чартуел — каза гласът, сякаш беше нужно да споменава фамилия. — Джен току-що ми каза, че си я разбил.

— Ъ, да, така е. — Мак беше сигурен, че само по тембъра на гласа му тя беше разбрала какъв лъжлив, нечестен негодник беше той. Кресида смекчи тона.

— Е, не знам какво си й казал, Мат Харпър, но тя току-що ми се обади, за да ми каже, че ще опита да го направи. Звучеше малко притеснена, но аз съм убедена, че ако я държиш за ръка, тя ще успее. И Мат…?

— Да?

— Това не го казва Холивуд, казвам го аз. Благодаря ти от цялото си сърце. Нямам търпение да се запозная с теб, когато пристигна.

Тя затвори и Мак тръгна към Дъг, който го чакаше в коридора.

Не, ти няма да си ми благодарна от цялото си сърце, Кресида. В неделя ще ме мразиш повече от всеки друг на света.