Татяна Веденска
Моят готин шеф (17)

Глава 5
Наричайте ме просто мисис Поаро. И аз имам сиви клетки!

Народът казва: „Думите са сребро, а мълчанието — злато.“ Може и да е така, но моето злато, макар и да беше цяло море, изтече между пръстите ми. Или по-точно — всички смятаха мълчанието ми за съгласие. Аз бях от тия, които винаги гласуват, както им напишат в бюлетината. И защо? Защото не разбирах какъв е смисълът от всички тия усилия — избори, отговорност, правилно разбиране на ситуацията и тем подобни глупости. Виж разпродажбата в „Манго“, това е нещо важно, за което си заслужава да се замислим. Разплаканата приятелка с бутилка коняк в кухнята ми — това е истинският живот. А останалото — всъщност… най-големият проблем, с който се бях сблъсквала в живота си, беше и си оставаше касиерката в леглото ми. Сигурно големите хора, точно защото са големи, пречат на всички. На нашите писти, макар че са малки и тесни, има място за всички да тичат по тях. А големите хора се открояват прекалено много, заемат пространство и затова се опитват да ги избутат от пистата. Да ги върнат на старта. Само че какво общо имам аз? Аз съм малка. Не мисля, че преча на някого. За да попречиш на някого, трябва задължително да седнеш на чуждо място, а аз винаги се въртя плахо на края на своето. И през ум не ми е минавало да пресичам някому пътя.

— И така, какво искаше да ми кажеш? Имаш пет минути — Шувалов ме погледна внимателно и аз преглътнах нервно.

Последната битка е най-трудната. А как да се чувства човек, който досега не е участвал дори в някой второразреден дуел? Никой никога не ме беше топил. Дори не можех да си представя, че такова нещо е възможно. И как да обясня всичко така, че Станислав не само да ме изслуша, но и да ме чуе.

— Натопили са ме. Това е, което исках да Ви кажа — с усилие пророних аз. — Не съм виновна.

— За какво? За какво не си виновна? — изненада се той.

Беше ми трудно да си намеря думите, защото детайлите на тази сложна и объркана история бяха толкова разнообразни, че не знаех откъде да започна.

— За нищо. Или почти.

— Чудесно! И какво трябва да означава това — започна да се ядосва той.

Стиснах юмруци. Хайде, стегни се! Защити се поне веднъж в живота си. Спомни си как влачеше за косата русокосата касиерка. Можеш да побеснееш, стига да го поискаш!

— На руски език Ви казвам, натопили са ме! При това многократно! Ето!

— Не говори глупости! Никой не те е натопил! — намръщи се Шувалов и сви рамене. — Каква тъпотия! Нищо по-умно ли не можа да измислиш?

— Защо аз? Епифанцева е измислила всичко! — оправдавах се аз, но чувствах, че не ми достигат логиката и последователността на Еркюл Поаро. Защо не мога да изложа нещата ясно и разбираемо?

— Какво общо има приятелката ти? — учуди се Шувалов и си погледна часовника. Разбрах, че ако изтърся още няколко глупави реплики, той ще си тръгне. Прехапах си езика, но извиках:

— Престанете да ме прекъсвате! Тя не ми е приятелка. Тя ме е натопила. Така е!

— Епифанцева? — усъмни се Шувалов.

— Да.

— Защо? И как? Сигурна ли сте, че не бълнувате, Митрофанова? Защото Ви се случва. Да си фантазирате най-различни глупости! Трябва да тръгвам…

— Почакайте! — избухнах аз. — Ето погледнете. Това е поръчката за онези деветнайсет компютъра. Виждате ли какво е изписано?

— Какво? Всичко е, както обикновено.

— Точно така. А кой е мениджърът, виждате ли?

