Татяна Веденска
Моят готин шеф (9)

Глава 3
Щом сте извикали Макаренко^[1], не се оплаквайте

 

Казват, че човекът е извор на скрити ресурси. Стига само да се натисне точното копче — да го хипнотизираш, да го хвърлиш в пропаст или в бурна планинска река… или пък просто да не го оставяш да спи няколко дни поред, и той започва да прави чудеса. Ако, разбира се, не се натроши, удряйки се в камъните, или не се размаже на дъното на пропастта. Но нека предположим, че ситуацията е различна и човекът успява да се вкопчи с трите пръста на лявата си ръка за острия край на издадена над пропастта скала. Ето оттук започват чудесата. Другарят си виси над пропастта и изведнъж открива, че има математически наклонности. За секунда изчислява колко прави триста шестдесет и осем хиляди, разделени на корен квадратен от седемстотин четиресет и седем милиона сто трийсет хиляди седемдесет и пет. И както можете да се досетите, точно в този момент се появява някой като Индиана Джоунс, изтегля новопоявилото се природно чудо от пропастта или го измъква с ласо от бушуващите води, изсушава го, преоблича го и започва да го показва по панаирите. В крайна сметка Индиана Джоунс става милионер, а чудото на природата с лекота заменя цял филиал на „Майкрософт“. Прелест!

Нещо подобно стана и с мен. В момента, в който затворих телефона, усетих, че вися като кренвирш над пропастта, а моят Кирюша старателно ми отлепя пръстите от края на скалата. Не е толкова лесно да го разкарам от вкъщи. Но е задължително. Защо да е задължително ли? Един Господ знае. Само че, каквото и да искаше от мен Шувалов, смятах да му го дам. Дори ако трябва никога повече да не видя Кира. Тази перспектива може би дори ми харесваше. Защото работата не е там, че ми се обади Шувалов (което само по себе си ме постави в абсолютно задънена улица). Аз стоях в кухнята и гледах Кира, без да мога да разбера какво правя тук с него? Защото той наистина изобщо не ме интересуваше. За мен беше напълно чужд човек. Ненужен. Човек, когото бях извикала, само за да си скрия главата в пясъка за пореден път. Или в одеялото. Наистина, оставаше още малко и щях да разсъждавам за всичко това, лежейки с него в леглото. Това хубаво ли беше? Не, беше отвратително. И крайно нечестно по отношение на Кира. Но работата е там, че след касиерката изобщо не се чувствах длъжна да бъда честна с Кирил. От къде на къде? Знам, че не е хубаво, но сега исках само да си тръгне. Незабавно. Веднага.

— Кой беше? — с присвити вежди зададе въпрос той.

— Какво значение има? — свих рамене аз, като изобщо не ми дремеше, че не е възпитано да отговаряш на въпроса с въпрос. Изобщо не ми беше до възпитание, при положение че всяка минута беше от значение.

— Станало ли е нещо? Имаш разтревожен вид — Кира се направи на обезпокоен. Ей сега ще се втурне да ми мери температурата. Какво пък, не е лош начин да ме вкара в леглото, но не и този път.

— Да, станало е. Не мога да ти обясня всичко, но трябва да си вървиш. Извинявай, ще се чуем — измрънках аз, докато мачках края на покривката. Знаех много добре, че никога повече няма да му се обадя. Макар че кога пък съм си изпълнявала обещанията?

— Никъде няма да отида! Какви са тия глупости? — възмути се Кирил.

Аз се намръщих.

— Няма значение. Просто си върви. Така ще бъде най-добре.

— За кого? — Кирил погледна през прозореца.

Господи, защо му се обадих? Та той все пак е човек, макар и непоносим. Но в момента нямам време нищо да му обяснявам.

— За мен, а и за теб.

— Не съм сигурен — той стисна зъби.

Видях, че се обиди. Много се обиди. Направо смъртно. Доскоро щях да съм много щастлива, че съм успяла да го нараня, но сега нещата бяха различни.

Не трябваше да го викам. Но толкова се страхувах да не остана сама за цял живот. И още се боях.

— Извинявай — казах, докато му подавах якето.

