Татяна Веденска
Моят готин шеф (1)

Глава 1
Приказка с ужасен край

Мъжа ми реши да се върне при мен. Разбирате ли, той е решил. Като че ли съм го канила или съм го молила. Фучах от възмущение, докато си повтарях наум това, което ми беше казал. Каза ми го така, сякаш го беше обмислял, беше се колебал и се беше чудил как да го направи. Не е спал по цели нощи и си е блъскал главата дали да се върне, или не. И ето че ми се обади в ранни зори и обърка обичайния ми сутрешен график. По това време обикновено вече съм се успала, приготвила съм се на тъгъдък за пет минути, гримирала съм се в колата и стоя в задръстване на някой светофар.

Вместо да е станало всичко това обаче, ми се обади той, за да ми съобщи дългоочакваната новина. Той се връща. Върхът! Макар че трябва да му се признае, че избра възможно най-правилния момент. Той по принцип не е лош стратег, макар и да бърка понякога. Но не бъркат само тези, които не вършат нищо. А той вършеше и бъркаше. Само че сега не става дума за това. А за сутрешното му обаждане на мен, самотната жена, която живее в постоянно противоречие с биологичния си ритъм.

По природа аз съм „сова“. Ако можех да слушам само тялото си, щях да ставам в единайсет. Но вече много години ставам в ранни зори и затова сутрин обикновено не мога да мисля. Разбира се, мъжът ми беше запознат с тази моя черта и затова успя да ми каже всичко, което искаше, докато аз клюмах на телефона.

— Надя, много съм виновен пред теб. Но съм уверен, че трябва да бъдем заедно. Трябва да се върна при теб.

— Какво? Кой се обажда? — промърморих аз, докато се опитвах да отлепя клепачи. Трябваше да погледна номера, преди да вдигна. Във всеки друг час от денонощието, щях да му затворя веднага. Всъщност, изобщо нямаше да вдигна. А сега не бях на себе си и той веднага се възползва.

— Обажда се мъжът ти Кирил, сънливке. Събуждай се! Казах, че трябва да се съберем.

— Митрофанов, да не си полудял? Колко е часът? — възмутих се аз, докато се прозявах.

Значението на думите му тъкмо беше достигнало до адресата си — моето спящо съзнание.

— Трябва да тръгваш на работа — отбеляза бившият ми мъж. — Така че се събуждай. И си помисли какъв е смисълът да се мъчиш сама? Уверен съм, че искаш да се върна.

— Да не си се разболял? — ехидно попитах аз. — Или майка ти не те храни, както трябва? Само не ми разправяй приказки за вечната любов.

— Разбирам, че за теб всичко е страшно неочаквано, но говоря от цялото си сърце — произнесе нежно Кирил с ангелски глас.

В този момент се събудих окончателно.

— Боже, нима наистина от цялото си сърце? — плеснах аз с ръце.

— Само не се нервирай! — притесни се мъжът ми.

И имаше право, тъй като вече се бях нервирала. Чудесно начало на седмицата. Май ме заболя глава. Пълна програма. Заставих се да вдишам дълбоко и си поех дъх, като се опитвах да не се пръсна. Но както винаги, когато става дума за мъжа ми, не успях. И избухнах:

— Знаеш ли кое е неочаквано? Да се прибереш вкъщи и да завариш мъжа си да лежи с гола жена в брачното ви ложе и да се усмихва тъпо. Да! Това е върхът на неочакваното. А обаждането ти е най-обикновена глупост.

Казах каквото имах да казвам и хвърлих телефонната слушалка на леглото. След това я вдигнах с два пръста, защото имах неприятното усещане, че е пропита с отрова. И изключих телефона.

Защото, когато иска нещо, моят Кирюшка е изключително настойчив и изобщо не го мързи. Така че със сигурност щеше да се обади пак. Господи, защо не ме оставят на спокойствие? Преди година стоях в собствената си квартира и дишах като риба на сухо. Пред очите ми отново изникна сърцераздирателната картина — любимият ми мъж и русолявата касиерка от близкия супермаркет.

Тогава преживях цялата тази история ужасно тежко. Най-трудно ми беше да се науча да заспивам сама. Оказа се, че не са важни нито качественият секс, нито нежните чувства, а навикът. Бях толкова свикнала с хъркането му, че дълго не можех да заспя в непривичната тишина.

Посещенията при приятелите ми и съчувстващите им погледи бяха ужасни. Да не говорим за работата в градината без силна мъжка ръка. Да, невинното му кръшкане с касиерката ми донесе доста проблеми. Защо просто не му се бях обадила предварително? Трябваше да го предупредя, че ще си дойда на обед.

