Татяна Веденска
Моят готин шеф (3)

Глава 3
Момиче за бой

Аз не съм голям майстор по явките и паролите, както и в замитането на следи. Изобщо не умея да лъжа, ако се опитам, веднага пребледнявам и се изчервявам (двете поред) и си казвам всички ужасни тайни. Мога да се поставя в изключително нелепа ситуация, ако реша да излъжа. Случвало ми се е многократно. Затова се старая винаги да бъда честна като тест за бременност, макар че това не ми пречи да попадам в идиотски ситуации.

Можете да ми вярвате, защото ви го казва жена, която е съумяла да хване мъжа си в леглото с касиерката от супермаркета. Ако се замисля, през всичките пет години на брака си чувствах, че съм омъжена за човек, който е в състояние да сваля касиерки, при това без за секунда да се замисли, че това може и да не е приятно на жена му.

Мъж, който изпитва неземно блаженство, ако успее тайно да изяде гратис блокче шоколад в „Ошан“^[1], такъв мъж е способен на всичко.

През петте години на брака ни аз старателно си затварях очите за недостатъците му, защото много исках да обичам някого. Бих предпочела да обичам човек, който ми е изневерил след мъчителни терзания и заради силна любов, с която не е могъл да се справи. Но живеех с мъж, който ми изневери, защото апартаментът беше свободен, а касиерката — симпатична и без претенции. Точно така ми обясни постъпката си Кирил, докато се бях изтъпанила по средата на спалнята ни.

— Разбери, опитвам се да спася брака ни.

— Обуй си панталона — мръщех се аз.

— Тя не означава нищо за мен. Погледни я, не виждаш ли, че не е нищо особено — ръкомахаше той.

Против волята си преместих поглед върху касиерката. Да, наистина не беше нищо особено. Дори в този отвратителен момент тя дъвчеше дъвка и ме поглеждаше с леко превъзходство.

— Точно в това е проблемът, че не е нищо особено! — изкрещях аз, преди да запратя в Кирил чашата, която стоеше на масата до кутия шоколадови бонбони. Почерпка за касиерката.

— Ти си психарка, а аз съм нормален мъж. Трябваше просто да се обадиш, че ще се прибереш по-рано! — крещеше мъжът ми, докато се пазеше от мен. Аз се опитвах да му оскубя косите. Обикновено съм кротка, любезна и добра. Макар че съм червенокоса. Но в онзи ден страшно се вбесих. Най-вече на себе си. Затова че не се обадих да го предупредя. И затова че не исках да забележа, че живея с човек, който мисли само за себе си. Направо налитах на бой. Въобще тогава го прекалихме. Аз фраснах Кирил с бутилката от червено вино по главата, той ми насини окото, а касиерката избяга на стълбите само по бельо. Оттогава, както вече казах, пазарувам в друг магазин, макар че този още си е до нашия блок. Кирил живее при майка си. Понякога срещам касиерката, когато минавам покрай нашата автобусна спирка. Когато я видя, се радвам, че прозорците на колата ми са тонирани, макар и това да ми създава постоянни проблеми с КАТ. Непрекъснато ме спират, надявайки се, че съм лице от кавказка националност без московска регистрация.

Комфортният ни и удобен за всички петгодишен брак отиде на кино. Затова пък сега съм свободна, самотна и сама съм си господар. И няма нужда да предупреждавам, когато се прибирам вкъщи по-рано.

— Надя, не чуваш ли, телефонът ти се спуква да звъни — сръга ме Альонка.

Аз се отърсих от спомените и се огледах. На бюрото ми служебният телефон звънеше като луд.

Стига бе, уж се замислих само, че трябва да си паркирам колата на друго място, за да не се натъкна случайно на Станислав Сергеевич Шувалов в подземния паркинг. Защо пак се бях сетила за бившия си?

— Ало? Ника? Защо ми звъниш на служебния телефон? — разсеяно попитах аз, като чух познатия глас.

— Къде ти е мобилният телефон? — отговори с въпрос на въпроса дъщеря ми. Точно мислех да й кажа, че това е невъзпитано и се сетих, че си забравих мобилния в колата.

— Където трябва да бъде, в чантата ми. Само че е изключен, защото работя. РАБОТЯ, ако не си чула. Печеля пари.

— Ясно, забравила си го в колата — засмя се Ника.

