Татяна Веденска
Моят готин шеф (16)

Глава 4
Докторе, хайде да я разстреляме?!

Не си спомням някога в живота ми времето да е летяло толкова бързо. Освен когато бягах от училище. Да, онези няколко часа, посветени на мотаене из центъра на Москва, отлитаха като миг. Налагаше се да внимавам, за да се върна навреме вкъщи. Но работните дни винаги пълзяха като костенурка. Цяло стадо костенурки. А днес… направо не знаех откъде да започна. Мислите ми се рояха като пчели и се надпреварваха помежду си. В главата ми, която между впрочем отрязаха насън, нахлуваха едно след друго предположения, кое от кое по-интересни. Между другото, след като най-важната мисъл ми влезе в главата като стреличка за дартс в центъра на мишената, страшната ми мигрена отшумя. Изведнъж вече не ми беше до нея.

Първо ми се наложи да се обадя на няколко места. Признавам си, че целта ми не беше да намеря решение на проблема на Оля Грухкина. И изобщо проблемът на Оля Грухкина беше толкова малък в сравнение с моите, че щеше да се реши от само себе си.

— А искаш ли изобщо да те махна от тази работа? — хитро присвих очи аз.

— Наистина ли? И защо? — моментално реагира тя. Олга най-добре знаеше, че сиренето е безплатно само в капана за мишки.

— Слушай, каква ти е паролата за тези файлове?

— Защо ти е? — разтревожи се тя.

— Надявам се, че не мислиш, че смятам да ти ги открадна. Каква е? — внимателно я погледнах аз.

Тя отклони поглед.

— Рождената ми дата, но отзад напред.

— Аха — възкликнах аз. — Много оригинално. Не можа ли да измислиш нещо по-сложно.

— Можех. Но се страхувах, че ако е по-сложно и аз ще го забравя — сви рамене Оля.

Аз присвих очи.

— Така. Дай да се договорим. Ще реша проблема ти срещу съвсем мъничка услуга. И няма да искам нищо друго. Съгласна ли си?

— Какво трябва да направя?

— Нищо. Виж, ще си оставя телефона на бюрото ти. Нека да остане тук, докато… ами докато не дойда да си го взема. Става ли?

— Само това ли? — учуди се Грухкина.

— Да — усмихнах й се в отговор аз. Само ако някой те попита, кажи, че вече си ми се обадила и съм ти казала, че ще дойда по-късно да си го взема.

— Добре — въодушеви се Оля.

И как не. Правех й страшна услуга. Да си загубиш месечните отчети, или по-скоро паролата към месечните отчети, не е шега работа. Интересно как е могло да стане такова нещо. Но аз имах много по-интересни мисли, върху които трябваше да се съсредоточа. Оказва се, че мисленето е страшно забавно занимание. Ако започнеш, бързо може да се увлечеш. Прибрах се в кабинета си, взех лист хартия и започнах да чертая схема, в която внимателно нанасях всичко, което ми се беше случило в последно време. След това, както вече казах, се обадих на няколко места. За първи път в живота си усетих такъв прилив на сили. Сякаш в личното ми пространство беше настъпило пълнолуние и огромни потоци енергия бяха покрили всички острови и плитчини, оставяйки само най-високите точки. Усещането беше странно. Аз правя нещо за себе си. За бъдещето си. Не се надявах, че ще направя нещо за личния си живот, но не възнамерявах да стъпча в калта и работата си. В края на краищата бях човек, който, за да си запази мястото, се беше крил в гардероба.

— Ало? — вътрешно треперех като лист, докато се обаждах на клиента. Онзи същия, заради когото имах толкова проблеми.

— Да. Какво искате? Обсъдих всичко с Вашето ръководство. Защо ми се обаждате? Казаха ми, че ще Ви уволнят — започна да се заяжда той.

Аз си отдъхнах, докато той изпускаше парата и с най-жалния си глас помолих:

— Може ли да Ви посетя? Нали нашите компютри са още при Вас? Трябва да поговоря с Вас на всяка цена. Ще Ви бъда СТРАШНО благодарна. Въпрос на живот и смърт!

— Ами… — той се смути от такъв натиск. — Елате, щом трябва. А за какво става дума?