— Да. И какво? Епифанцева е. И какво от това? — изморено погледна през рамо Шувалов. — Не трябва да прехвърляте собствените си грешки върху приятелката си. Не мислители, че е подло? Аз мислех, че сте порядъчен човек…

— Не съм порядъчна! — избухнах пак аз. — Ще ме изслушате ли или не? Натопили са ме! Натопила ме е Епифанцева! Млъкнете и най-накрая се съсредоточете! Альона е пъхнала този диск при другите програми. На него с нейния почерк е написано „Ъпдейт на системните файлове“. Можете да го сравните с други нейни документи. След това извикайте сисадмина Мишка и го попитайте какво има на диска. Между другото, и на неговия компютър има същия проблем като при клиентите. Добре че предупредих Мишка, че може да е вирус. Сега за цветята. Ето я разписката и каква случайност, телефонът на този, който ги е поръчал, ми е страшно познат. Можете да проверите във фирмения ни указател чий е този телефон. Така, какво друго…

— Митрофанова? — тихо се обърна към мен Шувалов.

Аз се стреснах, погледнах го трескаво и продължих да си мисля. Не ставах за Поаро. Дори аз самата едвам разбирах какво говоря. Та какво оставаше за него?

— А, да — спомних си изведнъж. Заповедта при секретарката. Взела я е Епифанцева. Нали тя е мениджърът на тази сделка. Тя трябва да предаде заповедта на програмистите. Така че най-вероятно секретарката й я е дала с други документи, а Епифанцева просто я е изхвърлила. Каква мръсница!

— Надя!

— Какво? — погледнах го аз. Какво още ти трябва?

— Не разбирам! Искаш да кажеш, че тя нарочно… И защо й е? Да те топи? — внимателно попита Шувалов.

— Не питай мен. Нямам представа.

— Да не би да си си измислила всичко?

— Да бе! — изхлипах аз. — Цяла нощ не спах, за да го измисля.

— Покажи ми диска. Какво има на него? — Той изведнъж поклати глава и заговори с мен по друг начин.

— Има вирус. Сега ще се опитам да го произнеса… Троя…

— Троянски кон ли? — не успя да си сдържи усмивката той.

Аз се изчервих и кимнах.

— Точно той. И зарежда нещо някъде, така че всичко се скапва.

— Разбрах основното — усмихна се Шувалов. — Говори ли с нея? Разбира се, че не си. Ти си бъзла. Така! Върви в кабинета ми. Ще свикам съвещание.

— Защо? — изплаших се аз.

— Ще повториш всичко, което знаеш пред колегите.

— Ще ме изядат с парцалите.

— На всяка цена, ако се измъкнеш сега. Хайде, хайде, размърдай се. И повикай сисадмина. Да, вземи и складовата разписка. А откъде знаеш, че точно тя го е сложила? — уточни той.

Аз обясних.

— Изпратила е програмите лично с отделна пратка. Взела ги е от склада и ги е изпратила с куриер чак на другия ден. Попитах началник-склада. Казала му е, че клиентът я е помолил да тества някои програми, преди да му ги изпрати. Но какво ти обяснявам. Подписът й стои на приемно-предавателния протокол. Сам можеш да провериш.

— Отлично! Браво на теб! — доволно подхвърли Шувалов, без дори да ме погледне.

Така се хвали кученце, че е изпълнило подадената команда. В случая ставаше дума за командата „търси!“ Интересно дали пренебрегна нарочно разказа ми за цветята. Всъщност за какво си мисля? Той каза, че между нас не е имало нищо. И защо нещо да трябва да се промени заради Епифанцева. Между нас не е имало и няма да има нищо.

— Да извикам ли началник-склада?

— На всяка цена — кимна Шувалов и излезе.

Аз погледнах тъжно след него. И защо ми бяха всичките тия усилия, при положение че не дадоха никакъв резултат. За мен лично. Макар че не е точна така. Поне ще си запазя работата. Това не е малко за самотна и неамбициозна майка, която никога повече няма да отвори вратата на личния си живот. Точно това изречение ще си гравирам на бронзова табелка и ще си я окача на външната врата. И не ме питайте какво „никога повече?“ Нищо и никога. Излязох в коридора. Пред асансьора стоеше смъртно бледа Епифанцева. В интерес на истината устните й не бяха нито бледни, нито изядени. Червилото й е качествено. И винаги е било. Альона случайно улови краткия ми поглед и бързо се извърна. Асансьорът не идваше и не идваше, а аз се стараех да не се обръщам. Имах чувството, че ако погледите ни се пресекат, ще усетя физическа болка. Например все едно че съм настъпила стъкло. И тогава изведнъж осъзнах, че не искам да оставя нещата така. Не искам да си тръгне, без да е разбрала какво мисля по въпроса. Обърнах се, приближих се, погледнах в очите й, които се опитваха да ме избегнат и попитах:

— Имам само един въпрос. Защо?

