Татяна Веденска
Моят готин шеф (4)

Глава 4
„Дано да живееш по време на смяна на фирменото ръководство!“ — страшна офисна клетва

Както вече споменах, мъжете винаги са ми носили само нещастия. Всъщност, не е точно така. Мъжете са ми носили най-различни нещастия. Мога да стана колекционер на проблеми и трудности, които са ме сполетявали заедно с любовта. А понякога и без нея. Ако трябва да съставя каталог на мъжките подлости, първа точка в него ще бъде дъщеря ми Вероника. Макар че в момента се разбираме прекрасно, появата й на бял свят промени рязко живота ми. От безгрижна девица, влюбена в житейските радости, се превърнах в перилно-гладачна машина за обслужване на бебета. И всичко това под съпровода на постоянното дуднене на майка ми:

— Не съм те молила да забременяваш, оправяй се сама. Няма да ти гледам детето. И без това ми провалихте целия живот — имаше предвид мен и татко.

Мама винаги е мислила, че ако не бяхме ние с татко, тя щеше да стане известна личност. Например велика художничка. Истината е, че винаги е рисувала добре, но… Но това не означава, че сме й провалили живота.

— Посветих ви най-добрите си години — възкликваше майка ми, докато аз приспивах Ника.

Мама не можеше да понася шум. Всъщност, мама не можеше да понася много неща. Имаше алергия към пране и чистене. От общуването с татко получаваше мигрена. От бебешкия плач й се вдигаше кръвното. Но най-непоносим от всичко беше моят неудачен съпруг Льоня. Той и без това не остана много дълго у нас. Но дори и това не помогна. Когато Ника стана на пет години, мама и татко се разведоха. Очевидно майка ми беше развила алергия към личния живот. Почти веднага след развода се преместихме.

— Най-накрая ще мога да живея като човек — казваше мама, местейки се в Северно Бутово. Фактът, че аз, татко и Ника ще живеем в доста по-малко от нейното жилище, изобщо не я смущаваше. Тя беше толкова изстрадала във времето, в което беше играла ролята на съпруга и майка, че това бе най-малкото, което двамата с татко можехме да направим за нея.

— Нищо, дъще, двамата с теб не трябва да се сърдим на майка ти, тя е човек с изтънчена душевност — успокояваше ме татко.

— Да бе — възмущавах се аз. — Слабото място лесно се къса.

— Недей така — натъжаваше се той. — Тя все пак ти е майка.

— Климактериумът променя хората до неузнаваемост — ядосвах се аз, но не се опитвах да противореча на майка си.

Така като с вълшебна пръчица аз, татко и Ника се озовахме в Южно Бутово, където прекарвахме уикендите без акомпанимента на майчините ми викове. И това беше страхотно. Минусите минаха на заден план. Голяма работа, че спирката на метрото беше на половин час. Но пък, докато беше жив татко, вкъщи беше топло и уютно.

А след това… След това Ника порасна и се превърна в център на малкия ни свят. Или по-точно — негов шеф. Беше взела характера на дядо си — спокоен и търпелив. Така че можеше да се каже, че от първия ми провал имаше само полза. Льоня не ми беше оставил почти никакви лоши спомени. След Льоня се появи Сергей. Това беше още преди да се преместим.

Запознахме се на Таганския площад. Той беше развеселен и подпийнал и канеше всички минаващи покрай него момичета да отидат с него на театър на Таганка. Отнякъде се беше сдобил с излишен билет. Май че някакъв негов приятел не беше дошъл или нещо подобно. Аз се съгласих. Какво толкова? Бях страшно самотна, а другите момичета уплашено клатеха глави и се отдалечаваха бързо към спирката на метрото. Дори и да беше любов, не беше особено голяма. Сергей ми се обаждаше рядко и обикновено, когато беше пийнал. Той обичаше да ходи в нощни клубове и да купонясва. И както си мисля сега, ме вземаше със себе си само когато нямаше никакви други кандидатури. Аз бях толкова изморена от тичането между детската градина, пазаруването и работата си като секретарка в някаква скапана фирма, че бях готова на всичко за едно весело прекарване. Почти не си го спомнях, а и след няколко месеца той просто изчезна, като остави след себе си не особено опасно, но неприятно венерическо заболяване.

