Татяна Веденска
Моят готин шеф (14)

Глава 2
Ако това са цветовете, какви ще бъдат плодовете?

Прието е, че родителите винаги желаят доброто на децата си. Разпространено е такова мнение. Между другото, то не е лишено от основания, тъй като важи за всички нормални родители. Те искат децата им да бъдат щастливи, здрави, весели и с топли и сухи крака. Поправете ме, ако бъркам, но ако детето ви, от което никога не сте очаквали някакви особени успехи, изведнъж получи повишение, ще го сметнете за успех, нали? Слава богу, и моят калпазанин е способен на нещо, ще си кажете вие. Ще си отдъхнете спокойно, справедливо решавайки, че възпитанието ви най-накрая е дало резултат.

— Господи, да не са си изгубили ума, че повишават точно теб?! — вдигна ръце към небето моята майчица. Вечерното посещение във вторник тази седмица беше отменено заради есемеса от Шувалов, така че за майка ми остана сряда сутрин.

Вчера вечерта с Шувалов бяхме на кино, където объркани от неудобството на ситуацията, се целувахме като луди на последния ред. Не бях правила подобно нещо от времето на Леонид. Най-интересното е, че и тогава и сега го правех по една и съща причина — просто нямаше къде да се обичаме по-задълбочено. У нас Ника си учеше „тъпите уроци“, с която скоро трябваше да си вземе годишните изпити, а у Станислав за същите тия тъпи изпити се готвеше синът му Алексей. Едно време на нас с Льоня ни пречеха родителите ни. А сега — децата. В общи линии бях недоспала, ядосана и абсолютно неподготвена да слушам упреците и ехидните шегички на майка си.

— Какво имаш предвид? — устните ми затрепериха. През цялото това време не бях споделяла нищо с майка си за неочаквания ръст в кариерата ми. И сега, ето че Ника се беше изпуснала. Каза, че най-накрая мога да натрия носа на баба й. Само че на нашата баба носът й не може да бъде натрит. Каквото и да стане, по-скоро тя ще натрие нашите носове. Но бабата не се заяждаше с Ника, а си го изкарваше на мен.

— Ти непрекъснато правиш скандали. Нервите ти са пълна скръб.

— Ако човек те чуе, ще рече, че не ставам за нищо — възмутих се аз. — И нервите ми са пълна скръб, и характерът ми е конфликтен, и умът ми никакъв го няма.

— За какъв ум може да се говори, та ти през целия си живот не си извършила нищо умно. Празноглава въртиопашка!

— Да, но ме повишиха! — злобно изсъсках аз. — И между другото, справям се идеално.

— И кога успя? — с подозрение ме погледна майчицата ми.

Аз си прехапах езика. Кой ме караше?

— Всичко е наред. Работя и толкова.

— И кога те повишиха? — попита направо майка ми.

— Преди около месец — Старателно си бърках захарта в чашата. Макар че обичам кафе без захар и с мляко, мама ми го сервираше черно и винаги сладко. За да ме деморализира допълнително.

— Значи си го крила от мен. Ако имаше с какво да се гордееш, веднага щеше да дотичаш. И какво точно правиш? Макар че защо ли изобщо питам? Та ти не умееш нищо. Освен да дрънкаш по телефона и да слушаш глупостите на безбройните си приятелки. Нищо друго не можеш.

— Стига бе! — изведнъж неочаквано се разкикотих аз. Аз се смеех и не можех да спра. Не може да бъде, майка ми беше формулирала абсолютно точно същността на настоящата ми работа.

— И каква си сега? Ника ми каза, че си ръководител на нещо. Вярно ли е?

За първи път забелязах, че когато се разстрои лицето на майка ми, което и без това е сбръчкано, съвсем се спаружва. Господи, да не би да ми завижда.

Да, като цяло. Аз съм мениджър по конфликтите — исках да й обясня аз, но тя се извърна и започна да рови в лекарствата си, като с целия си вид ми показа, че в момента не й е до мен.

— Мамо, слушаш ли ме?

— Нямам намерение да слушам всякакви глупости. Къде са ми очилата? Прочети ми какво пише тук! — каза тя със заповеднически тон и ми подаде някакви указания за препарат с непроизносимо име.

