Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (41)

Глава 41

Четири седмици след бягството си на юг, Мак отново мина край Ангела на север и се опита да се убеди, че днес крилата му бяха разперени в знак на приветствие и че скулптурата изобщо не отговаряше на прякора „ръждивия ексхибиционист“.

Макар че той заслужаваше точно такова посрещане.

Мак мина покрай масивния търговски център, край градския паркинг, където слънцето хвърляше отблясъци върху предните стъкла на стотици автомобили, после излезе от центъра и предградията и се озова насред тучните зелени поля, разкошно разцъфтели в средата на май под необятното синьо небе с разпилени перести облаци. Със затаен дъх от красотата на това място, Мак едва дочака да стигне до отклонението на магистралата. Скоро той пое по лъкатушния път между ливадите, после сви по Военния път, изопнат като гръбнак на зелената шир. Мак беше високо сред хълмовете, гледката от двете страни се простираше докъдето му стигаха очите и от време на време той настигаше хора, които вървяха по Адриановия вал. Спомни си първото си идване тук, когато се беше държал като разглезен осмокласник на историческа екскурзия от училище и добави преживяването към списъка с неща, за които се разкайваше.

Когато Мак видя указателната табела за Бриндли, той спря колата и изключи двигателя. Теглеше го желанието да отиде там, но нямаше да е разумно да се появи изневиделица.

Той включи отново двигателя и продължи по пътя, опитвайки се да се настрои на позитивна вълна и в продължение на няколко километра се занимаваше с мисълта за Филида. Техните отношения бяха доста хладни след разкритието за О’Дауд и две седмици преди Мак да се отправи на север, Филида беше казала на него и Тес, че един щедър дял от парите на О’Дауд, ако те нямаха нищо напротив, трябваше да бъде похарчена за нещо, което щеше да го ядоса много в покрайнините на Бат имаше клиника с добра рехабилитационна програма за алкохолици и макар тя да не се смяташе за такава (в този момент Мак и Тес забиха погледи в обувките си), престоят там навярно щеше да й подейства добре.

Тес и Мак очакваха Филида да промени решението си, но нищо подобно не се случи. При последното посещение на Мак Филида изглеждаше бледа и изтощена, но успя да се усмихне кисело на голямата чаша портокалов сок на масата пред нея.

Двамата с Тес бяха решили да приемат всеки изминал без инциденти ден като добър знак.

Мак стигна до познатия гърбав мост и острия завой на пътя и зави нагоре по платното. Дърветата се бяха разлистили и хвърляха шарена сянка на пътя до парка край езерото. На слизане от колата той си повтори обещанието, което беше дал на Джо, преди да напусне Бат: никакви лъжи, никакви сладки приказки, никакво угодничене, никакви ласкателства, никакво спотайване и дебнене зад ъглите. Мак щеше да удържи на своето обещание и на думата, която беше дал на Кресида. Той щеше да приеме наказанието си като мъж. Може би след наказанието щеше да дойде прошката.

Бедата беше, че тук мантрата на Джо звучеше още по-страшно. Мак се поколеба и погледна към леярната, онова място с пещта и грамадните, тежки чукове, наковални и клещи. После се появи мисълта за Дженифър и той тръгна към къщата.

— Не вярвах, че ще слезеш от колата — извика Дъг, отваряйки вратата. Той беше препасан с кафява кожена престилка и зад ухото му имаше молив. Лицето му беше непроницаемо, дебелите вежди бяха застинали в безизразна черта.

— Събирах смелост.

— Е, след като я събра, можеш да се разкараш. Ако си дошъл тук за още мръсотия, аз не продавам.

— Не, ти грешиш. — Мак знаеше, че сега не биваше да се държи наперено или самоуверено. — Дойдох да се извиня на хората, най-вече на Джен, да обясня защо направих онова, което направих…

— Голям артист си, нещастнико.

Мак си спомни времето, когато беше „авер“, а не „нещастник“ и почувства стягане в гърлото.

Дъг се подпря на рамката на вратата и скръсти ръце.

— Коженото яке също е добро. Ново ли е? Заедно с колата? Сигурно си прибрал добри пари.

Започва се, Джо, пожелай ми успех.

