Татяна Веденска
Моят готин шеф (13)

Глава 1
Искате ли да имате проблеми? Да. Не. Трудно ми е да отговоря

Всички знаят, че новото е добре забравено старо. Ника обожава обувки като тези, които майка ми е носела още преди раждането ми. А това, съгласете се, е било много отдавна. Влоговете в интернет са реинкарнация на „книгата за гости“, в която преди години посетителите са записвали своите, как им беше името… памфлети^[1]. Или пък бяха частушки^[2]. Не, мисля, че все пак бяха памфлети. Фактът си остава факт — дори Пушкин е записвал съчиненията си в такава книга за гости. Между другото, интересно ми е, ако Пушкин беше жив в наши дни, дали някой щеше да забележи стиховете му в интернет. Не е сигурно. Най-вероятно щяха да се изгубят в камарите спам. И нямаше да го убие Дантес^[3] на дуел, а вирус, който би унищожил системата и би погълнал плодовете на труда му. Между другото, нещо подобно се случи с един наш клиент. Вирус унищожи системните файлове на цялата му мрежа. Компютрите „хлъцнаха“ и започнаха да вършат безумия. Нещо със страшното име „BIOS“^[4] престана да разпознава родната си майка и да зарежда протоколите, необходими, за да работи информационната система. В общи линии, по предварителната преценка на нашия сисадмин, нещо в този дух се беше случило с деветнайсетте компютъра, вързани в мрежа в офиса на нашия клиент. В интернет в момента е пълно с всякакви гадости. Само че клиентът не беше съгласен с такова обяснение. Противопостави му се с пълна сила. Беше възмутен и пръскаше отрова. Според него нашата некомпетентна компания миналия четвъртък му беше доставила деветнайсет негодни за експлоатация машини. Нашите програмисти са им инсталирали грешни операционни системи, грешен BIOS и са вързали всичко това в грешна мрежа. И ние се превърнахме в пчели, които дават грешен мед. Ситуацията беше повече от ясна. По-прозрачна дори от кристалната вода на чисто планинско езеро. Клиентът беше икономисал от антивирусна програма и сега имаше проблеми, чиято стойност превишаваше три пъти тази на всичките му компютри и програми, взети заедно. Следователно възникваше въпросът — какво му трябваше в тази ситуация. Какво или кой му беше необходим? Отговорът е прост — трябва му крайната брънка в звеното. Някого, на когото да прехвърли всички загуби. Или поне, върху когото да излее праведния си гняв. А най-смешното е, че именно в това се състоеше моята работа. Вече няколко седмици се трудех на новата си почетна длъжност „Мениджър по конфликтите“ и в нежните ми девичи ръце се стичаха всички жалби и всички проблеми, които изобилстваха в нашата компания. Имах собствен кабинет с климатик и безконтролен интернет, за да мога ежедневно да се появявам, носейки папката с текст: „Уважаеми зрители, само днес на нашата сцена ще получа десет удара с пръчка и двайсет счупвания.“ Забравената стара приказка^[5] се беше трансформирала в моя длъжностна характеристика. Само дето Буратино не се появяваше, за да защити честта и достойнството ми. В резултат на това всички правеха с мен каквото си искат. Този същият клиент например седеше в новия ми кабинет и ми крещеше:

— Това е безобразие! Ще се оплача! Ще насъскам срещу вас данъчните! Имам връзки!

— Имате късмет, а аз нямам никакви връзки — това беше моята реплика.

Работата ми се състоеше в това да изслушвам безкраен поток от възмутени обвинения, които прекъсвах с подобни идиотски реплики. През останалото време обикновено висях в интернет.

— Кой е посмял? Защо смятате, че ще ви се размине? — клиентът бълваше огън и жупел и искаше да разкъса някого, без значение кого, на парчета. Най-добре би било това да бъде нашият програмист. Тъй като именно той мърмореше в отговор на искането му за смяна на техниката: „Сам сте си виновен.“ Или: „Машинарията работи, няма от какво да се оплаквате.“

Само че клиентите не обичат да са виновни за нищо. И затова постъпих по следния начин. Казах:

— Разкажете ми още веднъж, максимално подробно, какво точно е направил… този негодник.

