Татяна Веденска
Моят готин шеф (10)

Глава 4
Голяма работа! Не обичам бифтек! Защо не ми го сервираха?!

В понеделник обаче изобщо нямах време за плач. Всички клиенти като че ли се бяха наговорили и започнаха да ми се обаждат един през друг с различни оплаквания и претенции. Таман успявах да изслушам и успокоя един и ми се обаждаше друг. Държах на изчакване по три обаждания, обаждах се на четвърти клиент и пишех товарителница на пети. Бях готова да се обеся, тъй като никога не бях виждала толкова много разярени клиенти наведнъж. Спасяваше ме само автопилотът, но и той беше започнал да пуши от напрежение. Останалите — например Грухкина, вече бяха кипнали. След обедната почивка, която нито тя, нито аз успяхме да използваме, чух Олга яростно да съска в слушалката:

— Интересно по какви причини смятате, че трябва да Ви върна парите, понеже компанията SONY не доставя това оборудване в розов цвят? Не искате ли да Ви го боядисам с лак за нокти. Имам точно розов. Какво? Знаете ли, Вие вървете там! Не ме плашете, оплачете се, на когото искате! Точно така!

— Всички като че ли са се наговорили! — възмутих се аз.

Грухкина метна слушалката и се облиза нервно.

— Какво?

— И при мен е същото — съчувствено й кимнах аз.

— Нищо, ще им дам да се разберат! Имат запазени още две поръчки на старата цена. Ще си ги чакат цяла година.

— Отмъщението ти ще бъде страшно — усмихнах се аз. — Слушай, искаш ли да им напиша писмо? Успокоително. Пиша на моите, мога да напиша и на твоите.

— Наистина ли? — Грухкина ме погледна със съмнение. — И какво ще искаш в замяна? Ако не ти стигат клиенти, няма да ти дам никого от моите. Имам най-високите месечни показатели.

— Ще ми напишеш отчета. Успокой се, твоите показатели не ми трябват — свих рамене аз.

Има си приказка: „Няма ненаказано добро.“ Грухкина изхъмка и ми прехвърли капризните си клиенти. Наистина нямахме розови конзоли. Аз съчиних общо извинително писмо и им предложих намаление за белите конзоли. Нещо подобно изпратих и на своите побеснели купувачи. Стори ми се, че след изпращането на писмата изригването на вулкана утихна и аз се възползвах, за да изтичам на една петминутка с Альонка в тоалетната. Пушеше ми се. Вчера вечерта не пуших заради Шувалов, а днес — заради работата. Ако продължава така още малко, ще ги откажа. Тогава майка ми ще реши, че възпитанието й най-накрая е дало резултат, макар и след петнайсет години.

— Не мога да разбера защо всички клиенти са като пощръклели — мърморех аз, докато дърпах въжделения дим. Димът беше вкусен.

— Чете ли си хороскопа? Може денят ти да е такъв. Отрицателен — предположи Альонка. Тя също беше в някакво налудничаво състояние. Работата определено влияе отрицателно на нервната система. Защо учените още не са провели изследване, което да докаже, че да се работи, е вредно?

— Денят ми със сигурност е отрицателен. И нямам нужда от хороскоп, за да го разбера. Знаеш ли кое е най-отрицателното?

— Кое? — без да ме погледне, попита Альонка. Мислите й бяха някъде далеч. — В работата ли?

— Че Шувалов е женен. Толкова жалко…

— Няма ли да се вразумиш? — усмихна се Альонка и излезе от унеса си.

— Вече съм се вразумила. Нали ти казвам, че е женен.

— И какво от това? Кога това е било пречка? Особено пък за прост и честен роман с началството? — искрено се изуми от невежеството ми моята приятелка.

— Ами — не знам. Не мисля, че той е от тези, които си падат по служебните романи — неуверено предположих аз. — Той е страшно порядъчен. Дори паркира само на разрешените места.

— Интересно. А ти откъде знаеш? — присви очи Альонка.

— Ами просто така… мисля.

— По-малко мисли, повече действай! — с известна злоба ми подхвърли тя. — Шувалов не е хапка за твоята уста. Той дори няма да те погледне. Сигурно вече дори не помни как се казваш.

— Е, мога да се обзаложа, че знае прекрасно как се казвам.

