Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (1)

Глава 1

Да, статуята определено намигаше. Единият сребърен клепач на римския центурион се спусна и леко кимна с глава, от което перата на шлема му потрепнаха.

Скупчените наблизо туристи се разпискаха развълнувано, преди да продължат да правят снимки и да щракат безразборно срещу статуята, абатството, някакъв размотаващ се наоколо човек с куче, вързано с парче канап вместо каишка. Понякога снимаха и себе си.

Мак, който седеше на пейката на няколко метра по-нататък, усети как нечий малък показалец го смушка в крака.

— Защо онзи сребърен човек ти намига?

Той се обърна да погледне момиченцето, на което принадлежеше въпросният любознателен пръст.

— Не знам, Габи — каза Мак и сви рамене, като се върна към заниманието си отпреди малко, а именно да познае дали под плътния слой сребриста боя се криеше някой, когото познаваше.

Той не се учуди, когато отговорът се оказа крайно незадоволителен за Габи и тя побърза да пусне в действие показалеца.

— Хайде, де, чичо Мак — каза тя с глас, който напомняше тембъра на телевизионен водещ, — на мен можеш да ми кажеш.

— Добре, ще ти разкрия тайната. — Той се наведе към момиченцето. — Той всъщност не е римски центурион, а шпионин. Аз също съм шпионин и така си предаваме съобщения.

— Глупости. Ти не си шпионин, ти се грижиш за баба и пишеш спатии…

— Статии.

Габи го потупа по коляното, но не удостои с внимание уточнението.

— Освен това шпионите, имат луксозни коли и много гаджета.

С този аргумент Габи явно счете разговора за завършен и Мак се поколеба дали да се разсмее, или да изпадне в дълбока депресия заради начина, по който със съкрушителната яснота и жестокост на четиригодишно дете, тя беше свела живота му до „баба“ и „спатиите“. Всъщност обобщението беше съвършено коректно.

Габи несъмнено беше забелязала липсата на луксозни коли и приятелки.

Мак отново погледна центуриона и той отново му намигна. Надигна се нова вълна от развълнувани писъци от страна на чуждестранните туристи, които, съдейки по кройката на дънките им и грижливо поддържаната им външност, бяха италианци.

Той се замисли над абсурдността на ситуацията — група италианци съзерцаваха човек, който се преструваше на римлянин, когато статуята не само му намигна, но дори се размърда, с което предизвика доволен кикот и оживление сред туристите. Италианците се разпръснаха на малки групички и Мак се запита коя беше следващата спирка в маршрута им: Оксфорд? Стратфорд? Дали когато се върнеха вкъщи всички посетени места, щяха да се слеят в объркана каша от история и измислици? В коктейл от Джейн Еър, инспектор Море и Ан Хатауей?

— Ела — каза Мак и помогна на Габи да слезе от пейката, — да отидем да видим какво е намислил този Силверус Максимус. Майка ти ще се върне всеки момент.

— Мама и Фран, и баба — поправи го Габи, а после добави някак развеселена. — Според теб колко зъба ще са й останали на Фран?

— Всичките, това е просто профилактичен преглед.

— А на баба, дали ще й поправят счупения?

Да, така че следващият път да може да си счупи някой друг.

— Сигурно. Може ли да ти сложа ръкавиците?

— Няма да ти станат. — Момиченцето размаха ръце, за да е сигурна, че е схванал шегата й. Пухкавите ръчички на малкото дете за момент му заприличаха на малки, тантурести морски звезди.

Мак реши да прескочи процедурата със слагането на ръкавиците и поведе детето по старинния плочник, готов за пороя от въпроси, който щеше да последва. Това беше едно от многото неща, които той обичаше в Габи, нейната способност да задава въпроси, които го караха да погледне света по нов начин, но понякога направо му стопяваха мозъка. Особено въпросите за животни. Днес Габи се интересуваше дали кучето на връв знаеше, че всъщност трябва да има каишка, и дали щеше да се натъжи, ако научеше за това? Или пък щеше да се почувства свободно? И дали пръстенът около крачето на онзи гълъб означаваше, че той е женен? И ако беше женен, къде беше госпожа Гълъбица?