— Така е. Но якето е старо, а колата е под наем. Все още съм затънал в дългове. Използвах част от парите за лечението на майка ми. Не… ще го нарека с истинското му име, за детоксикацията на майка ми. Останалите пари са в една банкова сметка. За Джен, ако тя пожелае да ги вземе.

Дъг се разсмя дрезгаво.

— Ама ти ще се изкараш истински светец, а?

Мак продължи, разказа цялата истина за Филида и за предполагаемата връзка със сър Теди Монтгомъри, но когато добави, че всичко се е оказало лъжа, Дъг го сряза с:

— Много хитро. Първо имаш основателна причина да се държиш като безсърдечно говедо, а в следващия момент причината се е изпарила.

— Може би, но това е истината… слушай, Дъг? Как е Джен?

Изведнъж Дъг се озова пред него.

— Искаш да напишеш още някоя статия за нея, а? Какво ще напишеш там? Може би, че е съкрушена от новата любов на нейната братовчедка? Обаче ние тук знаем, че ти си истинската причина Джен да е съкрушена.

— Аз я обичам, Дъг, наистина я обичам. Случи се постепенно, но аз се влюбих в нея. Трябва да я накарам да разбере това.

— Ти да не си откачил? — изрева Дъг. — Можеш ли да си представиш колко болезнено ще е да те види отново, след онова, което й причини? Толкова много време й отне да се съвземе и да се върне на работа. Тя не се обажда на никого. Тук всички са ти ядосани. Прибирай се у дома, преди Дани да разбере, че си тук. Или Алекс.

— Алекс?

Дъг направи гримаса.

— Да, той веднага се домъкна, за да се грижи за нея. А сега се разкарай.

Мак почувства как го сграбчиха за ръката и се озова с гръб към къщата, после го поведоха към колата. Едно бутване го залепи за вратата. Мак се обърна, очаквайки да се изправи лице в лице с Дъг, но той вече крачеше към къщата.

— Дъг — извика Мак, — съжалявам, че сгреших и искам да се поправя. Аз обичам Джен, казвам го с ръка на сърцето.

— О, значи ти имаш сърце? — извика Дъг и без да дочака отговора прекрачи прага на къщата, обърна се и затвори вратата с мрачна решимост. Тази решимост сякаш казваше: „Ти дори не можеш да събудиш у мен гняв, а единствено отвращение“.

„Този разговор можеше да мине и по-добре“, каза си Мак и пое по черния път, стиснал кормилото с треперещи ръце.

Два часа по-късно той стоеше в парка, гледаше главния вход на библиотеката, умолявайки я да се отвори и отвътре да излезе Джен. И тогава какво точно щеше да направи той? Мак седна на една пейка, но скочи бързо, спомни си, че той и Джен бяха седели на нея онзи път, когато мъжете в пъба я бяха обидили.

Този път нямаше нарциси. Дърветата бяха нацъфтели и наоколо имаше лехи с някакво цвете, чието име той не знаеше.

Мисълта, че беше уязвим и изложен на показ в парка, накара Мак да се огледа, за да види дали някой го наблюдаваше. Всъщност беше безполезно да се тревожи. Скоро новината, че се е върнал, щеше да обиколи всички и тогава наистина щеше да му се наложи да удържи обещанието, което беше дал на Джо, и да посрещне наказанието си като мъж. Мак се помъчи да се успокои, като се съсредоточи върху паметника от войната, и си напомни, че хората бяха преживявали много по-страшни неща.

Часовникът на абатството отброи четири часа. Оставаше цял час до края на работния ден на Джен, ако тя беше на работа. Мак реши да се разходи да види дали колата й беше зад библиотеката и може би да я изчака там.

Изведнъж се озова заровил лице сред безименните цветя в лехата, притиснат от нещо тежко и мърдащо. Мак се изви и се опита да събори нападателя си.

Лайънъл? Лайънъл без очила?

— Лайънъл, позволи ми да ти обясня — изпръхтя той, опитвайки се да се измъкне изпод него, но бойният похват на Лайънъл явно се свеждаше до вкопчване в жертвата. Мак успя само да се обърне по гръб, все така притиснат в хватката на Лайънъл, и ситуацията дори му се стори комична до момента, когато коляното на библиотекаря се заби в стомаха му и изтръгна вик, който изстреля Лайънъл на крака.