— Ще Ви кажа, като се видим — делово и кратко отговорих аз и затворих.

Трябваше да бързам. Нямах нито минута за губене. Телефонът ми най-спокойно си стоеше на бюрото на Грухкина, а аз ровех като луда в чантата си.

— Къде е, дявол да го вземе? Къде е де? Не чанта, а джунгла! Ааа, ето я! — внимателно с два пръста измъкнах от чантата си картичката с нежната бележка с благодарности за прекрасната нощ!

— Ще ти устроя такава прекрасна нощ, че свят ще ти се завие! — казах през зъби. На картичката от букета между вензелите и цветята се виждаше името на фирмата. „Цветен живот“ — точно така се казваше фирмата, която доставяше цветя на адрес. И както вече подозирах, можеше да се поръчат в интернет. Започнах да подозирам всичко това, докато седях пред бюрото до това на Грухкина и разглеждах захвърлената сред документите рекламна брошура. Не можех да видя името, но вензелът и цветята с орнаментите ми бяха познати. Само че този път не украсяваха малката бележка, а рекламна брошура със снимка на букет, който много приличаше на получения от мен. „Боже мой! Не може да бъде!“ — мина ми през главата. За кратко се опитах да се убедя, че става дума за съвпадение. Във фирмата има много мениджъри. Пък и с реклами е пълно навсякъде. Но попитах Олга на кого е бюрото. Когато чух отговора, разбрах всичко. Е, не всичко, разбира се, но картинката започна да ми се изяснява.

— На Альонка Епифанцева. Ти какво, наистина ли не си идвала след промените? Да не сте се скарали?

— Не, не, няма такова нещо. Просто сега е по-удобно да се виждаме в моя кабинет — фалшиво се усмихнах аз и усетих как мигрената за последен път ме блъсна в слепоочията. Заедно с фамилията Епифанцева. Беше достатъчно да си я повторя на ум и мигрената се изпари. Вълшебство! На нейно място обаче се появиха мисли. Множество мисли. Цяло пасище мисли. Първо, излиза, че тя ми е изпратила букета. Второ, това е пълна лудост! Не може да бъде! Да, а рекламата? Докато си седях в кабинета, намерих своята бележка, а по нея и компанията в интернет. Беше въпрос на техника да уточня детайлите. И на малко викане.

— Как така не давате такава информация на всеки?! Аз не съм всеки, аз съм пострадала клиентка. Сега трябва да обяснявам на мъжа си откъде са се взели тия цветя! Да! Веднага ми изпратете копие от бланката с поръчката! Да, може и на имейл. Става. Само по-бързо!

— Само не се ядосвайте — с разтреперан глас ме успокои момичето от фирмата за цветя.

Въздъхнах с облекчение. Не можех да чакам. Всяко забавяне беше равно на смърт.

Поех към офиса на клиента. Той (офисът) се намираше вдън гори Тилилейски, в Строгино. Беше доста проблематично да се добера дотам, без да разполагам в арсенала си с подходящата метла. От колата, разбира се, трябваше да се откажа. Всеки път, когато я погледнех, се питах: „Защо ми трябваше да казвам, че карам колата на мъжа си?“. Една-единствена лъжа! А какви последствия?! По-добре да си бях признала, че аз съм го заляла с кал. Можеше дори да покажа как. А сега кой знае какво си мисли за мен Шувалов? Голям праз! Всичките да си гледат работата!

Ще взема метрото, че клиентът току-виж не ме дочакал и ще реши, че му се подигравам за пореден път. И ще бъде прав. Само че не бях аз тази, която се подиграва с него. А кой тогава? Точно това исках да изясня.

— Какво очаквате да намерите тук? Нали виждате как ни се налага да работим? С три стари компютъра. Без база данни. Търсим стоките ръчно. А продаваме и на дребно и клиентите не желаят да чакат.

— Моля Ви да ме извините още веднъж! Целта ми е да разбера какво се е случило и да поправя нещата. Всичко ще бъде наред. Къде са компютрите?

— Ето, гледайте. Всичките Ви бракми са тук. Минахме по тъмен коридор и влязохме в малко задушно помещение под стълбите. В дъното му бяха подредени един върху друг нашите компютри.

— А документите? Програмите? Какво друго Ви изпратиха заедно с компютрите?