— Сигурна ли си? — презрително изсумтя моята приятелка. През цялото време, в което работех с Альонка, тя ми се подиграваше и ехидничеше по мой адрес. Обикновено не й обръщах внимание. Много добре знаех какво представлява Альонка. И че за нея най-важното нещо в живота е да бъде най-прекрасната самка на километър околовръст. Аз пък никога не съм й оспорвала това право, за да не я ядосвам. Но все пак не може наистина да мисли, че съм кръгла нула. Това вече е малко обидно. Все пак сме приятелки.

— Сигурна съм. Да.

— И от къде на къде? — Альона се гледаше в огледалото и се червеше с огнедишащото си червило. Искаше ми се да се бях задавила.

— Във всеки случай вчера в парка не ми сбърка името нито веднъж — на един дъх изтърсих аз.

— Вчера? Къде? — приятелката ми прогони дима от цигарата ми и половината й уста остана неначервена.

Аз се усмихнах отровно.

— В парка „Горки“. Бяхме там с децата. Той ни покани. Така че, да, имахме среща. И той отлично знаеше как се казвам. И дори ми беше намерил мобилния телефон.

— Не може да бъде! — зяпна Альона. — Значи имаш роман с шефа?! Поздравявам те! Сега те чака страхотна кариера! Или поне докато не загуби интерес към тебе.

— А защо реши, че ще загуби? — без да имам каквото и да е основание, се опънах аз. Да, това не беше истинска среща, но защо да й казвам? Нека да си смъкне презрителното изражение от добре поддържаното лице. Тъй като доста ме засегна.

— Стига бе! Мъжете вече тотално са се ояли. Омръзнали са им красивите и умните и искат екзотика. Разбира се. Ти ще го гледаш в устата и ще улавяш всяка негова дума — самозабрави се Альона.

Аз седях със зяпнала уста и не можех да повярвам на ушите си.

— Няма да правя нищо подобно. Той е женен. А аз не се интересувам от романи с женени мъже.

— Няма нужда да баламосваш най-добрата си приятелка — Альона запали още една цигара и дръпна жадно. — Не ми разправяй, че ти не го искаш. Голяма работа, че е женен. Перспективите са невероятни. Давай, приятелко, дерзай! Такъв шанс се пада веднъж в живота!

— Боже, колко си… — изведнъж получих странен пристъп на световъртеж и гадене. Ако не бях сто процента сигурна в резултата, щях да отида да си купя тест за бременност.

— Каква съм? Лоша? Няма нужда да ме упрекваш! Просто познавам живота. Ако ти предложи, ще се съгласиш. И между другото, ще имаш право.

— Няма да се съглася.

— Ще се съгласиш.

— Недей да съдиш за другите по себе си — тихо завърших аз.

— Я виж ти как заговори! — изсумтя Альона. — Добре тогава. Ще мина и без твоето хленчене. Но имай предвид, че няма нищо да ти предложи. Ти си обикновена сива мишка с жални очи. У теб няма нищо, което би могло да заинтересува мъж като Шувалов. Не се ласкай.

— Альона, почакай — опомних се аз.

Но тя ми хвърли един последен поглед, контролен изстрел, от глава до пети, като че ли за да се убеди, че у мен наистина няма нищо привлекателно. Кимна удовлетворено, отвори вратата и каза:

— Ариведерчи!

Тя хлопна вратата и изчезна, като преди това изхвърли горящата си угарка на пода. Аз се пльоснах на тоалетната чиния и зарових лице в дланите си. Пита се, защо ми трябваше да Дразня Альона. Да не би да не знам как завижда на чуждите успехи. Още повече че моят успех беше измислен. Защото в действителност аз нямам роман с Шувалов. И той не иска нищо от мен. Защо й надрънках всички тия измислици. Освен всичко Альона е права, той не е залък за моята уста. А сега няма да има с кого да си сменя и дума тук. Няма да споделям с Грухкина, я! За първи път, откакто познавам Альона, съжалих, че й разказах всичко. И не само защото помежду ни увисна тежка и гадна сръдня, която усещах с цялото си тяло, като че ли беше запълнила изцяло въздуха и не можехме да дишаме. Но и защото до този разговор вярвах, че съм поне малко привлекателна. Някъде дълбоко в себе си. В душата си. Интересно защо Альонка е толкова сигурна, че не ставам за нищо. Само защото не си рисувам алена паст сутрин на лицето ли? Мога да започна, ако се наложи. Но нали хората не се обичат само заради едната алена паст. Или това наистина са само приказки и истинската любов изобщо не съществува. И мъжете наистина искат само едно — да получат максимално удоволствие, като не мислят за никого, освен за себе си. А жените отдават телата си срещу подаръци, кариера или парични помощи. Защо аз като пълна глупачка цял живот мечтая за нещо съвсем различно. За задушевни вечери, за забавни и искрени разговори, за семейни закуски на голяма маса и неделни разходки в парка. Такива като вчерашната.