Той се забави малко, после го взе и си тръгна, без да каже нищо. Вратата се затръшна. Аз се пльоснах на табуретката и захлупих лице в ръцете си. По слепоочията ми пълзеше главоболие, от което ужасно ме е страх. Затворих очи и си заразтривах слепоочията. Всичко е наред, наред е. А сега да видим какви невероятни способности имам? Например бързина. Погледнах часовника. Оставаха ми четиресет минути от отпуснатия ми час. Скочих и грабнах телефона. Дано само да отговори! Дано да не е излязла някъде.

— Ника?

— Ало, мамо? Как си? — безгрижно отговори дъщеря ми.

Нямах време за любезности. Имах нужда от нея тук и веднага! Незабавно! NOW!^[2]

— Къде си?

— Как къде? У Нинка, нали ти казах — възмути се Ника. Отдъхнах си и й дадох всички необходими инструкции. Ника изслуша спокойно всичко и само веднъж попита:

— Мамо, ако това е среща, аз за какво съм ви?

— Въпросът е резонен — не можех да не се съглася аз. — Разбираш ли, не съм съвсем сигурна, че това е среща. Кой може да го разбере тоя Шувалов? Може пак само да иска да си налее вода. Кой знае? Идваш ли?

— Само ще си допия чая — увери ме дъщеря ми, но това не ми беше достатъчно.

— Какви ги говориш, какъв чай? Тръгвай веднага и хващай такси! Разполагаш с не повече от двайсет минути.

— Какви са тия глупости? Години наред не бях ходила в парка, а сега изведнъж в два поредни дни. Надявам се, че ще си струва! — изсумтя Ника и затвори телефона.

— И аз се надявам — прошепнах аз и продължих с подготовката.

Изглежда, че все пак имах скрити таланти, защото за отпуснатия ми от съдбата половин час, в който трябваше да се превърна от сънена безделница с разкопчани дънки в изящна романтична лейди, успях да си премеря целия гардероб и дори да открия вариант за грим „безкраен океан“ в някакво списание. Притисната от обстоятелствата, не си губех времето с мисли от типа „ами ако не харесва тюркоазено?“ или „кой би ме харесал с това?“ Просто действах. Мълчаливо прехвърлях дрехите (Не трябваше да каня Шувалов в жилището, за да не види тая джунгла. Няма да имам време да разтребя.), съчетавах ги една с друга, комбинирах ги и разсъждавах дали ще се вържат с грима. Така или иначе имах само едни обеци, които ми отиват на лицето. Подарък от татко. С аметисти. Бяха в комплект с гривна и медальон. Слагах ги само в тържествени случаи. И този беше точно такъв. Или поне така ми се струваше.

— Еха! — можа само да каже Ника, когато й отворих вратата.

— Какво „еха“? Къде се забави? Колко пътуваш от Ясенево? То е на една крачка.

— Няма да повярваш, мамо, но вече има задръствания и в неделя. Москва се е побъркала.

— Аз ще се побъркам с теб! Как съм? — развълнувано се завъртях пред огледалото. Бях облечена с тънка опъната по тялото бежова блуза с деколте (за да се вижда медальонът), светъл панталон и обувки на висок ток.

— Дааа, хубавица си ми ти. Остава само да ти сложим табелка „Само ми дай знак и съм твоя“.

— Що за глупости?! — възмутих се аз. Мислех си, че външният ми вид изцяло отразява възвишеното състояние на душата ми.

— Токчетата ти са особено подходящи за лудото влакче. Можеш също така да тичаш в чувал. Веднага ще пробиеш дупки. Майко, какво ти става. Отиваш просто на разходка в парка. При това с дете — Ника почука с пръст по челото си и се посочи.

Аз се погледнах в огледалото. Оттам ми се опули силно намазана жена на средна възраст с жално изражение на лицето и с издаден напред миниатюрен бюст, върху който самотно лежеше розова аметистова капка.

— Какво да направя? — разперих ръце аз безпомощно.

В този момент се звънна. И двете с Ника подскочихме от изненада. После тя ми каза тихо:

— Отиди в банята, аз ще го задържа.

— Добре — кимнах аз, взех си дънките и маратонките и се скрих в банята.