Сега си пазарувам през три квартала, което също ми създава доста неудобства. И точно когато успях да се отърся от всичко това и смятах, че няма повече да чуя нищо за Кирил, той се появява и ми съобщава, че бил решил да се върне.

— Мамо, трябва да тръгваме — петнайсетгодишната ми дъщеря Ника, момиче с чисто рационално мислене, подаде глава в стаята ми. Аз се стреснах и се огледах наоколо. Увлечена от мислите си, изобщо не бях забелязала, че времето изтича като пясък през пръстите ми.

— Колко е часът?

— Какво ти става? — разпери ръце Ника. — Почти осем е, а ти си по пижама. Пак ще закъснея за училище. Докога да лъжа, че ти се е развалила колата?

— Кажи, че сме попаднали в задръстване — казах на дъщеря си и хукнах към банята.

Обичайният ми сутрешен маратон, съкратен наполовина от тъпото позвъняване, веднага прогони от главата ми всякакви излишни мисли. Едвам успявах едновременно да си мия зъбите, да се вчесвам, да си сваля пижамата и да си сложа бельо. Разбира се, не ми остана време за кафе, а Ника стоеше облечена в антрето с чанта в ръка и монотонно нареждаше:

— Мамо, хайде да тръгваме, хайде, мамо. По-бързо…

— Идвам — задъхано казах аз, закопчах циповете на ботушите пред асансьора.

Разбира се, през пролетта на човек му се иска да обуе нещо по-леко, например обувки, но в последно време пролетта в Москва е толкова мрачна и влажна, че обувките са просто блян какъвто е например Париж.

— Така, днес имам шест часа, но ще закъснея, защото ни сложиха допълнителна репетиция в театралната студия.

Тя ме наставляваше, както обикновено.

— Добре, трябва ли да напазарувам нещо на връщане? — попитах аз.

Обикновено Ника проверяваше съдържанието на хладилника, а аз попълвах липсващите продукти. Задълженията ни бяха разпределени по този начин.

— Да, ето ти списъка — кимна Ника и добави. — И не забравяй да хапнеш нещо, ако обичаш.

— Знаеш ли, понякога ми се струва, че така не може — оплаках се аз. — Това трябваше да ти го кажа аз.

— Аха. Само не яж китайски спагети — все едно че изобщо не ме е чула, продължи дъщеря ми и затвори вратата на колата. А за изпроводяк ми извика:

— И не прекалявай с пушенето!

— Добре — обречено кимнах аз и й махнах за довиждане.

Според мен децата си се раждат с определен характер, защото, ако не беше така при моето възпитание, трябваше да се получи съвсем различно момиче. Но всъщност, аз много се радвам, че е такава, каквато е. В края на краищата и аз трябва да имам късмет в нещо.

Усмихнах се и се включих в надбягването на костенурките. До офиса ми оставаха няколко светофара. Плюс един доста сложен завой на околовръстното. Макар че живея най-близо до офиса от всичките си колеги, пристигнах на финала последна с двайсетминутно закъснение. Можеше да бъде и по-лошо. Трафикът винаги може да бъде оправдание за такова закъснение. Разбира се, трафикът е еднакъв за всички, а закъснявам най-вече аз. И какво от това? Аз съм изключително ценен работник, защото мога да режа колбаси, домати и краставици на много тънки резенчета, което ги превръща в крайно подходящо мезе. Оставих си колата в подземния паркинг (един от съществените плюсове на съвременните бизнес сгради), взех асансьора и се качих на седмия етаж, където е нашият офис.

От огледалото ме гледаше недоспала разрошена червенокоса жена с тъжни сини очи. На някои жени им отива да бъдат слаби, но аз приличам на бито коте. Добре де, нека да е на бита котка, тъй като отдавна съм излязла от възрастта на котенцата.

— Закъснявате! — нашият охранител Гришка ме дари с хищническа усмивка. — Разпишете се.

— Задръствания, свих рамене аз и драснах един подпис в книгата.

Гришка трябва по цял ден да седи и единственото му забавление е да следи за моралния облик на персонала. Помощник в тази работа му е разделеният на шест екран за видеонаблюдение. Гришка биваше щастлив, ако успее да види как нашият собственик си бърка в носа на входа на сградата.

— Къде ги намираш тия задръствания? — ококори се той.

А аз си помислих — интересно дали и Гришка води вкъщи касиерки, когато не е на работа. Може би всички охранители са еднакви. Не само по израза на лицата си. Кирил охранява солидна банка, разположена в нов търговски център.