— Детенце, тази сутрин страшно бързах. Тук е страшна лудница, направо се побърквам. Имаме нов началник. Всички треперят — започнах да се оправдавам аз. Какво казах за лъжите? Когато излъжа, ме хващат веднага.

— Нали помниш, че спектакълът ми е днес? Ало! — напомни ми за себе си Ника.

— Ах, Никочка, разбира се, че помня — заувъртах го аз. Господи, как можах да забравя?!

И защо новият началник трябваше да се появи точно в деня, когато дъщеря ми има премиера.

— Значи ще дойдеш? — попита ме тя.

— Разбира се, нали съм ти обещала.

— За това става въпрос. Ще те чакам в пет пред училище — с менторски тон заяви дъщеря ми.

Аз затворих телефона, погледнах си часовника и ужасено си покрих устата с ръка. Беше почти три. Обикновено работим до пет и половина, макар че работният ни ден е до шест. Днес обаче трябваше да остана до края на работното време.

Бяха минали само няколко часа от управлението на Шувалов и вече имаше ранени и убити. Убитите бяха двама. Шувалов успя с един удар да удари десетката и уволни едновременно и началник-склада, и неговия заместник. Всички, които до момента се бяха разхождали из офиса наперено, сега се бяха втренчили в мониторите и се молеха. Работата е там, че началник-склада и заместникът му се смятаха за непотопяеми като „Титаник“, но потънаха бързо и безвъзвратно. Макар че до момента бяха преживели няколко проверки от страна на собствениците.

Те като Щирлиц си правеха каквото искат, но никой не успяваше да ги хване в крачка.

Не помагаха купищата (даже тоновете) оплаквания от ядосани клиенти, нито дори системата за видеонаблюдение в складовите помещения и баркодовете върху товарителниците. Клиентите висяха на опашка за доставките си с часове. Изчезваше оборудване или по неведоми пътища се трансформираше от един модел в друг. Инвентаризациите блокираха, още докато ги назначаваха. И изведнъж новият началник с един точен изстрел в главата порази и двамата. Просто ги уволни без никакви обяснения. Извика ги в кабинета си и без да затваря вратата, за да се чува (и вижда) от секретарката Лизочка, каза високо:

— Господа, от утре няма да работите тук. Можете да започвате ревизията. Ще подпишете ревизионния акт с новия началник-склад и ще си получите възнагражденията.

— Ами полагащото ни се по закон двуседмично предизвестие — измънкаха те.

— Ще ви бъде платено. Приятен ден.

И както ни разказа Лизочка, Шувалов се усмихнал на вече бившия началник-склад с фирмената си добродушна усмивка. След това Станислав Сергеевич започна да вика един по един мениджърите, а в офиса настана напрегната работна тишина, нарушавана само от чукането по клавиатурите. Альонка напрегнато си мислеше как все пак да замине за Турция. Олга Грухкина се обаждаше на всичките си клиенти. Тя им благодареше бурно за сътрудничеството и им обещаваше да ги държи в течение за всичките ни промоции срещу малка услуга… По този подмазвачески начин успя да се сдобие с четири писмени препоръки, които, разбира се, щеше да помъкне при срещата си с Гестапо — в директорския кабинет при Шувалов. Аз се мъчех да съживя отчетността и витаех в облаците и в спомените за неудачния си брак.

— Ама че е кучка тая Грухкина — завистливо се намръщи Альонка. — Винаги се урежда. А аз как да изляза в отпуска? Нима пътуването ми ще изгори. Такава страхотна почивка.

— Альона, трябва да се измъкна по-рано — успях да вмъкна аз.

— Не, дори не си го помисляй! Да не си полудяла?! По-добре направо си подай оставката.

— Наистина, трябва на всяка цена да си тръгна. Ника има днес премиера. Не мога да не отида.

— Така ли? — повдигна вежди тя. — Тогава отиди и помоли НЕГО да те пусне. Така всички ще видим какво ще те направи.

— Може и да ме пусне — свих рамене аз.

В края на краищата и той има сърце. Детето ми няма всеки ден премиера в театралната студия. Всъщност изобщо не исках да ходя да го моля. Представете си, че не знае, че хората имат деца. Не, ако се съди по вида му, той със сигурност знае поне как се правят. Но това едва ли ще ми помогне, още повече че всички, които вече бяха посетили стаята за мъчения, излизаха замислени и вглъбени в себе си.