— Мамо, кажи, ти изобщо ли не ме обичаш? — оставих листчето и я погледнах в очите.

— Какви са тия глупости? Аз съм ти майка. Не закъсняваш ли за работа? — заусуква го майка ми.

Аз я хванах за ръката.

— Много се радвам, че ме повишиха. За първи път в живота ми ми поверяват нещо, разбираш ли? Единственото, което слушам цял живот, е: „Митрофанова няма да се справи. Недейте да товарите Митрофанова.“ Мамо, аз съм на трийсет и четири години и съм готова за интересна работа и за сериозни отношения. Искам да обичам, да страдам и да живея.

Искам всичко, от което цял живот старателно си ме предпазвала. Разбираш ли?

— След това ще съжаляваш — меланхолично сви рамене тя. — Младостта и красотата отминават бързо и колкото по-високо си седял, толкова по-болезнено падаш.

— Значи трябва да живея като теб. Години наред да мечтаеш за славата на голям художник, но да си седиш вкъщи и да тормозиш близките си. За не паднеш никога отникъде.

Гледах майка си, сякаш я виждах за първи път. Седеше пред мен, на другия край на масата, с широка блуза и плетен шал. Беше стара жена, която преживяваше мъчително факта, че младостта й е отлетяла безвъзвратно. Сигурно по цели нощи превърташе картината на живота си наум и търсеше къде е допуснала грешка.

— Радвам се, че са те повишили. Само че не разбирам защо — нацупи се тя. До каква степен не вярваше в мен?! Може би, защото цял живот бях седяла в ъгъла, скрита зад вестник, за да не ме забележи никой. Може ли човек, който от бебе слуша, че е неуспешен резултат от неуспешен експеримент, да повярва, че струва нещо.

— Може би, защото изобщо не ме познаваш? — предположих аз.

Майка ми помълча и след това изсумтя:

— Какво има за разбиране? Ти си нищо. Никога не си ставала за нищо. Метнала си се цялата на баща си — и отиде в кухнята.

Аз останах на масата. Сигурно не е лесно да бъдеш на нейно място. С цялото й тщеславие и наранено самолюбие. Сигурно е ужасно да искаш толкова много. Господи, колко ми е провървяло, че един есемес от Станислав с текст: „Помниш ли ме още?“ ми стига, за да бъда щастлива. Сепнах се. Трябваше да тръгвам за работа. На новата си работа. Подредих лекарствата, оставих й пари, под купичката с бонбоните, и на излизане надникнах в кухнята, за да й кажа:

— Тръгвам.

— Тръгвай! Отивай да командориш! — тя мърдаше устни и се ядосваше.

— Повишиха ме, защото имам роман с шефа. Това е истинската причина. И знаеш ли какво? Действително си седя в кабинета, пиля си ноктите, гледам през прозореца и слушам разни оплаквания. Фасулска работа. От лесна по-лесна.

— Наистина ли? — оживи се мама. Очите й заблестяха. Ръцете й престанаха да въртят някаква чиния. Тя идваше на себе си.

— Разбира се.

— Не може да бъде! Завъртяла си главата на шефа си. И какво изобщо е намерил в тебе? — сви рамене тя и се усмихна.

Аз изхвърчах от жилището й и през целия път се убеждавах, че човек не си избира родителите и че от майка ми съм наследила също много добри неща. Слава богу, че не беше характера, а сиво-сините очи. А ако за да бъде щастлива, аз трябва да съм неудачница, не е трудно да се уреди. Трябваха ми четиресет минути, за да стигна до офиса. И разбира се, закъснях. Задръствания. Може би все пак трябва да си поръчам бронзова табела „В задръстване съм“. Градът ни наистина е интересен. Естествено, паркирах колата в съседния двор. Някой път ще трябва да разкажа на Станислав за нея. Защото често (нали е добра душа) ми предлага да ме закара до вкъщи, за да не се друсам в автобуса. А и сутрин с Ника се возим пак в него. От друга страна, ако нещата вървят така, след известно време ще трябва да предам еднооката таратайка в по-добри ръце и да си купя нещо по-прилично. Например някакъв хюндай като този на Машка. Хубава малка кола. А сигурно е и удобна за града. Макар че голфът също не прилича на самосвал, ми се искаше да си купя някоя съвсем малка количка. Ако не беше толкова скъп, щях да карам смарт^[1]. С него, ако се наложи, мога дори да се кача в метрото.