В коридора се чуваха приглушени гласове. Шувалов се разхождаше из жилището и казваше нещо на Ника, докато аз изтривах яркия грим и си слагах пуловера.

Нямах желание да погледна какъв е резултатът, затова поех въздух и излязох при хората. А при появата ми хората онемяха от изумление.

— Добър ден — плахо се усмихнах аз.

В отговор получих мълчание. Шувалов преглътна и се обърна към Ника.

— Ника, какво искате да кажете? Че майка Ви е готова, така ли? — уточни той.

— Направила е, каквото е могла — подсмихна се Вероника.

Аз изсумтях и попитах:

— Какво става тук?

— Дъщеря Ви каза, че още не сте готова и че се приготвяте — поясни той.

— Вярно е. И какво? — предизвикателно казах аз и опрях ръце на хълбоците си.

— Сигурна ли сте, че сте готова? — по някаква причина попита той.

— Да, абсолютно готова съм.

— Искате да кажете, че сте наред, така ли? — ехидно се усмихна той.

— Какво не Ви харесва? — обидено изръмжах аз.

По дяволите, изглежда толкова добре. Макар че и той е с дънки и с тънко яке. Но усмивката му… и наболата брада, точно като на мъжете от рекламите за джипове. Случвало ми се беше да излизам със симпатични мъже и дори с красиви (няколко пъти имаше такива). Но Шувалов, макар че не беше млад или особено поддържан, излъчваше самоувереност. Беше спокоен и величествен като Царя на животните. Беше уверен, че където и да се появи, ще му се зарадват. Каквото и да каже, ще го слушат. И както и да се усмихне, ще го гледат. Човек без никакви комплекси. Или ако има, аз не мога да ги видя. До него ми се искаше дори да дишам по-достойно. Не смеех даже да погледна на какво приличам на неговия фон. Какво изобщо прави тук? Но независимо от всичко собствената му безупречност не му даваше право да ми се подиграва. Но очите му се смееха.

— Когато става дума за Вас, нищо не може да ме учуди. Пуловерът Ви е наопаки. Това нарочно ли е?

— Ох! — плеснах с ръце аз и се върнах в банята. Така става, като се опитваш да си смениш имиджа три пъти за половин час.

— Тръгваме ли? Синът ми ни чака в колата — плесна с ръце Шувалов.

— Син ли? — учуди се Ника.

— Да, син. Елате. Ще ви запозная — Шувалов ме набута в асансьора и докато слизахме, мълчаливо наблюдаваше как се мъча под погледа му.

— Какво? Какво пак не е наред? — започнах да нервнича аз.

— Всичко е прекрасно. Тези обеци много Ви отиват — любезно отбеляза той.

Супер, значи отивам в парка с маратонки, развлечен пуловер, но с аметисти в ушите.

Какво по-хубаво от това? Излязохме на улицата и се приближихме към акуратно (и на разрешеното място) паркирано БМВ. От дълбините му ни гледаха недоверчиви сини очи, които приличаха невероятно на Шуваловите. Всичко останало беше абсолютно различно.

— Запознайте се, това е Алексей. Льоша, кажи „добър ден“! Това са Ника и майка й Надежда Владимировна — Шувалов ни представи изключително официално на намръщения тийнейджър в черно яке с качулка. Тийнейджърът кимна и се дръпна на седалката, за да направи място на Ника. Ника пък само се усмихваше и възхитено оглеждаше колата.

— Това се казва кола! Кожен салон! Яко! Бежов! Ние веднага щяхме да го освиним.

— Майко, сядай внимателно. Това е направо изложбен образец. Не като твоята.

— Ника! — стреснах се аз. — Държиш се неприлично.

— Неприлично ли? — възмути се тя. — Неприлично е да караш кола като…

— Ника! — с фалшив глас я прекъснах аз. — Какво значение има. Аз нямам кола. Сигурно имаш предвид колата на Кирил.

— Така ли? — удиви се Ника неимоверно и ме погледна. — Наистина нямаш. Разбира се, че говоря за нея. Пълна таратайка.

— Така е — отдъхнах си облекчено аз.

— Знаете ли, в първия ми работен ден ме засече някакъв идиот с такава таратайка. И ме заля с кал — изведнъж без никаква връзка каза Шувалов.