Мак остана на земята, обърнат на една страна, със свити до брадичката колене и зачака тъпата болка да премине.

Мак погледна с присвити очи Лайънъл, който подскачаше наоколо като победител в боксов мач.

— Аз не одобрявам физическото насилие, не, то е последният шанс на провалените преговори — каза библиотекарят размахвайки пръст, — но ти си го изпроси, псе.

Псе?

Мак се изправи, залитайки, и впоследствие осъзна, че първите му думи бяха грешка. Защото веднага щом изрече „Как е Джен? Аз я обичам, Лайънъл“, той отново се озова сред цветята.

— Не смей да споменаваш нейното име — изкрещя библиотекарят. — Ти си дошъл да злорадстваш.

— Не. Дойдох да се извиня. На всички. — Мак разтвори ръце и дошлият без очила Лайънъл явно възприе погрешно този жест, защото отстъпи няколко крачки назад, изкрещя „Коравосърдечна свиня!“ и избяга от парка.

Ризата на Мак беше изцапана с пръст, стомахът и ребрата го боляха, единият ръкав на коженото му яке беше ожулен по цялата дължина, но нямаше други по-сериозни щети. Той се дотътри до пейката и се свлече на нея. Рунд първи с миролюбивия библиотекар.

 

 

Дженифър игнорира звъна на мобилния си телефон и се опита да потисне раздразнението към Бренда. Сутринта майка й се обади, за да се увери, че Джен е пристигнала жива и здрава, в ранния следобед провери дали е обядвала. Това приличаше на телефонен тормоз.

Не, всъщност не беше. Тормозът беше съвсем друго нещо.

Ако не звънеше майка й, тогава беше Кресида. Напоследък техните разговори бяха станали принудени и неискрени. Кресида постоянно се опитваше да замаже крещящото си щастие, за да не изглежда нетактична, а Дженифър се мъчеше да прикрива нещастието си. Дълбоката връзка между тях сякаш се беше пропукала. Последният разговор завърши с това, че Кресида се разплака.

— Джен, моята връзка с Ана Мария не означава, че ти вече не си ми нужна, недей да мислиш така. Ти вече не ми се обаждаш, все аз те търся.

Дженифър увери братовчедка си, че не се чувстваше изместена от Ана Мария, че се радваше за тях двете, радваше се, че Рори се беше съгласил да завърши филма, че беше очарована от идеята Кресида да замине на дълга почивка в Аржентина след края на снимките. После обеща, че щеше да се опита да се обажда по-често. Джен дори каза, че се чувства добре, съвсем добре. Наистина.

Дженифър отвори вратата на офиса и прекоси бързо площадката. Всеки ден ставаше все по-лесно. Е, поне по отношение на работата и воденето на разговори. С мисленето беше малко по-иначе. Тя продължаваше да превърта наум всеки един разговор с Мак, проследяваше къде точно я беше излъгал, как се беше домогвал до нейното доверие.

Но не си позволяваше да мисли за последния ден и последната нощ. Неговите постъпки тогава бяха озадачаващи и Джен не можеше да намери друг мотив за тях, освен съжаление или вина. Най-лошата причина някой да спи с теб.

Тя трябваше да разкаже всичко това на Кресида, но нямаше сили да заговори, а братовчедка й никога не я притискаше. Джен знаеше, че Кресида проявяваше добрина, но от това й ставаше още по-тежко — сякаш нейната постъпка беше толкова невъзможно глупава и наивна, че Кресида не искаше да я споменава.

Дженифър слезе на долния етаж и видя Шийла да говори по телефона с необичайно сериозно изражение, така че вероятно разговаряше с Рийс. Той беше успял да си счупи ръката, падайки от покрива на автомобил — при неясни обстоятелства — и сега обмисляше да се прибере у дома, тъй като собственикът на бара, където работеше, не бил очарован от поведението му. Освен това колата, от покрива на която бе паднал Рийс, беше негова.

Шийла продължаваше да отговаря едносрично, когато вратата на библиотеката се отвори и Лайънъл влезе с вид на човек, който се е търкалял в цветна леха. Коленете на панталона му бяха окаляни, а ризата висеше развлечена и скъсана на ръкава.