Тя помълча за малко, а след това се сепна и нагло и предизвикателно (както само тя умее) отговори:

— Какво, интересно ли ти е?

— Много.

— Защото си безлична. Ти си никаква. Как те мразя. Ти си абсолютно неспособна и ще излетиш оттук за нула време. Ако не съм аз, ще бъде някой друг, но ще те изгонят. Защото не струваш и пукната копейка. Отговорих ли на въпроса ти?

— Напълно — съвсем тихо отвърнах аз. Обърнах се и си тръгнах.

Кръвта ми кипеше и се носеше из тялото ми, прогаряйки дупки. Не може да бъде! Някой ме е намразил! Каква глупост?! И защо? Може би, защото за първи път в живота ми някой ме обикна за пет минути. Много ми се искаше да вярвам, че е така, но Шувалов се интересуваше само от бизнес. „Между нас няма нищо“. Нали така се изрази? Между него може да няма нищо, но между мен има. Оказва се, че съм способна да обичам. Присъствах на съвещанието, подавах документи. Разказвах как отидох при клиента и прегледах машините и програмите, сверих всичко със складовата разписка. И го гледах. Колко красив и далечен беше. Колко недостижим за жена като мен. Непослушният бретон му падаше в очите, той го отмяташе назад, без да си отклонява вниманието и присвиваше очи. Гласът му доминираше над всички, макар че говореше тихо. Проникновен и нисък мъжки глас, като музика. Колко го обичам! Глупачка, успях да хлътна! Та ние нямаме нищо общо! Такива като него дори не биха погледнали такава като мен. Аз съм сива. Можеш да ме забележиш само под лупа. Аз живея кротко, мисля кротко и обичам кротко. И не мога да засенчвам такива като Альона. Не ми отива яркочервено червило. Аз харесвам приглушените пастелни тонове.

— Митрофанова? Митрофанова?

— А? — Аз трепнах и се съсредоточих в съвещанието.

— Пак ли витаете в облаците? — попита ме финансовият ни директор, усмихвайки се любезно.

— Извинете, попитахте ли ме нещо?

— Казах, че сте свършили чудесна работа. Обади се Вашият клиент, каза, че му е много неудобно пред Вас. Нашите програмисти вече му инсталираха антивирусна програма.

— Слава богу! Че той, горкият, си изпати заради мен — зарадвах се аз. Наоколо всички говореха, шумяха, предаваха си документи.

— Как е възможно? Не може да бъде! Как е посмяла?!

— Трябва да я уволним дисциплинарно! Да си плати за всичко! Трябва да я съдим! — каза главният счетоводител, който никога не беше харесвал красивите жени. Те му отговаряха със същото.

— Няма нужда. Нали всичко се оправи? Никъде няма да я вземат с такъв член в трудовата книжка — внимателно предложих аз.

Шефът на отдел „Кадри“ сви рамене с недоумение и каза:

— Добре, ще решим. Най-важното е да спре да работи при нас.

— Така е — съгласиха се всички.

Хората започнаха да обсъждат какво трябва да се направи, за да не се повтарят подобни неща в бъдеще. Сашка поиска колкото се може по-бързо да се напишат длъжностни характеристики, в които да бъде записана всяка стъпка от работата на мениджърите. Шувалов, зачервен, раздаваше заповеди. Дори не поглеждаше към мен. Опитах се да уловя погледа му. Толкова ми се искаше да ми се усмихне. Още помнех как ме целуваше и ме притискаше към себе си в тъмнината на киносалона. Не можех да забравя нищо и не можех да направя нищо по въпроса. Между нас няма нищо.

— Може ли да вървя? — попитах тихо шефа на отдел „Кадри“. — Боли ме главата.

