Татяна Веденска
Моят готин шеф (12)

Глава 6
Доброто възпитание е недостатък. Медицински факт

Понякога става така, че целият свят изведнъж се разпада на две половини. Целият ти живот, всичко, с което живееш, за което мислиш, мечтаеш, а също и това, за което се страхуваш да мечтаеш — всичко това за секунда остава в миналото и се отделя от теб от огромна пропаст, която не може да прескочи никой кон. А настоящето, което се събира на върха на иглата на съзнанието ти, изведнъж запълва всичко наоколо. Целият ти обичаен живот изведнъж пропада в небитието само защото се е появил някой и когато си заедно с него, всичко се променя и губи първоначалния си смисъл. За първи път в живота си седях в кола заедно с мъж, от когото трябваше да изпитвам смъртен страх, но неясно защо изобщо не се страхувах. Наблюдавах го. Как върти черния кожен волан, без да бърза, как сменя градусите на климатика, заслушва се в радиото. От колонките се лееше сънливият глас на някакъв коментатор:

„Трудно е да се предскажат особеностите на стандартния път за развитие на икономиката в условията на енергиен колапс. В този случай възможностите имат вариативен характер.“

„Господи, що за безсмислици!“ — ми се искаше да възкликна. Такива радиостанции има много, но нито една от тях не живее в моя приемник. Но Шувалов слушаше с интерес и затова си замълчах, опитвайки се да не обръщам внимание на думите, чиито смисъл не разбирах.

— Духа ли ви? — неочаквано наруши мълчанието той.

— Не, не, добре ми е — уверих го аз, макар че всъщност ми духаше.

Климатикът в колата беше много силен, а Шувалов беше с топъл пуловер. Същият тъмносин, който толкова много ми беше харесал в офиса. Много му отиваше на сините очи. Но нещата не се свеждаха само до това, че Шувалов е красив. Това можех да го преживея. Светът е пълен с красиви мъже. Но беше толкова непонятен. За трийсет и четирите години на живота си не бях срещала такъв човек.

— Сигурна ли сте? Тогава защо сте се свили така?

— Не ми е много удобно — признах си аз. — Къде отиваме? У нас ли?

— Не съм сигурен, че е добре да се показвате пред Ника в такова състояние. Ще реши, че аз съм Ви напил и съм ви докарал до истерия — усмихна се той.

— Не съм в истерия! — възмутих се аз.

— Може и така да е, но не изглеждате добре.

— Нагласете климатика на по-висока температура — изръмжах аз и се извърнах към прозореца.

— Алилуя! Най-накрая събрахте кураж да поискате нещо, от което имате нужда. Забелязва се прогрес — широко се усмихна Шувалов и ме погледна ехидно.

— Радвам се, че Ви е толкова весело. Обаждайте ми се, когато Ви е тъжно — нашите клоуни винаги са готови да се подхлъзнат на бананова кора. За Ваше удоволствие!

— На всяка цена ще се възползвам от предложението Ви — по някаква причина сериозно ми кимна той.

— Само не ми казвайте, че Ви става тъжно! — изсумтях аз.

Шувалов ме погледна някак странно и рязко спря.

— Пристигнахме. Моля! — Той заобиколи колата и доста рязко ми отвори вратата.

— Къде сме — с недоумение се огледах аз. Бяхме спрели в някакъв ограден двор около висока сграда. Нито оградата, нито сградата ми говореха нещо. Само приглушените шумове подсказваха, че се намирахме в близост до оживена улица.

— Каня Ви на гости у дома.

— Това Вашият дом ли е? — изплаших се аз. — Нима се сбъдваха най-лошите прогнози на Альона? И то по толкова нелеп начин — в съботната нощ на бутилка водка.

— Да, не цялата сграда, естествено — отвърна Шувалов и отвори вратата на входа.

Аз стоях нерешително.

— Идвате ли?

— Аз ли?

— Виждате ли някого другиго?

Влязохме в красив и чист вход.

— Защо мълчите? Нещо не е наред ли? — разтревожи се Станислав Сергеевич, като ме гледаше.

Аз бях изпаднала в ступор.

— Просто мястото е странно — шепнейки, поясних аз. — Да не би да са раздавали жилищата от министерството на културата.

— Защо? — засмя се Шувалов.

Аз изразително посочих стените с очи.