— Какво има за разказване?! — възмути се клиентът и се направи, че няма нищо повече за казване. И тук започна най-интересното. И първия, и втория, че даже и третия път имаше какво да ми разкаже. Изложи своята версия за събитията с най-малките подробности и детайли. Някои дори ми описваха изражението на лицето на грубиянина, в момента в който е извършвал този акт на офисен вандализъм.

— Наистина ли? Чак ми е странно да го чуя. Нима хората могат да се държат така? На всяка цена ще го накажем. Наистина е недопустимо. Много добре Ви разбирам. Наистина ли Ви каза подобно нещо? — това беше някъде към края на третия рунд. Клиентът вече беше малко по-спокоен, но все пак оставаше достатъчно изнервен. Още няколко подробности, още десетина-петнайсет минути и накрая той се изтощи и млъкна. На това му се казва „да изпусне парата“.

— Как го правиш? — завеждащият отдел „Кадри“ Глебов беше поразен.

Един път той изпрати при мен вбесен работник от склада, който заплашваше да ни съди за дискриминация по неясни признаци. Не искаха да му увеличат заплатата. Всъщност, ничия заплата не беше увеличена, но той по някаква причина беше решил, че него това го обижда персонално. Разбрахме се след няколко часа. Той се върна в склада, а аз отидох при Глебов.

— Родили са му се близнаци. Платил е болнично лечение. Родили са се прекалено малки. И сега му трябват пари. Можем ли да му дадем премия и кредит срещу тринайсета заплата?

— Няма проблем. Защо не ми е казал? — учуди се Глебов.

— Не знам — свих рамене аз.

Действително, един Господ знае, защо пред него човекът беше викал и си беше търсил законовите права, а пред мен не каза и дума за КТ^[6] и ми разказа за близнаците си.

— Имаш глуповата усмивка и тъжен поглед. Като те гледа човек, си мисли, че случайно си попаднала на тази длъжност — по този начин Глебов се опитваше да си обясни успеха ми като мениджър по конфликтите. Между другото, беше прав донякъде. Във всеки случай, аз и досега не можех да повярвам, че всичко се е променило толкова много. Имах нова работа, нов кабинет, нова заплата. В кабинета ми дори имаше прозорец, от който виждах някаква тръба. Когато времето беше хубаво, тя пуфтеше радостно и бълваше в небето облаци от дим. А когато беше сиво и мрачно, навяваше индустриална тъга. Истината е, че през последните осем години прозорците ужасно ми бяха липсвали. Прозорците в отдел „Продажби“ бяха закрити с щори. Заплатата също не беше за пренебрегване. Макар че през цялото време ме терзаеха смътни съмнения.

Не е възможно да ти плащат един бон в зелено повече само за да гледаш през прозореца на собствения си кабинет към някаква тръба и да изслушваш жалбите на клиентите и служителите на компанията. Сигурно трябва да правя нещо повече. Но какво? А най-интересното е, че като че ли всички бяха доволни от мен. Дори Шувалов ме погледна любезно, когато се появих за първи път на понеделнишката оперативна на ръководството. Седях в най-далечния ъгъл и старателно мръщех вежди, защото изобщо не разбирах какво участие мога да взема в стратегическото планиране.

— Митрофанова, какво стана с компютрите? — обърна се към мен Сашка, настоящият шеф на отдел „Продажби“.

Нямах представа какво ще правим с деветнайсетте компютъра. Ние изобщо нямахме вина за създалата се ситуация, но не ни трябваха и разправии с данъчните.

— Трябва да се намери някакъв компромис — въздъхнах аз.

Сашка ме погледна учудено и кимна.

— Търсете — съгласи се Шувалов и добави — справяте се добре. Най-важното е да не се стигне до съд.