— Добро утро — усмихна ми се любезно някакво момиче от счетоводството в асансьора. Хората се усмихваха по различен начин на всички обитатели на Олимп (разбирай на ръководните кадри). Усмивките им бяха вежливи, а пушалнята веднага се изпразваше при появата на някой от нас. Отначало това много ме смущаваше, но след това и аз привикнах към някои неща, а и хората също. Например към това, че продължавам да пуша в тоалетната.

— Днес времето че чудесно. Слънчево е — усмихнах се в отговор аз. В това време в асансьора нахлу шумна група мениджъри и аз се постарах да се залепя за стената, за да заемам колкото се може по-малко място. Между другото, някъде бях чела, че някои хора са толкова кльощави, защото подсъзнателно се стараят да направят така, че да не ги забелязват. Искат да не заемат никакво място. Да станат прозрачни. И защо така? Не може да има друга причина освен следите от маминото възпитание.

— Добър ден, Надежда Владимировна — сепна ме секретарката на дирекцията. Всеки път, когато се обърне към мен с двете ми имена, подскачам почти до тавана. Но тя продължава да го прави независимо от това.

— Добро утро? Нещо ново?

— Всички новости са в кабинета Ви — някак странно се усмихна тя.

Аз я погледнах с недоумение и внимателно влязох в кабинета си. И онемях. На бюрото ми, насред купищата ненужни хартии, точно срещу прозореца с небето, тръбата и облаците, стоеше разкошен букет с невероятни размери.

— Какво е това? Еха! Три пъти „еха“! — плеснах аз с ръце. Секретарката стоеше зад гърба ми и наблюдаваше с интерес. Ще има какво да разказва на колектива.

— Има и бележка — радостно ми съобщи тя.

Аз се протегнах към великолепието от бели рози, лилии, маргарити и още купища треви и цветя, които дори не познавах. Наистина към стъблото на най-красивата роза беше прикрепена красива фирмена картичка с надпис: „Благодаря за прекрасната нощ“. Усетих, че се изчервявам.

— Е, какво пише? Какво? — не криеше любопитството си секретарката.

Аз се притесних. Странно, Шувалов не искаше в офиса да знаят за нас. Клюките са едно нещо, ще поговорят, ще поговорят и ще спрат, но живото доказателство за нашето нарушение на субординацията е друга работа.

— Това е фирмена реклама. Да! — окопитих се аз.

Секретарката ме погледна презрително и разбрах, че отдавна е прочела картичката.

— Свободна ли съм?

— Да — кимнах и с неприкрито облекчение затворих вратата зад гърба й. И така, сега какво? На работа? Първо трябва спешно да отговоря на Шувалов. Макар че „Благодаря за прекрасната нощ!“ беше прекалено, все пак беше само вечер в киносалона… но какво от това. Написах: „Заповядай пак. Но това е вече прекалено. Букетът е прекрасен!“ Така. Изпратих го.

Второ, веднага да се погледна в огледалото. Така си и мислех — очите горят, косите са разрошени, устните са напукани и изпръхнали. Веднага си личи, че човекът се е целувал много. Ех, че хубаво!

— Какво става тук? — чух откъм вратата гласа на Станислав. Строг, както винаги.

— Бива си те! Букетът е прекрасен! Само че другите могат да се досетят — чуруликах аз, обвивайки врата му с ръце. И тогава „то“ се случи.

— Този прекрасен букет ли имате предвид?

— Разбира се — с известно смущение кимнах аз.

Погледът на Шувалов не ми хареса. Беше ядосан.

— Радвам се, че сте толкова популярна, но Ви уверявам, че нямам нищо общо. Излиза, че изобщо не сте толкова непопулярна, колкото искахте да ме убедите.

— Не е ли от Вас? — окончателно се обърках аз. — А от кого?

— Много възможности ли има? — злобно се усмихна той. — Дори без да взимаме под внимание картичката.

— Вие откъде знаете за картичката? — едва не се задавих от възмущение аз. Шувалов се усмихна злобно и отговори:

— Така и не загубихте навика да закъснявате. През този час, в който Ви нямаше, целият офис успя да разбере що за букет е това и по какъв повод Ви е поднесен. Наистина, всички си мислят, че е от мен. Но ние с Вас знаем, че прекрасната нощ не е с мен.