Той влезе в каталога с проблемите ми под номер „Три“. Не беше нищо значимо. След него се появи Коля. Той беше женен и през цялото време трепереше да не го хванат. Говореше толкова много за жена си, че ми ставаше неприятно.

— Тя изобщо не ме разбира. Не цени щастието си.

— Да, разбира се. Ти си страхотен. Виж, харесва ли ти прическата ми?

— Единственото, което я интересува, е да дрънка с приятелките си. А всички те я ненавиждат, защото е омъжена. Защо е в състояние часове наред да слуша глупости за самопознанието, а не понася новините? Нямаме за какво да си говорим.

— Слушай, защо не се обърнеш към психолог? — един път не можах да се сдържа и му предложих аз.

Коля ме погледна страшно учудено, сякаш току-що забеляза, че лежа до него и може би чакам нещо. Той беше обсебен от жена си. От заядливия й характер, от начина, по който възпитаваше децата им, от взискателността й… и от още хиляда нейни черти. Така че сериозно започнах да си мисля, че е влюбен в нея. Тогава какво правеше с мен? Ще ви кажа честно, каквото и да беше това, то нямаше нищо общо с любовта.

По скоро това бяха взаимноизгодни психоаналитични сеанси. Съвместни посещения на ресторанти или просто няколко взаимни комплимента. Разбирах, че всичко е пълна глупост, но се радвах, че все пак има нещо. Отношенията ни се прекратиха от само себе си, когато се преместих. Женските ми прелести не бяха достатъчни, та жененият ми приятел да преодолява разстоянието от Таганка до Южно Бутово. В каталога ми Коля е отбелязан като „Роман, от който ме е ужасно срам.“

След Коля дойде Миша и още един Сергей, и още някой, когото не си спомням добре. Те не бяха нито лоши, нито добри — те просто преминаваха покрай мен, оставяйки усещане за мъчителна самота, което приличаше на махмурлук. Като цяло това не беше нищо повече от секс. Някакъв любовен полуфабрикат, който размразявах от време на време, защото нямах нито сили, нито желание да готвя нещо по-вкусно.

Докато ги имаше, нещата като че ли не бяха толкова лоши, но когато отношенията приключваха, дори не ми ставаше мъчно. Може би изпитвах само малко съжаление за изгубеното време и толкова. Разбираха го всички — и те, и аз. Дори татко, който само въздишаше и ме галеше по главата. Когато той умря, бях толкова потресена, че дълго време не исках да виждам никого. Татко беше моята котва, той ме удържаше на земята и не ме оставяше да се скитам по света. Изведнъж разбрах, че съм съвсем сама. Прииска ми се тези Миша, Серьожа, Паша и Саша да изчезнат завинаги. Всичко това да престане. Търсех истинската любов, но така и не успях да превърна грозното патенце в лебед. Може би не бях достатъчно последователна. След смъртта на татко се чувствах много самотна. А след това се появи Кирил. Макар че преди него имах и други връзки — еднодневки. Мъже, с които се срещахме и се разделяхме като атоми. Изобщо нямахме нищо общо, но се събирахме, за да се убедим, че това е наистина така. Целувахме се на фирмени купони, а след това се карахме по време на съвещания. Прегръщахме се в пушалнята, подпийнали по време на посрещането на Новата година, а при посрещането на следващата Нова година дори не се поглеждахме.