— Ще им изпратя наши специалисти, за да установят причината. Така ще можем по-лесно да намерим компромис — неочаквано (даже за себе си) предложих аз. С това участието ми в оперативката завърши, а Шувалов ми изпрати есемес: „Продължавай така! Свободна ли си довечера?“

„Разбира се!“ — радостно му написах в отговор и хукнах да се трудя за благото на компанията. Очаквах този есемес от няколко седмици. Шувалов беше толкова зает, че непрекъснато се страхувах, че следващия път изобщо няма да си ме спомня. Понякога обаче той се откъсваше от документите и ми казваше по нещо, от което сърцето ми първо замираше, а след това заплашваше да изскочи от гърдите ми. След като Шувалов харесваше деловите жени (както ми се стори по време на оперативката), реших да стана образцова бизнес лейди. Набрах номера на клиента, изслушах още веднъж всичките му оплаквания и казах:

— Как мислите, какво можем да направим при това положение. Обещавам Ви, че аз от своя страна ще направя всичко възможно.

— Бихте ли си взели компютрите? — с надежда попита той.

Аз поклатих глава.

— Нямам такива пълномощия. Работата е там, че за целта ми е необходим документ, потвърждаващ, че сривът е произтекъл именно заради инсталираните от нас програми. А такъв документ няма — съчувствено споделих с него аз.

Клиентът се замисли и се оплака:

— Загубих много пари. Заради тоя срив прекъснахме монтажа на важна инсталация.

— Да, кошмарна работа. Наистина е ужасно. С какво мога да Ви помогна? — въздъхнах аз. — Искате ли да Ви изпратя програмисти, които да пренастроят операционната система. Разбира се, ще има загуба на данни, но ще се опитаме да възстановим това, което се е запазило. Искате ли?

— Да, може да опитаме — замисли се клиентът.

Честно казано, не бях и помисляла, че нашата фирма е пълна с конфликти и най-различни скандали.

— Много добре. Ще се разпоредя и ако не днес, то утре нашите програмисти ще Ви посетят — уверих радостно клиента и затворих телефона. И все пак браво на мен! Ако не беше едно „но“, животът ми щеше да прилича на мечта. Това „но“ продължаваше да влачи мениджърския хомот в отдел „Продажби“, а когато ме видеше, се държеше сякаш не съществувам. Това страшно ме огорчаваше. Дори Грухкина беше спряла да сумти, когато се появявах, а Альона Епифанцева ме гледаше така, сякаш се опитва да ме урочаса. Когато влизах в пушалнята, тя подхвърляше нещо от сорта „Няма мир от тия началници“ и веднага изчезваше с презрително изражение на лицето. Дали се засягах? Разбира се. Но най-лошото от всичко беше, че разпространяваше слухове. Веднъж, докато седях в тоалетната и внимателно издишвах дима в чинията, изведнъж чух:

— И за какво му е притрябвала на Шувалов? В нея няма нищо особено.

— Мъжете не можеш да ги разбереш. Ояли са се. Омръзнали са им красивите и умните и сега искат Митрофанова.

— Кой да си помисли? Такава кротушка!

Аз онемях и за малко да падна в тоалетната чиния.

Доживях! Виж ти какви разговори може да дочуеш, ако се заслушаш. Когато срещах странните насмешливи погледи на бившите си колеги, ми се искаше да извикам, че бъркат, че всичко е лъжа! Но дали някой щеше да ме чуе в този странен свят? Изглежда, че бях в епицентъра на сплетните и можех на собствен гръб да разбера какво й е например на Бритни Спиърс. Аз бях по-добре. Мен поне не ме преследваха папараци. Да, всичко е толкова странно. Как да разбере човек какво й е на ума на тая Альона? Тя цял живот ми опяваше да не изпускам това, което ми падне, и когато според нея направих точно това, първа хвърли камък по мен. Направо водопад от камъни. И поне да имаше за какво. Ще кажете, ами романа с шефа? Жалко подобие! В онзи ден и по-скоро в онази нощ, когато се обадих на Шувалов, двамата с него стояхме до сутринта. Разговаряхме и се смяхме. Той ми наливаше чай и ме разпитваше какво мисля за едно или друго. Какво обичам да правя и какво мога. Как готвя и каква музика харесвам. Май дори се опитах да му изпея нещо, макар че при моя фатален слух, това беше голямо изпитание за Шувалов. Той издържа достойно. И за благодарност (не по друга причина) му разказах живота си. Дори неща, които самата аз бях забравила. Спомних си не само Льоня, Кирил и Сергей, спомних си дори, че когато бях на шестнайсет, имах приятел, в когото бях силно влюбена, и как прегръщах възглавницата, мечтаейки за него. Той отиде войник. Взеха го във флота и страдаше ужасно, че през трите години на службата му светът ще се обърне нагоре с краката. Отначало си пишехме и аз искрено смятах да го чакам три години, но после се появи Леонид с цялата си популярност в студентското общежитие и един куп фантастични вицове. В общи линии, когато това момче се върна от казармата, вече бях с Леонид и се чудех как да предотвратя кръвопролитията. Само че той местеше поглед засрамено, призна, че си има друга приятелка и ме помоли за прошка.