— Стас! — жално протегнах ръце към него, без да разбирам абсолютно нищо. Но той ме спря с рязко движение на китката си.

— Недейте. И без това не дойдох да слушам оправданията Ви. В три часа има извънредно съвещание. Присъствието Ви е задължително. Така че не закъснявайте. Ще разгледаме въпроса защо докарахте до съд единствения голям конфликт.

— Какво? — зяпнах аз.

Но Шувалов вече беше напуснал кабинета ми. Небето притъмня, а тръбата зад прозореца започна да издиша отровни облаци. Букетът на бюрото ми изглеждаше крайно неуместно. Като Пепеляшка, която не беше успяла да избяга от бала навреме и седеше насред залата абсолютно гола само по стари избелели от пране гащи.

— Някакви проблеми? — надникна в кабинета ми секретарката. Шувалов така тресна вратата, че тя сметна за свой дълг да провери дали преди това не ми е видял сметката.

Аз само свих рамене недоумяващо.

— Някакъв клиент е вдигнал скандал.

— Сигурно е този, на когото му гръмнаха всички компютри — предположи тя.

Аз поклатих глава.

— Не може да бъде. С него се разбрахме за всичко. Всички недостатъци трябваше да бъдат отстранени още миналата седмица.

— Явно не са. Дойде сутринта. Крещеше. Каза, че с тебе дори не иска да говори — съобщи тя.

Аз закрих уста с ръце. Няма що, чудно начало на деня. Хвърлих се към бюрото и набрах номера на въпросния клиент.

— Добър ден, безпокои Ви Надежда Владимировна от компютърната компания. Какво е станало? Идвали сте днес. Какво Ви казаха нашите програмисти? — реших да изстрелям всички въпроси наведнъж, преди да ми се е разкрещял. Виковете са хубаво нещо. Нека да изпусне парата. Само че отговорът беше ледено мълчание. След това клиентът въздъхна и каза:

— Номерата Ви няма да минат. Не са идвали никакви програмисти. Вие изобщо не сте смятали да ми ги изпращате.

— Какво? Как така? — съпротивлявах се аз.

— Слушайте, не искам нищо от Вас. Няма да уреждаме нищо. Ще се видим в съда, така че няма нужда повече да се стараете. И имайте предвид, че не мога да понасям да ме правят на идиот! Бях при програмистите Ви. Те не са получавали никакво нареждане от Вас. Ясно ли Ви е? Довиждане.

— Довиждане — промърморих аз. И още пет минути слушах сигнала свободно. Ама че номер. Какво беше това? Помня много добре, че отидох и лично занесох заповедта в секретариата. Да не би да имам амнезия? Отидох в приемната.

— Скъпа, — любезно се обърнах към секретарката. — Миналата седмица ти оставих една заповед. Къде е?

— Каква заповед? — поинтересува се тя.

— За програмистите.

— Ох, аз не ги чета. Предала съм всички заповеди.

— Сигурна ли си? Помниш ли, че ти я оставих? — изведнъж се ядосах аз. — Къде е?

— Ти, какво, да не би да ме обвиняваш? Предадох всички заповеди! Може да си искала да ми я дадеш, но не си ми я дала. Ти постоянно забравяш или объркваш нещо. Никой не водеше по-лоша отчетност от тебе, знаеш го. Как можеш? Как не те е срам? — сумтеше тя и вдигаше пара.

Аз се отпуснах на стола и се свих.

— Не, не, никого не обвинявам. Може и наистина да не съм ти я давала.

— Точно така. Защото, ако ми я беше дала, щях да я помня. Откога работя тук?

— Преди мен — след като помислих, казах аз.

— И случвало ли се е да забравя да предам важен документ. Това тук е дирекция — гордо каза тя и ме погледна така, че веднага разбрах — който не помни къде си оставя нещата, няма място в дирекцията.

Аз отклоних поглед.

