Хейзъл Озмънд
Искам да ти вярвам (21)

Глава 21

Мак седеше във влака, който наближаваше Донкастър и не можеше да повярва, че бяха изминали само три седмици, откакто беше пристигнал по същата тази линия. Чувстваше се остарял с години, по-стар дори от господин Армстронг. Само последните два дни го бяха състарили с петдесет години.

Мак беше пристигнал в болницата, където Тес го посрещна, прегърна го и заплака на рамото му. Ако в този момент можеше да вземе сестра си и цялото й семейство и да ги отведе някъде надалеч, той щеше да го направи.

Когато Мак успя да я успокои, сам измъчван от чувството за вина, той научи, че Филида не беше изпаднала в пиянски ступор, а просто се беше спънала заднешком в някаква торба с покупки, която беше оставила на пода в кухнята.

Но Мак не беше в снизходително настроение.

Когато Джо се присъедини към тях, Мак изпита известно облекчение, че зет му също беше втвърдил позицията си към своята тъща.

— Този път тя не е била пияна, Тес, но рано или късно и това ще се случи, нали? — каза Джо. — И ще увисне на твоя врат, с всичките допълнителни задължения и тревоги.

След като влезе да види Филида, която изобщо не се впечатли, че беше пропътувал цялата страна, за да я посети, Мак и Тес привикаха един доктор, за да обсъдят вариантите.

Беше като да се опитваш да изплетеш одеяло от нишки мъгла. Умело боравейки с пълния спектър на поверителните отношения между пациент и лекар, докторът се скри зад общи понятия и хипотетични казуси. Идеята беше, че те не можеха да поискат помощ от името на Филида, освен ако не докажеха, че тя беше психически неспособна да я потърси сама. Докторът можеше само да обясни на пациентката, че нейните деца се тревожат, да й обясни нейното физическо състояние и да я следи по време на болничния престой.

Когато Мак каза на Филида за този разговор, тя се разкрещя неподобаващо буйно за човек със счупен крак, заяви, че той няма право да говори с лекаря зад гърба й и че е абсурдно да намеква, че тя има проблем с пиенето. Защо не се заеме да сложи в ред своя собствен живот? Нима вече беше съсипал възложената му книга?

Мак изпита облекчение, когато в стаята влезе една медицинска сестра и сложи край на скандала, тъй като той едва се сдържаше да не изрита майка си от леглото и да й счупи и другия крак. Той отиде при Тес и Джо в чакалнята.

— Ще я вземем при нас, когато я изпишат от болницата — каза Тес и погледна мъжа си за потвърждение, — защото известно време тя няма да може да се обслужва сама.

— Само докато се върна от Нортъмбърланд. — Мак също погледна Джо. — Още три, най-много четири седмици. Ще се прибера по-рано, ако мога…

Джо изръмжа и взе едно от списанията на масичката до него.

Тес отиде да прибере момичетата, а Джо остави списанието.

— Двамата с теб трябва да си поговорим по мъжки — каза той и заяви открито на Мак, че не вярва на историята за пътеводителя, че според него Мак се беше върнал към „калната таблоидна журналистика“ и че ако навреди по някакъв начин на Тес или момичетата, той никога нямаше да му го прости.

Мак гледаше ожулените кокалчета на зет си и впитата в пръста му брачна халка и се изкушаваше да му признае истината и да го увери, че се беше върнал към жълтата журналистика единствено, за да предпази Тес и момичетата, но накрая не му стигна смелост. Той се оплете в срамни лъжи, като се опитваше да не се отклонява от първоначалната версия, и накрая Джо стана и отиде да чака Тес на паркинга. И Мак знаеше, че няма право да му се сърди.

Останалата част от визитата мина в същия дух: Филида се заяждаше с него, Тес плачеше на рамото му, Джо го гледаше презрително. Когато Мак се прибра в апартамента и легна в собственото си легло, той изпита желание, действително изпита желание да се върне в Нортъмбърланд и да се изгуби в по-добрия човек, който беше там. Тоест, по-добрият човек, за когото той се представяше. Повече от всичко искаше да поговори с някого. С някой деликатен, забавен и разбиращ човек. Например с Дъг. Или още по-добре, с Дженифър.