— А ти? Как го понесе? — усмихна се Шувалов. Към пет часа сутринта вече бяхме минали на „ти“.

— Много тежко, особено като се има предвид, че тогава вече бях бременна с Ника. Като цяло всичко стана много добре. Макар че мисълта, че ме е зарязал човек, който три години не беше имал никого, не беше много ласкателна.

— Слушам те и си мисля: „Къде са били през цялото това време нормалните мъже?“ Срещала си само кретени и неудачници.

— О, кретените и неудачниците са моята специалност — гордо потвърдих аз. Изглежда имам някакъв магнит, с който ги привличам. Или излъчвам GPS сигнал.

— Ти си ненормална — засмя се Шувалов и ми предложи да отидем за гъби извън града.

— Гъби през юни? Да не си луд? — учудих се аз.

— А кога растат гъбите? — беше негов ред да се учуди.

— Няма да ги дочакаме.

— Добре, тогава да отидем не за гъби, а за горски плодове. Или каквото там друго събирате с Ника — смути се той. — Искам да отида в гората! Какво ще ти стане? Ако отида сам, ще се загубя и ще загина. И смъртта ми ще ти тежи на съвестта. Или в неделя си заета?

— Не, нищо подобно. Абсолютно свободна съм до понеделник — преувеличено гръмко се съгласих аз. Макар че Ника се надяваше, че ще взема някакво участие в перилно-прахосмучещия маратон. Ако се разровех, щях да си намеря доста работа.

— Къде ще отидем?

— На юг — усмихна се той.

Наближаваше лято и всички подмосковни гори ни бяха на разположение. Честно казано, никога и с никого не се бях чувствала толкова добре, колкото с Шувалов тогава. Изхвърлих от главата си всички излишни мисли от типа „Какво значи всичко това?“. Просто се разхождахме из гората и ядяхме сандвичи, купени от една крайпътна будка. Пиехме някаква газирана напитка от пластмасови чаши и репетирахме търсенето на гъби.

— Ти сигурна ли си, че ги познаваш? Ами ако случайно хванеш някоя страшна мухоморка и се отровиш?

— Станислав, лови се „фиш“, искам да кажа риба. А що се отнася до гъбите, по принцип всички са ядливи, въпросът е колко време ще ги готвиш.

— Аха, тоест, ако не довариш мухоморката, ще получиш халюцинации на аванта. Така ли?

— Нещо такова — кикотех се аз.

Шувалов, седнал на пън в гората, беше интересна картина. Но разходката в гората още не беше роман. Признавам си, че през целия ден тогава очаквах поне някакъв признак на внимание от негова страна. Поне някоя бегла целувка. Това очакване едва не прогори дупка във вътрешностите ми. Усещах, че пламтя.

— Прекрасен ден. Да отидем у нас. Ще ти пусна страхотен филм — предложи той, когато в гората започна да се смрачава.

Аз замрях в предчувствие на това, от което доскоро се дърпах. Тъй като едва ли ме канеше да гледаме филм. Още повече че в очите му гореше добре познат пламък. Знаех много добре какво означава той. В крайна сметка не съм вчерашна. Умеех много добре да разчитам скритата в думите и жестовете информация.

— Харесваш ли Кевин Костнър? — попита ме той.