— Стените Ви са чисти, не са изрисувани. Сигурно не можете да рисувате. Но и надписи няма. А у нас всички могат да пишат.

— А, това ли имахте предвид? Имаме видеонаблюдение и затова не рисуват. После трябва да плащат глоби.

— Чисто е като във фоайето на Болшой театър. Никога не съм мислила, че в нашите измерения съществуват такива входове. Само в някой паралелен свят.

— Аха. А пък аз си мислех, че ще кажете нещо подобно. Главата Ви наистина работи доста интересно.

— Какво не Ви устройва? — възмутих се аз. Но Шувалов вдигна ръце помирително.

— Всичко ме устройва. Не разбирам всичко, но като цяло случаят е много интересен. Е, ето го и домът ми. Заповядайте! Влезте! — той отвори масивната метална врата и ме въведе в просторно ярко осветено антре. Веднага се засрамих и ми стана неудобно. В неговото антре нямаше закачалки, накачулени с якета за всички сезони, нито разхвърляни обувки. Нямаше прахоляк и пясък, които обикновено остават след обувките, с които сте били навън. Идеално чист светъл под, закачалка, на която висеше самотен шлифер, огледало (невероятно) без следи от пръсти и мазни петна, идеално чисто. Вкъщи огледалото изглежда така само в чистия четвъртък, когато с Ника лъскаме къщата. Ежегоден празник. Един път годишно.

— Колко е красиво у вас?

— Така ли мислите? — Шувалов ме погледна със съмнение. — Харесва ли Ви?

— Много. Направо като на парад е. Липсват само черна волга и някой маршал. Щяха да се съберат в антрето.

— Винаги се шегувате. Влезте. Чай или кафе? Или нещо по-силно? Макар че не, няма да Ви дам алкохол. Мисля, че за днес Ви стига.

Шувалов си мърмореше под носа, като че ли проблемът с моя алкохолизъм му беше известен отдавна. Влязох в кухнята и се огледах. Честно казано кухнята му беше много странна. Макар че не, на външен вид всичко изглеждаше нормално. Естественото продължение на идеалното антре беше идеалната кухня. Човек можеше да изпадне в пълен възторг, като я види. Ако е медик например. Да, ако е хирург. Тогава със сигурност веднага би се почувствал като у дома си.

Бели кухненски мебели, абсолютно гладки, полирани до блясък, които дори нямаха дръжки. Модата сега е такава. Някакъв космически модернизъм. Нищо в кухнята не трябва да събужда апетита ни. Тук можеш перфектно да слабееш.

— Имам само черен чай. Искате ли? Спомням си, че у Вас имате триста и петдесет вида. Но мога да Ви го направя със захар или без захар. Освен това ми се струва, че имам и лимон — забавно се суетеше Шувалов.

— С лимон и захар. Точно това е, от което имам нужда — поощрих го аз. По някаква причина изведнъж ми се стори, че и той самият е много уплашен. Интересно от какво?

Наля вода направо от апарат за минерална вода, имаме такива в офиса, но никога не съм и помисляла, че мога да си взема подобен за вкъщи. В нашата кухня пребивава сребрист чайник със свирка, който пищи като луд, докато успее да повика мен или Ника. В кухнята на Шувалов изобщо нямаше чайник. Тук човек трябваше доста да се поизмъчи, докато намери печката. Да, всичко е направено така, че да не се готви. Може и да е правилно, но аз не се чувствах добре. Чувствах се като в някоя суперскъпа, но студена и плашеща клиника.

— Митрофанова, Вие не знаете ли, че пиенето е вредно за здравето? Нарушава се обмяната на веществата. Получава се интоксикация…

— Няма нужда да продължавате, в течение съм. Майка ми много старателно ме учеше кое е добро и кое не. Така че имам теоретична основа. Но не съм съгласна с Вас. И с двама ви. От време на време може да си пийнеш с добър приятел, дори е полезно. Това е положението.

— Ето Ви чая. Пийте — строго каза той, като сложи чашата пред мен.

Тя също беше с идеална форма и без отличителни знаци — като част от някакъв кошмарен замисъл. И абсолютно бяла. Късче лед, в което бяха сипали горещ чай. Чак настръхнах.

— Благодаря, а Вие?

— Нощем не пия и не ям. Това също е вредно, между другото — заяви Шувалов и седна срещу мен.