Дженифър.

Мак погледна през прозореца на влака и после отново в сценария и своите реплики. Едно поне беше сигурно — щеше да владее до съвършенство репликите си в пиесата, въпреки разминаването между неговите думи и истината в реалния живот.

На сбогуване Филида му беше подала хладно буза, за да я целуне, а после беше помолила Тес да й донесе чаша чай от автомата в коридора. Тес щеше да се изтощи през следващите няколко седмици, Джо и децата щяха да се изнервят, а Дженифър… Дженифър, която се приближаваше към Мак бавно и сигурно със своите плахи признания и големи сини очи. Мак имаше чувството, че крепеше крехкия баланс на везни, с неговото семейство в едното блюдо и Дженифър в другото, и му се виеше свят от напрежение.

Защо Дженифър не можеше да се стегне, както беше направил самият той? Тя трябваше да престане да се държи като ранена сърна, да се хване с онзи Алекс и да забрави театъра. Тя беше неговият печеливш талон и Мак просто нямаше право да я възприема по друг начин.

Когато пристигна в Нюкасъл и тръгна през навалицата на гарата, очите му пареха от неудовлетворение и гняв и той извади ядосано звънящия телефон на О’Дауд.

— Чух, че майка ти е пострадала, синко.

— Новините пътуват бързо — процеди сухо Мак, питайки се кой беше натоварен със задачата да следи неговото семейство.

— Горката стара Филида.

— Тя не е много по-стара от теб.

— Водката похабява двойно по-бързо.

Мак изключи телефона, без да се интересува, че О’Дауд щеше да го наругае за това по-късно, остави сака си в отделението за съхранение на багаж и тръгна към центъра на Нюкасъл. Той търсеше нещо, но не знаеше какво точно. Пробиваше си път през групи нахакани момчета в карирани ризи с къси ръкави и момичета с прекалено къси и тесни дрехи и обувки на високи, потракващи токчета. Целият град кипеше от живот и Мак си спомни, че беше петък вечер.

Беше като да вървиш през ято чуруликащи птички и изведнъж чуруликането се обособи в отчетливия вик „Мат!“ и той видя Лиза, която го викаше от отсрещния тротоар.

До този момент той не я беше виждал в пълно бойно снаряжение или полусъблечена, казано по-точно. Той прекоси улицата и се озова сред група шумни, отракани момичета, които му се видяха дръзки и пияни. Прилоша му от миризмата на смесени парфюми.

— Ела тук — каза Лиза, прегърна го през врата и залепи целувка на бузата му. — Как мина? Оправи ли се с твоята приятелка?

Понесе се дружно, пресилено „Оооо“, а Мак се зачуди какво точно имаше предвид Лиза. Дали Дъг бе помислил, че той беше хукнал през глава, за да разрешава някаква криза на любовния фронт? По-добре да изясни ситуацията, защото прикритието на измислената приятелка му беше необходимо. Той погледна извърнатото нагоре лице на Лиза, малките пухкави устни и заобленостите на гърдите й под тясната блуза и каза:

— Не, не се оправихме. Всичко свърши. Край. Скъсахме.

Сега Мак знаеше какво му трябваше тази вечер: Лиза. Идеалният начин да забрави за всичко онова, което го смазваше с тежестта си.

Тя беше безгрижна, навита и пълна с живот.

Той не пропусна лукавата й усмивка, когато тя каза, че съжалява, а щом тълпата ги повлече към следващия бар, Лиза го запозна с момичетата, които работеха в общината. Лиза го представи кой е и с какво се занимаваше, като добави, че „макар да не умее да се облича, иначе е голям сладур“. Всички се съгласиха, минаха покрай групичка доста страховити биячи и влязоха в шумната жега на някакъв бар.

— Не се тревожи, аз ще се погрижа за теб, Мат — каза Лиза, като сложи ръка на бедрото му, — защото може да стане напечено. По-добре съблечи якето, за да не биеш толкова на очи.

Мак се изкушаваше да й каже, че е ходил на купони, където разни хора смъркаха кокаин от гърдите на световноизвестни модели, но вместо това се усмихна учтиво и попита къде да окачи анорака си.