Аз смутено кимнах. Оказа се, че нищо не разбирам от хора. Седяхме и цели три часа гледахме „Танцуващия с вълци“. Кевин Костнър беше страхотен в индиански костюм, няма спор по въпроса, но аз абсолютно ясно си дадох сметка, че тази нощ няма да стане нищо.

Бях потресена. След като изгледахме филма, Шувалов уточни имам ли нещо против да спя на разтегателния му диван. Поблагодари ми официално, че не съм го оставила да умре от скука в горда самота, каза, че от сто години не е прекарвал такъв чудесен уикенд и се скри някъде в тайнствените си покои.

Аз седях в неговия хол, на неговия диван, разпънат от грижовната му ръка, и изобщо не знаех какво да си мисля. Превъртях старателно в главата си целия си живот, като се опитвах да си спомня колко пъти ми се е случвало нещо подобно. Оказа се, че нито веднъж. Да бъда в празно жилище и двете страни да са съгласни и… Може пък наистина да му се спи?

Аз обаче не можех изобщо да затворя очи. Беше достатъчно само да започна да нервнича и ме налягаше безсъние. Към два часа се промъкнах през тъмния апартамент до кухнята и си налях вода. Хубавото на автомата за вода е, че винаги предлага ледена водичка. Голям кеф за някоя разгорещена жена. Още по-добре щеше да бъде, ако можех да се окажа в истинска преспа.

— Защо не спиш? — зад мен се раздаде нисък глас. Шувалов стоеше пред мен в някакви странни дълги карирани шалвари и същото карирано горнище с копчета.

За секунда загубих дар слово.

— Не ми се спи — едва пророних аз накрая.

— И на мен. Той седна на масата и ме погледна. Не запалихме осветлението. Мълчахме.

— Просто не ми е много ясно какво правя тук — честно си признах аз и преглътнах.

— И на мен, и на мен…

— Всичко е толкова странно. Кухнята ти е ужасно студена. Каква беше жена ти? Красива ли беше?

— Много — кимна той.

— Така си и мислех — прехапах си устната и се замислих.

Той беше само на метър от мен. Толкова голям и силен. Трябваше само да протегне ръка, но между нас имаше някаква невидима стена, прозрачна и неразрушима.

До него винаги имаше други жени, а до мен — други мъже. Ние дори говорехме на различни езици.

— Не искам да си мислиш, че се опитвам да се възползвам от нещо.

Гласът му стана още по-нисък. Или по-скоро стана глух, сякаш идваше от празен кладенец.

— Разбирам — отговорих аз. Макар че не разбирах нищо. Всички досега се бяха опитвали да се възползват от всичко — от младостта ми, от комплексите ми, от мечтата ми да се омъжа. Защо точно него това го смущава?

— Проблемът е в това, че аз не вярвам на никого — каза той. — На никого. И дори на теб.

— Така ли? — някак си между другото уточних аз. — И защо?

— Няма значение. Слушай. Сега ще стана и ще изляза. Ако искаш се върни в хола и не мисли за нищо. Утре ще те закарам у вас.

— Или?

— Или… и аз не знам какво да ти кажа. Аз съм на четиресет години. Видял съм много. Не бих искал да те нараня. Но… не мога да ти предложа нищо. Абсолютно нищо. И нищо не мога да ти обещая. За тези четиресет години разбрах, че свободата е най-ценното съкровище, което имам. Не искам нищо освен спокойствие. Да, имам нужда само от спокойствие. Вече не ми трябва никаква любов.

— Тогава защо съм тук? — попитах аз. Беше ми трудно да дишам. Такъв разговор със сигурност още не бях водила.

— Само ако знаех. И все пак, имай предвид, че съм сигурен, че ще бъде най-добре да се върнеш в хола.

— Нима? — едва не заплаках аз.

— Да. Защото най-вероятно после страшно ще съжаляваш.

— Нека аз да реша! — намръщих се аз. — Хайде, върви.

— Разбира се — сви рамене той. И с малко забавяне се отправи към стаята си, а аз останах в ледената му кухня.

Лунната светлина осветяваше в синьо белоснежните плотове, а аз мачках някаква салфетка в ръце. Наоколо цареше тишина. Изчаках още няколко минути, в които старателно вдишвах и издишвах. Не ми достигаше въздух и имах усещането, че всеки момент ще започна да се задъхвам.

