Татяна Веденска
Моят готин шеф (2)

Глава 2
Формула 1. Московска версия

Интересно защо от време на време ме наляга необясним мързел. Дори не точно мързел, а някаква апатия, при която ми е трудно даже да превключвам каналите на телевизора. Странно, но не е ли вярно, че енергията е някаква средна величина? И всичко се определя по формулата: „Наспиваш се, храниш се правилно, правиш сутрешна гимнастика и получаваш необходимата доза енергия.“

Само че кого лъжа? За каква гимнастика става дума, след като единствените ми упражнения са леките подскачания на шофьорската седалка в такт с музиката. А що се отнася до правилното хранене, по-добре е въобще да си мълча. Единствената „храна“, която обичам, са кафето и цигарите. Най-добрият метод за слабеене, ако трябва да отслабвате. Само че аз нямам нужда от слабеене. Излиза, че няма нищо учудващо във факта, че периодично изпитвам слабост. Но понякога усещам и приливи на енергия. Тях как да си ги обясня?

Сигурно понякога в кафето освен ароматизаторите добавят и нещо друго. Или пък слагат нещо в цигарите?

Този път, във вторник сутринта, никой не беше добавил нищо нито в кафето, нито в цигарите ми. Изпих две чаши, но мозъкът ми не се събуждаше. Искаше ми се да се свия на кравайче и да не правя нищо цял ден. Да включа някой тъп сериал, произведен у нас по американски лиценз отпреди двайсет години, и да забравя всичко. Само че новият шеф, този дамоклев меч^[1], вече беше надвиснал над главата ми и аз станах с един час по-рано, за да мога да се приготвя.

— Какво си седнала? — се поинтересува бодро Ника. Изобщо не разбирам как успява винаги да бъде свежа сутрин. Ех, младост, младост.

— Не виждаш ли? Пия кафе — сопнах се аз.

— По-добре да беше хапнала нещо — ме посъветва тя, докато вземаше от ръката ми димящия фас, за да го загаси.

— Нямам апетит — Обърнах глава към прозореца. Само че Ника остана непреклонна.

— Отиди и си избери нещо за закуска. Новото ръководство трябва поне първия ден да види малко цвят на лицето ти.

— Ще си го нарисувам — измърморих аз и се понесох към хладилника.

Какво ми се иска? Може би малко сирене? Или пък сандвич със салам? Честно казано, най-много от всичко искам колкото се може по-бързо да дойде петък.

— Хапни поне нещо сладко! — извика Ника от стаята.

Затворих хладилника. Откъде знае какво си мисля? В крайна сметка тя е само на петнайсет. Аз съм тази, която трябва да я поучава. Мога да измисля много добра проповед.

От тези, които ми четеше майка ми, когато бях малка. Или по-скоро през целия ми живот. Спомените за нея ми развалиха окончателно настроението. Днес е вторник, а всеки вторник и четвъртък след работа я посещавам, за да си получа порцията от злоба и упреци, като едновременно с това почиствам жилището и й нося лекарства и храна. От няколко години майка ми спря да излиза от вкъщи. Разхожда се на балкона и събира злъч, с която ме залива, когато ме види.

— Как се чувстваш, майче?

— Как може да се чувства човек, когото всички са забравили? След като дори родната ми дъщеря не се интересува от мен. Не се прави, че те интересувам. Знам, че идваш тук само заради наследството. Ако не беше то и пръста си нямаше да мръднеш.

Това е един от невинните ни разговори. Лека загрявка. При нейната изобретателност никога не се знае какво ще измисли, за да ме засегне и да ме нарани. Едно е сигурно, че ще ме засегне. И тъй като майките познават децата си най-добре, ударите й винаги са право в целта. Изпих си на един дъх останалото кафе и извиках:

— Ника, днес ще трябва да отидеш на училище сама. Ще отида при баба ти сутринта, защото довечера е спектакълът.

— Ще ме закараш ли до автобуса?

— Добре — кимнах аз и обречено взех телефона.