Или поне когато се разделихме, работеше там. Може би вече охранява някой склад. Кой знае? В едно обаче съм сигурна и то е, че седи някъде с табелка на ревера и дреме, докато чака да му свърши смяната. Никога не би се захванал с нещо по-трудно. Както казваше, най-важното е да не го вали.

Аз нахлух в нашата стая, хвърлих си чантата на стола и се отправих към Альона Епифанцева, моята бойна приятелка.

— Надка, пак ли не си спала? — разтревожи се тя.

Де да беше това. Пристъпите ми на безсъница престанаха преди няколко месеца.

— Трябва да поговорим — намигнах й аз и двете крадешком се отправихме към пушалнята. Там дълго теглих тегели напред-назад, изпусках кълба дим и бях крайно изнервена.

— Какво толкова е станало? — ядосваше се Альонка.

Но не ми беше лесно да й обясня.

— Обади ми се Кирил.

— Стига бе! Ама че мръсник.

Приятелката ми се опитваше да поддържа разговора, но аз поклатих глава.

— Разбираш ли, въпросът не е в това, че ми се обади.

— А в какво тогава?

— Струва ми се, че той е абсолютно уверен, че ще го приема обратно. И дори ще му благодаря. Кой е той в края на краищата? Нима не разбира, че сам разруши всичко? Аз не мога и един чай да изпия с него. От къде на къде е решил, че има някакъв шанс да се върна при него?

— А това ли било? — попита разочарована Альона. — Какво толкова неясно има? Ти и до ден-днешен си сама. Вече цяла година. Не съм забелязала опашка от порядъчни мъже пред вратата ти.

— И какво от това? Може просто да не съм готова за нова връзка. Може да ми е добре сама — възмутих се аз.

— Добре ти е сама ли? Да не би да искаш да ми кажеш, че ако срещнеш приличен мъж, ще го прогониш с репликата: „Още не съм готова“? Я не ме разсмивай. Просто за цялата тази година единственият, който прояви интерес, беше Димка, шофьорът от отдел „Доставки“. И то по време на фирмения купон.

— Альона! — изчервих се аз.

Какво? Какво Альона?

— Знаеш, че не обичам да си спомням тая случка.

— Ами не си я спомняй!

С Епифанцева сме приятелки от пет години. При това доста приятни пет години, както си мисля.

— Всъщност… той почти не пие. Работи. Може и да не е кой знае какво…

— Сигурна ли си, че няма да го приемеш обратно? Дори и да знаеш, че ще останеш завинаги сама. На трийсет и четири си. Имаш дъщеря. Как мислиш, дали са много мъжете, на които им трябват такива проблеми?

Альона провеждаше разпит с прилагане на мъчения като истински гестаповец.

Усетих, че очите ми се пълнят със сълзи.

Точно свикнах да живея без него.

— Надя, хайде да се връщаме на работа. Просто недей да вземаш никакво решение. Нека се измъчва. Да ти подари някой и друг подарък, да те покани на театър. Цветята също няма да са излишни. Признай си, не си ли мечтаеше точно за това, когато ревеше като заклана, че си самотна. Но пък, ако не съм права, свободата също е избор.

— Наистина ли? — погледнах я неуверено аз.

Мъжете са ми създавали доста проблеми, но свободата, която върви ръка за ръка със самотата, е още по-съмнителна. За свобода е най-приятно да си мечтаеш, когато си дълго и щастливо омъжена. А реалната свобода, изразяваща сте в идеално оправено легло, в което не спи никой освен теб, далече не е върхът.

— Най-ценното качество на човека е умението му да прощава. Особено пък когато му е изгодно — авторитетно заяви Альона.

Когато става въпрос за изгода, тя е професионалист.

Красива и цинична, тя сякаш въртеше мъжете на пръстта си, откакто се е родила. А тихият й и послушен мъж търпеливо понасяше всичките й изпълнения.

Изхвърлих си фаса и се насочихме към служебните си задължения. И двете сме мениджъри по продажбите, което означава да седим в голяма зала, пълна със същите мениджъри по продажбите като нас, и да приемаме клиенти, които идват и жадуват да се сдобият с някакво оборудване. Фирмата ни търгува с компютри, копирни машини и всякаква офис техника, както със самите машини, така и с резервни части за тях. Складовете заемат две трети от сградата ни, а ние продаваме времето си срещу заплата. По осем часа на ден пишем стокови разписки, фактури и спецификации.

Общуваме с клиентите по интернет и решаваме най-различни текущи проблеми.

Толкова сме заети, че дори нямаме време да спрем и да се замислим, че всичко това е убийствено скучно. Какво толкова? Всички живеят така. Работата си е работа, а аз трябва да издържам семейство. А сега го правя сама. Макар че и преди заплатата на Кирил ни стигаше за наема и за бензин. Но пък не го валеше.

