Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (29)

Глава 29

Това беше като да се спускаш по снежна писта или да летиш като птица в небето. Мак се рееше върху емоциите, които будеше в публиката, издигаше се във висините, когато зрителите се смееха, кръжеше и се спускаше като камък, когато настъпваше тишина. Хората бяха там, в тъмното, слушаха историята, която актьорите плетяха пред тях.

Дъг имаше право, пред публиката изживяването беше съвършено различно.

Още щом бяха влезли в залата и Мак беше чул шума от стъпки и говор, той се беше почувствал като част от някакво вълшебство, което всеки миг щеше да започне. Това компенсира безсънната нощ и го накара да забрави в какво нищожество се беше превърнал — на тази сцена той беше Себастиян, верен приятел на Антонио, брат на Виола, любим и съпруг на Оливия. Достоен човек.

Не го подразни дори разгрявката, а когато Финли завърши с последните указания, Мак почувства желание да излезе незабавно на сцената. Защо никой не му беше казал, че е толкова опияняващо?

Вярно, имаше няколко неловки ситуации, но като цяло представлението мина чудесно. Публиката се смееше на точните места и слушаше със стаен дъх, когато трябваше. Само десет минути след вдигането на завесата Мак беше забравил, че някой го „държеше за гърлото“.

Дори когато не беше на сцената, той се наслаждаваше на усещането за общо дело и приятелски дух, докато стоеше зад кулисите заедно с другите.

Аплодисментите след спускането на завесата бяха бурни и искрени, а актьорите излязоха три пъти на бис, преди да спуснат завесата окончателно. Тогава Мак се озова сред опиянената от успеха трупа, всички се тупаха по гърбовете, прегръщаха се и се смееха. Но Мак не чуваше какво му казваха хората, защото мислеше за онова, което се беше случило десет минути преди края на пиесата, когато той беше обърнал глава и беше видял Джен да седи на нейното столче. Един прожектор осветяваше русата й коса и лицето й беше обърнато към малкото прозорче, което й даваше възможност да вижда малък отрязък от сцената. Той видя как устните й се движеха заедно с актьора, който говореше. Това му се видя толкова красиво и нежно, как тя ги поддържаше и той видя красотата й да сияе толкова силно, колкото светлината на прожектора.

Дори когато Мак се насили да погледне обезобразената половина на лицето й, той продължи да я вижда красива. И тогава разбра онова, което навярно знаеше от деня, в който Дженифър беше коленичила пред него, за да му вземе мерките и той беше почувствал желание да я вдигне на крака.

Когато пое тази поръчка, Мак си мислеше, че най-лошото, което можеше да се случи, беше той да се провали и О’Дауд да съсипе семейството му. После беше решил, че най-лошият сценарий беше хората тук да го разкрият и О’Дауд да съсипе семейството му.

Сега знаеше, че най-лошият развой беше той да се влюби в жената, която трябваше да предаде.

Защо тогава той се чувстваше толкова щастлив в този момент?

 

 

Дженифър затвори сценария, изключи осветлението и седна да събере мислите си, преди да се присъедини към опиянените от успеха актьори зад кулисите.

Тя не завиждаше на щастието им, тази вечер те бяха надминали себе си. Няколко дребни грешки в репликите, тук-там неубедителна актьорска игра, но като цяло постановката беше добра — и те имаха право да са доволни от себе си. Особено Мат. Джен си спомни прослушването му и се засмя. Тя и Финли излязоха прави, той беше добър актьор. Много добър актьор, от който човек не можеше да откъсне очи. Или може би само на нея й въздействаше по този начин.

Дженифър чу шум зад гърба си и стана, за да го посрещне с усмивка.

— Е, пиесата беше чудесна — каза Алекс и я прегърна. — Браво. Добра работа. Наистина ми хареса.

Прииска й се да го отблъсне, но той я пусна едва когато Дъг дойде при тях и ги поведе към гримьорната. Тя копнееше да прекара известно време с Мат, но Алекс я следваше по петите, така че тя успя да го види само за миг, докато той обличаше черната си ватирана тениска. За няколко секунди зърна плоския му гол корем, преди някой да препречи гледката, но това беше достатъчно, за да напомни на Джен за фантазията как го съблича. Алекс я погледна многозначително, сякаш четеше мислите й и когато трупата тръгна към пъба, той я последва като сянка. Дженифър вече не виждаше Мат, а Алекс не пропускаше да поговори с всеки един от актьорите, увлечен да демонстрира гореща любов към всичко свързано с Шекспир, която беше неочаквана новост за нея. Идваше й да изпищи и всеки път, когато тя се опитваше да се измъкне от него, Алекс подновяваше разговора, търсеше мнението й, питаше я за разни детайли в постановката, които явно бяха изключително важни за него, а тя беше единственият извор на знание.