Всичко това беше много странно. Като в сбъркана приказка, където силно учудената питка дояжда лисицата. И тогава се появи Кирил. Спокоен, самоуверен, здраво стъпил на земята. Мъж без излишни желания, без амбиции. Охранител в новия търговски център. Дванайсет часа работи, двайсет и четири почива. Никаква романтика, само проза. Заплатата му беше малко по-малка от моята, а рационалността — няколко пъти повече. Всъщност, изобщо не ставаше въпрос за любов. Просто за първи път през десетте години, откакто бях родила Ника, за първи път чух заветното: „Омъжи се за мен!“ Какво ми оставаше да направя? Да му отговоря, че чакам неземната любов. Че искам ресторант с топла приглушена светлина, цветя и поглед, изпълнен с любов. Че искам да получа красив пръстен в кадифена кутийка пред хората и под умилените погледи на публиката да кажа високо „да“?

Всичко беше доста по-различно. Кирюша лежеше на дивана ми, гледаше някакъв мач, отпиваше бира, а аз стоях наблизо и гладех. Срещахме се от шест месеца, но приличахме на женени от десет години.

И така, той остави бутилката на помощната масичка, протегна се, усмихна се, придърпа ме към себе си и измърка:

— Хайде, ако искаш да се оженим.

— Какво? — учудих се аз.

— Добре, щом искаш ще вдигнем сватба. Харесваш ми и всичко друго… — добави той, като че ли се усети.

Аз свих рамене и кимнах. В края на краищата чувах такова нещо за първи път от десет години насам. И естествено, се оженихме. И семейството ни беше много здраво. До момента, в който се върнах вкъщи без предупреждение. В моя каталог Кирил получава сто точки и забележка: „Най-силният удар по самолюбието ми.“ Отначало си мислех, че ми е разбил сърцето, но не беше така. Просто ми беше наранил самолюбието. Разбира се, всяка жена над трийсет има такъв каталог. Не е нещо особено, върху което да може да се снима хубав филм или поне приличен сериал.

Получаваше се така, че мъжете, които срещах, не успяваха да ми разбият сърцето. Бог ми е свидетел, че всеки път се опитвах да се влюбя истински и да повярвам, че най-накрая съм срещнала голямото и светло чувство. Но нито едно грозно патенце не се превърна в красив лебед.

Винаги се получаваше голяма и грозна патица. Особено голяма и особено грозна беше Кирил.

— Всички мъже са мръсници! — записах в каталога си аз, след като се разведох. И най-накрая се успокоих. За какво да се мъча, след като никога нищо не се получава. Само че ми беше още по-трудно да се справя със самотата. Да имаш до себе си някого, дори и да не е идеален, е по-добре от нищо. Самотата е много тежка. Всички го разбират с времето.

Телефонът ми се тресеше от обажданията на Кирил цяла седмица. Поради силата на характера си той беше свикнал да постига поставените цели, особено когато това му беше от полза. А Кирил беше решил, че за него е много полезно да се върне при мен. И от здравословна и от материална гледна точка.

— Докога смяташ да ми се обаждаш? Ако нямаш с кого да си поговориш, поговори с майка си. Тя ще те изслуша и ще те съжали. Аз за какво съм ти? — виках аз. Не можех да си изключа телефона, защото по него ме търсеха и клиенти.

— Надя, не се дръж като мръсница, не ти отива — успокоително мърмореше Кирил. Той беше убеден, че само се правя на интересна.

— Виж, имам работа.

— Да ти се обадя ли довечера?

— Не! Изобщо недей да ми се обаждаш повече — молех го аз.

— Не се дръж като глупачка. Казах ти, че съм решил да се върна при теб. Ти също го искаш. Сигурен съм.

— Я се разкарай! — и за кой ли път прекъсвах разговора.

Интересно колко още ще издържи. Или аз. Може би просто ми е писано да живея с мъж, за когото искрената любов не значи нищо. Дали да не се примиря с такава съдба? В крайна сметка не трябва да мисля само за идиотските чувства, съвсем скоро може да ме уволнят. Необходима ми е някаква поддръжка, опора.