— И дисковете ли искате? — учуди се той.

Кимнах. Макар че не знаех нищо за дисковете. В складовата разписка, която съпровождаше тази партида машини, беше записано и името на мениджъра. Досега не бях обръщала внимание кой е бил. Въобще не бях поглеждала документите. Те не ме интересуваха. А сега гледах и си мислех, че е прекалено странно, за да бъде съвпадение. Епифанцева. Да, излиза, че поръчката, заради която имах толкова проблеми, я е продала тя. Какво значение има това? Не знам. Тя не е свързана по никакъв начин с машините… След нея по веригата са складът, товаренето, транспортът, монтажът и програмирането.

— Кой Ви инсталира програмите? — за всеки случай уточних аз.

— Операционните системи си бяха инсталирани, а останалите — нашите момчета, така че за тях съм спокоен. Те си знаят работата. Да не би да искате да кажете, че те са оплескали нещо? — обиди се клиентът.

Аз побързах да го успокоя:

— Сигурна съм, че Вие нямате нищо общо. Независимо от това, може ли да взема един компютър? А също така всички подвижни елементи и софтуера. Трябва да разбера кой и какво точно е направил, за да няма повече такива проблеми.

— Разбира се, заповядайте. Подгответе разписка и ги вземайте. Но опишете всичко, както е във Вашата складова разписка.

— Разбира се — кимнах аз и започнах да пиша.

Пишех и прибирах шнурове и различни детайли в съответните кутии. Дисковете сложих отделно. Днес голяма част от програмите са инсталирани на компютрите, но производителите прибавят и различни безплатни демонстрационни версии.

— Всичко наред ли е? — с нетърпение пристъпваше от крак на крак клиентът.

Аз се огледах неуверено.

— Странно… А този диск какъв е? — извадих един диск, който беше сложен в бяло хартиено калъфче.

— Какво има на него? Дайте да видя. Няма ли го в складовата разписка? Какво пише?

— За обновяване на системните файлове — прочетох аз. — Струва ми се, че не сте поръчвали такъв диск.

— Ааа, това е ъпдейт. За операционната система. Вероятно върви с нея — обясни ми клиентът. — Ще го вземете ли?

— Знаете ли какво? — станах аз. — Ще взема само този диск. Нищо друго.

— И защо висяхме тук цял час? — Той остана леко разочарован.

Аз се усмихнах и му казах, че ще го информирам лично за резултата и че разбира се, компютрите ще бъдат заменени. Освен това му благодарих лично от свое име за проявеното разбиране.

— Няма защо. На мен вече ми мина. Просто бизнесът ми страда.

— Много добре Ви разбирам — нетърпеливо кимнах аз и хукнах обратно.

Подозирах, че телефонът ми на бюрото на Грухкина се е скъсал да звъни. Има си хас. Мениджърът по конфликтите беше изчезнал по средата на работния ден. Не можех да се сдържа да не се усмихна. Очертаваше се доста интересна картинка. Никога не съм предполагала, че омразата може да доведе някого до такива крайности. Хайде, букетът, както и да е. Макар че и той беше доста ненормална работа, но това?

Да не би пък да бъркам?

— Мишка, свърши едно добро дело — прочувствено помолих нашия сисадмин, който се взираше сънливо в екрана на компютъра си. Той продължаваше да не ме приема като началник и не се притесняваше в мое присъствие.

— Който помага на другите, си губи напразно времето — прозя се той. — Какво носиш?

— Диск. Трябва да провериш каква е тая програма. И за какво служи — засуетих се аз.

— Добре. А ти самата какво мислиш? Какво може да е? Пише, че е ъпдейт.

— Да, но аз мисля, че е вирус.

— Глупости! Откъде ще имаш вирус?

— Хванах го от един тип — заядох се аз. — Ще провериш ли?

— Да — нацупи се сисадминът.

— Но ми трябва бързо — притиснах го аз.

Той ме погледна с очи, изпълнени с възмущение и тъга.

— Хайде, изчезвай, ще ти звънна.

— Благодаря.