Дженифър се стремеше да стигне до пъба, сякаш там беше Светият граал. Мат сигурно щеше вече да е там. Защо тя стоеше тук и си губеше времето? Какво я спираше просто да тръгне натам?

Сега Алекс спипа Джери и се впусна да слави прекрасната му игра, а Джери явно му вярваше. Съдейки по аления цвят на плешивината на главата му, в тон с лицето му, Дженифър предположи, че той вече беше пресушил съдържанието на плоската бутилка, от която черпеше вдъхновение по време на представлението. Джери улови Алекс под ръка и тя най-сетне съзря златна възможност да се измъкне.

— Ще ви чакам в пъба — каза тя и се откопчи, преди Алекс да може да възрази, изпълнена с надежда. Но напразно стигна до вратата и в този момент Дъг излезе от пъба. Той погледна към Алекс зад нея.

— Тръгнал си в грешна посока — каза Джен с широка усмивка, вдъхновена от очакването да влезе вътре и да види Мат, с бира в ръка, който също щеше да я погледне. Дъг вероятно излизаше от пъба, защото Пат я нямаше там. Е, тази вечер Дженифър може би щеше да измисли как да събере Пат и Дъг.

— Мат не е тук — каза тихо Дъг, като отново погледна към Алекс, който се освобождаваше от хватката на Джери.

Дженифър не разбра съвсем добре думите му. Как беше възможно?

— Каза, че има убийствено главоболие и си тръгна, преди да му предложа да го закарам. Изглеждаше много зле.

Джен дори не се опита да скрие истинските си чувства от Дъг, знаеше, че на лицето й сигурно се беше изписало отчаяно изражение. Сега, когато заведението беше избледняло като обект на внимание, тя се запита дали можеше да се обърне, да мине невъзмутимо покрай Алекс и… и какво? Тя не беше с кола, беше накарала Бренда да я докара до залата, тъй като се надяваше да пийне по-късно вечерта… да си пийне и да се осмели да направи първата крачка към Мат.

Тя погледна Дъг с безмълвна молба за помощ и чу как Алекс се доближи зад нея.

— Какъв е проблемът? — попита Алекс, заставайки прекалено близо.

— Тъкмо предложих на Джен да я откарам вкъщи. — Изражението на Дъг беше невъзмутимо. — Тя не се чувства добре.

— Аз какво ти казах. — Алекс поклати глава, сякаш той беше единственият разумен човек в целия свят. — Представлението ти дойде в повече, нали? — Гледаше Джен все едно беше неуспешен експеримент.

Дженифър направи бърза морална преценка. Да кажеш на някого, че не се чувстваш добре, когато това не е така, беше лъжа. Ако се съгласеше с Алекс, че вълнението я беше изтощило и му позволеше да я откара у дома, тя щеше да подсили неговата задушаваща загриженост и да го убеди, че без него беше загубена. От друга страна, Алекс щеше да я закара и когато си тръгнеше, тя можеше да се качи в своята кола и да потърси Мат. Което нямаше да е трудно, те вероятно щяха да го задминат по пътя.

— Виж, просто съм малко изморена, Алекс — съгласи се тя, — не съм толкова изтощена…

Алекс я поведе към ланд роувъра, а Дженифър улови погледа на Дъг. Той сякаш питаше „Мислиш ли, че това е добра идея, Джен?“

Идеята наистина не беше добра, защото малко след като потеглиха към Бриндли, Алекс спря в разширението на пътя и изключи двигателя. Предишният умолителен тон вече го нямаше.

— Ти явно ме мислиш за глупак, Дженифър — каза той. — Първо хукваш към кръчмата, после след кратък разговор на четири очи с Дъг изведнъж те обзема непреодолимо желание да се прибереш вкъщи. А сега мълчиш като риба и гледаш през прозореца. За кого се оглеждаш? — Той удари кормилото с ръце. — Какво става между теб и Харпър?

Дженифър се пресегна и включи осветлението в купето, с надеждата то да й вдъхне смелост.

— Моля? — каза тя, разкъсвана между чувството за вина към Алекс и раздразнението, че той бавеше прибирането й. Надделя гневът от неговата самонадеяност да смята, че имаше право да й задава такива въпроси.

— Ще те попитам отново, какво има между теб и онзи писател?