„След това със сигурност ще съжалявам!“ — уверих сама себе си и станах. Паркетът под краката ми проскърца слабо. Когато стигнах до вратата на хола, се спрях и се опитах да се разбера със сърцебиенето си. Не се получи и аз продължих нататък просто така.

Влязох в банята и се погледнах в огледалото. Сиво-сините ми очи светеха с някакъв необикновен блясък, рязко очертани от тъмни кръгове. Край на пиянството! Напръсках лицето си с шепа студена вода и замижах от удоволствие. Защо всичко в живота е толкова сложно? Защо изобщо трябва да си обещаваме нещо? Спомних си колко много и най-различни обещания съм чула през живота си. Имаше дори случаи, когато обещанията звучаха толкова красиво, че ставаха по-важни от този, който ги произнася. Така беше с Кирил. Бях с него именно защото беше майстор на обещанията. Исках ли да бъда с него? Ако трябва да съм честна, не. Но бях, защото не можех да пренебрегна такива обещания. Разбира се, най-често не ги удържаше.

— Здравей — тихо казах аз, отваряйки вратата на стаята му.

Отговори ми тишина. Влязох внимателно и усетих, че съм сбъркала стаята. На стената имаше плакат на „Металика“. На бюрото — куп компютърни джунджурии. Всичко беше някак запуснато и необитаемо.

— Тук съм — чух и се обърнах. В рамката на вратата стоеше Шувалов и се усмихваше с насмешка.

— Браво! — усмихнах се аз в отговор. Какво още се очакваше да кажа?

— Сбърка стаята — той поклати глава и се доближи към мен.

Да, нямаше никакви обещания. Само Шувалов, който ме притискаше трескаво към себе си. Нямаше и дума за любов, само жадните му устни, на които нямаше начин да устоя. Целувките му бяха груби, дори болезнени, но точно за такива си мечтаех през цялото време. Или през целия си живот. Той не ме попита нищо друго. И не ме остави да вземам никакви решения. Бях само негова. В неговите ръце и той го знаеше. Той ме вдигна и ме отнесе в стаята си. Там имаше и голямо легло, и светлина от свещи, и тихият ни несвързан шепот. Тази нощ обърна всичко у мен и нищо вече не беше същото. Защото изведнъж разбрах, че на света има човек, с когото забравям дори коя съм. Разбира се, нормалните хора в такава ситуация щяха зверски да се успят, но не и ние. Или по-точно, не и Станислав. На сутринта ми донесе кафе и ми каза, че мога да използвам козметиката, останала от жена му, за да скрия следите от непристойното си поведение.

— Непристойно поведение ли? — усмихнах се аз.

През целия път до офиса спорихме коя радиостанция да слушаме. А Шувалов отблъскваше ръцете ми от таблото, като викаше, че създавам аварийна ситуация на пътя. На мен не ми пукаше, а той се зарече, че ще издаде заповед, според която целият ръководен състав на фирмата ще бъде задължен да слуша радио „Ехото на Москва“. Аз вдигнах очи към небето.

— Само това не! Неее!

— Ще се наложи — усмихна се Шувалов. — Ти вече си ръководен кадър и си длъжна да ми се подчиняваш. Това е положението!

Всичко беше прекрасно до момента, в който той не ме свали на няколко преки от офиса с думите: „Така ще бъде по-добре, не трябва да ни виждат заедно.“ Изведнъж осъзнах какво имаше предвид, когато каза, че обезателно ще съжаля за всичко. Но независимо от това, за първи път в живота ми изобщо не ми дремеше.

Нещо ставаше, а аз не можех да разбера какво. Минаваха седмици и аз практически не виждах Шувалов никъде освен на оперативните, но от огледалото в асансьора ме гледаше грейнала от глупашка радост физиономия. Стигаше само да ми звънне или да ми изпрати есемес с въпрос: „Помниш ли ме още?“ и всички Кириловци и Альони, взети заедно, преставаха изобщо да ме интересуват. Никой наоколо не разбираше нищо, но най-малко от всички аз разбирах нещо.