— Какво, пак ли бившият? — поинтересува се Альона, приближила се за малко до бюрото ми.

Вече цяла седмица работехме без почивка и си говорехме много плахо.

Не може да се оспори, че в първата седмица от властването на Снежния крал (Шувалов С.С.) дисциплината се подобри четворно. Като за начало във вторник уволни един от мениджърите само защото не беше върнал обаждане на някакъв клиент. Да, само за това. Той дойде, извика го по средата на нашата препълнена с бюра стая и високо го попита:

— Спомняте ли си фамилията Светлов?

— Ами… по принцип… — измрънка мениджърът.

— Очаквал е да му се обадите през целия вчерашен ден. Трябвали са му номерата на моделите на копирни машини — по красивото и добре очертано лице на Шувалов нямаше никакви емоции. Така гледат учените опитните си зайчета.

— Не можах да ги намеря — опита се да се оправдае мениджърът. — Нямаме такива стоки.

— Всички да внимават! — плесна с ръце Шувалов. — Обяснете на колегата си какво трябва да направи, когато нямаме търсената от клиента стока.

Отначало настъпи тишина. Нямаше желаещи да скочат в огъня. Представи си, че не отговориш правилно или просто се набиеш в очи и после ще излезеш виновен. Инициативата се наказва. Тогава той, Станислав Сергеевич, усмихвайки се със стиснати устни, ни погледна с ледените си сини очи и продължи:

— Който ми отговори правилно, ще може да си вземе един свободен ден.

— Наистина ли? — размърдаха се хората. Аз реагирам моментално на думите „свободен ден“ и затова се изпъчих.

— Трябва да му се обадим и да му предложим аналогична стока от друга марка. Или да го посъветваме да се обърне директно към производителя.

— Как Ви беше фамилията? — присви очи Шувалов.

— Митрофанова — вече много по-тихо изписках аз.

Погледът му изведнъж стана неприятен. Внимателен и замислен.

— Толкова много ли искате свободен ден? Струва ми се, че в началото на седмицата вече кръшкахте — бавно произнесе той. — Не Ви ли стигна?

— Аз просто…

— Добре, достатъчно, няма нужда от обяснения. Отговорът Ви ме устройва, но няма да Ви дам свободен ден. Просто няма да има последствия за това, че в понеделник си тръгнахте без разрешение. Този път гласът му беше нисък и от него ме побиха тръпки.

— Благодаря — кимнах аз, наругах се мислено и за пореден път си обещах да не се изтъквам.

— А Вие, уважаеми господине, сте уволнен — заяви Шувалов внезапно, като се обърна към провинилия се мениджър, което, разбира се, предизвика всеобща паника.

Ако започнат да ни уволняват за такива неща, перспективите ни бяха доста съмнителни. Хората пребледняха.

— Как така? — объркано се заоглежда мениджърът.

Всъщност, той никога не е бил добър мениджър. По-скоро беше от тези, които си изработват положените часове и крадат от клиентите. Но никой не е безгрешен. По лицата на служителите се появи сянка на съчувствие.

Шувалов се усмихна с ледената си усмивка и произнесе коронната си реплика:

— Приятен ден! — и си отиде в кабинета.

Както можете да се досетите, след това желанията ни за пушене, безделничене и висене в интернет чувствително намаляха. Цяла седмица ходехме на пръсти и се мазнехме на клиентите така, че те се оглеждаха за скрита камера. Всичко приличаше на сън, който ще прекъсне на най-интересното място.

Днес в петък денят започна с това, че всичките ни онлайн комуникации бяха поставени под контрол. Още сутринта в нашия отдел дойде бледен и трезвен (!!!) системният администратор. Повъртя се малко, после се прокашля и каза, че по заповед на голямото началство трябва да ни съобщи „една много лоша новина“.

— Трябва да знаете, че по нареждане на Шувалов — на това място сисадминът вдигна очи към небето (тоест към окачения таван) — ще разпечатвам избирателно интернет страниците, които сте посещавали.