Мак знаеше, че положението можеше да е по-лошо: Габи можеше да го попита защо някои от ангелите на фасадата на абатството падаха от стълбата, по която би трябвало да се изкачват. Той не искаше да мисли за това. При всяко минаване покрай тях, те му напомняха за собственото му грандиозно падение, макар да не беше по стъпалата на стълба, а на журналистическа кариера, изхвърчаване през въртяща се врата и болезнено падане на паважа.

Оставяйки семейното положение на гълъбите на мира, те стигнаха до импровизирания постамент, смесиха се с италианците и разгледаха центуриона. В костюма му беше вложена известна доза художествена култура, тъй като той не се състоеше само от обичайния нагръдник и меч, вдигнат за поздрав, ала „Напред към победата“, но и нещо, което в предишен живот трябва да е било килим с претенции за тигрова кожа, но сега превърнато в плащ с помощта на златиста верига и тока. Дано да го предпазваше от мразовития въздух, помисли си Мак, иначе под дебелия слой сребърна боя краката на центуриона сигурно бяха посинели. Не беше лесно да стоиш посред зима на постамент в Бат, когато си свикнал с блаженството на топлия повей на Рим.

Мак видя как очите на центуриона се насочиха към него, бялото беше някак мътно на фона на сребърната боя. Да, в това лице определено имаше нещо познато.

— Позна ли ме? — почти незабележимо прошепнаха сребърните устни, после центурионът скочи от постамента, предизвиквайки бурно вълнение. Мечът се опря на каменния плочник и Мак усети как Габи се вкопчи в ръката му и се скри зад краката му.

— Шоуто свърши, стига толкова — съобщи високо центурионът и направи с ръце жеста, който в света на телевизията и киното означаваше „край“, съпроводен с онзи пронизителен вой, който векове наред бе подтиквал британците да се разселват в други страни. Италианците се разпръснаха бавно, някои пуснаха монети в кутията в основата на постамента, докато други се направиха на разсеяни.

— Питър Крастър — каза центурионът и отново намигна, преди да свали шлема си. Странно, косата отдолу също беше покрита със сребърен бронз. Той подаде шлема на Мак и се наведе да вдигне пластмасовата кутия, разкривайки своята принадлежност към онзи римски легион, белязан от предпочитание към изрязаните мъжки слипове пред боксерите.

Умът му защрака усърдно, опитвайки се да свърже името с образ и накрая измъкна персонажа на едно доста суетно момче от училище, което играеше в отбора по ръгби. Преди десет години, когато Мак навярно го беше видял за последно, младежът се готвеше да завърши икономика в Уоруик.

— Разбира се — каза Мак. — Извинявай, че не те познах, обаче с толкова много боя и ъм… костюма. Доста време мина.

Питър Крастър обра по-едрите монети и ги прехвърли от кутията в кожено портмоне, което измъкна изпод плаща от тигрова кожа.

— Аз те познах веднага. — Той отново намигна. — Обзалагам се, че не очакваше да ме видиш така, а?

Как, боядисан с бронзова боя и дегизиран като центурион? Не, напротив, това е най-естественото развитие в кариерата на един икономист.

Мак се мяташе в безплодно търсене на учтив отговор, когато Питър каза:

— Не си очаквал, разбира се. Да ти кажа честно, аз също не очаквах. Завърших Уоруик, после си намерих работа в Сити, но нали знаеш… — Мак предположи, че не само неговата кариера беше завършила с главоломно пикиране и забит в земята нос.

