Татяна Веденска
Моят готин шеф (18)

Глава 6
И все пак във всички това има нещо…

Често тълкуваме сънищата си съвсем неправилно. Опитният тълкувател просто обръща съня абсолютно наопаки. Ако си сънувал пари, значи ще останеш гол като пушка. Ако на сън ти се привиди изневяра, мъжът ти ще бъде верен само на теб, бирата и футбола. Ако ти се яви роднина, умрял преди сто години, ще живееш сто години. Докато стоях на онзи път близо до околовръстното, изведнъж разбрах защо ми отрязаха главата насън. Точно така! Това означава, че най-накрая тя се е появила на раменете ми.

Ами, да. За първи път през живота си бях направила нещо, за да се измъкна от здравите поддържани нокти на Епифанцева. Досега винаги се бях опитвала да не влизам я този кървав сблъсък. Цял живот съм се старала да не преча на никого. А днес изведнъж натворих такива неща, че заради мен свикаха цяло съвещание. И то на най-високо ниво. Заради мен уволниха човек. Да му се не види, не съм си помисляла, че заради мен ще хванат и мишка дори. Всичко е толкова странно, като че ли наистина съм човек с глава на раменете. Даже Шувалов стои пред мен като пред равна и казва:

— По-добре никога да не бях идвал във Вашата фирма. Толкова проблеми си създадох.

— Така ли мислиш? — хитро се усмихнах аз. — Сигурен ли си?

— Не! В никакъв случай! Но пък ми е страшно интересно! Изобщо не скучая! Значи цветята са подарък от Альона? Сигурна ли си? Или имаш още зайци в цилиндъра? — питаше той, докато ме държеше смутено за ръцете.

— Альона, Альона. И съм сигурна, че вече си го проверил. Или още не си успял? — присвих очи аз.

Стърчахме по средата на пътя и малкото коли, които минаваха, наблюдаваха с интерес нашите коли. Сигурно си мислеха, че е имало произшествие и сега чакаме КАТ. То си беше така в известна степен. За малко да стане произшествие, но сега всичко беше наред. Защото най-свестният мъж на света стоеше срещу мен и ме гледаше мило. Дори нежно.

— Не успях, но на всяка цена ще проверя.

— Да, да, знам — размахах ръце аз. — Ти не се доверяваш на никого. Между другото, не помня дали ти казах, но Кирил днес пак ще ме чака пред къщи. Най-вероятно.

— И защо? — намръщи се той.

— Ами, пак му изпратих есемес! — оплаках се аз. — Такава двулична съм. Непрекъснато му изпращам есемеси.

Но интересното е, че докато му го изпращах, бях при клиента в Строгино. А телефонът ми си седеше забравен на бюрото на Грухкина. Можеш да провериш, имам свидетел.

— Вярвам ти — Шувалов виновно сведе поглед.

Аз се усмихнах. Бях сигурна, че утре внимателно ще разпита Олга. И изобщо…

— Няма нужда. Подготвена съм за твоята параноя. А и освен това, аз наистина съм лъжкиня. И невероятна страхливка. Сама се завирам в гардеробите и после не знам какво да кажа. А освен това от глупост заливам с кал колата на бъдещия си началник и след това месеци наред крия своята таратайка на съседната улица, за да не я познае шефът ми — нарочно казах всичко това бавно, гледайки настрани.

Шувалов не се усети веднага.

— Какво? — изненада се той. — За какво говориш?

— Спомни си първия си ден. Беше хладна и влажна пролет. По пътищата имаше локви. Поетично, нали?

— Напълно — присви очи той. — И какво?

— Ти пътуваше към новата си работа с чистата си нова количка. И настроението ти беше прекрасно.

— Значи си била ти? Ти?! — прекъсна ме той.

Спрях ръката му.