Аз си сръбвах от чая, а Станислав Сергеевич ме пронизваше с поглед и мълчеше.

Аз се размърдах на стола и се стараех да не мисля, че косата ми стърчи, а на пуловера има петно от Машината сельодка със заливка. Не бях планирала свалки. Стоп, интересно къде е жената на Шувалов? И отрочето му. Да не би да спят в съседната стая, докато аз се наливам тук с чай.

— Съпругата Ви няма ли да възрази, че си седим тук така? Не е много удобно.

— Няма нищо. Няма да възрази.

— Сигурен ли сте? — за всеки случай попитах аз.

— Напълно. Откакто се разведохме, единственото, срещу което възразява, е забавянето на издръжката. Във всичко останало е въплъщение на лоялността — ехидно се засмя Шувалов. Усмивката му беше от онези, които се поднасят охладени след.

— А, така ли? — почувствах неочакван прилив на сили. Господи, нима е истина?! Нима, нима?! Майчице мила, не е женен! Не може да бъде!

— Какво Ви е? Смущава ли Ви нещо?

— Вече не! — широко се усмихнах аз и незабележимо поизправих гръб. Няма защо да се свивам и да се прегърбвам в компанията на неженен мъж. Господи, кой да си го помисли? Тоест, тя не е тук. Ние сме сами. Тази мисъл моментално ме прегърби пак и ме накара силно да се изчервя.

— Така, а сега ми кажете какво в новата Ви длъжност не Ви харесва? — неочаквано смени плочата Шувалов.

— Ами, не разбирам, защо го направихте?

— А защо сте толкова уверена, че съм бил аз? — с право уточни той.

Аз свих рамене.

— А кой друг? Вие сте нашият Général^[1]. Без Вас на никого нямаше да му дойде на ума да ми обърне внимание — поясних аз.

— Ще ми бъде интересно да разбера защо — Шувалов се настани по-удобно (доколкото това беше възможно) върху напълно гладкия си бял стол и сложи крак върху крак.

Аз се усмихнах, придърпах за себе си втори стол от колекцията „Работно място на патологоанатома“ и си качих на него краката. Това веднага ме направи по-самоуверена.

— Знаете ли откога работя в тази фирма? От осем години.

— Не може да бъде! — престорено се учуди той. Разбира се, нали беше чел досиетата ни.

— И за цялото това време никой — нито един директор, нито бившият ни кадровик, нито какъвто и да е друг ръководител, не запомни дори как се казвам. Аз съм никой. Не съм нищо особено. Такива като мен са милиони. Най-обикновен мениджър от средния ешелон. Нима такива ги повишават?

— Ами ако изведнъж… — предположи Шувалов. — Ако изведнъж нашият кадровик неочаквано е решил, че сте подходяща за тази работа?

— От къде на къде? Аз самата не смятам, че съм подходяща. Аз не ставам за ръководител. Аз дори кола не карам като хората — изтърсих аз и веднага съжалих.

Погледнах крадешком към Шувалов, но мъжкото му лице изразяваше безгрижие и интерес към разговора. Май че се размина.

— Добре че не Ви се налага да го правите често — отговори той.

Аз кимнах за всеки случай.

— При това положение да се предположи, че са ме изтеглили от списъка на всички мениджъри, някои, от които са готови да убият човек за повишение. Дори в най-смелите си фантазии не стигам толкова далече.

— Наистина ли? — с любопитство ме погледна Станислав Сергеевич.

Аз се задавих. Това за фантазиите май беше прекалено. Но не можех да си върна думите назад. И продължих:

— Именно. Макар че не. Във фантазиите си съм способна на всичко. Във фантазиите си мога да ръководя дори „Майкрософт“ не по-зле от Бил Гейтс. Съгласете се, че цялата тази история е някак странна.

— Напълно съм съгласен с Вас — заплашително се усмихна Шувалов — и какво решихте?

Как си обяснихте „цялата тази история“?

— Ами отначало помислих, че е грешка.

— Аха. Но се оказа, че не е грешка. И? — притискаше ме Станислав Сергеевич, клатейки се на белия си стол.

— А после изобщо не знаех какво да мисля. Може би е някакъв майтап — да пробутваме напред изоставащите, за да бягат по-добре. Защото всички останали ще ги ръгат в гърба с вили. Но аз не съм изоставаща. Аз съм някъде по средата. Винаги ми се е струвало, че съм невидима и съществувам само в цифрите на отчетите за тримесечието.