— Ало, мамо, аз съм.

— Надя, ти ли си? Да не си полудяла? Цяла нощ не мигнах, заспах чак сутринта и ти ме будиш! Сега целия ден ще съм като пребита! — мълниеносно реагира скъпоценната ми майчица.

— Извинявай, но няма да мога да мина довечера — започнах да се оправдавам аз.

— Разбира се, всичко ми е ясно. Имаш си работа. Сигурно пак ще се срещаш с някой мъж. А че майка ти е болна и няма какво да яде, ти е все едно. И това ми било дъщеря!

— Мамо!

— Какво? Между другото кръвното ми се е качило.

— Мамо, ти дори не ме изслуша — казах аз, опитвайки се да я надвикам. — Ще дойда преди работа. Ще ти донеса лекарствата. Купих ги още в събота. Само че ще трябва да си тръгна веднага. Става ли?

— Като че ли някога съм те задържала? — изфуча майка ми.

— Разбира се, че не си — казах аз и излязох от вкъщи, като държах телефона, притиснат между рамото и ухото си.

— Винаги бързаш да си тръгнеш. Дори и един чай не можем да изпием заедно.

— Мамо, не ме изяждай наведнъж. Остави си нещо за десерт! — казах аз и нахълтах в асансьора при Ника. Слава богу, там няма сигнал, така че безсмисленият ни разговор беше прекратен. Между другото, по уважителни причини. Защото разговорите с майка ми могат да бъдат прекратени само по два начина — като останеш без сигнал или като метнеш телефона с всичка сила в насрещната стена.

— Баба е във вихъра си? — повдигна вежда дъщеря ми.

— Малко е да се каже — замислено кимнах аз.

Времето напредваше стремително. След като оставих Ника на спирката, се забързах — колкото е възможно в трудните московски условия. Добре че живея и работя в един и същи район. Офисът ни беше на Околовръстното, а жилището на майка ми — наблизо, в Северно Бутово. Моето жилище пък беше в най-отдалечената част на Южно Бутово.

Как ние, кореняци московчани от центъра на Москва, се оказахме в тези… меко казано, покрайнини е отделна история. Между другото, Бутово изобщо не е това, което беше, когато се преместихме. Тогава наоколо имаше високи блокове, които стърчаха самотно в полето, без помен от каквато и да било инфраструктура. Заради това преместване ми се наложи да се науча да карам кола. Отначало карах лада петица, кола, която ме докара почти до самоубийство. Затова баща ми, който тогава беше още жив, успя със заеми и продажби на някои стари вещи да замени колата убиец за старичък фолксваген голф. Преди мен този автомобил бе имал няколко собственици, не всички нормални хора. Един от тях му беше монтирал китайски ксенонови фарове, които по време на дъжд изобщо не светеха. А през останалото време работеха, както дойде.

Обикновено светеше само единият, но понякога се включваше и другият. По празници.

— Как мога да ги поправя? — като млада се опитвах да поправя всичко.

— Ксенон? — подсмихна се майсторът. — Кой ще ти го поправя? Това се сменява.

— Изцяло ли?

— Ъхъ. С нов. Осем стотачки в зелено — мило ми съобщи той.

В общи линии оттогава се опитвам в дъждовните вечери да не ходя по места, където може да ми потрябват силни фарове. Да се благодаря на властите, че в Москва почти вече няма такива места. Както обикновено, около блока на майка ми нямаше къде да се паркира. Какъв е смисълът да се строят толкова много сгради, до които после да не можеш да стигнеш. Въпрос без отговор, заради който загубих още десет минути от ценното си време, докато намеря къде да паркирам. Изглежда, че всички бяха решили да си вземат почивен ден.

— Здравей, мамо — усмихнах се широко аз, докато си свалях ботушите.

— Знаех си аз! Изцапа ми пода! — майка ми се взираше в мястото, на което стоях доскоро.