Върнах се на мястото си и за да не мисля за всичко това, се захванах за работа. Добре че тя е толкова много, че ти отнема цялото внимание и можеш да забравиш дори и родната си майка. Всъщност, аз и без това се старая да си спомням за майка си, колкото се може по-рядко. Тя самата е натрапчив образ от моите кошмари. Появява се, за да поиска полагащото й се жертвоприношение — десет пеленачета. Или поне да не мързелувам и да й сваря пача. За мен и Альона следващите няколко дни преминаха в атмосфера на студена война. Тя старателно се правеше, че аз вече не работя в тази фирма, а аз нарочно прекалено високо любезничех с Ирочка — мениджър от конкурентния отдел. Обсъждахме времето, природата и кулинарни рецепти. Ирочка постоянно беше на диета и можеше да говори за храна с часове. Аз, макар че диетите винаги са ми били противопоказни, с удоволствие броях калориите, а когато към нас се приближаваше основният ми стратегически противник (Альона, естествено) на висок глас се радвах, че има с кого да водя здравословен живот. Шувалов не се появяваше на хоризонта, но първо, аз наистина бях против романите с женени мъже, така че можех само да се радвам. А второ, и миналия път той не ме забелязваше цяла седмица и ми се обади чак в неделя. Разбира се, ако постави въпроса ребром, ще му кажа, че не мога да разбивам чуждите семейства. Внимание, него мога да го поучавам безнаказано. Страшно исках да ми се обади. И Альона да не се окаже права. Поне този път познанията за живота трябваше да й изневерят. Гуках си с Иришка и възнамерявах да започна някаква диета заедно с нея. Альона слушаше и беше почервеняла от възмущение.

— Давай! — не издържа тя в петък. — Таман ще спестиш от хранителни продукти. Нали нямаш намерение изобщо да спреш да ядеш.

— Ти пък няма нужда да спираш нищо. Нали си кралица, а всички останали са пълни глупачки — не й останах длъжна аз.

— Напълно си права — гордо ми отговори тя.

Очевидно през изминалата седмица беше натрупала много материал за изприказване, така че събра въздух, за да ме залее с някаква подходяща (но не лечебна) кал, само че изведнъж демонстративната й волна програма беше прекъсната от новия началник на отдел „Кадри“ Глебов. Той рядко ни удостояваше с вниманието си и затова появата му предизвика мълчалива вълна от неизказани въпроси.

— Дами и господа, минута внимание! — шумно плесна той с ръце.

Хората пошумяха още малко и стихнаха, като се спогледаха уплашено.

— Да не би червеният терор да продължава? — направи се на остроумен някой, който пожела да остане анонимен.

— Разбира се — мило по шуваловски се усмихна той. — Съмнявахте ли се?

— Кой е този път?

— Почти всички — с още по-голяма радост съобщи той. — Структурата на вашето подразделение е променена в съответствие с интересите на предприятието. И така, няколко по-общи обяснения. Повече няма да имате ръководители на групи, остават старшият администратор и дежурният мениджър.

— Ура! — раздадоха се няколко гласа.

Грухкина разтревожено се огледа.

— Какво, изобщо ли няма да има старши мениджъри?

— Изобщо. Затова пък се въвеждат оперативни мениджъри, които ще се занимават основно с обработка на данните и изготвяне на отчети. Мениджърите, чийто брой се намалява с една трета, ще се занимават главно с клиентите.

— Откъде ще дойдат оперативните мениджъри? — попита Иришка.

— От съкратените мениджъри. И така, какво друго? — замисли се кадровикът. — А, да, заплатата на мениджърите ще бъде прогресивна, в зависимост от ръста на продажбите ще се увеличава и процентът им. А твърдото заплащане се намалява. И последното — създава се длъжност „Мениджър по конфликтите“, който ще решава възникналите сблъсъци и ще взема решения по оплакванията. Моля на всяко бюро да има табелка с телефоните на ръководителя и на мениджъра по конфликтите.

— Защо?

— За да има на кого да се оплакват от Вас! — широко се усмихна Глебов. — Ето ви списъците „Кой кой е“. Проучете ги. Приятен ден на всички.