— Епифанцева, отидете при директора — съобщи по високоговорителя Лизочка.

— Надка, мамка му, мой ред е! — от напрежение Альона си прехапа красиво начервените устни.

— Ти няма да имаш проблем — уверих я аз. — Само не се тревожи и се дръж естествено. Ти си ценен служител.

— Нима? — тя размаха юмруци, за да се ободри, след това си ощипа бузите и се скри в коридора.

— Ще ти стискам палци — обещах й аз. И се опитах да се съсредоточа върху работата си, но очите ми непрекъснато се плъзгаха към часовника. Времето минаваше. Ако не отида на премиерата й, на Ника ще й стане ужасно мъчно. Тя, разбира се, ще започне да ме успокоява. Ще ми каже, че изобщо не е било важно, но не можех, беше изключено да постъпя с нея по този начин.

Альона не остана дълго в компанията на новия началник. Лицето й — за разлика от останалите, не беше замислено. Напротив, очите й мятаха мълнии, дишаше тежко и беше изпълнена с енергия.

— Той е абсолютно безчувствено говедо! — просъска тя през зъби и изтръска невидима прашинка от ръкава си. Лицето й беше зачервено. На него имаше значително повече червенина от необходимото.

— Какво стана? — откъснах се от мислите си аз.

— Каквото е станало, е станало! — Альона си взе цигарите и тръгна към тоалетните. Аз заситних след нея.

— Какво? Да не би да те уволни? — ахнах аз.

Альона седна на края на тоалетната чиния и запали. Първо вдиша дима и след това ме погледна:

— Ако искаш да отидеш на спектакъла на Ника, има само един начин — да избягаш. Тая гадина няма да те пусне никъде.

— Така ли? — окончателно се вкиснах аз.

— Аха. Занесох му всички отчети. Показателите ми са много добри. Усмихвах му се най-любезно, а той ми заяви:

— Вече сте си ползвали полагаемия отпуск. Имате право на нов едва след три месеца.

— Мамка му — съчувствено кимнах аз. — Не те пусна, така ли? А ти ми каза, че вече сте платили.

— Обясних му всичко. Дори му казах, че предишният шеф ми се е заклел, че няма да има проблем. Най-накрая му казах, че ще си взема една седмица неплатен отпуск, която може да извади от полагащия ми се платен. Как ти се струва?

— А той? — поинтересувах се аз.

— Той ми каза, че ако се вълнувам за мястото си, няма да се усмихвам на него, а на клиентите. Представяш ли си? А ако само знаеш как ехидно ме погледна! Това не е мъж!

— Да, след като ти не му въздействаш, значи е от желязо — съгласих се аз. Альонка въздействаше винаги и на всички. Мъжът й много се дразнеше от това.

— Казвам ти, той е гей! Така че не си и помисляй! Никъде няма да те пусне. „Та това е цял час от работното Ви време. Вървете да си изпълнявате задълженията“ — тя изимитира презрителния и вежливо студен глас на новия шеф.

— Това е положението! — Альона си хвърли фаса в тоалетната чиния и излезе.

Аз останах в кабинката. Трябваше да обмисля така създалото се положение. Часовникът показваше почти четири. До времето, в което трябваше да се вземе решение, оставаха петдесет минути. Ако не ме извикат в тези петдесет минути, ще стане кошмар. Ще се наложи да избягам на свой риск. Ника постъпи в театралната студия преди повече от година. Преди това ходеше на карате, където прекара около месец, преди да я ритнат в корема. Преди каратето беше арт кръжок и половин година цялата къща беше омазана с бои. Преди това пък ходеше на бални танци, на уроци по английски и пееше в училищния хор. Ника винаги е била активно момиче. Но непостоянно. И изведнъж сякаш си загуби ума по театралната студия. Вече цяла година не мисли за нищо друго. Само за безкрайните репетиции, занятията по режисура и упражненията по актьорско майсторство. Имат много добър режисьор, който по съвместителство е и учител по музика.

— Най-свестният възможен човек! — така го охарактеризира Ника. Спектакълът е плод на шестмесечен труд, постановка по романа на Рей Бредбъри „451 градуса по Фаренхайт“. А Ника, моята красавица, моята гордост, играе една от главните роли — любителка на книги, изгорена жива в собствения си дом. Пее трогателно и доста пронизително, като в същото време около нея обикалят статисти в червени роби с ресни, които изобразяват огън. След това Ника сърцераздирателно пада на земята и оттам — с отметната глава, я вдигат в небето (тоест към тавана) с някакви вериги. Как мога да пропусна такова нещо? Няма начин!