Аз примрях.

— По пътищата е пълно с кретени. Може да е бързал занякъде — с треперещ глас предположих аз.

— Да бе, толкова бързаше, че мина по банкета и отнесе всичко по пътя си. А мен ме обля с кал от някаква локва. И ми се наложи да ходя на автомивка. Освен всичко там имаше знак за максимална скорост трийсет километра в час. Не, у нас са скарани с шофирането.

— Така е — покорно се съгласих аз, чувствайки, че се изчервявам неволно.

— Правилно постъпвате, че не си купувате кола — „зарадва се“ за мен Станислав Сергеевич. — Спестявате си сума ти нерви.

— Така е, сума ти нерви — кимнах аз и тъжно си помислих, че сега вечно ще трябва да ходя на работа пеша.

За първи път се забърквах в такова кълбо от лъжи и идиотизъм. Паркът „Горки“ ни посрещна с разнообразие от звуци и форми. Истинска какофония от детски викове, музика, струяща от различни високоговорители, примесени с подвикванията на различни викачи от заведенията, и хора, раздаващи рекламни листовки. Тук-там прелитаха скейтбордисти в широки панталони с многобройни джобове и слаби и жилести младежи с ролери. Ника, която по време на пътуването беше успяла да се сдуши с намръщеното отроче на Шувалов, заяви:

— Драги господа и дами родители, определете ни лимит колко атракциона можем да посетим.

— Колкото можете, преди да ви хване морска болест — усмихна се Шувалов.

— Дръжте се тогава! — засмя се тя. — В нашето семейство не ни прилошава. Да вървим.

— Аха! — кимна Алексей и се понесе след Ника. В нейно присъствие дори камъните запяват. Какво остава за момчетата.

След пет минути ги загубихме от поглед. Шувалов вървеше мълчаливо покрай фонтана и ме поглеждаше от време на време.

— Вие не искате ли да се качите на нещо?

— Само на виенско колело — поклатих глава аз. — Като цяло Ника е права, в нашето семейство не ни става лошо. Но това не се отнася за мен. Така че, ако не искате да ме изстъргвате от асфалта…

— Няма нужда от подробности — усмихна се Шувалов. — Да вървим на колелото.

Почувствах се като Алиса в Огледалния свят. Поглеждах към Шувалов и си мислех, че дори не си представям за какво може да разсъждава той в такъв момент. Седяхме на студените пейки в отворената кабинка. Изложих лицето си на топлия вятър и зажумях. Беше ми страшно хубаво тук с този странен и мълчалив мъж. Много ми се искаше да продължи вечно. Или поне не до понеделник сутринта.

— Знаете ли, Надежда Владимировна, аз не Ви поканих случайно тук. Сигурно поканата ми Ви е учудила.

— Беше странна наистина, но това далеч не е най-странното нещо в живота ми. Но е в челната десетка — уверих го аз.

— И аз разбирам, че не е съвсем… нормално. Но имам голяма нужда да се посъветвам с някого. И Вие се оказахте най-подходяща. Ако трябва да бъда честен, предишната ни среща ме накара да се замисля за много неща. Дааа, за много — Шувалов млъкна и тъжно погледна в далечината.

Аз бях много заинтригувана. Такова нещо, наистина, чувах за първи път в живота си. Че съм накарала някого да се замисли за нещо. Такова нещо не ми се беше случвало. Освен да си зададе въпроса — защо всички жени са такива глупачки? Този въпрос си задаваха мнозина след контактите си с мен.

— За мен ще бъде удоволствие. Кажете за какво става дума — подканих го аз. Ами ако каже, че иска да знае как може да спечели сърцето на жена като мен. Това ще бъде номер и половина.

Шувалов се стресна, погледна ме нерешително, въздъхна и започна:

— Вие сигурно сте гений. Всички хора, които познавам, имат проблеми с него. Какво ли не сме опитвали — психолози, летни лагери. И всичко е напразно. Абсолютно безнадеждно. Вероятно самият аз никога не съм отделял необходимото внимание на проблема и сега бера плодовете. Истината е, че винаги съм си мислил, че това е женска работа — Станислав Сергеевич говореше разпалено и ме гледаше в очите.