— Ще го избърша — успокоих я аз. Промъкнах се покрай нея в голямата стая, за да сложа лекарствата по местата им. Днес наистина нямах никакво време. Очакваше ме съдбоносна среща с новото началство. Ами, ако случайно началството се окаже точно? Все още имах шанс да стигна до офиса навреме. Но ако се включех в роднински диалог, този шанс щеше да изчезне.

— Какво си купила? Тази опаковка е малка! — лека-полека се ядосваше майка ми.

— Нямаше големи. Купила съм две — бършех праха като вихър и междувременно проверявах дали в хладилника няма развалена храна.

— Защо не можеш да дойдеш довечера?

— Ника има спектакъл в театралната студия. От половин година съм й обещала, че ще отида.

— Значи ще се забавляваш, докато майка ти седи тук самотна — с трагичен глас направи извод майка ми.

Започнах да изпълнявам задължителната програма по почистването с още по-голяма бързина.

— Няма да се забавлявам. Ще им помогна с декорите.

— Сто пъти съм ти казвала, че Ника моментално трябва да напусне този вертеп! Наистина ли искаш да я направиш актриса?

— Мамо, не започвай! Това е просто училищен театър — неволно реагирах аз. В този момент майка ми, усетила слабостта ми, веднага подкара коронната си програма.

— Аз също си мислех, че ти ходиш на подготвителни курсове за университета. И как завърши всичко? Казвам ти, трябва да държиш Ника изкъсо. Дъщеря ти трябва да бъде тиха и послушна. По-добре е да си седи вкъщи.

— Мамо!

— Какво мамо? Да не би да искаш да забременее като теб?

— Мамо, ти беше тази, която не искаше да се омъжа за Льоня.

— Само това оставаше! Откъде изобщо го беше намерила тоя селяндур? Как точно се казваше селото му? Гнусово ли?

— Чучулигино, между другото — възмутих се аз.

— Да бе, истински славей — със задоволство кимна майка ми.

Тя обожаваше да си спомня с подробности първата ми завършила трагично голяма и сериозна любов.

Влюбих се в Леонид, защото той разказваше най-смешно вицове в нашето студентско общежитие. Тогава така и не ме приеха в университета, но пък се роди Ника. По онова време всички заедно живеехме на Таганка^[2]. Веднъж след поредния скандал с майка ми, в порив на лудост, Льоня с думите „Може би това ще ви накара да млъкнете!“ вдигна майка ми и се опита да разбие прозореца с нея. Прозорецът издържа и единствената травма беше издраното лице на Льонка. Разбира се, обаче дойде милиция, имаше рев и сълзи, както и обещание, че няма да подаде оплакване само ако никога повече не го видим. Да, животът в нашето жилище, преди да се преместим, беше весел и пълноценен. Като цяло, Леонид си изпълни обещанието и не сме чували нищо за него, откакто Ника стана на година и половина. Нито за него, нито за издръжка, естествено. Само че мама, пазеше спомените си за Льонечка като скъпоценна напитка, от която от време на време си пийваше, наслаждавайки се на букета на отлежалото вино.

Закъснях за работа. Всеки път, когато се уловя на въдицата на майка си, времето изтича като сън. Изскочих от входа й половин час по-късно от предвиденото, макар че ми се стори, че не сме говорили повече от минута.

— По дяволите! — хапех устни аз, докато се опитвах да заобиколя задръстването, предизвикано от желаещите да влязат в Москва коли. И те не са за завиждане. Преминаването на караулката на КАТ беше само началото на приключението, което ги очаква. После идваше Варшавското шосе, път, по който човек пеша с лекота можеше да надбяга всяка кола. А после ги чакаше вътрешният кръг и тотално задръстени кръстовища. И какво ли още не. Хубавото беше, че аз трябваше да се промъкна през цялото задръстване само до отклонението за областта и да изляза на околовръстното. Офисът ме мамеше с близостта си. Телефонът ми зазвъня. Аз отговорих, без да поглеждам, и очаквах да ми се нахвърли Кирил. Но беше Альонка.

— Къде се губиш? Да не си полудяла?