— Работата е там — понижи глас Питър, — че ме изритаха преди няколко месеца и аз пуснах котва тук, но то се оказа божи дар. Този бизнес е златна мина. — Мак погледна коженото портмоне и Питър явно схвана намека, защото се засмя весело, докато го прибираше. — Не, не. Нямам предвид висенето тук. Днес съм по заместване тук: едно от моите момчета си оперира разширените вени. Страшна работа е да стоиш на пилона часове наред, без да мърдаш.

— Едно от твоите момчета?

— Да, то е по-скоро безродово обобщение — в екипа има и жени. За момента по ведомост имам към двайсет човека. — Бронзовите ръце на Питър не спираха да се движат, докато той описваше изграждането на своята собствена малка Римска империя. — Те просто плачеха за някой, който да ги поведе. Искам да кажа, че човек може да изкара малко пари, като виси някъде цял ден, доходът е стабилен, но големите пари падат от събитията. Да те наемат за партита, презентации на книги, такива неща. То не става само с центуриони, разбира се. — Смехът му подсказваше, че подобна тясна специализация беше пълна нелепица. — Покриваме целия Регентски период^[1], туристите са луди по това, а господин Дарси е голям хит по сватбите.

Мак беше споходен от видение на Фицуилям Дарси, който се появяваше с мокра от пот риза точно когато викарият казва: „Ако някой тук знае причина, поради която…“

— Тюдорите, Норманите, Викторианците — продължаваше ентусиазирано Питър, — а отскоро нагазихме във водите на двойниците. Кинозвезди, поп звезди. — Той подсвирна. — Трябва да видиш моята Гага.

Мак по-скоро усети, отколкото чу кикотът на Габи и побързала каже:

— Радвам се, че ти е потръгнало… — Той не довърши, защото забеляза, че Питър се намръщи по начин, който заплашваше да напука боята му.

— А ти какво, за лятната ваканция ли си тук? — попита Питър. — Ти нали стана журналист? В Лондон? Майка ми спомена, че пишеш за света на шоубизнеса? Сигурно е…

— Нищо не излезе от това. Сега съм на свободна практика. — Мак подаде шлема на Питър, надявайки се с този жест да постави точка на разговора.

— Нищо ли не излезе? — попита Питър, напълно сляп за намека.

Мак се запита какво щеше да се случи с бронзовото покритие на Питър, ако му кажеше истината.

Ето как стана, Питър, прибрах се вкъщи по-рано и заварих моя редактор, негодник на име О’Дауд, в кревата с приятелката ми. Затова за отмъщение вмъкнах номера на домашния му телефон в една статия за някакъв импотентен тип. В редакцията се усетиха чак на другия ден, когато разни зевзеци започнаха да звънят на жена му с неприлични предложения, а другите вестници взеха да го наричат „господин Удушена патица“. Тогава той побесня, заплаши да ми отреже тестисите с нажежена лъжица и направи така, че да не мога да си намеря работа в нито един национален вестник до края на дните си.

— Разминаване в гледните точки — каза Мак, който умееше да си играе с истината. Когато Питър понечи да го засипе с нови въпроси, Мак добави уморено. — Случи се преди три години.

— О, лоша работа. — Питър се превърна в олицетворение на загрижеността. — Особено когато човек има малки деца.

— Не, Габи е дъщеря на сестра ми, Тес, помниш ли я?

— Все същото. — В този миг ръката на Питър се озова върху рамото на Мак. — Може би аз мога да ти помогна — ти си идеален за двойник на пират. Обеци, превръзка на окото, ще си пуснеш косата по-дълга. Можеш ли да си пуснеш тридневна брада? — Мак още не бе успял да опише опита си с различните форми на окосмяване, когато му тикнаха в лицето визитна картичка. Той я пое от сребърните пръсти.

КАТО ДВЕ КАПКИ ВОДА

Позволете ни да станем животът и душата на вашето празненство

Лицето на Питър засия, доколкото беше възможно вече боядисаното му като сребърен тас лице да засияе още по-силно.