Аз кимах послушно, докато той не млъкна. След това се прокашлях и внимателно попитах:

— За какво става дума? Честно казано, нищо не разбрах.

— Как така? За Вашата Ника. За първи път виждам толкова мило момиче. На колко години е?

— Скоро ще навърши шестнайсет — намръщих се аз. Разговорът плавно преминаваше в абсолютно погрешна посока.

— Льошка също скоро ще стане на шестнайсет, а не можем да си кажем и дума, без да се скараме. А Вие с дъщеря Ви сте като истински приятелки — с леко обвинителен тон каза той.

— Ние наистина сме приятелки — замислено казах аз.

— Точно това и питам — как сте го постигнали? Някаква специална методика ли има? Държите се с нея като с възрастна ли? И аз опитах, но Льошка озверява, когато се старая да го направя по-отговорен. Казва ми да не се правя на глупак. Как преодолявате съпротивата й?

— Сериозно ли говорите? — ококорих се аз.

— За кое?

— Ами за това — „преструвам ли се“, „методики“, сериозно ли ме питате? — бях готова да се разсмея. Господи, какви глупости говори!

— Какво? Не съм ли прав? Гледам Ви и виждам, че има някаква тайна. Тя е весела, любезна, открита. Как го постигате? Искам Алексей да се научи да ме уважава — напълно сериозно заяви той.

Останах зяпнала. Никога не съм мислила, че ще привлека някой мъж с… умението си да възпитавам деца. Ако трябва да бъда искрена, методът ми е много прост. Изобщо цял живот слушам колко безотговорна майка съм. Честно казано, за първи път ми казват, че съм гений. Но защо да споря, ако някой мисли така.

— Значи искате да Ви помогна да намерите общ език със сина си?

— Да, да, точно така. И така, как го правите? — Шувалов ме загледа с неподправен интерес.

— Добре, ще Ви открия страшната тайна. Не правя нищо. Не правя абсолютно нищо специално. Гримовете ни са общи. Караме се кой да изхвърли боклука. Тя ми пише списъци какво да пазарувам. А аз смятам, че тя от петгодишна знае всичко по-добре от мен. Аз я уважавам наистина, защото има за какво. Тя е чудо. Освен това готви по-добре от мен, защото аз просто нямам време. Струва ми се, че ме обича, макар че, разбира се, аз я обичам повече. Но най-важното е, че в някакъв момент тя взе решение да се грижи за мен, защото след смъртта на татко вече нямаше кой да се грижи за мен. Всичко това едва ли ще Ви помогне при възпитанието на сина Ви, но след като искате да знаете какво мисля аз (в качеството си на гений), то е, че децата ни често са много по-добри, отколкото ние си мислим. Просто се вгледайте в сина си по-внимателно. Възможно е изобщо да не го познавате.

— Да, може би… — смутено кимна Шувалов.

Аз се усмихнах:

— Вие сериозно ли си мислехте, че имам някаква суперметодика?

— Откровеност за откровеност. Нямате вид на човек, способен да възпита някого. Макар че външността винаги лъже. И аз си помислих: „Ами ако все пак?“ Толкова съм изморен от номерата му. Дори го тествах за наркотици.

— И какво? — останах като тресната аз. — Хареса ли му?

— В какъв смисъл? — смути се Станислав Сергеевич.

Аз се смутих дори повече от него. За първи път виждах баща, който сам дава наркотици на сина си, за да види дали ще му хареса.

— Какви бяха наркотиците?

— Всякакви.

— Всякакви?! — зяпнах аз. — Та той може да развие зависимост. Това е нередно.

— Не, с Вас направо ще се побъркам — опули се Шувалов и замълча. След това присви очи и попита:

— Вие да не би да решихте, че съм накарал сина си да опита наркотици?

— Ами Вие казахте…

— Не може да бъде! Тестът за наркотици е изследване. Вземат ти кръв или урина и проверяват дали в тях няма следа от наркотични вещества.

— И защо? — държах се като глупачка аз.

— За да разбера дали не е наркоман, естествено.

— А, ясно — най-накрая включих аз. — И какво? Като разберете, какво следва. В затвора ли ще го пратите? Или на лечение?

— Ох, Митрофанова, престанете.