— По дяволите — възкликна Шийла и затвори телефона. — Какво е станало с теб?

— Участвах в спор.

Шийла се намръщи.

— Да разбираме ли, че си се сбил с някого?

— С кого, Лайънъл? — Дженифър не можеше да си представи, че Лайънъл можеше да се сбие с някого.

— Един се блъсна в мен — каза той, като извади очилата си от първото чекмедже на бюрото. — Знам, че не е възпитано да се биеш, но понякога мъжът е длъжен да постъпва дръзко. Да защитава беззащитните. Да е смел.

— Как се чувстваш? — попита Шийла.

— Разтреперан, честно казано.

— Би ли му приготвила чай от лайка, Джен?

— Разбира се, но все пак кажи с кого се сби, Лайънъл?

Лайънъл явно се канеше да отговори, но Шийла го настани на един стол и натика главата му между краката.

— Би ли донесла чай от лайка, Джен — нареди непреклонно тя.

Дженифър тръгна към кухнята, без да разбира какво ставаше и когато се върна с чая, Лайънъл продължаваше да седи превит на две.

— Аз съм животно — каза той, — пълно животно. — Лайънъл изглеждаше толкова съкрушен от вината си, че Джен побърза да му даде чая и се зае да го успокоява, като в същото време преглеждаше книгите за връщане и отговаряше на въпросите на читателите. Изминаха няколко минути, преди тя да забележи, че Шийла беше изчезнала.

 

 

Мак вървеше по улицата с намерение да провери дали колата на Дженифър беше зад библиотеката, когато видя как Шийла отвори вратата и тръгна към него. От устата й се лееха неописуеми ругатни, последвани от заслепяваща болка, когато тя го сграбчи за косата.

— Ти и твоите красиви къдрици — изсъска тя. — Хайде да видим как ще изглеждащ без тях.

— Шийла, Шийла — изпищя той, опитвайки се да откопчи пръстите й от косата си, — моля те, спри, само ме изслушай.

За негово учудване тя направи точно това, но когато Мак се изправи, се оказа, че причината не беше той. На няколко крачки от тях стоеше Соня, облечена в прекалено къса и прекалено тясна рокля.

— Какво правиш тук? — попита Шийла с агресивен тон.

— Аз дойдох… — започна Мак.

— Не говоря на теб, а на нея — каза Шийла и кимна към Соня.

— Това е сефтето. — Соня скръсти ръце, от което роклята й се вдигна още по-нагоре. — Бях на зъболекар и забелязах малкия негодник в парка. — Тя посочи Мак. — Ти ми дължиш пари, измъкна се, без да си платиш сметките.

— Соня, не се тревожи, през следващите дни щях да те посетя. — Мак посегна да извади портфейла си.

— Типично за теб, Соня — процеди Шийла. — Типично. Пет пари не даваш за Джен, интересува те само цифрата под чертата — последва идеално премерена пауза, — а днес всички виждат какво има под чертата на роклята ти.

— Е, по-добре е отколкото да ходя облечена в торби и палатки. — Соня посочи презрително дрехите на Шийла. — Освен това аз държа на Джен.

Шийла пристъпи към нея.

— Не е вярно, ти се интересуваш единствено от пари и мъже. Колкото по-млади, толкова по-добре. Как е мъжът ти, още ли не е окапал от изтощение?

Соня пристъпи наперено към Шийла.

— Как са твоите момчета, още ли вършат поразии?

— Не — озъби се Шийла, — седят и чакат да дойдеш да ги съблазниш, както направи с баща им. Тогава ще можеш да се похвалиш, че си оправила пълния набор, краво.

След като най-сетне разбра причината за разрива между двете сестри, Мак реши, че това беше идеалният момент да се измъкне незабелязано. Бавно, докато двете жени продължаваха да се заяждат, той заотстъпва назад. Те сякаш не забелязаха отстъплението му.

Обаче го спря мантрата на Джо.

— Хей — извика Мак, — вие трябваше да крещите на мен, а не да се карате помежду си. Соня, ето част от дълга ми. Шийла, хайде, излей си душата и ми кажи каквото имаше да ми казваш.

Миг по-късно Мак съжали за избора си на думи.

Двете жени го погледнаха мимоходом.