— Альонка, реших! Ще избягам! — твърдо заявих аз.

— Я виж, май спря да вика хората. Тихо е. Дали да не попитаме Лиза? — предложи Альонка.

— Не, кракът ми няма да стъпи дори по посока на дирекцията — поклатих глава аз. — Да става каквото ще! Ще избягам през задния вход!

— Късмет — кимна ми Епифанцева и изтри една сълза. Много добре я разбирам. Как ще реагирате, ако мислено вече лежите на турския плаж под галещите лъчи на слънцето и някакъв мазен глупак ви заяви, че ще трябва да останете под московския дъжд. И че единственото слънце, което ще видите, е в близкия солариум. Полека-лека започнах да си събирам съкровищата — химикалки, козметична чантичка, пакет цигари — в чантата. Много тихо, като се стараех да не дишам, се промъкнах покрай дирекцията, завих към асансьора и чак там се осмелих да издишам. Да, изобщо не ми се мислеше какви последствия може да има постъпката ми. Може пък да няма никакви? Колко хубаво би било, ако нашият скъп нов началник се е изморил и е решил днес да не мъчи никого повече. Защо не си отиде вкъщи да почете вестник. Или пък да заведе любовницата си на ресторант. Защо трябва да разпитва нещастните мениджъри, чиято единствена вина е, че тази (или някаква подобна) работа им трябва, просто за да преживяват.

— Как е фамилното Ви име? — се раздаде глас зад гърба ми изведнъж.

От изненада подскочих и рязко се обърнах. Прекалено рязко, защото избих с лакът от ръцете на Станислав Сергеевич (Господи, защо?!) някакви документи.

— Аз, аз, аз… — запелтечих аз, тъй като внезапно загубих дар слово.

Шувалов ме гледаше съсредоточено, сякаш искаше да си припомни нещо. Пред очите ми премина сутрешната сцена и същото това, между другото, много красиво лице, само че зад волана на черното БМВ.

— Да, Вие. Ще отговорите ли или не? — студено се усмихна той.

Не бях и помисляла, че нечия усмивка може да бъде толкова заплашителна.

— Митрофанова Н.В.

— Ясно — подсмихна се Шувалов. — Митрофанова Н.В., елате при мен.

— Сега ли? — намръщих се аз.

— Не Ви ли устройва времето? — поинтересува се той, като се вгледа внимателно в лицето ми.

— Не, не, всичко е наред. Идвам, разбира се.

Обърнах се и тръгнах, като се стараех да не вървя много близо до него. Наложи се да се преструвам, че гледам окачените по стените картини и постери.

— Закъде се бяхте запътили? Към паркинга ли? — поинтересува се той.

В главата ми се въртеше една-единствена мисъл: „Позна ме, не ме позна. Позна ме, не ме позна.“ Ех, да имах маргаритка да си погледам на листата й.

— Трябваше да оставя нещо в колата — по навик се оправдах аз и веднага съжалих. Трябваше да кажа, че нямам кола. За да не може да заподозре нищо. Глупачка!

— Ясно — той внимателно огледа готовия ми за старт вид. Чанта, шлифер и чадър — подходящи аксесоари да отидеш до закрития паркинг, за да си оставиш нещо в колата.

Влязохме в кабинета му, аз си свалих шлифера и скрих чадъра зад гърба си, за да не се набива на очи.

Положението беше трагично, тъй като по устните на Шувалов блуждаеше саркастична усмивка. Изобщо нашият нов шеф имаше цял арсенал от различни усмивки, но нито една от тях не беше весела. Всичко беше като във филм на ужасите, където симпатичният мъж се оказва сериен убиец и с ласкава усмивка се приближава към теб с лопата, готова за удар.

— Значи, Вие сте Митрофанова Н.В. И как се разшифрова това Н.В.?

— Надежда Владимировна — жално изписках аз.

— Надежда Владимировна, кажете ми, имате ли намерение да работите в нашата компания? — Шувалов седна зад голямото си бюро и започна да търси в купчината папки моето досие.

— Да, разбира се — кимнах аз. — Разбира се.

— Какво се разбира?

— Какво? — мислите ми се объркаха.