— Има много работа, особено ако си навит да ходиш на момински партита. — Той хвърли бърз поглед към Габи, която надничаше леко иззад краката на Мак. — Ти си хубавец. Жените ще искат да видят къде свършва боята, ако ме разбираш. — Питър му намигна, после отново подхвана деловия тон. — А сега, трябва да ме извиниш. Преди малко ми се обади лорд Нелсън. Един автобус със скандинавци пътува насам, на път за Стоунхендж. — Той побърза да нахлупи шлема си. — Трябва да ги изстискам, преди да са стигнали до изрисувания със синя боя Древен британец, който се мотае в Парейд Гардънс. — Намръщи се. — Той не е от моите.

За секунди свирепият центурион се качи на постамента, удостои Мак с едно последно намигване и прошепна: „Обади ми се“, преди да вдигне победоносно меча си.

Мак си представи как стои като напръскан с бронз имитатор на Джони Деп и си спомни деня, когато беше взел интервю от прототипа. Предположи, че в този момент ще го обземе някаква силна емоция: може би съжаление или желание да накъса визитката на Питър Крастър на малки парчета, да го изрита от постамента и да го набие с единия от неговите уж римски сандали.

— Много любезно предложение — чу се да казва той. — Ще си помисля.

Мак не знаеше дали отговорът му се дължеше на постепенното размекване през последните три години, или на тревогата, че ще затъне до гуша в дългове. Всяко предложение за работа си беше предложение за работа.

Той прибираше визитката на Питър в джоба на дънките си, когато някой зад гърба му каза „Бау!“ и обръщайки се, почувства как ръчичката на Габи се измъкна от неговата.

— Мамо! — извика момиченцето и се понесе като фурия към сестрата на Мак. — Тъкмо си говорехме с тази статуя, която иска чичо Мак да стане пират и да показва на момите докъде му стигат сребърните неща.

Мак съжали, че не успя да извади телефона си навреме, за да увековечи изражението на сестра си. Майка му само погледна центуриона, после измери с очи Мак и рече:

— Пират? Колко мило, можеш да извлечеш полза от някои от онези умения, които придоби във вестника.

Пиперливият отговор беше на върха на езика му, когато Мак видя умолителното изражение върху лицето на Тес и се овладя. Вместо това той се обърна към Фран.

— Е, Франджипан, как са зъбите? — В отговор получи вдигнат палец в смисъл „окей“, което вероятно означаваше, че племенницата му все още разполагаше с пълен комплект зъби. На палтото й беше залепен стикер, на който пишеше „Звезден пациент“.

— Зъбите на мама също са наред — каза Тес и погледна нервно Филида. — Временна коронка. Така… всички ли сме готови? Да вървим да намерим колата.

Те прекосиха бавно двора на абатството, минаха покрай фасадата на службата по вписвания и пазара, преди да стигнат до подземния паркинг. През лятото те щяха да си проправят път сред вавилонско стълпотворение от езици, докато туристи от всички краища на света опустошаваха запасите от сувенири в стила на Римската империя и Джейн Остин, но днес се чуваше основно английски с онова меко, галещо ухото наречие, което беше типично за Бат.

Момичетата вървяха напред и Мак имаше чувството, че гледа тайм-лапс^[2] снимки на един и същи човек: руса коса, проницателни сини очи, долна устна, която е малко по-пълна от горната. Докато той и Тес изобщо не си приличаха, не си бяха приличали дори когато бяха деца. Той погледна сестра си, подхванала под ръка Филида. Тес имаше сините очи и млечнобялата кожа на майка им, Мак бе взел кафявите очи и мургавия тен на баща им. Той беше наследил и непокорната коса на баща им, докато русата коса на Тес, един-два нюанса по-тъмна от косите на дъщерите й, стоеше послушно точно така, както беше пригладена.

Всъщност всичко в Тес беше спретнато — дори зеленият шал, който тя носеше днес, не висеше като забравено листо от маруля в сушилнята за салата, а бе завързано на небрежно-елегантен възел.