— А? Да, разбира се. Утре можеш да си вземеш свободен ден. А след това си пак на пангара. Конфликтите те чакат — усмихна се той.

И аз му се усмихнах в отговор.

— Звучи ми страшно. Добре, тръгвам… — Възползвах се от шумотевицата и се измъкнах през вратата. Нямаше никакво значение какво е направила Епифанцева, след като между мен и Шувалов вече няма нищо. Няма никакво значение, че тя е изпратила есемес на Кирил от моя телефон. Няма значение и това, че не съм получавала цветя от друг мъж и че не е имало никаква прекрасна нощ. Всичко това можеше да има значение, ако до мен имаше мъж, но от Станислав остана само Шувалов. Моят любим шеф. Седнах в своя „трактор“, кръстен на немските производители на народни автомобили, излязох от подземния паркинг и потеглих по празните улици. Приятен ден! Всъщност, вече е приятна вечер. Скоро ще стане нощ. Заседавахме повече от два часа. Странно, но изобщо не бях изморена. У мен клокочеше неизвестна и абсолютно непозната за мен енергия. Сила, която ме движеше напред през целия ден. Прииска ми се светът около мен да се завърти с бясна скорост.

Исках да викам, да пищя и да стена. Искаше ми се също така да ридая на висок глас. Не, зайците не са създадени да се катерят и такива служебни събития не са за моята психика. Неслучайно психолозите казват, че слабите хора непрекъснато се опитват да избягат. Още при първите признаци на опасност. Аз също гласувам за бягството. Да вървят всички по дяволите! Епифанцева — с еснафското си негодувание. Клиентът — с компютрите си, и майка ми — с желанието си да бъде по-добра от всички или в краен случай от мен.

Включих фаровете, които по странна случайност решиха засега да работят и дадох газ към околовръстното. Цялото напрежение на днешния безкраен маратон изчезна някъде. Остана само безумната ми жажда за живот, за която винаги ме е ругала майка ми.

Аз издишах, натиснах педала на газта до дупка и пуснах радиото на макс. Излитаме. Ще оставя Шувалов зад гърба си, зад бързите си колела. Ще забравя за всички и ще пея с пълно гърло песните на Верка Сердючка^[1], подскачайки на изтърканата седалка.

Ще бъда сама и всичко ще бъде наред или пък обратното, ще бъде много зле. А аз ще открия своя катаджия и той ще ме глоби за превишена скорост и каране в насрещното. Аз, умирайки от страх и възбуда, ще му предложа подкуп, който той, разбира се, най-накрая ще вземе. И ще ми се скара за безобразията, които върша. Ох, как ми се искаше да върша безобразия. Пък и пътят го позволяваше. Никой не ми пречеше отпред и никой не ме притискаше отзад. Пък аз и не гледах назад. Напред и само напред! До кръстовището и след него на празното околовръстно. Засега… В огледалото за обратно виждане ме заслепи ярката светлина на ксенонови фарове. Някой ми се лепна отзад и започна отчаяно да ми примигва да го пусна. Погледнах километража, бях със сто и двайсет километра в час, какво искаше тоя? Околовръстното е празно, да ме задмине, помислих си аз и му отстъпих да мине. Но колата не прие великодушния ми дар и се престрои зад мен.

— Какво ги вършиш, бе? — намръщих се аз и минах още едно платно вдясно. Колата ме последва.

— Разкарай се! Хайде, минавай! — извиках аз, увеличих скоростта и минах вляво.

Ксеноновите фарове не мърдаха от огледалото ми. Трябваше да си призная, че ме преследва някакъв кретен. Честно казано, се изплаших. Не виждах добре и макар че никой не ми крещеше с високоговорител да спра, това можеха да са само ченгета. Хванаха ме, преди да съм започнала. Що за идиотски навик да се освобождавам от стреса със състезания. Пълна лудост! Трябва да се спасявам, докато не е късно — помислих си аз и рязко завих по първото възможно отклонение. По принцип се старая да не шаря по платната, но този път нямах избор, издебнах да се отвори прозорец в движението и пресичайки две платна, завих по изхода от околовръстното. Маневрата беше толкова стремителна, че тия глупаци (не, не глупаци, а уважаемите представители на властта или пък бандити) не успяха да реагират навреме. Аз излетях на страничния път и започнах да се отдалечавам. Сърцето ми биеше като лудо. Какви ги върша? Кошмар!