— И изведнъж зад завоя, сякаш от нищото, изхвърча кола с неопределен цвят, марка и година на производство, лети, примигва с фарове и после…

— Скача като свиня на банкета и ме залива с кал. На място със знак „Максимална разрешена скорост — трийсет километра в час“ — укорително произнесе Шувалов, гледайки ме в очите.

— Да, страшна свинщина. Пълно е с отвратителни шофьори.

— Е? Ти ли беше или не? В това е въпросът. Нима си била ти? Не може да бъде.

— Може — не без малко удоволствие кимнах аз. — При мен всичко е възможно. Пък и страшно бързах за работа. За новия шеф, между другото. И изведнъж някакъв крет… тоест дисциплиниран шофьор не ме оставя да мина. Какво ми оставаше?

— Наистина! Такова нещо може да се случи само на теб — усмихна се Шувалов.

Да, бях избрала подходящ момент да си призная.

— И си помислих, че или ще ме уволниш, или ще ме уволниш. Знаеш ли колко ме беше страх? До смърт. Единственото, което можех да направя, беше да излъжа, че нямам кола. Или че бившият ми мъж ми дава своята понякога. Или някаква друга глупост, която би те устроила.

— И се обърка — накрая кимна Станислав Сергеевич.

— И още как! Никога през живота си не съм се оплитала така. Ту карам, ту не карам. А знаеш ли кое е най-идиотското? — едва сдържах смеха си аз.

— Кое? Само не ми казвай, че е това, че бившият ти мъж наистина ти е давал колата си.

— Не, не, колата си е моя. Кира няма нищо общо с нея. Кирюша не би извадил излишна стотинка дори за хляб. За да купи кола на някого, този някой трябва да бъде самият той.

— И така? Кое е най-идиотското?

— А, да. Най-идиотското беше, когато ме караше след работа.

— Защо? — обиди се Шувалов.

— Ами как? Моята кола беше на съседната улица, а сутрин се налагаше да пътувам с автобус. Никога не съм се чувствала по-глупаво, отколкото в моментите, когато ме питаше: „Да те закарам ли?“ На устата ми беше да ти кажа, по-добре аз теб.

— Да… Наистина не знам какво да кажа. Пълна лудница.

— Така е. Няма нужда нищо да казваш — уверих го аз. — Просто имай предвид, че трябва да ме проверяваш. Скъпи, проверявай ме на всяка цена. За всичко. Освен за най-важното.

— Най-важното? — той вдигна внимателните си очи към мен. Красивите си сини очи.

Кай отново се беше разтопил. Нима е истина?

— Ако ти кажа колко си ми скъп, никога няма да те излъжа. Защото това е, чистата истина.

— Сигурна ли си? — тихо попита той. Пръстите му силно стиснаха ръката ми.

Аз примрях.

— Разбира се. Както никога досега.

— Всичко е толкова странно. Мислех, че никога повече… И ето…

— Какво? — едва не се задуших аз. — Какво каза?

— Ами… не исках изобщо… никога повече…

— Знаеш ли какво мислех да направя, след като все пак ме уволниш? Да си купя бронзова табелка и да напиша върху нея: „Никога повече!“ и да си я закача на вратата.

— Можеш да поръчаш направо две. За всеки случай, винаги можем да ги окачим… — засмя се Станислав и… ме притисна към себе си.

Очите му се оказаха страшно близо, почти толкова близо, колкото и устните му, които вече бяха намерили моите и живееха свой отделен целувачески живот. Никой никога не ме беше целувал така. Разбира се, че се бях целувала, и то много пъти. Имаше различни целувки — понякога сънливи, мързеливи и бавни. Или пък дежурни. Или пък от тези, сещате се, които поставят началото на секса. Целувка. Която е негласна команда: „Събличай се!“. Роднински целувки. Прощални целувки. Пиянски целувки, за които после не искаш да си спомняш. Шувалов държеше лицето ми в дланите си и ме целуваше така, сякаш това беше най-важната целувка в живота му. Извор, към който е вървял дълги години. Дълги години през пустинята без капка вода. Замрях, страхувайки се да не прогоня мига. Спри, о, миг, ти си толкова прекрасен! По-прекрасен си от първата ми и най-светла любов.