— Идвам, Альона. Направо летя. Какво става? Кажи, че съм в ужасно задръстване.

— Да бе! Скоро ще ти поръчам метална табелка с надпис „Тя е в задръстване“. Чакат те клиенти.

— Те пък откъде се взеха? — учудих се аз.

— Довя ги вятърът — вбесено просъска Альона. — Ако трябва, карай по тротоара. Началството още го няма, но казват, че ще се появи всеки момент.

— Разбрано! — изписках аз и със затворени очи (почти) се вмъкнах в кръстовището, като едва не закачих един огромен тъп камион, който явно беше решил да остане завинаги на това кръстовище. Проявих чудеса от ловкост, но успях да взема завоя. До офиса ми оставаха само няколко километра. Натиснах педала на газта. Покарах малко по околовръстното, завих по отклонението и се почувствах на крачка от победата, само че пред мен с четиридесет километра в час пълзеше ново БМВ.

„Какво прави?“ — учудих се аз. Обикновено такива коли карат със сто и двайсет даже там, където това е технически невъзможно. Те просто летят навсякъде. А тази пълзеше по празния път със скоростта на конска каруца. Опитах се да я задмина, но пътят беше двупосочен и в насрещното платно се движеха коли, които също с удоволствие биха навлезли в срещуположното движение.

— Пусни ме бе, да ти се не види! — А БМВ-то сякаш ми се подиграваше, дори намаляваше пред „легналите полицаи“, като че ли се страхуваше да не вземе наистина да ги сгази. Накрая аз се залепих за задницата на идиотския автомобил, мигайки с дългите светлини. Заради него щях да пътувам до работата си още половин час. Ама че мръсник! А може би някой е купил на любовницата си кола и сега тя се учи да кара. Как да я задмина.

Премигването ми не предизвика никаква реакция. Направо озверях. Егати скапания ден! Майка ми ми се нахвърли, закъснявам за работа, всеки момент могат да ме уволнят.

— Дръпни се! — стиснах зъби и навих волана надясно. Там, край пътя, имаше уширение, така че минах през огромна локва и успях да задмина идиотския седан, оставяйки след себе си кални пръски.

Защо пролетта е толкова влажна?

— Ненормална ли си? — дочух зад гърба си. Макар че какво ли можех да чуя при този шум от пътя? Сторило ми се е. Погледнах в огледалото за обратно виждане. Зад волана на БМВ-то седеше елегантен на вид мъж с изумена физиономия. Чистачките работеха като бесни, за да изчистят калта от предното му стъкло.

— Нищо лично, просто работа — подсмихнах се аз. Друг път ще се замисли, преди да застане между мен и трудолюбието ми.

За всеки случай завих в страничната улица. Ако случайно реши да ме преследва. Но той спокойно мина покрай мен и изчезна. Това се казва самообладание, а не като майка ми.

Стигнах до офиса за три минути. Паркирах колата на първото попаднало ми място и хукнах през паркинга към офиса с единствената мисъл — дано всичките ми усилия да не са били напразни. В края на краищата обикновено не засичам така хората на пътя. Ето до какво води трудохолизмът. Кажете ми, че съм успяла!

— Успях ли?

— Да — ядосано кимна Альонка, около която се беше струпала цяла тълпа. — Още го няма. Хайде, бързо напиши на всеки по една фактура.

— Разбира се — кимнах аз и с готовност се впуснах да работя. Планът ми се състоеше в следното — когато благословеното и уважавано НОВО РЪКОВОДСТВО прекрачи прага на нашия отдел, лицето ми да бъде изморено и запотено от работа като на супер ценен служител, който работи непрекъснато.

Носех се като на електрическа метла между компютъра и принтера, а изключително доволните клиенти (които после ще трябва да отучвам от лошия навик да получават всичко на минутата) се споглеждаха и се усмихваха. Дори Грухкина ме погледна, изсумтя и вдигна рамене:

— Наистина ли мислиш, че това ще ти помогне?