— Какво значи това?

— Значи да не ходите по порностраници — ядно се сопна той.

Беше очевидно, че това положение на нещата не му харесва. Защото порносайтовете са любимо място на програмистите. Всъщност, ако началството видеше къде сърфираме, щеше да е най-добре мощна вирусна атака да унищожи всички данни.

Как цивилизовани служители със съвременни методи на работа могат да минат без интернет? Да не сме в каменната ера?! Никой вече не работи така! Ами сайтовете с хороскопи, ами чатенето? Ами новинарските страници и тези с вицове? Сайтовете за запознанства и социалните мрежи?

— Да, интересна работа — подсвирна някой. — И с какво ще си запълваме времето?

— Ще работите — разтвори ръце сисадминът и си тръгна навъсен.

Ние не обичахме да работим. Да се лишим от интернет, беше като да живеем без слънчева светлина. Офисът беше замрял. Някои споменаха, че в такива условия не може да се работи. Друг ридаеха и се кълняха, че няма да останат. Трети мълчаливо започнаха да си разпращат сивитата, но нищо от това не помагаше. По ред причини. Първо, защото нашата фирма беше една от малкото, в които има добра твърда заплата плюс процент от продажбите. Второ, този процент беше много висок, защото фирмата търгуваше с контрабандно оборудване. То беше евтино, а клиентите бяха щастливи и склонни да купуват на едро.

И трето, което беше най-важното за мен, фирмата се намираше близо до дома ми, до училището на Ника и до жилището на майка ми. Моят живот е кръговрат между училището, допълнителните занимания, домашните задължения и така нататък. Плюс различните кръжоци, плюс пазаруването. Изобщо нямаше да успявам да ходя на работа на друго място. Дори и на тази често закъснявах. По-рано. Преди да се появи Шувалов. И затова изобщо не исках да си загубя работата. Както и всички останали. Но при мен абстиненцията към информационната дрога протичаше по-леко, отколкото при другите. Сега се забавлявахме, като обсъждахме бившия ми. Плахо и без да спираме да работим. Още повече че той уцелваше най-неподходящите моменти да ми се обажда.

— Какво иска? Нали му каза да не ти се обажда повече? — шепнеше Альона, като се правеше, че преглежда някакви документи на бюрото ми.

— Сто пъти!

— А той?

— Иска да спра да се правя на глупачка — отговорих аз и продължавах да пиша.

Добре че сме жени и можем да правим няколко неща наведнъж.

— Има едно нещо, в което безусловно е прав — подсмихна се Альона. — Ти все още чакаш истинската любов, нали?

— Нищо не чакам.

— Тогава твоят Кирил не е толкова лош избор — заключи тя.

Лесно й е да говори, нали е омъжена за човек, който не дава върху нея да падне прашинка.

— Ясно ми е, но не мога да понасям дори гласа му. Ще отида на вилата през уикенда. Там нямам покритие.

— Хитро, но това е временна мярка. Ще трябва да решиш проблема веднъж завинаги. Може би наистина се правиш на глупачка.

— Не се правя на глупачка. Нека да сменим темата — обидих се аз.

— Както кажеш — сви рамене тя. — Слушай, още ли си криеш колата?

— А как иначе? — усмихнах се аз. Цяла седмица идвах на работа с половин час по-рано. Оставях си колата през няколко улици и стигах до офиса пеша. Беше ми трудно и крайно неудобно, но бях решила да изчакам, докато стихне вълната от уволнения. Надявах се, че ако не се навирам в очите на началството, то ще ме забрави. Макар че той май е всезнаещ и вездесъщ.

— Той е като окото на Саурон^[1], следи всички — съгласи се с мен Альона.

— Дали пък няма шпиони?

— Мислиш, че е завербувал Грухкина ли? — застана нащрек Альона.