— Кажи ми нещо — помоли ме Станислав.

Отворих очи и го погледнах. Сутринта си мислех, че никога няма да докосна лицето му с върха на пръстите си, а сега…

— Какво да кажа? — прошепнах аз. Мислите ми бяха объркани, исках само да сгуша лице в ризата му и да дишам, да дишам, да дишам.

— Какво чувстваш? Точно в този момент. Той ме отмести нежно, но твърдо встрани и внимателно ме погледна.

— Обичам те — прошепнах аз, без да знам какво още да му кажа.

— Почакай — той малко се изплаши. Недей! Не казвай това. Това съм го чувал много пъти.

— Не?

— Какво чувстваш?

— Че си ми нужен. Не мога без теб. Това по-добре ли е?

— Не. И аз мога да ти кажа същото. И то ще бъде истина. Но не е това, което трябва. Друго е! — той шепнеше тихо и ръцете му ме обгърнаха и ме притиснаха към гърдите му. Аз въздъхнах и си помислих, че е прав.

— Щастлива съм. Много съм щастлива. Това чувствам — пророних аз и го погледнах. Той се извисяваше над мен и се усмихваше.

— И аз. Да, това вече е правилното. Нито дума повече — той сложи пръст върху устните ми. След това го махна, наведе се и ме целуна.

— Защо?

— Просто няма нужда. Знам всичко. По-добре ми кажи кой те научи да караш така страхотно? Да не би да е мъжът ти, който толкова прилича на охранител?

— Как се досети? — засмях се аз.

— Че те е научил да караш ли?

— Не, че е охранител. Аз се надявах, че поне на външен вид мяза на приличен човек.

— Извинявай — притесни се той. — Не исках да те обидя… просто… охранителите винаги изглеждат така, че ти се иска да си бръкнеш в джоба и да си извадиш пропуска. Или да вдигнеш ръце, за да те провери с металотърсача.

— Знаеш ли, прав си. А освен това Кирил никога няма и да си помисли нищо излишно. „Работим оттук до обед.“ Да карам, ме учеше баща ми. Докато не се отказа с думите: „Теб трябва да те приберат някъде. Най-добре е да се придвижваш с автобус.“

— Прав е бил баща ти. Прав е бил. Имаш ли въже? Трябва да изтеглим колата ми, докато не я е връхлетял някой камион. Нощем по пътищата има много идиоти — разтревожи се Шувалов.

Аз си отворих багажника. Разбира се, че имах въже. Защото аз съм жена с опит и са ми се случвали най-различни неща. И бензинът ми е свършвал насред път. И гумата ми е падала. И от радиатора ми е изтичал антифриз. Така че имах всичко — и въже, и кабели за ток, и бидонче с моторно масло. За всеки случай.

— Само не дърпай силно, умолявам те! — с нескрито недоверие ме помоли Шувалов. Отхвърлих съмненията му с презрение, но вътрешно умирах от страх, че няма да се справя. Може да ми подскочи кракът или пък ръката ми да завърти кормилото в погрешната посока.

— Хайде, давай.

— Аха — кимнах аз и с изплезен език отпуснах съединителя. Бавно, бавно. Внимателно, спокойно. БМВ-то леко трепна и напусна канавката. Не разочаровах Шувалов и това беше дяволски приятно. Внимателно изкарахме БМВ-то на пътя, аз се лепнах зад него и бавно стигнахме до моя блок. Спазвахме всички правила за движение по пътищата. Дори знака „Внимание — хлъзгав път“. Нарочно спрях и примигах с фаровете на Шувалов, за да внимава, като едновременно намалих скоростта си до тази на възрастен пешеходец. Когато стигнахме, Шувалов изскочи от БМВ-то, дълго обикаляше около колата ми и кимаше.