— И на Вас — мрачно реагираха хората. Пожеланието „приятен ден“ вече официално беше станало обидно словосъчетание. Кадровикът се насочи към директорския кабинет, като ни остави с цял куп документи. Ние се стълпихме и започнахме да четем. Някои се вайкаха и твърдяха, че понижението на заплатата е кощунство. Някои, обратното, твърдяха, че прогресивният процент е врата към рая. Всеки търсеше името си в списъците, надявайки се, че в живота му няма да настъпят съществени промени.

— Аз къде съм? — нервничеше Грухкина. — Вижте кой ще бъде старши администратор.

— От къде на къде ще си ти? — изсумтя Альона.

— Аз имам идеални показатели. Е, кой е?

— Бобров. Успокой се — не без удоволствие прочете Альона.

— Какво? Мен няма ли ме? — пребледня тя.

Някой каза:

— Ето те. Виж.

— Къде?

— При оперативните мениджъри. Ето ти листа, чети — каза същият човек, който се оказа точно Сашка Бобров, новият ни началник. Между другото — много свестен тип. Клиентите го обожават. Както и ние. Много разумен избор. Той ще съумее да командва така, че да няма сърдити.

— Не мога да бъда оперативен мениджър — със закъснение се възмути Грухкина. — Това е някаква глупост. Имам толкова високи резултати.

— Началството знае най-добре — спокойно, без да се надува, каза Сашка. — Затова пък ще имаш стабилна заплата.

Оперативните мениджъри са само трима.

— Така ли? — учудих се аз. — Само трима? А аз между тях ли съм?

— Не — отговори Грухкина леко обидено. — Теб са те оставили.

— Не са ме оставили — едва промълвих аз, защото вече държах в ръцете си списъка с мениджърите. И не бях в него.

— Какви ги говориш? Дай го! — подскочи към мен Бобров. — Дай да видя!

— Ето, дръж — подаде му листа Грухкина.

И аз му дадох своя. Сашка се спря, почеса се по главата и замълча.

— Ами ти къде си? — учудено попита той.

Почувствах как очите ми се наливат със сълзи.

— Значи са ме уволнили? Така ли? — с треперещ глас уточних аз.

— Засега не ми е ясно. Ще отидем в отдел „Кадри“ да разберем. Няма за какво да те уволняват — възмутено мърмореше Сашка. Значи все пак съм уволнена! Как може?!

Почувствах, че сълзите вече текат от очите ми против волята ми. Това известие ми дойде абсолютно неочаквано.

— Не те е уволнил Шувалов! — раздаде се глас зад гърба ми. Обърнах се и видях Альона, която стоеше и държеше в ръката си някакъв лист.

— Така ли? — през сълзи се усмихнах аз. — Оставил ли ме е? Слава богу!

— Не само те е оставил. Такива прекрасни жени трябва да бъдат поощрявани! — злобно добави тя.

Аз се смутих.

— Какво имаш предвид?

— Повишили са те. Ти вече си нашият мениджър по конфликтите! Далече ще стигнеш, скъпа моя — кипеше тя от бяс.

Нея самата я бяха оставили на старата й позиция. А мен…

Подскочих към Альонка и погледнах в листчето, което държеше с погнуса с два пръста. И там, наистина, черно на бяло, срещу позицията „Мениджър по конфликтите“ стоеше фамилията Митрофанова Н.В.

— Ама че работа. Нея пък за какво?

— Действително, защо ли точно нея? — бълваше огън и жулел Альона. Хищната й паст се беше размазала и приличаше страшно на човекоядка. Аз се обърнах и си седнах на мястото. „Нищо не разбирам. Пълна идиотщина. Аз ръководител? — мислех си аз. — Аз не мога да управлявам дори собствената си дъщеря. Какво изобщо умея аз? Кой изобщо се е сетил за мен? Нима Шувалов се е намесил? Защо? За да започне връзка с мен ли?“

Нека бъдем честни, ако беше поискал да завърже роман с мен, нямаше да му трябват повече от петнайсет минути. Времето, необходимо да кажа „да“ и да стигнем до жилището ми.

— И така, дами и господа — отново се разнесе нежният глас на кадровика.

Всички се стреснаха.

— Запознахте ли се със списъците?

— Да.

— Всичко ли е ясно? — уточни той.

Хората започнаха да кимат.

— Горе-долу.