Излязох в коридора, върнах се в кабинета си и веднага влязох в интернет. Ето го, ето го безценния имейл от цветарката. Не ме излъга милинката. И какво имаме тук? Името ми, адреса на офиса, дори номера на кабинета ми и длъжността ми. Няма поръчител. По дяволите, как така? Провал! Така е с тия интернет доставки. Трябва да има все нещо. Да! Чак подскочих на мястото си от напрежение. Ето я гълъбицата ми! Хванах я! Няма име на поръчителя, но има имейл и телефон. И този телефон ми е много добре известен. Както и имейлът. Колко пъти с Альонка сме си писали на същия тоя имейл. Господи, как си могла? Любима моя приятелко. Какво лошо съм ти направила? С какво толкова съм те засегнала? А? Какво? Чух как служебният телефон на бюрото ми зазвъня с тих и приятен звук. Толкова рядко ме търсеха по него, че още не бях запомнила звука.

— Ало! Митрофанова слуша.

— Митрофанова, ела при мен! — кратко и някак задавено ме изкомандва сисадминът.

— Какво е станало?

— Казвам ти да дойдеш! — викна той и затвори телефона.

Аз станах и хукнах при него. Сърцето ми не биеше от вълнение, защото горе-долу знаех какво ще чуя.

— Откъде взе тая гадост, Митрофанова?

— Какво се оказа?

— „Троянски кон“!

— Троянски кон ли? Това не беше ли от гръцката митология?

— Не, това е от най-новата история. „Троянският кон“ е вирус, който се скрива в програма. След това се показва и започва да прави това, което му е наредено. На този му е наредено да сваля вируси от интернет и да ги инсталира в BIOS-а — в самото сърце на системата. Ако те нападне такъв „Троянски кон“, можеш да предаваш компютрите за старо желязо, така че не купувай нищо от това място! Откъде го взе? От Митинския пазар ли?

— Този диск е доставен в комплект с нашите компютри и програми. Нямам понятие как е попаднал там. Но заради него е гръмнала системата на нашия клиент. Сигурна съм!

— Бива си те! Шерлок Холмс и Доктор Уотсън в едно.

— И всичките им роднини — добавих аз и си тръгнах. Честно казано, от цялата тая гадост ми се драйфаше. Почувствах, че се задушавам. Не ми достигаше въздух. Искаше ми се да не бях научавала нищо. Не желаех да правя това, което трябваше да направя. И честно казано, бих дала всичко да се намирам на някое друго място. Прозорецът в пушалнята не можеше да се отвори, а аз изпитвах едновременно желание да дишам чист въздух и да пуша. Подадох глава през прозореца и пушех, излагайки носа си на свежия вятър. Спомних си как двете с Альонка се разхождахме в един мол и със смях търсехме най-големите намаления. Съвременните молове са като градове. В тях можеш да се разхождаш по големи булеварди и да се загубиш в някоя тъмна уличка. Навсякъде сновяха хора с колички, витрините искряха с огледален блясък, а ние, изморени и щастливи, нагъвахме някаква гадост в малко кафене, предлагащо фастфуд. Беше ни толкова хубаво. Тя беше много красива, а аз бях много симпатична. Защо? За какво? Хлопнах прозореца прекалено силно и си притиснах пръста. Дааа, ето какво остава от хората, ако свалиш от тях дебелия слой шоколад. Вътрешността на Альонка беше гнил плод. Аз се сепнах, ощипах се по бузите и с твърда крачка се отправих в отдел „Продажби“.

— Надка, здравей. Как си? Забравила си си телефона тук — усмихна ми се Сашка, сегашният им шеф.

— Здравей, Саша. Имам голяма молба към теб. Имам проблем с отчетите на Грухкина. Можеш ли този път да минеш без тях? Бъди приятел! Оля се тревожи и аз й обещах да поговоря с тебе.

— Зарежи ги отчетите. Кажи какво стана с клиента? Оправи ли нещата?

— Знаеш ли, да. Ще ти разкажа, но по-късно. Става ли? — измъкнах се аз.

Като се стараех да не гледам към съседното бюро, доближих до Грухкина.

— Надя, здравей, не ме ли виждаш? — повика ме нечий глас. Альона, Альона, какви ги свърши?

— Здравей, Альонка. Отдавна не сме се виждали. Изобщо не ми се обаждаш. Къде изчезна? — престорено се усмихнах аз. Никога не съм мислила, че преструвките са толкова трудно нещо.