— Ей сега ще стигнем до теб — обеща Соня.

— Да, само почакай — съгласи се Шийла, преди да продължи да крещи на сестра си. Когато Мак стигна до ъгъла на библиотеката, те вече бяха на един косъм разстояние една от друга.

 

 

Дженифър остави Лайънъл да размишлява над животинската си натура и се измъкна от библиотеката, но се натъкна на Шийла и Соня, които се готвеха да влязат в ръкопашен бой.

— Хей, хей, хей — извика тя и успя да привлече вниманието им. — Стига, Соня, стига толкова, Шийла. Не ви подхожда да се карате на средата на улицата.

Шийла се огледа, сякаш се беше събудила от някакъв сън.

— Джен, миличка, ти не трябва да стоиш тук. — Тя хвана Дженифър под ръката и каза: — Хайде, ела да влезем вътре.

Соня се огледа объркано.

— Къде е…

— Млъкни — изкрещя Шийла, — нито дума повече. Ще довършим това по-късно. Аз ще ти се обадя.

Дженифър нямаше време да забележи, че последната реплика беше нелогична, защото Шийла почти я понесе към вратата на библиотеката.

— Какво ви става днес, за бога? — попита Джен и приглади дрехите си когато влязоха в салона. — Да не вземате хранителни добавки с тестостерон?

— Това е добра идея. — Шийла се зарови в книгите на бюрото си.

— Нищо чудно — съгласи се Лайънъл, без да я погледне в очите.

* * *

Колата на Дженифър беше паркирана зад библиотеката и Мак я попипа предпазливо. След събитията от последния половин час той нямаше да се учуди, ако колата се обърнеше да го ухапе. Дали беше по-добре да застане до колата, или на няколко крачки встрани? Дженифър сигурно вече знаеше, че той беше тук, но Мак не искаше да изглежда сякаш я дебнеше.

Край с дебненето.

Той застана до контейнерите за боклук.

— Ти какво, да не чакаш да дойдат да приберат боклука? — попита Дъг, задавайки се към него. — Като те гледам, май вече си се натъкнал на някого.

— Лайънъл.

Дъг подсвирна.

— Лайънъл, а? Кръгът на хората, които искат да те убият, явно е по-голям, отколкото предполагах. — Той погледна над рамото на Мак. — И знаеш ли какво? Мисля, че този ден няма да завърши добре за теб.

Мак се обърна и видя Алекс да се носи тичешком към него, а в следващия миг отново се озова на колене, но този път върху асфалта и нападателят му не го бутна, а го повали с кроше. Мак тъкмо успя да почувства изригването на болката в гърба си, когато го вдигнаха на крака.

— Мръсен негодник. — Алекс го заплю в лицето. — Това, което й причини, беше непростимо, а ти си се върнал за още, така ли? — Той разтърси яростно Мак. — Тук никой не те иска — най-малко Дженифър.

Обещанието да не отвръща на ударите се пропука, озовавайки се срещу Алекс. Той изблъска нападателя си и остана доволен, когато го видя как залитна.

— Да, но Джен не иска и теб — извика Мак и приклекна, за да избегне следващия удар на Алекс. — С теб беше свършено още преди аз да се появя.

— Млъкни, копеле — процеди Алекс, сграбчи го за якето и го завъртя, така че лицето му се озова до каменната стена. Алекс изви ръката на Мак и доближи лице до ухото му. — Хората, които я обичат, се грижат за нея, мъчат се да поправят щетите, които ти нанесе. Аз няма да ти позволя да я разстроиш отново. Приеми го като предупреждение и се махай оттук.

— За да не ти преча да я мачкаш, нали? Да я заключиш в твоята ферма и да я погребеш жива?

— Аз й мисля доброто — сряза го Алекс и хвана Мак за косата. Главата на Мак се отметна назад, после политна към каменната стена. От вцепенение той почувства болката едва когато започна да се свлича по стената.

— Хей, ти — извика Дъг, — това е прекалено, недей да блъскаш главата му в стената.

— Кой си ти да ми казваш какво да правя? — подхвърли Алекс и на Мак му причерня от болка от ритника в слабините.

— Хей — изкрещя Дъг, — стига толкова. Той лежи на земята. Целият е в кръв. Престани.