— Да, сега си спомних. Ти беше — най-накрая се засмя той.

След това, когато седяхме в кухнята, Стас не можеше да се успокои и дълго си спомняше какво и как точно е искал да направи с варварина, който го е залял на пътя. Седейки в нашата кухня, той се отпусна, разкопча си ризата и се остави да го поя с чай.

Седяхме, целувахме се и пиехме чай. Или пиехме чай и се целувахме едновременно. Минавайки покрай нас, Ника сумтеше, наричаше ни гълъбчета и каза, че сега, не дай боже, и тя може да повярва в любовта. Когато Стас спреше да ме прегръща и ръцете му отслабваха хватката си, аз го гледах изпод клепачите си и се опитвах да запомня всеки миг, всяка секунда от този ден.

— Защо ме гледаш така? — попита Стас, забелязал погледа ми.

— Фотографирам те за спомен — усмихнах се аз.

— Аааа, ясно. Ще извадиш ли един екземпляр и за мен?

— При нас всичко е в дигитален формат. Високи технологии, парекселанс — вирнах нос аз.

Стас се усмихна, чукна ме с пръст по носа и ме привлече към себе си.

— Между другото, направи добре, че си криеше колата.

— Така ли? — зарадвах се аз. — А пък аз се чувствах като пълен идиот. Всъщност идеята беше на Альонка. Аз направо се парализирах, като разбрах кого съм заляла с кал.

— Ами аз какъв глупак бях с тоя букет! Дойдох на работа, а секретарката ми се усмихваше глупаво. Аз я попитах: „Какво има“, а тя ми каза: „Не изглеждате много добре. Не сте ли се наспали?“

— Не може да бъде! — останах поразена аз. — Така ли ти каза?

— Онази сутрин всички ми повтаряха същото и най-накрая, след като притиснах единия от заместниците си до стената, той си призна, че са влизали в кабинета ти — Шувалов въздъхна.

— А там… — продължих аз.

Той завърши:

— „Благодаря за прекрасната нощ!“ Господи, не знам как не те убих през онзи ден. Наистина бях готов да те убия. Мислех си: „Защо става така? Такава жена, искрена и трогателна до сълзи, а лъже! Лъже непрекъснато.“ А се оказва, че е била онази, как се казваше?

— Альонка — тъжно въздъхнах аз.

— Да, Альонка. Всичко това е много странно. Защо го е направила? — учуди се той.

Погалих го по бузата. Бузата му беше топла и лекичко бодеше.

— Не знам.

— Никога не се бях чувствал такъв глупак.

— Струва ми се, че най-трудното нещо на този свят е да бъдеш глупак. Всички са толкова умни, толкова опитни, знаят всичко. Всички жени са кучки. Всички мъже са гадове. Няма любов. Това са новите неписани истини. А животът е само безсмислена надпревара за удоволствия и власт. А ние сме глупаци.

— Аз не съм — поклати глава Шувалов.

Аз се засмях.

— И жалко. Защото само ние, глупаците, сме в състояние да си отворим очите и да погледнем небето. Глупаците могат да мечтаят за щастие. На глупаците не можеш да им обясниш, че щастието не съществува.

— Ела при мен — настоятелно прошепна Стас.

— Тук? Сега?

— Да отидем у нас — хитро се усмихна той и ми намигна.

А аз за сто трийсет и пети път се залепих за него. И изхвърлих всички мисли от главата си. В нея остана единствено Шувалов. Е, не само той. Остана и Ника. Все пак тя беше там първа. И мястото й беше неоспоримо, като фактът, че денят сменя нощта. Имаше и малко място за майка ми. Нали ме е родила. И за няколко приятелки. Към триста и петдесет кила общо тегло. Веднъж, още на Таганка, компания от млади майки отидохме заедно на сауна. Не че бяхме много близки приятелки, по-скоро, за да икономисаме от цената на сауната. Пускаха максимум осем човека и ние задължително ходехме по толкова. А веднъж, след като се нагряхме до опиянение, решихме да се премерим всички заедно. За да разберем колко общо тежим. Кантарът се счупи, а ние, кикотейки се глупаво, се измъкнахме от сауната, докато не са ни хванали. Освен това в главата ми беше останала и работата ми. Изкачването в кариерата беше нещо сладко и непознато за мен. И целият ми живот.