Внимателно се обърнахме и погледнахме Олга. Спокойното й лице изразяваше пълна хармония.

— Не е изключено — кимнах аз. — Тя е готова да предаде всеки срещу повишение на заплатата.

— За какво си говорите? — подаде се иззад монитора главата на Грухкина. — Пак ли клюкарствате?

— Защо всички смятат, че клюкарствам? — плесна с ръце Альона, изфуча и си отиде на мястото.

На мен ми звънна телефонът и аз поведох разговор с клиент, желаещ да си закупи една камара джунджурии. Мишки, платки, памет, кабели, адаптери. Потънах във всички тези наименования, започнах да ги търся, филтрирайки базата данни, и забравих за всичко друго.

Клиентът беше непоносим, но аз отдавна си бях изградила защитна стена, която ми помагаше да разговарям с някого безкрай, като едновременно с това не мисля за нищо. Така да се каже — на автопилот.

— Ама че си чудовище — ми казваше Альона. — Аз щях да съм го сиктирдосала сто пъти. Как успяваш да се сдържаш?

— Просто не ми е къс фитилът — обяснявах аз.

Днес беше именно такъв случай. Заедно с клиента дълго съставяхме списък, чувахме се многократно по телефона, след това пишех поръчка, изпращах му я по имейла, уточнявахме цветовете и на всичко това не му се виждаше краят.

Альона ми махна с ръка и даже Грухкина започна да си събира партакешите, а аз продължавах да седя затънала в цифри. Големите поръчки винаги са хубаво нещо, а в момента се нуждаех особено много от добри показатели.

— Не се преработвай — ми прошепна Грухкина ехидно и си тръгна.

Погледнах си нервно часовника. Добре се наредих. Какво толкова иска тоя клиент? При това в петък вечер. Докога?

— Искате ли да ви изпратя линкове със снимки на оборудването? — казах аз, като се чудех какво още да му предложа.

Клиентът се замисли.

— Работите ли с отложено плащане? — най-накрая изплю камъчето той.

Стиснах зъби.

— Това би било възможно, ако бяхте наш постоянен клиент. За целта е необходимо да имате годишен оборот над сто хиляди долара. Тогава ще можем да Ви отворим кредитна линия.

— Ясно — разочаровано измънка клиентът. — В такъв случай не можем да работим заедно сега. Ще разполагам със средства след два месеца.

— Това е проблем — съгласих се аз. Разбира се, вътрешно бях бясна. Загубих си половин ден с него. Останах след работно време, направих огромна поръчка, за да се окаже, че клиентът няма пари. Кажете ми, това не е ли пълна свинщина? Защо такива кретени се падат на мен, а не на Грухкина, да кажем?

— Какво може да се направи в такъв случай? — наивно попита клиентът.

Едвам се сдържах да не му тегля една майна.

— Запишете си телефоните ми и когато решите, ми се обадете. Няма да анулирам поръчката Ви, за да не се налага да я подготвяме пак. Това устройва ли Ви? — успях да изрека аз.

Автоматизмът е прекрасно нещо. И аз наистина приличах на телефонен секретар, дори на самата себе си. Денят беше към края си и ако не смятаме клиента идиот, той изобщо не беше лош. Наистина, не успях да си початя с виртуалните си приятелки, но и с Шувалов не се срещнах нито веднъж. Изключих компютъра, сложих си телефона в джоба и си взех чантата. В офиса нямаше почти никого. Някъде в дебрите на северното крило страдаше разлъченият от цицорестите интернет красавици сисадмин. Всички други си бяха тръгнали. Отправих се с леки стъпки към изхода и изведнъж, минавайки покрай директорския кабинет, видях, че вратата към залата за преговори е отворена. В дълбините на шефските покои се чуваше някакво шумолене.

„По дяволите! Нима е още тук?“ — отскочих аз и за всеки случай продължих на пръсти. В този момента врата на директорския кабинет се хлопна и се чуха нечии стъпки.