— Уверена съм, че синът Ви си е съвсем наред. Струва ми се, че най-големият проблем сте Вие — аз свих рамене. — И какво показаха изследванията?

— Че всичко е наред — виновно кимна Шувалов.

Аз изсумтях.

— Значи Вие не вярвате на сина си? А вярвате на изследванията. И искате той да Ви уважава, така ли?

— Какво искате да кажете? — възмути се той.

Имаше много неща, които можех да му кажа. Веднага си спомних тирадите на майка си: „Пушила ли си?“, „Я ми дъхни!“. Спомних си как ми ровеше в чантата без разрешение, как се обаждаше на приятелите ми и искаше да й разкажат страшната истина за мен. Това поведение не ме предпази от нищо, но пък отношенията ми с майка ми и досега са фантастични. Но пък ако исках Шувалов да ми се обади пак, беше по-добре да не му разказвам нищо подобно.

— Нека да не спорим. Хайде да хапнем шашлик — предложих аз, за да не предизвиквам съдбата.

Да, оказа се, че срещата ни не е точно среща, но времето беше прекрасно, а Шувалов беше в приятно и добронамерено разположение на духа. Нямах основание да съм тъжна. При думата „храна“ Ника и Альоша се появиха като по чудо и започнаха да скандират: „Шашлик, машлик!“

— Сигурна ли сте, че тук шашликът става за ядене — със съмнение в гласа попита Станислав Сергеевич, гледайки как дебел арменец с мръсна бяла престилка върти шишовете и пуши едновременно.

— Дали са полезни, не знам, но стават за ядене. Ника, за теб без лук, нали? Льоша, а за теб?

— Аз не ям такива неща — неуверено промърмори синчето на Шувалов. Рошавият и намръщен тийнейджър се изчерви сладко и се усмихна. — Но ще ги опитам.

— Изгорели са. Това нормално ли е? — Шувалов ме погледна с някакво детско недоверие.

— Но пък не са сурови — преглътна Ника и заля месото с кетчуп.

Аз въздъхнах и затворих очи за секунда. Всичко това много напомняше на семейна разходка през уикенда. Такава, за каквато винаги бях мечтала. И каквато, за съжаление, никога не бях имала. Кирил не можеше да понася да харчи пари по парковете. Той изобщо не можеше да понася да харчи пари за каквото и да е. Останалите ми кавалери никога не ми бяха предлагали да излезем заедно с Ника. Канеха винаги само мен, и то като аперитив преди страстния секс. Или дори не страстен, а най-обикновен. В повечето случаи беше такъв.

— Благодаря за прекрасната вечер — със сериозен глас се обади Шувалов, когато ни закара привечер вкъщи. Синът му спеше кротко на задната седалка, а Ника със сънена прозявка заяви, че си е взела возенето на въртележки за година напред. Има си хас. Не е лесно да се завъртиш пет пъти по ред на една и съща въртележка. Крясъците бяха като при корабокрушение.

— Няма защо. Ние Ви благодарим. Ника се весели страхотно за Ваша сметка. Много ми е неудобно.

— Дори не си го помисляйте. Това е първата вечер от три години насам, в която със сина ми да не сме се скарали. Дори ми е непривично.

— Мисля, че синът Ви е чудесен. Прекалено строг сте с него.

— Така ли мислите?

— Сигурна съм — кимнах аз.

Ника вече се беше прибрала вкъщи, като ни остави сами пред тъмния вход. Някой хулиган пак беше счупил крушката. За което съм му благодарна.

— Съпругата ми е уверена, че трябва да бъда дори по-строг — замислено отбеляза Станислав Сергеевич.

И изведнъж настроението ми се развали. За първи път прозвуча страшната дума „съпруга“. И цялата романтика изчезна яко дим.

— Добре, ще се видим в службата — промърморих аз, докато гледах надолу. След което се затътрих към вкъщи, да се прегръщам с пухената си възглавница. Всичко е наред. Естествено, че има жена. И разбира се, тя е такава, каквито са жените на хора като Шувалов. Нещо подобно на Альонка със скъп загар и алчна усмивка. Това е в реда на нещата. Така трябва да бъде, само дето ми се плачеше.