— Ей там на закачалките за шапки — каза едно от момичетата и тикна гърдите си под носа му, а той се престори на смутен и предложи да почерпи всички с по едно питие. След това неговата популярност нарасна още повече. Мак видя как момичетата изпиха питиетата си на екс и си каза да внимава с пиенето.

След още едно питие те станаха и се прехвърлиха в друг, по-голям бар, където се наместиха до група момчета, всички облечени в еднакви тениски с надпис в чест на нечия ергенска вечер. Скоро двете групи се смесиха, едно момиче, което Лиза представи като служителка в отдел „Фондови жилища“, вече целуваше млад мъж с дебел врат.

— Едно на нула за Натали — провикна се някой и това предизвика нови поръчки от бара. Мак тайничко изля половината от питието си на пода, но когато вдигна чашата към устата си, някакъв младеж се блъсна в него и разля останалото питие върху ризата му.

— Дай да ти поръчам още едно, пич — изрече завалено младежът.

— Няма проблем, няма нужда.

— Дай да ти поръчам още едно, мамка му, пич — повтори здравенякът, стискайки ризата на Мак. — К’во ти става, бе?

Лиза го спаси и шеметното обикаляне на барове продължи, количеството изпит алкохол се увеличи значително, числеността на тяхната група намаля значително и беше попълнена от нови хора. Мак усещаше, че макар да разливаше уж случайно питиетата си върху ризата си и на пода, той вече беше много пиян, а Лиза определено скъсяваше дистанцията между тях. Ръката й не се отделяше от бедрото му и дупето му. Тялото на Мак реагираше безотказно.

Едно момиче от тяхната група повърна на улицата и малко по-късно Мак я видя да пие бира. Последва схватка между две групи момчета. Мак загуби анорака си, после Лиза извика нещо, явно името на друг бар и групата се понесе към него, но изведнъж Мак се озова сам с Лиза, двамата пиеха шотове в близост до оградено с кадифено въже място, в което се виждаха дългокраки, боядисани с оранжев автобронзант жени, струпани бутилки шампанско и снажни юнаци, които играеха за Нюкасъл, както го осведоми задъхано Лиза.

Тя направи опит да се прехвърли от другата страна на въжето и беше върната обратно от някакъв бияч. Колкото и да цупеше устни, Лиза не успя да го убеди да я пусне във ВИП зоната. Мак знаеше, че можеше да уреди въпроса, ако се захванеше сериозно, но тази вечер не беше в настроение за такива неща.

— Те са просто хора — каза той и я прегърна. — Суетни, себични и не много умни. Ти си много по-красива.

— Не ме интересува — каза тя, натъжена и сразена. — Само че аз искам да съм от другата страна на въжето и това е.

Мак използва една от последните си двайсетачки, за да й купи чаша шампанско и доброто настроение на Лиза се върна. Тя се сгуши в него, те излязоха от бара и тръгнаха с клатушкане по калдъръмената улица, която водеше към кея. Мак забеляза, че тук вече минаваха покрай елегантно облечени, по-кротки двойки, които се прибираха от театър или вечеря, но тази вечер тази страна на Нюкасъл не го влечеше. След малко той се озова на опашка от пияни хора, повечето от които крещяха или пееха и чакаха да им приготвят дюнер.

Дюнерът му се видя божествено вкусен и Мак разбра, че беше мъртво пиян. Нареди си да внимава какво говори и какво прави, но въпреки това позволи на Лиза да го поведе по една тясна уличка и да го притисне до стената. Той вдигна глава и видя над себе си моста на Тайн, зелен и огромен, осветен и хвърлящ отражения във водите на реката. В другия край на уличката минаваха хора и Лиза каза: „Дръж това“, тикна своя дюнер в свободната му ръка и коленичи пред него, а Мак се остави на инстинкта.

— Давай, маце — извика някакъв минувач. Мак се опря на стената с широко отворени ръце и му хрумна, че сигурно приличаше на някакъв извратен Ангел на Севера^[1], докато Лиза разкопчаваше копчето и сваляше ципа на дънките му.

Той се облегна назад в очакване нейната топла, влажна уста да го поеме и да го накара да забрави всичко: русата коса, сините очи, белезите, тъгата, всичко.