— И да не ми помогне, поне ще се стопля — отрязах я аз. В крайна сметка с какво съм по-лоша от останалите безделници в отдел „Продажби“? Мога да пиша на компютър и да разпечатвам текстове. Никой не се е оплаквал от мен и не е искал уволнението ми. Което не може да се каже за Грухкина. Тя работи толкова идеално, че често вбесява не само нас, но и клиентите, на които също не прощаваше и най-малката грешка от типа на забравено пълномощно. Така че се въртях като луда и даже започнах да изпитвам някакво извратено удоволствие, като се гледах отстрани толкова делова, бърза и професионална с красива червена коса, която отмятах изящно, когато ми закриеше очите. И точно тогава се случи.

— Надка, виж! Това е той — задавено прошепна Аленка, като ме стисна за ръката.

Всичко в офиса замря за миг. Дори въздухът сякаш забави движение и се сгъсти.

Служителите замръзнаха и като че ли, без да се наговарят, всички направиха някаква фигура.

Надвисна напрегната тишина. Образува се някаква зона на безтегловност, в която, ако се отблъснеш от пода, ще полетиш към тавана надолу с главата. Бавно, бавно и безшумно. Сред цялото това неподвижно великолепие вървеше ТОЙ — главният началник, с походка на бенгалски тигър. Самоуверен, облечен с колосана светла риза и светъл делови костюм и още говореше по телефона… да, това беше ТОЙ. Усетих как кръвта ми се качи в главата.

— Това ли е отдел „Продажби“? — сияещият хищник се откъсна от телефона и плъзна погледа си върху нас.

— Да — с кудкудякане се обади Грухкина.

— Отидете в счетоводството и кажете да донесат в директорския кабинет личните досиета на всички — добави той и отново долепи до ухото си телефона — някаква рядка марка, която не се продаваше в Русия. Устройството беше хибрид между телефон, компютър, навигация и диктофон.

— Разбира се — изписка Олга и моментално по лицето й избиха петна.

— Как се казвате? — се поинтересува той, като се откъсна пак от разговора си.

— Аз съм Грухкина — с тънко гласче му съобщи тя.

Ако не бях сигурна в почтената й възраст (макар че беше младолика), щях да си помисля, че кара пубертет и гласът й мутира.

— А малкото Ви име? Как се казвате? — едвам забележимо се усмихна ТОЙ.

— Аз съм старши мениджър, казвам се Олга Грухкина — с басов глас отговори Грухкина. Определено не всеки можеше да издържи и да запази самообладание пред такава бизнес акула. Особено ако тя (акулата) ви пронизва със студен и насмешлив поглед иззад очилата си. Що се отнася до мен, би било най-добре въобще да не поглежда към мен. Вече съвсем не имитирах бурна дейност, старателно се опитвах да се слея с бюрото си. Като хамелеон.

— Много добре. Тогава, Вие, Олга, след като сте СТАРШИ мениджър, ще се погрижите за личните досиета. Става ли?

— Става — шепнешком произнесе тя.

— Казвам се Станислав Сергеевич Шувалов. От днес ще бъда ваш директор.

— Много ни е приятно — в нестроен хор отговориха хората.

Новият началник присви очи и се втренчи в тълпата. След това кимна и продължи:

— Ако имате въпроси или предложения, изчакайте да ви повикам. Ще проведа разговор с всеки. Дори с тези, на които им предстои да напуснат фирмата.

— В какъв смисъл? — изписка някой от задните редици.

Възцари се тишина.

— Няма да крия, щатът ви е раздут, а производителността на труда — изключително ниска. Ще останат само тези, които отговарят на заеманата от тях длъжност. Това достатъчно ясно ли е? — попита Шувалов с красив и добре модулиран глас. След което се усмихна хищнически.

— Ясно е — отговори му тъжен хор. Облаците се сгъстяваха.

— Успешен ден — кимна Шувалов и се отдалечи с уверена походка.