— Звучи плашещо — каза Шувалов, като продължаваше да се клати на стола. Със съмнение погледнах крехката конструкция. Да не стане някоя беля.

— Няма нищо плашещо. Просто трябваше да съумея да намирам време за всичко. Вие не разбирате, имам дъщеря. Сега е голяма и нахална, но доскоро трябваше да я водя навсякъде — английски, басейн, кръжоци. Трябваше да уча с нея, да я водя на театър, да й разказвам приказки за лека нощ. Когато се разболееш веднага трябваше да си взема болничен. Бях доволна, че ме търпят.

— Добре. И после какво? Минете на обяснението защо решихте да откъснете от полагащия му се сладък съботен сън началника си. Със сигурност не е, защото Ви търпят в службата. Не, нали?

— Не — сведох поглед аз. — Но ако Ви кажа, няма да Ви хареса.

— Опитайте. Току-виж съм изпаднал във възторг. Може би сте искали просто да ми кажете колко далновиден ръководител съм. Не сте могли да сдържите чувството си на благодарност.

— Нека да се спрем на вашия вариант — с готовност закимах аз. Идеята много ми хареса.

— Няма да стане. Казвайте всичко! Честно!

— Нали няма да ме уволните? — за всеки случай уточних аз.

— Защо? Ще има ли за какво?

— Приятелката ми смята, че просто се опитвате да ме съблазните и затова сте ме повишили, за да Ви пусна.

— Какво? — Шувалов отвори уста, след това се закашля, цялото му тяло се разтресе и… се строполи на пода. Раздаде се страшен грохот, белоснежният му стол си беше загубил единия крак. Станислав Сергеевич тромаво падна на пода и пътьом закачи с лакът масата.

— През цялото време си го мислех — плеснах с ръце аз.

— Какво си мислехте? — със слаб глас попита той.

Аз хукнах към него и му помогнах да стане.

— Как може да паднете така? Държите се като дете. Може ли такова нещо?

— Повторете! — тихо ми нареди Шувалов.

— Може ли такова нещо? — по-тихо казах аз.

Станислав Сергеевич се намръщи.

— Не това!

— А какво? Ъъъ, за сексуалния тормоз?

— За какво? — пак се задави Шувалов и ме зяпна така, сякаш съм пришълец от друга планета. Далечната планета на идиотките. Той ме гледаше, а аз мълчах, защото най-доброто нещо е да дадеш на човека възможност да си изговори всичко. Да се разтовари от емоциите си. Сега ще си напълни белите дробове (здрави и незадимени) с повечко въздух и ще ми каже всичко, което си мисли за мен. След това ще отиде до прозореца си, от който се разкрива красив изглед към Москва, и ще ме изхвърли през него. Ще падам дълго. Даа.

— Почакайте! Искате да кажете, че са Ви уверили, че мечтая да Ви вкарам в леглото си? — издиша накрая той.

— Аха — кимнах аз.

— Почакайте — съсредоточи се той.

Сега, ей сега ще отиде да отвори прозореца. Ще полетя като птица.

— Какво трябваше да си помисля? Че бърка ли? Нямаше никаква причина да ми дадете това място — опитвах се да се защитя аз.

Шувалов неволно поклати глава.

— Не, нямам предвид това. И какво излиза? Не вярвам на ушите си. Първо се криете в гардероба само за да не се срещнете с мен пред асансьора. А днес се напивате като казак само защото мислите, че Ви свалям? Знаете ли, за първи път ми се случва такова нещо.

— За какво говорите? — обърках се аз.

— Чувствам се като някакво чудовище. Годзила. Кажете, толкова ли съм остарял? — И в този момент той ме погледна с такъв поглед! С жалния поглед на пребито и изхвърлено на боклука коте и аз веднага заех позата на грижовна майка Тереза.

— Какво говорите? Нищо подобно. Вие сте много привлекателен мъж. Освен това сте прекрасен шеф. Всички Ви уважават. Вие сте умен. Уволнихте началник-склада. Никой преди Вас не беше успявал да го направи.

— Няма нужда да ме успокоявате — обидено ме прекъсна той. — Всички се страхуват от мен. Какво си мислите? Че ще Ви изям ли?