— Всички да внимават! — изведнъж се разнесе глас от офисния високоговорител.

Аз изскочих от дебрите на електронната база данни, в която от десет минути се мъчех да намеря някаква запазена стока. Стоката сякаш се беше изпарила, а клиентът седеше срещу мен и ме фиксираше с поглед, като че ли аз лично съм му отмъкнала мониторите.

— След половин час ще има извънредно съвещание на служителите от отдел „Продажби“. Присъствието е задължително. Клиентите ще бъдат обслужвани от дежурните мениджъри.

— Какво, какво? — застанах аз нащрек.

Извънредните съвещания винаги са нещо лошо. Нашата компания е голяма и никой не знае как функционира. Всеки отговаря за своята малка част, но като цяло никой не отговаря за нищо.

Самите ние невинаги разбираме кое как точно работи. Разбира се, недоволните клиенти не са малко, както и ядосаните доставчици. Складовете пък работят абсолютно самостоятелно и техният начин на работа рядко се стикова с нашите действия. Счетоводството се занимава с някакви си свои тайни машинации, заради които изискванията към документацията се променят всеки ден заедно с печатите на променящите се ООД-та.

Нашето ръководство е постоянно недоволно както от нас, така и от себе си, но независимо от това нашият Ноев ковчег плава в бурните води на бизнеса. До днешния ден. Какво ли е станало?

Двете с Альонка се спогледахме и отместихме погледи към старшия мениджър Олга Грухкина. Може тя да знае нещо. По правило тя винаги научаваше всичко преди нашия директор. На нейното лице обаче беше изписана същата паника като при останалите.

— Оплескахме я! — мрачно каза тя и бързо стана от бюрото си. Погледна ни разтревожено и се запъти по посока на тоалетните.

— Работата е сериозна — натъжи се Альонка. — Видя ли, че си заряза документите?

— Да, наистина нещата не отиват на добре — кимнах аз.

Грухкина страдаше от мания за преследване. Смяташе, че другият сходен и конкурентен отдел й краде клиентите и затова винаги заключваше всичките си документи — дори черновите и отрязъците от квитанциите. Не можеше да ги забрави без причина. Изнервена е. А ако Грухкина е изнервена, ние трябва да се паникьосаме. Разбира се, работата спря. Клиентите със страдалчески лица чакаха на дълги опашки, а мениджърите се натъпкаха в пушалнята и измисляха различни версии.

Обсъждахме какво ли не: от набег на данъчните до въвеждане на нови глоби за пушене. Вече имаше глоби за пушене и затова пушехме в строго определени часове — два пъти на ден. През останалото време пушехме тихо в тоалетните.

— Ще сложат датчици за дим — предположи някой.

— И за това да свикват съвещание? — ехидно попитаха останалите.

— Датчиците за дим могат да бъдат излъгани. Трябва да пушиш в клозетната чиния и да пускаш водата веднага.

— Да бе, а най-добре е направо да се завреш вътре.

— Ще ни правят тестове за наличие на алкохол в кръвта — тъжно каза Мишка, който пие постоянно, но е много кадърен системен администратор.

Той се бори с вируси и постоянно блокирали бази данни, но не ни пречи да сърфираме из интернет и да си чатим, заради което всички много го уважаваме. И му се подмазваме, с каквото можем. Най-често с арменски коняк.

Истината е, че всички бъркахме. Извънредните съвещания не са шега работа и не ги правят заради датчици за дим.

Едва бяхме успели да се разположим в голямата стая за преговори, предназначена за шефовете, когато нашият директор излезе от кабинета си и каза злобно:

— Райският ви живот свърши.

— За какъв живот става дума? — обидихме се ние.

— Фирмата е продадена. Край на всичко. Всички ще се отправите под строй към трудовата борса.

В гласа му звучеше едва скривано злорадство. Няма защо да се лъжем, чувствата ни бяха взаимни. Той ни глобяваше, ние го обвинявахме за всички проблеми и неудачи, а той, когато видеше собствениците, се хващаше за сърцето и пребледняваше. Хармония!

— Край ли? — изохка едно момиче от конкурентния отдел. Тя роди син от началник-склада преди година. По този начин цялата клетка на обществото работеше на едно и също място. Парите им идваха от едно място и затова трудовата борса им беше противопоказна. Между другото, работата с целия си идиотизъм беше нужна почти на всички.

— Не знам. Това вече не е мой проблем. Ако зависеше от мен, щях всички да ви изпратя да копаете канавки. Некадърници! — плюеше отрова той.