Такива като него сигурно се раждат на длъжността „Директор“ на родилния дом и след това само сменят местата, където прилагат началническите си способности. Детска градина, училище, университет и навсякъде хората се строяват пред тях в редица и им се отчитат. Едвам успях да издишам отдавна станалия абсолютно непригоден въздух, чак след като ТОЙ, Станислав Сергеевич Шувалов, благополучно се отправи към кабинета си.

— Невероятна работа! — изумено прошепна Альонка. Направо Железния Феликс^[3]! Край с отпуската ми. А вече сме си платили пътуването! Идиоти!

— Твоето пътуване е нищо, но виж, с мен е свършено — занареждах аз.

Альонка ме погледна неразбиращо.

— За какво говориш? Може и да не те уволни. Нашите показатели не са по-лоши от тези на другите.

— Не е в това въпросът — хапех устни аз.

— А в какво? Непрекъснато си въобразяваш разни неща — ядоса се тя.

В този момент аз отпуснах лице в ръцете си и започнах да ридая безмълвно.

— Разбираш ли, сутринта страшно бързах…

— И какво?

— Ами това, че засякох и изпреварих черно БМВ и освен това го залях с кал от една локва.

— И? — замръзна приятелката ми.

— Ами това, че зад волана беше самият Шувалов.

Альонка отвори уста от изумление.

— Да, аз съм идиот, но откъде можех да знам, че това е той? — несвързано обяснявах аз.

— Стига бе! А той видя ли те? — най-накрая дойде на себе си тя.

— Разбира се, че ме видя. Дори ми подвикна, че съм ненормална.

— Ама че работа!

— Наистина съм ненормална. Как можах да го задмина така? Как изобщо можах да засека някого така? Мама винаги ми е казвала, че карам безобразно.

— Майка ти ти говори най-различни неща. Ако й се вярва, още при раждането теб е трябвало да те хвърлят от кулата в Останкино^[4], само че тя те е съжалила.

— Може би не е трябвало — хлипах аз. — Сега нямаше да имам проблеми.

— А аз се чудя защо изведнъж почти се скри под бюрото. Слушай, може и да не те познае — предположи приятелката ми.

Аз се замислих.

— Възможно е. Стъклата ми са тонирани — разсъждавах аз. — Наистина може и да не ме е видял отстрани.

— Ето виждаш ли, не е чак такава трагедия. Всичко ще се оправи. Силно ли го напръска?

— Цялата му страна и половината от предното стъкло. Просто на банкета имаше много дълбока локва.

— Голяма си глупачка! Добре поне, че не си му мигала с идиотските си фарове.

Аз замълчах доста изразително.

— Какво? Мига ли му? — Альона прикри устата си с ръка.

— А какво трябваше да направя? Той ми пречеше да дойда на работа. Караше със скорост на велосипедист — защитих се аз.

Альонка ме гледаше със съжаление.

— Дори и да не те е познал. Рано или късно ще разпознае колата ти. Тя е незабравима.

— Това е вярно. Моят трактор няма да го запомни само слепец.

— Може би няма да е зле да започнеш да ходиш на работа пеша или да си оставяш колата през няколко улици — предложи приятелката ми.

Аз седях и се паникьосвах все повече и повече. Работните ми дни във фирмата бяха преброени. Шувалов и без друго ще ме уволни. Ако ме познае, ще ме уволни веднага, ако не ме познае, ще ме уволни, когато ми види колата.

Пълна безизходица. И все пак предложението й ми се стори разумно. Разходките пеша са полезни. Трябва да направя всичко възможно новият директор да не ме види в МПС-то ми. А междувременно може нещо да се промени. Да умре или магарето, или султанът. Има такава притча. Един измамник се хванал на бас със султана, като си заложил главата срещу сто чувала злато, че за двайсет години може да научи едно магаре да говори. Когато уплашеният му ученик го попитал как смята да си изпълни баса, той отговорил:

— За двайсет години ще умре или магарето, или султанът. И моята работа е такава. Остава само да разбера дали султанът е запомнил лицето на магарето шофьор.