— На тези, които не им е съвсем ясно, да дойдат в кабинета ми. Ще им обясня всичко. А сега най-важното. Тези, които са поставени на ръководни длъжности, в понеделник трябва да се съберат на съвещание в дирекцията. А след това да отидат в отдел „Кадри“, за да си получат длъжностните характеристики.

— Какво означава това? — попита Грухкина, която още не се беше окопитила от преминаването в редиците на компютърните къртици.

— За тези, които не знаят какво е длъжностна характеристика, обяснявам — това е документ, който трябва да подпише всеки от вас. Бяхте длъжни да ги подписвате и преди, но неясно защо така и никой не ги подписа. Странно, нали? Но ще запълним този досаден пропуск. Още въпроси?

— Да, един — вдигна ръка Альона.

Аз се свих вътрешно и се приготвих да бъда опозорена.

— Заповядайте — широко и по бащински разтвори ръце той.

— Кажете, възможно ли е в списъците да има грешки? Наистина ли ще имаме мениджър по конфликтите? По-точно, наистина ли на тази длъжност ще бъде Митрофанова.

— Какво Ви смущава? — учуди се кадровикът.

— Не, просто… тя не е най-подходящата кандидатура.

— Ако ръководството се интересуваше от личното Ви мнение, на всяка цена щяха да Ви го поискат. Да, Митрофанова, Вие също трябва да присъствате на съвещанието. Ясно ли е? Точно в девет часа. Не трябва да закъснявате — строго добави той и ме погледна право в очите.

Аз се изчервих силно и кимнах:

— Няма да закъснея.

— Чудесно. Продължавайте да работите или да правите това, което правехте. Продължавайте.

— Приятен ден — в хор му отговорихме ние.

После след трийсет секундно мълчание хората започнаха бурно да обсъждат станалото. Бученето и врявата се прекъсваха от нечии ядни хлипове. На Грухкина и някои от нейните колеги. Аз си седях на мястото и гледах тъпо в компютъра, по който просветваха звездички.

— Е, и след всичко това ли няма да му кажеш „да“? — тихо ме попита минаващата покрай мен Альона.

Аз се намръщих.

— Не разбираш. Нещата не стоят така.

— А как? Да не би да искаш да кажеш, че си получила мястото, защото го заслужаваш? Да бе, ти си ръководител по призвание.

— Недей така. Разбираш ли, сигурна съм, че Шувалов изобщо не се интересува от мен — объркано се оправдавах аз.

— Аха. Разказвай — изсумтя Альона. — Знаеш ли какво? Браво на теб! Тихите води… И с какво толкова си го привлякла?

— С неземната си красота — злобно й се сопнах аз. — Имай предвид, че между нас няма нищо. И не е имало.

— И да не е имало, ще има — сексуално се усмихна Альона. — Очаквай обаждане. Уверявам те, такива мъже не раздават длъжности наляво и надясно без причина. Ще трябва да си я заработиш.

— Това няма да стане — извърнах се аз.

Ситуацията беше повече от странна. Още преди хората в офиса да хукнат за бутилка бира, за да се отпуснат след преживения стрес, аз си взех чантата и тихо се отправих към асансьора.

Имах нужда да остана сама и да помисля. Добре да помисля. Защо му е на Шувалов да ми осигурява повишение, ако не иска от мен нищо повече освен съвети за възпитанието на синчето си. Излиза, че всъщност иска мен. Това е поразително. Никога през живота ми мъж не ми е предлагал някакви блага, нито земни, нито небесни, за да ме обладае. Това не беше моята приказка и аз не знаех как да се държа.

Щеше да е хубаво, ако бърках. Както и Альона. И в понеделник да се разбере, че назначението ми все пак е грешка. Просто някъде в системата се е получил срив. Някъде в главния изчислителен център. А аз ще продължа да си живея спокойно. Да се виждам с Роза на вилата, да се опитвам да разкарам Кирил и да вярвам, че и на моята улица ще изгрее слънце. Ставаше ми крайно неуютно от мисълта, че Шувалов е решил да ме купи. А когато се сетех за жена му, ме заливаше горещина.

— Не, няма да стане! — решително махнах аз с ръка. Седнах в суперяката си кола, на която днес (по случай празника) й светеха всички фарове, и потеглих към вкъщи. Ще предупредя Ника и ще отида при приятелката си Машка на Таганка. Не сме се виждали от сто години. А Шувалов? Няма да се обади. И защо? Ами защото просто ще си изключа телефона. Точно така.