Някой отново вдигна Мак на крака, но този път беше Дъг.

— Внимавай, Дъг — изломоти той, — ще те изцапам с кръв.

Мак видя ръката на Алекс върху рамото на Дъг.

— Отдръпни се, Дъг. Не смей да ми пречиш, иначе…

— Иначе какво? — остро попита Дъг. — Ще заръчаш да ме набият с камшик или ще ме изгониш от твоите земи? Аз не съм ти слуга и ти казвам, че повече няма да го пипнеш с пръст.

Последваха още реплики, които Мак не можа да чуе, тъй като Дъг го пусна и той се свлече на паважа, опитвайки се да изплюе кръвта, която пълнеше устата му. Стори му се, че Алекс се отдалечи сипейки ругатни и закани, после Дъг се върна при него и вдигна Мак на крака.

— Недей да си търсиш белята — каза той, оглеждайки раната на челото му, — съвземи се малко и си върви.

Мак се опита да поклати глава, но беше прекалено болезнено.

— Не мога, Дъг. Аз трябва да кажа на Джен колко много я обичам, да я накарам да повярва във всички хубави неща, които й казах и да я помоля да ми прости всичките лошотии.

— Това няма да стане. Те няма да те пуснат да се доближиш до нея. Пък и онова, което ти й направи, е непростимо.

— Трябва да опитам. — Главата на Дъг сякаш се разтегна на дължина, после на ширина пред очите на Мак. — Не мърдай, Дъг. Искам да те попитам: ти покани ли на среща пощальонката Пат?

— Говориш глупости, лигльо, аз изобщо не мърдам. И не е твоя работа дали съм я поканил да излезем.

— Значи не си я поканил? О, това е лошо, Дъг, много лошо и ще ти кажа защо, ако спреш да се клатиш. Недей така, Дъг, прилошава ми, като те гледам. Вече ти изцапах дънките с кръв. Сега май ще повърна.

— О, по дяволите — изохка Дъг, — защо все на мен ми се случват тези неща? Тю. Хайде, дай да те закарам в Бърза помощ. Можеш ли да ходиш?

— Научих се още преди да навърша годинка. — Мак почувства как започна да губи връзка с всичко наоколо, освен с Дъг, който го влачеше по улицата.

— Твоята кампания не започна добре, а? — каза Дъг. — Не е зле да си направиш някаква допълнителна здравна осигуровка, ако си толкова решен да останеш тук.

 

 

Дженифър тъкмо се качи в офиса на втория етаж и майка й и баща й се появиха на вратата, придружени от Шийла. Първата й мисъл беше, че се бе случило нещо лошо с Дани или Брайони, или дори с Луиз.

— Всичко е наред, миличка — побърза да каже Рей, — не носим лоши новини. Тоест…

Той погледна към Бренда.

— Джен, съкровище — каза майка й. — Дъг се обади да ни каже, че го е посетил… онз… онзи Мак. По-рано днес. А после са го видели в Тайнфорт. Той се е върнал.

Дженифър чу думите, но не откри никакъв смисъл в тях, те звучаха прекалено невероятно, прекалено абсурдно. Но после си спомни всички събития от този следобед. Единствената утеха, с която се беше успокоявала през последните четири седмици, че по-лошо от това не можеше да стане, изведнъж се стопи. Тя отново беше разголена и уязвима. Той се беше върнал? За какво? За да й се надсмива, да й натрие носа? Да хвърли поражението в белязаното й лице? Джен почувства как баща й я прегърна през раменете.

— Много съжалявам — каза Шийла, — майка ти не можа да те намери на мобилния телефон, затова позвъни на мен и след всичко станало с Лайънъл и Соня, аз…

— Къде е той сега? — попита Дженифър, обзета от паника.

— Не знам, не е отвън. — Баща й я подхвана под лакътя. — Ела, миличка, ще те отведем у дома. Ще останеш вкъщи за известно време. Лайънъл каза, че можеш да си починеш колкото искаш.

Дженифър се остави да я заведат до колата, като подскачаше при всеки шум и при вида на всеки мъж с мека кестенява коса, а докато преминаваха през Тайнфорт тя дори не посмя да погледне през прозореца на колата.

Защо се беше върнал?