— Да тръгваме — съгласих се доста бързо аз. Изобщо не се колебах. Заговорнически си намигнахме. Обяснихме на Ника, че ни се е отворила неочаквана, но много спешна работа.

— Знаем, знаем. Имайте предвид, че искам братче. Сестричка не ме устройва — изтърси Ника и ме накара да се изчервя.

— Как може? Това е неприлично — тихо й изсъсках аз.

— Неприлично е да се разхождаш гола по Червения площад, а това е нормално. Мамо, само не забравяй да купиш прах за пране. Става ли? Може и утре. Защото скоро ще трябва да перем със сапун.

— Аз ще се погрижа за праха — усмихна се Шувалов. — И за нея. Ще се погрижа да не настине и да не си намокри краката. Да не досажда на хората, да не чете до късно, да не гледа много телевизия. Да не яде много мазно или много солено…

— Отдъхнах си — повдигна вежда Ника.

Отново се замислих, че отношенията ни не са много типични за майка и дъщеря. А сега май ми се очертаваха и не особено типични отношения между мъж и жена. Голяма работа. Най-важното е, че Шувалов стои на пътеката в антрето и чака кога ще отида при него. Разбира се, в живота не става така. Нищо не е вечно. Освен някои от съвременните сериали. През целия път до дома на Станислав седяхме чинно в колата и слушахме новини. Политическата обстановка в страната беше напрегната и плавно ставаше напечена. Ако човек не знае тези неща, все някак ще оцелее, но аз направо не знам как успяваше Шувалов да живее, знаейки, че искат да ни отстранят от „Голямата осмица“, а нефтът или поевтинява, или някъде изтича.

— Искаш ли да сменя станцията? — от любезност попита той.

— Аз помислих и се отказах.

— Не, много ми е интересно. Слушай.

— И аз не бих я сменил. Трябва да бъдеш социално отговорна. Как можеш да живееш в една държава и да не знаеш какво става в нея? Ти гласува ли на местните избори?

— Когато избирахме президент ли? Не можах. Щяха да ми презреят краставичките. Трябваше да отида на вилата и да отворя оранжерията — развълнувах се аз. — Него го избраха и без мен.

— Не избирахме президент. Макар че сега ще знам, че си избрала краставиците пред изборите. Избирахме кмет и общински съветници. Ходи ли в общината?

— Къде е тя? — невинно попитах аз и го погледнах нежно. Дори предизвикателно. В края на краищата какво иска от една малка женичка, при това толкова слабичка като мен?

— Няма значение — тръсна глава той.

Колко сме различни. И въпреки това сме заедно. Да, добре се подредихме. Скоро ще започна да мисля за политика. И защо винаги, когато ми се случи нещо необичайно, политам в дебрите на най-диви фантазии?

Ето и сега. Стояхме в неговото антре и той настойчиво се опитваше да ми свали пуловера.

— Ало, Надюша, тук ли си?

— Разбира се, че съм тук. Просто са ме налегнали разни идиотски мисли.

— Какви?

— За политика. Няма значение. Забрави. Докъде бяхме стигнали.

— Дотук! — той си разкопча копчето на ризата.

— Ааа, продължавай — усмихнах се аз.

Вече знаех със сигурност, че всяка жена има право на щастие. Дори ако това щастие ръководи голяма компания, увлича се от политика и кара кола, спазвайки всички мислими и немислими правила за движение по пътищата. Ние, жените, сме силни. Ще изтърпим всички тия глупости. Защото щастието си струва.