— Ох, страхувам се, че на трудовата борса ще отиде точно той — ми прошепна Альонка.

Аз се изкисках, но се сепнах, като срещнах погледа на почервенялата от злоба Грухкина.

— В общи линии ми наредиха да ви кажа, че от утре ще имате ново ръководство. То ще решава какво да ви прави — уморено завърши директорът.

Альонка ме погледна с победен вид.

— Нали ти казах? Изгонили са го. Ако можеше и Грухкина…

— Няма за какво да се радвате! — развика се той. — Не си мислете, че ще ви позволят да си получавате даром заплатите! Между другото, новият ви директор миналата година е бил мениджър по кризите в акционерно дружество „Лан сервиз“. И първото, което е направил, е било да уволни половината персонал. Така че се подгответе.

— Ние сме винаги готови — чу се някъде от задните редове. Нямаше сила, която да развали празника на хората. Нашият директор оставаше без работа. Какво по-хубаво от това? Дори и да пострадат невинни хора, все пак злото е наказано. Възмездието настигна, когото трябва. След края на заседанието хората се лутаха из офиса като стадо, загубило партньора си. Някои вече бяха отскочили до магазина, а на други още им се налагаше да общуват с клиенти, но така или иначе мислите на всички бяха далече.

Вълната на уволненията се беше оформила и като истинско цунами наближаваше през океана, заплашвайки да се стовари върху главите ни в следващите няколко часа.

— Мен ще ме оставят! Аз се справям страхотно — провеждаше автомедитация Грухкина, подреждайки документите върху бюрото си.

— Това е нещо, което подлежи на доказване — ехидно отбеляза Альона.

Макар че Грухкина най-вероятно ще я оставят, независимо че е досадила невероятно на всички с перфекционизма си. Грухкина Великолепна. Без нито една забележка за цялата си предана служба. Какъв кошмар!

— Вярно е, вярно е — промърмори тя и се вторачи в компютъра, търсейки какво може да предложи на новото началство.

Не се съмнявам, че й се намират няколко перфектни отчета. Виж, моето положение беше пълна трагедия. Дузина дребни клиенти с мизерни приходи и няколко едри риби, които купуваха на кредит и си плащаха със страшна мъка. И разбира се, купища документи, толкова важни и толкова запуснати.

— Трябва да си сложа парола на файловете — възкликна изведнъж Грухкина, чукайки яростно по клавиатурата.

— Защо? — учудихме се ние.

— Знам ги аз тия — тя кимна по посока на съседния отдел. — Спят и сънуват как да ми откраднат файловете.

— Мания за преследване — въздъхна Альонка. — На кого са му притрябвали твоите файлове? Те няма нищо да разберат.

— Промишлен шпионаж. Не си ли чувала за такова понятие? — намръщи се Олга. — Правете каквото искате, но аз ще си сложа парола. Помогни си сам, за да ти помогне и Господ.

— Ще видим — промърмори Альонка.

Ние си намигнахме и отидохме да пушим. Трябваше да обсъдим план за действие. В края на краищата нищо няма да се промени от това, че ще изпушим по една цигара. Утре може да ни се наложи да ги откажем напълно. А също така и да спрем да пием и да ядем. Идея си нямам как ще се оправям, ако си загубя работата.

— Никое зло не идва само, нали виждаш — казах аз, като махнах с ръка по посока на въображаемата беда. — Достатъчно беше да ми се обади Кирил и ето ме на ръба на уволнението. Мъжете винаги са ми носили само нещастие.

— Мен със сигурност няма да ме уволнят — увери ме Альонка, притискайки ръце към гърдите си.

Какво има да се говори, тя е последната, за която има опасност да бъде уволнена. Освен ако новият директор не е жена.

— Само да не ми се провали отпуската.

— Как мислиш, какъв ли е той? — попитах аз.

— Кой?

— Ами новият шеф.

— Виж какво, аз не съм телепат. Утре ще разберем всичко.

А ти се опитай да не закъсняваш! — ме посъветва Альонка.

Аз кимнах и си помислих, че ще е добре да включа алармите и на телефона, и на телевизора. За да съм сигурна, че ще се събудя. След това се сетих, че днес ще трябва да си легна рано, за да не се успя. И накрая си спомних, че утре Ника има спектакъл, за който днес репетира и следователно ще трябва да помоля да ме пуснат по-рано, за да не пропусна началото. Само че не беше ясно кого да моля. Както и да е, утрото е по-мъдро от вечерта, така че ще решавам проблемите по реда на възникването им. Въздъхнах и изключих компютъра. И без това не мога да подготвя всички отчети.