— Разкарахте ли се? — прошепнах аз. Точно се поотпуснах и намалих скоростта и по насрещната лента ме заслепиха същите ксенонови фарове.

— Мамка му! Подскочих аз на седалката. Какво става? Психопатът рязко зави от насрещното, обърна, засичайки някакъв абсолютно невинен човек, и започна бързо да ме догонва. Аз седях, вкопчена във волана, и разсъждавах трескаво какво да правя и къде да бягам.

— Очевидно не е катаджия — промърморих си аз. Той отдавна щеше да ми е наредил да спра. Вече е тъмно. Бандит е. Сега ще ме заколят. Или пък ще ме изнасилят. Но защо? Или пък ще ме ограбят. Само че на кого може да му хрумне да ограбва стар фолксваген с един фар. Вторият отдавна беше загаснал. Но беше късно да мисля. Движех се по абсолютно непознат път в непознат район. Наоколо нямаше жива душа. А ксеноновият извратеняк ме догонваше с бясна скорост и мигаше с фарове като луд.

— Какво искаш, бе, ненормалник? — окончателно побеснях аз.

И точно в този миг той реши да ме вземе на таран. Аз по чудо минах в насрещното и успях да спра на насрещния банкет. Нямам нужда от повече бясно каране. Благодаря, но адреналинът ми вече падна. Достатъчно. Сега цяла година ще си живея тихо и кротко… А той… прелетя покрай мен, натисна рязко спирачката, от което занесе, завъртя се и влезе в канавката. Не, той наистина е луд. Колата му се наклони странно. Не виждах добре през прозореца, но ми се стори, че едното му колело виси в празното. И в този момент… цялата пламнах. След това се вледених. После усетих, че ме втриса. Заседналата в калната канавка кола ми беше странно позната. Само не това! Не! Не може да бъде! Той никога не би! НИКОГА! Само че ТОЙ вече беше изскочил от БМВ-то и тичаше към мен.

— Митрофанова, ще те убия! Кой те е учил да караш? Да ме убиеш ли си решила? Излизай! — крещеше Шувалов, изскочил от бандитската си кола.

— Вие ли сте? — опулих се аз, без изобщо да бързам да вдигна копчето на вратата.

— Отваряй веднага! — крещеше Шувалов и дърпаше дръжката. Сакото му беше измачкано и падаше от едното му рамо. Лицето му беше изкривено от ярост, а очите му мятаха мълнии, които можеха да подпалят нещо. Всичко беше като във филм на ужасите. Но все пак отворих вратата… Защото иначе щеше да я строши.

— Нищо не разбирам — вяло промърморих аз, докато той ме измъкваше от колата, като ме дърпаше за яката.

— Сигурен съм! Дай си книжката, да я скъсам.

— Между другото не аз, а вие карахте в насрещното. И не моята, а Вашата кола е в канавката. А пък аз си мислех, че винаги спазвате правилата.

— Така е! — изръмжа Шувалов. — Ненавиждам екстремното каране.

— В такъв случай какво правите тук? — поинтересувах се аз. За да сменя темата, така да се каже. Шувалов ме зяпаше и се мъчеше да си вземе въздух. Нека сега той да се опита да каже, че чака трамвая. Скръстих ръце пред гърдите си и се приготвих да изслушам отговора му. Той мълчеше. Все пак беше утешително, че не съм единствената, която попада в такива ситуации. Да.

— Между другото, Митрофанова, не съм Ви разрешавал да напускате кабинета ми. Съвещанието не е свършило — заяви той с усмивка до ушите.

Да, такова нелепо оправдание дори и аз не можех да измисля.

— Значи карахте като луд, само за да ме накажете с мъмрене? — усмихнах се аз.

Шувалов се разсмя и спря да ме друса, като че ли съм чувал с брашно.