— Аз ли съм изчезнала? — изкуствено се учуди Альона. — Ти си тази, която изобщо не ни посещава. Сигурно си заета с велики началнически дела, нали?

— Не мога да се оплача от липса на работа — стиснах зъби за. Не, определено не беше за мен да се правя на глупачка.

— Забравила си си тук телефона. Скоро ще се пръсне от звънене. Ужасно много хора имат нужда от теб — двусмислено се усмихна Альона.

Аз се обърнах, въздъхнах и си взех телефона. Трябваха ми две секунди, за да проверя изходящите есемеси.

— Не без твоя помощ! — отново се обърнах към нея. — Не без твоя помощ! Нали?

— Какви ги говориш? Какво общо имам аз? — фалшиво се учуди тя.

Но аз забелязах, че под слоевете грим и фон дьо тен лицето и се зачерви. Познавах я прекалено добре.

— Между другото, Альона, благодаря за букета. Много е красив. На майка ми много й хареса. Винаги си имала вкус.

— Какво имаш предвид? — вече без следа от усмивка попита тя.

Аз се замислих. Какво да й отговоря? Да й кажа ли колко е болно да губиш приятел. Или да й обясня, че не е хубаво да се постъпва така? Тя така или иначе няма да разбере. Не е способна. Въздъхнах, погледнах я внимателно, усмихнах се възможно най-студено и промълвих:

— Нищо, което да не знаеш, Альона. Приятен ден!

— Каквооо? — понесе се зад гърба ми, но аз вече изобщо не й обръщах внимание. На този свят има много мъдрости. Една от тях казва: „Недей да отмъщаваш, подай си и другата буза.“ Наистина, отмъщението не е в моя стил. Честно, ще се постарая да забравя всичко. Аз и не искам да помня нищо от цялата тая история. Но има и друга мъдрост: „Всеки трябва да отговаря за постъпките си.“ И на Альона ще й се наложи да отговаря. Не защото искам да я унищожа, а защото човек, който е в състояние да сложи програма с вирус в поръчката на клиент, не може да работи в нашата фирма. Това е ужасно вредно за работата. Да. Нищо лично, Альона, само бизнес.

— Надя, почакай! — тя тичаше след мен. — Почакай де! Какво смяташ да правиш?

— Ако исках да те уведомя, щях да го направя. Бъди сигурна!

— Надя, стига де! Това съм аз. Та ние сме приятелки!

— Да. И като на приятелка ти казвам — най-добре е да напуснеш по собствено желание. Ценен съвет! — усмихнах й се ободряващо. Беше ли ми жал за нея? Ако трябва да съм честна, да. От малка винаги ми е било жал за всички. За котетата и кученцата във входа ни, за гладуващите деца в Африка, за олигарсите, които ги вкарват в затвора. И какво? Сега да тръгна да спасявам олигарсите ли? Не, благодаря. Имам по-важна работа. Седнах на стола си и пуснах за печат бланката с поръчката от цветарския магазин. Странно, но за първи път след толкова седмици, усетих, че всичко тук ми е близко. И кабинетът, и тръбата, издишваща облаци, и компютърът ми. Погледнах кой ме беше търсил, докато обикалях града. Десет неприети повиквания и нито едно от Шувалов. Лоша работа. Пациентът е повече мъртъв, отколкото жив.

— Ало, Станислав Сергеевич — много официално и много внимателно започнах аз, след като набрах номера му. — Трябва на всяка цена да поговоря с Вас.

— Кой се обажда? Ало? — недоволно попита той.

— Митрофанова. Станислав Сергеевич, ще можете ли да ми отделите няколко минути?

— Не. Нямам време. Запишете се при секретарката ми. Или най-добре, запознайте със случая заместника ми.

Правеше се, че почти не ме чува.

— Кого от заместниците Ви да запозная със случая? — хитро попитах аз. Шувалов замълча и се замисли. Интересно какво ли чувства? Досада? Гняв? Недоволство? Или пък нищо? Това би бил най-ужасният вариант. Нека по-добре да се възмути до дъното на душата си! Или да ме намрази. Както знаем, от любовта до омразата…

— Когото и да е. В писмен вид.