На паркинга практичната Тес настани Филида на предната седалка на колата, а момичетата на задната седалка, преди да отиде да плати таксата на автомата. Или може би тя искаше да поговори с Мак насаме. Той последва сестра си.

— Филида също ли получи лепенка „Звезден пациент“? — попита той с язвителен смях.

Стана му приятно, когато Тес промуши ръка под лакътя му и го стисна лекичко.

— Не точно, обаче аз те поздравявам, че не се хвана на нейния коментар за пирата.

— Но тя се държа прилично, нали?

— Ъм-хъм. Каза на зъболекаря, че си е счупила зъба с някакъв твърд карамелен бонбон.

— А не на паважа след пет часа в кръчмата?

— Хъм, това е един от начините да ограничи количеството изпит алкохол.

— Да, все пак падането на паважа е средство да избегне падането в канавката.

Те поддържаха лекия, весел тон, с който обичайно разговаряха за майка им, но Мак знаеше, че ако се обърнеше и се вгледаше внимателно в Тес в този момент, на нейното лице щеше да е изписано същото изражение като неговото. Помежду си го наричаха „полъха на бесилката“ и Мак смяташе, че тази физиономия се споделяше от всички хора с алкохолик в семейството, наред с бездънното търпение и неизчерпаемите запаси от надежда.

Те изчакаха реда си на опашката и Тес сложи билета в отвора на автомата, след което го захрани сръчно с цяла шепа монети. Мак даде своя принос с една-две монети. Когато Тес взе обратно билета, те тръгнаха бавно към колата и тъй като сестра му изглеждаше нетипично мрачна, той я побутна закачливо.

— Виж, знам, че това е един от поредните й запои, но досега тя винаги е успявала да се измъкне, ще се справи и този път. Поне този път съм тук, на горния етаж. Не е както преди, когато ти и Джо трябваше постоянно да я наглеждате.

— Знам, знам. Но на теб не ти е лесно.

— Мой ред е, Тес.

— И Джо мисли така — засмя се сестра му и Мак веднага си представи как точно се беше изразил зет му. Фрази като „щом е престанал да се превзема“ и „крайно време беше да си размърда задника“ несъмнено бяха намерили приложение. При Джо нямаше място за преструвки, той беше автентичен и откровен. Колко жалко, че когато Тес беше тръгнала с него, всезнаещият, надменен Мак беше заключил, че сестра му можеше да си намери много по-достоен мъж от тип, който учеше за дърводелец. Сега Джо имаше свой собствен бизнес и се беше оказал виртуозен съпруг и баща, докато Мак можеше да се похвали с какво?

— Джо е разумен мъж — отбеляза той.

— Затова се омъжих за него.

— А пък аз мислех, че защото беше бременна.

Тес го ощипа за ръката и погледна тайничко към колата.

— Шшшт. Това беше причината да се омъжа за него тогава. А не въобще.

— Добре, добре, внимавай, това е ръката ми за писане, чу ли? И какви са тези приказки, че не ми е лесно? Ти пак поемаш почти целия товар. Аз щях да я оставя да се оправя сама със зъболекаря.

— О, така ли? А кой беше онзи непреклонен мъжага, който отиде да й поправи очилата, когато тя седна върху тях? И би ли ми напомнил колко пъти й сготви през последната седмица, хъм?

— Е, да, така си намирам работа.

Тес му хвърли невярващ поглед и Мак осъзна, че двамата бяха еднакво глупави. Филида ги разиграваше с пиянските си изпълнения и на тях не им оставаше нищо друго, освен да я държат на крака и да се въртят около нея.

Когато стигнаха до колата, Тес вече се беше овладяла, макар че в гласа й все още звънтеше приповдигната веселост, когато тя отвори предната врата и каза:

— Ето ни тук. Готови сме.