Този път тонът на Алекс прозвуча по-агресивно.

— Това не е твоя работа, Алекс.

— Не мисля така. — Погледът му я накара да осъзнае, че бяха сами по средата на полето. — Ти не знаеш нищо за него и той скоро ще си замине. Просто си играе с теб, уплътнява си времето, докато е тук…

— Стига — прекъсна го Дженифър и се освободи от колана на седалката. — Няма да слушам това. Знам, че ти не харесваш Мат, но на мен той ми е симпатичен. И защо смяташ, че той си запълва времето? Какво всъщност казваш, Алекс? Че той не може да ме харесва искрено?

— Не — рече Алекс, — не, разбира се. Но той ще те нарани, Дженифър. Когато си замине.

Миг по-късно Алекс също се освободи от колана, протегна се и я хвана за китката.

— Чуй ме — заговори напрегнато той, — този човек крие нещо. Външно се прави на света вода ненапита, но…

— Стига, Алекс. Не се опитвай да ме сплашиш. — Въпреки че той не пусна китката й, хватката се разхлаби.

— Аз не искам да те сплаша. Просто се опитвам да те предпазя.

— Наистина ли? — Джен изскубна ръката си. — На мен не ми изглежда така.

Алекс се облегна в седалката си. Дженифър го познаваше достатъчно добре, за да знае, че той се опитваше да овладее гнева си.

— Виж — каза тя след няколко минути. — Не трябваше да те лъжа пред пъба…

— Да, не трябваше. И нямаш представа колко много ме боли. Аз постъпвах правилно, грижех се за теб и ти помагах, а сега ти ме отритваш.

— Алекс, моля те, вече говорихме за това. Още преди Мат да се появи ние с теб се разбрахме, че сме само приятели. Аз не мога да отговоря на твоите чувства. Съжалявам. — Дженифър замълча. — Ти изопачаваш нещата…

— Спа ли с него? — Думите отекнаха като гръмотевица в колата.

Не, не съм спала с него, но отчаяно копнея да го направя.

Дали ако слезеше от колата сега, щеше да успее да се прибере пеш в Бриндли?

Мълчанието увисна и запълни всичко, поглъщайки дори въздуха за дишане. Дженифър свали стъклото, удивена от самообладанието си.

— Ти нямаш право да ми задаваш този въпрос, Алекс — изрече тя, благодарна за полъха на студения въздух в лицето й, — и аз няма да ти отговоря.

Алекс продължаваше да седи неподвижно и Джен се запита дали това не беше игра на воля и нерви. Посегна да отвори вратата. Той се обърна с лице към нея.

— Не прави глупости. — Той включи двигателя, като завъртя грубо ключа в стартера. — И си закопчай колана. Дори да не ставам за друго, поне няма да ти позволя да объркаш още повече живота на всички ни, повтаряйки онази глупава пиянска грешка.

Шокът от думите му й подейства като удар с боксова ръкавица. Дженифър очакваше да го види смутен, засрамен, че е позволил на гнева да надделее над разума му, но Алекс гледаше пред себе си с издадена напред брадичка и стисната уста.

Сега тя наистина поиска да хукне тичешком към дома си, но беше прекалено изтощена, за да го направи.

— Закарай ме вкъщи, моля те — каза тя и замълча. — Довиждане — произнесе сковано на слизане от колата.

 

 

Мак излезе от канавката, когато Алекс подкара джипа.

Защо бяха спрели? Изглеждаше като някаква кавга, по едно време му се стори, че Дженифър се опитваше да се отскубне от него. Ако положението не се беше успокоило, Мак беше решен да изтича, да отвори вратата и да измъкне негодника навън.

Бедната Дженифър.

Прекрасната Дженифър.

Той се зарадва, че тя се беше скарала с приятеля си, а после си даде сметка колко егоистично постъпваше. Когато той си заминеше, тя щеше да се нуждае от Алекс. Тази мисъл го накара да се закове на място и да остане, с наведена глава, докато не хукна като обезумял към пейката. Което беше глупаво, тук сигурно имаше покритие, но сега му се струваше естествено да потърси подкрепата на Питър Кларк.

— Някакви новини? — сопна се О’Дауд.

— Благодаря, че ме попита как мина премиерата. Слушай, трябва да направиш нещо за мен.

— Пари ли искаш?

— Не. Футболист. За предпочитане е да играе за Нюкасъл или в краен случай за друг отбор от Висшата лига. — Той замълча. — Но в никакъв случай да не е от Съдърланд.