Изстинах. Честно казано, Шувалов всеки път ме довеждаше до вцепенение и ми предизвикваше паралич на долните крайници. У него имаше нещо, което те кара веднага да паднеш на колене и да молиш за пощада, преди да са ти отрязали главата. У него се усещаше някаква нечовешка, извънземна сила.

— Какво да правя? — прошепнах аз и се огледах безпомощно. Буквално на две крачки от мен се чу шумът на ключове. Значи излиза. В такъв случай двамата с него ще се срещнем. Пак. На четири очи. Не! Аз категорично не бях готова да чуя отвратителното му „Приятен ден“ и затова за половин секунда се намърдах в стенния гардероб в коридора и внимателно притворих плъзгащата се врата. Само трябваше да изчакам директорът да се качи в асансьора. Какво по-просто от това? Застинах, като се стараех да не дишам. Отново се чуха стъпки и после скърцане на врата. „Затваря залата за преговори“, си отбелязах аз. Още три стъпки, пауза и звукът на потеглящия асансьор. Положението не беше толкова лошо. Най-важното е, със закъснение си помислих аз, шлиферът му (или с каквото там е облечен) да не е в нашия гардероб. Май че се размина. Сигурно изобщо няма връхна дреха. Не му трябва, когато се качва в подземния гараж на баровската си сграда в БМВ-то и после слиза на нашия закрит паркинг. Тези хора не усещат смяната на сезоните. Шувалов се мотаеше пред асансьора и шумолеше с нещо. Не бяха документи, звукът беше друг. Да му се не види, защо не си тръгне, за да мога на спокойствие и аз да отида на вилата. И изведнъж, вместо да се качи на асансьора и да се отдаде на прекрасния си мъжки живот, Шувалов спря и каза:

— Колко пъти съм ти казвал да не ми звъниш в работата?

„Какво?“ — беззвучно извиках аз. Едвам не получих инфаркт, преди да се усетя, че не говори на мен, а говори по телефона. Сигурно се обажда на някого.

— Не мога да се разсейвам. Аз нямам почивки! Какво още искаш? — продължаваше той.

Замълча, очевидно слушаше отговора. После рязко и недоволно каза:

— Той вече не е дете и трябва да отговаря за постъпките си. Какво? Мислиш, че аз съм виновен за всичко, така ли? Виж, няма да го обсъждам с теб. Ти нито веднъж в живота си не си му проверила уроците.

„О, Господи!“ — напрегнах се аз. Само това оставаше да подслушвам разговорите на шефа.

— Това не е мой проблем. Не знам какво си намислила, но ще ти се наложи да се откажеш. Докога ще продължаваш? Да не съм ти банкомат? Да беше мислила преди. Достатъчно! Казах ти, стига! — съдейки по звука, той прекрати разговора и си прибра телефона в чантата. Аз малко си отдъхнах. Отново се чу звукът на асансьора, съпроводен от някакво шумолене. След това Шувалов възкликна:

— Защо са такива мръсници? — пак някакъв непонятен звук. Аз стисках палци и си повтарях: „Тръгвай си, моля те, тръгвай си. Качвай се в асансьора и изчезвай.“ Сякаш в отговор на молитвите ми, се чу звукът от вратите, асансьорът се отвори. Аз дори притворих очи от облекчение и изведнъж… зазвъня мобилният ми телефон, за който бях забравила. Звънеше в джоба ми. Смутих се, Шувалов стоеше на две крачки, може би все пак вече беше в асансьора. Вероятно не трябваше да предприемам нищо, но тъй като бях в истерия се опитах да извадя телефона и да го изключа. Закачих с лакът вратата и съборих нечие палто. Раздаде се грохотът на падаща закачалка. И още преди телефонът ми да спре да звъни, вратата на гардероба се отвори. Господин Шувалов ме гледаше абсолютно изумено, а аз мижах и се опивах да си закача някаква подходяща за случая усмивка.