На път към дома, когато играеше на гатанки с момичетата, Мак изучаваше профила на Филида. На пръв поглед тя изглеждаше добре за шейсетгодишна жена. При по-внимателно вглеждане обаче кожата й приличаше на изсъхнал пергамент, а бялото на очите й беше мътно и жълтеникаво. Освен това беше неестествено слаба. Филида изви глава, сякаш усетила изучаващия му поглед, и Мак побърза да се престори на погълнат в гатанките, макар че продължи да си мисли за нея.

Докато растеше той си мислеше, че всички майки миришеха на алкохол, точно както баща му миришеше на късите турски цигари, които беше пропушил по време на една дълга командировка като репортер в Близкия Изток. Родителите му се шегуваха, че са двойка журналисти, които работеха здраво и умееха да разпускат, а Филида твърдеше, че пише по-добре с нещо спиртно в кръвта. Трудно бе да се каже кога нейната способност да пие като мъж се беше превърнала в нещо друго. Пет или шест години след смъртта на баща му, предполагаше Мак.

Когато Филида, Тес и Мак напуснаха Лондон, нещата потръгнаха по-гладко, ако не броим инцидентните наливания, но откакто той се беше върнал като изгнаник в дома на майка си в Бат, тенденцията вървеше стремглаво надолу. Понякога той се питаше дали това не беше свързано с него.

— Хвърчи започва с буквата Ф, нали? — попита Габи, измъквайки го от мислите му. Мак поправи племенницата си, преди да потъне отново в размисъл.

Нещата можеха да бъдат различни, ако Филида беше признала проблема, ако го беше назовала с истинското му име. Нищо подобно, тя беше прекалено горда, за да каже „надушвам нещо, което започва с буквата А“.

Когато паркираха пред къщата, Тес каза:

— Мога да вляза и да се погрижа за мама.

Мак отговори:

— Няма нужда. — Той слезе от колата и отвори вратата на Филида, преди Тес да може да възрази. В това време Филида извади два пакета с шоколадови дражета и се обърна да ги даде на момичетата. Мак я чу да казва на Фран, че се гордее колко смело се е държала при зъболекаря, а Габи се е държала като голямо момиче, като е останала с чичо Мак. Той видя как малките ръчички се протегнаха и как лицето на майка му се озари от усмивка, и почувства прилив на състрадание. Тес се раздели с Филида с прегръдка и Мак помогна на майка си да слезе от колата, но тя настоя да мине по пътеката през градината без негова помощ.

Тес смъкна прозореца си.

— Каква беше онази история с пирата?

— Предложение за работа. Всъщност, човекът се показа любезен…

— Не си стигнал дотам, нали? Знам, че напоследък работата на свободна практика е в застой, но…

— Под застой имаш предвид мъртво вълнение? — Той се опита да прозвучи весело, но веднъж изрекъл тази мисъл, другите заваляха като порой. — Няма значение, кратките разкази ме държат над водата… тоест, ако успея да продам някой от тях. Да не забравяме моя потресаващ роман. Тази година сигурно ще завърша пета глава и ще премина рязко към проклетата шеста глава. — Мак чу как момичетата се закикотиха с пълни с шоколад усти на ругатнята и замълча. — Извинявай, Тес, че си позволих да ругая и да се самосъжалявам в едно изречение сега ти няма да ми дадеш лепенката „Звезден пациент“.

Мак се обърна да види дали Филида беше стигнала до входната врата и моментално усети подръпване за ръката.

— Слушай, Мак — каза Тес и стисна ръката му не на шега, — позволено ти е да изпадаш от време на време в самосъжаление, но нещата ще потръгнат, усещам го. Не, недей да се смееш.

Мак не разбираше как Тес, въпреки изпитанията, на които я подлагаше Филида, бе запазила своя оптимистичен светоглед.