— Значи имате намерение? — забави оборотите Шувалов.

— Аха.

— Имате много закъснения. Това е много лошо. Недопустимо е! — повиши тон той.

Аз мълчах и си мислех, че вече е крайно време да си тръгна. След това промърморих:

— Няма да се повтори.

— Знаете ли колко пъти днес чух тези думи? — попита Шувалов.

Аз не му отговорих, защото с право си помислих, че въпросът е реторичен.

— Много. А преди това много пъти съм ги чувал и в други фирми. А знаете ли колко пъти хората наистина са си вземали бележка и са спирали да закъсняват? — той направи пауза. — Нито веднъж. И затова опитът ми подсказва, че ще продължите да закъснявате.

— В никакъв случай! — не се съгласих аз.

— Какво имате предвид? Искате да кажете, че бъркам, така ли?

— Не, моля Ви — дадох заден ход аз. Нишката на разговора ми се изплъзваше като змия в тревата. Ника сигурно вече ми звъни на мобилния.

— Добре, да прекратим този безсмислен разговор. Ще направим така. Няма да Ви уволнявам веднага, ще ви сложа на двуседмичен изпитателен срок. Ако за този срок успеете да бъдете безупречна, ще Ви оставя на работа. Ако ли не…

— Ще ме уволните — завърших изречението му вместо него. Започвах да се вълнувам все повече и повече.

— Бързате ли занякъде? — намръщи се той.

— Не. Моля ви! — го уверих аз с преувеличена убедителност.

Той сви рамене и кимна с известно съмнение.

— А сега нека да прегледаме отчетите Ви. Струва ми се, че не ги подготвяте с достатъчно внимание. Целта на отчетите не е шефът да ви остави на мира, а да можете във всеки един момент да направите анализ на поведението и на покупателната активност на своите клиенти. Трябва да прилагате образно мислене.

— Да, да, разбира се — в гласа ми против волята ми се усещаше нетърпение.

— Определено бързате занякъде. Митрофанова Н.В., Вас определено не Ви интересуват моите забележки. Добре, няма да Ви задържам — той рязко премести досието ми настрана и ме погледна злобно в очите. — Свободна сте.

— На всяка цена ще анализирам всичко — паникьосах се аз.

— Много ми харесва да работя в компанията и ще направя всичко възможно да остана тук. Моля Ви!

— За какво ме молите? — намръщи се той.

— Не ме уволнявайте! — помолих го аз и се опитах да се усмихна угоднически. Може пък това да го умилостиви. Дори не си мечтаех да му се харесам. След като не му е харесала Альонка, за какво говорим…

— Приятен ден — ме отряза Шувалов и се извърна.

Дървеняк! Край, ще ме уволни! Измъкнах се от кабинета му и хукнах към асансьора. От очите ми рукнаха сълзи, но в момента не можех да мисля за това.

Обадих се на Ника от колата и й казах, че закъснявам. Часовникът ми показваше пет и половина. Пикът на задръстванията. Добре че работя близо до вкъщи. Понякога губя по четиридесет минути само за да пресека околовръстното. Какво щях да правя, ако работех някъде другаде? Скоро и това щеше да се случи. Ще пътуваш до работата си по три часа. Дъщеря ти ще бъде захвърлена на произвола на съдбата, а майка ти ще ти отрови живота. Животът ти ще стане сив и безнадежден. Стиснах устни обидено и си помислих колко е несправедливо всичко. Защо премиерата, която беше чакала половин година, не можа да почака още един ден.

Стигнах до училището след шест и бях възнаградена с обиден поглед от Ника.

— На теб не може да се разчита.

— Само ако знаеш какво ми струва да бъда тук — оправдавах се аз.

— Винаги така казваш — Ника не искаше да ме погледне. Какво й пука на нея. Тя е още дете. Моите проблеми не я интересуват.

— Господи, научи ме да се мултиплицирам — сърцераздирателно възкликнах аз.

— И това няма да ти помогне — увери ме дъщеря ми. — И много те моля, не си забравяй повече телефона.

— Добре, няма — кимнах аз.

— Защото ми надуха главата заради тебе.

— Кой? — изненадах се аз.

— Койчо от Койнаре. Твоят Кирил, кой — разтвори ръце Ника. — Помоли ме да ти предам да не се правиш на глупачка.

— Денят днес е такъв — изморено въздъхнах аз.