— Не, разбира се — неуверено отговорих аз, защото си спомних, че се страхувах точно от това, когато излизах от Машка.

— Стига. Това са пълни глупости — започна да се суети Шувалов. Аз за всеки случай се дръпнах настрани, но той, без да ме погледне, си сипа чай в друга бяла чаша, огледа се внимателно, отиде до стената, която всъщност се оказа хладилник и извади кутия с шоколадови бонбони.

Аз се засмях против волята си.

— Защо се смеете? — ядно ме попита той.

— Може ли да си взема един бонбон? — помирително попитах аз. Не, мъж, който кара кола, спазвайки правилника, яде сладко и се тревожи какво си мислят за него околните, не може да бъде лош. Няма да има изхвърляне през прозореца.

— Яжте колкото искате. Интересно ми е само Вие ли изпитвате такъв ужас, като ме видите, или това е всеобщо явление? — Шувалов пиеше чай и ядеше бонбони, като ги лапаше един след друг. Сигурно това е да се лекуваш от стреса с ядене.

— Знаете ли, нещата изобщо не стоят така. За всичко съм виновна аз. Аз се страхувам от Вас, именно защото сте силен и красив. И привлекателен. Да, това е истината. Аз не бих се доближила до такъв като Вас. И не защото не искам.

— Тогава защо се напихте? Защо ми се обадихте и искахте отговор? Какво от това, че (вероятно) съм се опитвал да Ви свалям. Да се бяхте зарадвали. Но Вие не се радвате. Хората не се радват с такава физиономия — отбеляза той ядно.

— Чуйте ме — продължих аз спокойно — въпросът не е в това, а във факта, че се опитахте да ме подкупите.

— И какво? Всички правят така.

— Именно. Само че знаете ли колко пъти на мен са ми предлагали такова нещо? Нито веднъж. И затова не съм имала възможност да науча какво ще почувствам.

— И какво почувствахте?

— Честно казано, ми стана някак противно. Ако някой беше дошъл при мене и ми беше казал: „Хайде да отидем на кино или на театър“ или просто ме беше поканил на гости, щях да се зарадвам. Може би дори щях да се размечтая. Но когато такъв като Вас ми прави услуга срещу безусловното ми съгласие… Това е някак противно. Не мислите ли така?

— Не знам. На мен никой не ми е предлагал нищо подобно. Значи щяхте да откажете повишението?

— Какво повишение? — усмихнах се аз. — Имам голяма дъщеря, заядлива стара майка и куп проблеми. Мисля, че повишението само щеше да се откаже от мен.

— Забавно — Шувалов замълча, мислейки за нещо. Бонбоните на масата изчезваха стремително, но той изглежда изобщо не се смущаваше от цялата глупост на ситуацията.

— Кое от всичко това Ви се вижда забавно? — решително попитах аз.

— Знаете ли, аз самият казах почти същото.

— Какво? — вдигнах поглед към него. — Какво имате предвид?

— Добре, признавам си честно. Всъщност не Ви повиших аз.

— Не сте ме повишили Вие? — замигах аз. — Как? Не може да бъде! А кой? Няма кой друг.

— Само че не трябва да разказвате всичко на нашия дружен колектив. Разбрахме ли се? — спря се той.

Аз, естествено, кимнах с готовност. Всяка голяма жена може… да се закълне, че няма да каже нищо на никого. Това ни крепи. Така се разнасят новините в нашето блато.

Шувалов ме огледа с недоверие, след това въздъхна и си призна:

— Когато Глебов, нашият кадровик ми донесе списъците, не можах да повярвам. В края на краищата бях Ви видял в гардероба. Ридаехте, бягахте от работа.

— И какво? Какво ви каза той? — не можах да се сдържа аз.

— Работата е там, че направихме наистина много сериозен анализ. Поръчахме го на специалисти. Те проучиха дейността ни, изучиха Вашите методи на работа. Тоест не лично вашите, а на служителите в компанията. И според тях няма по-добра кандидатура от Вашата за работа с конфликтни клиенти. Да, имате много поводи за забележки, но както те казаха, това не е съществено.

— Не мога да повярвам! — плеснах аз с ръце. — Та аз не съм нищо особено.