— И дори да не си цъфнал и вързал сега, не е по-лошо, отколкото когато работеше за О’Дауд — продължи сестра му. — Ние си върнахме добрия Мак, когато ти загуби онази работа. Предпочитам него, дори да му се наложи да се боядиса със сребърен бронз.

— Благодаря, Полиана^[3]. — Той се отдръпна от обсега на ръката й и направи комична гримаса на момичетата, за да прикрие обзелата го емоция.

Когато колата потегли, Тес извика през прозореца, че ще му се обади утре и Мак тръгна по пътеката. Тес имаше право: работата за О’Дауд беше най-ужасното преживяване в живота му и изобщо не му подхождаше, но все пак го караше да се чувства жив. Сега „добрият“ Мак беше отегчен до смърт и се носеше без цел и посока.

Той се обърна и се загледа в редицата вили на Бат насреща и припламващите светлинки на уличните лампи. Човек почти можеше да чуе кроткото жужене на живота в Бат и крепката увереност, че утрешният ден нямаше да се отличава от днешния.

Когато Мак стигна до предната врата, там нямаше и следа от Филида, затова той прекоси коридора и й позвъни. Нищо. Той долепи ухо до вратата. Никакъв звук. Надзъртането през оребреното стъкло на вратата беше безполезно, защото изопачаваше и разкривяваше образите. Всъщност, Филида нерядко изглеждаше изопачена и разкривена и при отворена врата.

— Искаш ли да ти донеса нещо, Филида? — извика той.

Отвътре долетя немощно „не, благодаря“ и Мак се запита какво беше замислила. Подозираше, че планът щеше да включва бутилка, защото ставането и излизането тази сутрин, усилието да се държи очарователно със зъболекаря — всичко това му подсказваше, че Филида отново беше скрила алкохолни запаси в апартамента и се беше подкрепила още щом се беше събудила. Сега сигурно умираше да си сръбне, за да поддържа нивото. Тес сигурно подозираше същото, но непоправимият оптимизъм често позволяваше на сърцето й да вземе превес над мозъка и тя се надяваше, че може би, само може би, Филида проявяваше желязна воля и удържаше обещанието си да пие само в пъба. Те редовно изтръгваха от нея това обещание, с идеята, че в пъба тя щеше да получи по-малко алкохол за парите си и че все по някое време щяха да я изхвърлят.

Но… навярно Мак нямаше право да е толкова циничен за онова, което тя правеше сега. Може би преполовената бутилка водка, залепена с изолирбанд за долната рамка на леглото, която бяха намерили миналата седмица, беше последният й опит да внася и крие контрабандно пиене. Но оттогава и той, и Тес редовно претърсваха всички обичайни и необичайни скривалища. Само тази сутрин, докато Тес настаняваше Филида в колата, той беше претърсил апартамента. Това беше някаква лудешка игра на криеница и Мак изпитваше желание да разтърси Филида и да каже: „Дори когато печелиш, ти пак губиш!“.

Изморен от цялата история, той се върна по коридора и се качи по стълбите до своя апартамент. Без дори да съблече якето си, седна на дивана и явно беше задрямал, защото се събуди от звъна на мобилния си телефон.

Докато успее да измъкне телефона от джоба си, повикването беше прехвърлено на гласова поща. Може би някой искаше да му възложи да напише „спатия“.

Мак се засмя при тази мисъл, но смехът прозвуча като задушена кашлица, когато прослуша оставеното съобщение. То беше лаконично и брутално, подобно на мъжа, който го беше оставил.

— Обажда се О’Дауд — гласеше то. — Ела да се видим в хотел Стеърбруук в Падингтън, в петък, два часа следобед. Стая 751. Както се казва в добрите шпионски филми, имам една малка работа за теб. — Последва онзи гаден, дрезгав смях, който Мак не беше чувал от три години. — Разбира се, ти можеш да ми вържеш тенекия, синко. Но не името на моята майка ще лъсне във вестниците. И не моите прозорци ще бъдат потрошени с камъни.