— И дори ако става дума за нещо лично? — налях аз масло.

Това подейства. Той веднага избухна:

— Какви ги вършиш? Какво искаш? Не ми се обаждай тук!

— Необходима ми е само минута от драгоценното ти внимание. И толкова. И между другото, наистина става дума за нещо важно. В това число и за любимия ти бизнес. Това е! А ако наистина не искаш да ме виждаш, ще изложа всичко на финансовия директор. Той също е красив мъж.

— Как смееш?! — развика се Шувалов в слушалката.

Аз се усмихнах. Така е по-добре.

— Е, може ли да дойда?

Шувалов мълчеше.

— Може ли?

— След пет минути. И имай предвид, че нелепите ти обяснения изобщо не ме интересуват. Няма смисъл дори да се опитваш — сухо добави той. — Знаеш ли колко пъти съм чувал подобни молби? „Позволи ми да ти обясня!“ „Ти ще разбереш всичко“, „Не съм виновна“. Или пък: „Никога не съм те лъгала.“ И знаеш ли колко пъти съм чувал обяснения, които да обясняват нещо?

— Знам, нито веднъж. Но независимо от това ме приеми. Дори само за да не се измъчваш после от любопитство — предложих аз.

— Надя, разбери, няма да се измъчвам. Нито от любопитство, нито от нещо друго. Между нас не е имало нищо. Беше просто дребно недоразумение. Не съм изпитвал нищо към теб! Освен интерес. И каквото и да кажеш, трябва да разбереш, че нищо не можеш да промениш. Няма какво да спасяваш. Няма нужда да се стараеш толкова.

— Разбрах — гласът ми се разтрепери против волята ми. Истински принц, няма що! Такива думи със сигурност не бях чувала от никого. — Нищо не искам. Знаеш ли, навярно действително ще бъде по-добре да се обърна към заместника ти. Случаят е дреболия и той ще се оправи. Извинявай.

— Надя, само без сълзи и истерии, става ли? Добре, ела. Ще поговорим… за последен път. Защо ревеш и за най-малкото нещо?

— Разтоварвам се от стреса. Просто се разтоварвам от стреса — през сълзи пророних аз и затворих телефона.

Знаете ли какво, скъпи мои, всичко това е прекалено дори за мен. Никъде няма да ходя. Или не — ще отида, но в отдел „Кадри“. Сега, само да се нарева и ще отида да си подам заявлението за напускане заедно с Альонка. „Не означаваш нищо за мен!“ Как му се обърна езика да каже такова нещо?! Аз и без него го разбирах. Никога не съм значила нищо за никого. Свикнала съм. За мен това не е новост. Много ме изненада, няма що! Само че преди и за мен никой не значеше нищо. И ми беше по-леко. А сега някаква тъга ме стегна за гърлото и сълзите се стичаха по бузите ми против волята ми и размазваха по лицето ми същата евтина спирала. Още не бях спестила за скъпа. Бях си получила тлъстата началническа заплата само веднъж. Така че… добре. Мениджъри се търсят навсякъде. Освен това имам прекрасна голяма дъщеря. Тя ще ме разбере и ще ми помогне да се справя. На света има добри хора. И лоши, както се оказа. Все тая, ще се справим. Обърнах се и погледнах тръбата. Сега изпускаше дима на тънка струйка. Димът приличаше на тънка пътечка, виеща се по сиво-синята безкрайност. Ех, да можех да литна и да избягам по тази пътечка…

В този момент на вратата се почука. Чук-чук-чук. Показа се главата на секретарката.

— Надежда Владимировна, може ли?

— Аз, мен… при мен… — развълнувах се аз. Не исках да приемам никого обляна в сълзи и сополи. Не! Нека да ме запомнят силна.

— Оставете на мен — отмести секретарката Шувалов. Не можех да сбъркам гласа му.

Секретарката ахна и изчезна зад вратата, а в помещението се появи намръщеният Шувалов.

— И какво искаше да ми кажеш?

— Какво значение има? — заинатих се аз, опитвайки се едновременно с това бързо да си изтрия размазаната спирала.

— Приемете, че все пак ми е интересно. Е? Имате пет минути. Ще Ви стигнат ли?

— Напълно — кимнах аз и извадих разпечатката от принтера.