— Най-странното е защо си мислите така? Те ми показаха разпечатки на разговорите Ви с клиентите. Вие наистина сте прекрасен служител. Вие сте най-добрата. Клиентите Ви обожават. Намирате подход към всеки. Кой Ви е казал, че не можете нищо?

— Ами всички. Бъркате, донесли са ви грешни разпечатки.

— Хайде да приключим тоя идиотски разговор. Нима не можете просто да опитате? — възмути се той. — Просто го направете! Току-виж се получило.

— Мислите ли? — учудих се аз.

Какво пък, може и да е прав. Кой знае дали с мен няма да пропадне някоя Маргарет Тачър. Не. Дори в най-смелите ми мечти това няма отношение към мен. Почакайте, изведнъж си помислих аз. Какво се получава? Седя в жилището на шефа си, на когото се обадих посред нощ, за да го обвиня в сексуален тормоз, какъвто той не е извършвал.

Какво ти, който дори не е планирал да извърши. Интересно от къде на къде реших, че мога изобщо да представлявам някакъв интерес за него? Аз се покрих с петна и започнах трескаво да разсъждавам как да се измъкна от чудовищната ситуация, в която попаднах.

— Какво Ви е? Лошо ли Ви е? — изведнъж попита Шувалов.

Аз се оглеждах диво наоколо.

— Може ли да си тръгвам? Изяснихме всичко. Сега знам, че нямате нищо общо и всичките ми предположения са били крайно нелепи! — въртях се из кухнята като звяр в клетка. Най-важното беше да не поглеждам към Шувалов. Нямаше да понеса погледа на насмешливите му сини очи.

— Митрофанова! — скастри ме той строго. — Спрете се и ме погледнете.

— Какво? Защо?

— Чуйте ме… Какво ви става? — той ме хвана за ръката. — Дори не бих могъл да си помисля да използвам служебното си положение с такава цел!

— Много се радвам, че се оказахте порядъчен човек — през сълзи казах аз и се извърнах. Пълни глупости! Изобщо не се радвах. През цялото време мислех за него.

— Знаете ли, и аз се радвам. Винаги съм смятал, че е много важно човек да бъде порядъчен.

— Е? Аз ще тръгвам.

— Защо? — с променен глас попита той.

— Ами след като обсъдихме всичко…

— Не всичко. Все още не сте ми отговорили на един въпрос. Нали помните, че Ви поставих условие? — хитро присви очи той. — Само че отговорете честно.

— Разбрахме се — прехапах си устната.

— Само затова ли ми се обадихте? Само за да изкажете негодуванието си? В два часа през нощта? Или имаше и друга причина?

— Каква друга причина? — фалшиво се учудих аз. Разбира се, че имаше причина. И се опитвах изобщо да не мисля за нея.

— Ами просто някаква друга.

— Исках да Ви видя пак — изтресох, преди да съм успяла да съжаля. Да, много съм бърза. Сама не мога да се настигна.

Шувалов ме гледаше съсредоточено и прекален сериозно.

— Много се радвам, че го казахте — усмихна се той изведнъж. — Само не ме питайте дали ще Ви уволня. Няма да Ви уволня.

— На какво се радвате? — не разбрах аз.

— Че сте го искали. И че ми казахте. Защото дори не можете да си представите колко е важно това за мен.

— Наистина ли? Защо? — учудих се аз.

— Защото хората, които искат пак да ме видят, не са особено много на този свят. Всъщност аз съм много скучен тип.

Което е истина, си е истина — не се захванах да споря аз. Ако се гледа цялостната картина, вечните му „полезно и безполезно“ и манията му по отношение на правилата са скучни до смърт, само че по някаква причина за мен това нямаше никакво значение.

— Знаете ли, Надежда Владимировна, много се радвам, че ми се обадихте — стана сериозен той. — Защото на мен възпитанието не ми позволява да изпълнявам такива номера. Колкото и да ми се иска.

— А иска ли Ви се?

— Мислих много за Вас. И макар че този факт не ми харесва, трябва да си призная, че ме впечатлихте. Струва ми се, че вече започнах да разбирам какво са имали предвид аналитиците, когато говореха за Вас. Така че… да, обадете ми се, ако пак Ви мъчи безсъница. Или пък просто така, без никакъв повод. Защото аз едва ли ще се реша да ви обезпокоя по това време.

— Знаете ли — плеснах аз с ръце — можете да загубите много заради доброто си възпитание!