— Нима съм забравила? Нищо не разбирам, нищо! И какво ще стане сега? — Хванах се за главата и започнах да се люшкам наляво-надясно. Когато бях малка, това ме успокояваше. Може би щеше да ми помогне и сега. Колко хубаво би било да вдигна температура четиресет градуса. Или пък да получа апендицитна криза. И да ме откара „Бърза помощ“ — бледа и прекрасна. А Стас ще тича редом до количката, ще ме държи за ръката и ще ме моли да му простя, задето не ми е повярвал.

— Не си и помисляйте да се разболявате, ще присъствате на съвещанието и ще изпълните всичко, което Ви се нареди — раздаде се глас над главата ми.

Вдигнах очи. Шувалов ме гледаше с ледения си фирмен поглед. Изхлипах и кимнах. Той стисна зъби и излезе. Зарадвах се, че поне не каза: „Приятен ден.“ Бях сигурна, че и той страда, но никога няма да си признае. От кого все пак беше злополучният букет? Отидох в пушалнята и дълго гълтах дим, като се надявах да ми олекне. Но никотинът не даде отговор на нито един от въпросите. Температура също не вдигнах, макар че и без нея бях пред припадък. Часът беше три, а Щирлиц^[2] още не беше измислил никакво оправдание. Глупав щандартенфюрер. Мисли! Стараейки се да не поглеждам никого, седнах в най-отдалечения ъгъл на най-малкото столче. Но „мечките“, разбира се, бяха забелязали присъствието на „Машенка“^[3].

— Кой ми е седял на стола? — заплашително се втренчи в мен началникът на отдел „Кадри“ Всъщност той ме попита защо го разочаровам така.

— Толкова ли беше трудно да му изпратите програмистите?

— Без да искам. Бях сигурна, че съм предала заповедта. Всичко беше наред.

— Да, но заповедта я няма.

— Може да са я откраднали — изръсих аз. Само че вбесеният поглед на Шувалов ми отне дар словото и аз онемях.

— Кой? Извънземните ли? При вас всичко ли се появява и изчезва по някакъв загадъчен начин. Ако в работата Ви цари такъв хаос, е най-добре да започнете от себе си. Трябва винаги да знаете и да помните какво сте направили и какво не — строго изграчи той.

— Е, може пък да е съставила документа и в бързината да е забравила да го предаде — застъпи се за мен Сашка от отдел „Продажби“. Наивник! Да не би да не знаеше за букета? Шувалов се усмихна и продължи:

— Страхотен аргумент! На човека цяла седмица му е блокиран производствения процес… или какъв там му беше процесът?

— Търговски.

— Чудесно! — Шувалов разпери ръце. — Кажете му, че всичко е заради това че нашата Митрофанова е забравила нещо.

— Аз смятам, че щом е виновна, трябва да компенсира загубите на клиента за собствена сметка — сурово промълви финансовият ни директор. Мрачен и мълчалив тип, но пък каква фантазия?! Ще трябва да изживея двайсет живота, за да покрия такива загуби.

— Митрофанова, как е възможно?! — върна ме от облаците Шувалов. Както винаги, в такива ситуации бях се изключила от обсъжданията. — Пак ли витаете в облаците? За какво сте се замислили толкова дълбоко?

— За бъдещето — честно си признах аз.

— Отлично, защото Вашето може да стане мрачно. Добре господа, какви са изводите?

Ще трябва да заменим всички компютри на клиента и преговорите ще трябва да води някой друг, защото клиентът не може да понася нашия мениджър по конфликтите.

— Добре, точно така ще постъпим — раздадоха се доволни гласове наоколо.

Хората се насочиха към изхода. Аз тръгнах след тях и усещах как погледът на Шувалов ме пробожда с поглед в гръб. Сега ще каже: „А Вас, Щирлиц, ще Ви помоля да останете“

— А Вие, Митрофанова, си помислете какво можете да направите, за да останете в компанията — каза Шувалов, гледайки ме злобно, когато си мислех, че тази серия е свършила. Мамка му!

— Ще положа всички усилия, господин Мюлер — бодро израпортувах аз. Дните ми във фирмата бяха преброени още когато залях с кал „трактора“ на Шувалов. Не трябваше да се противопоставям на неизбежното. Човек не може да избяга от съдбата си. Сега остава само да дочакам заветните думи: „Уволнена сте!“ И наистина какъв мениджър по конфликтите мога да бъда аз?

— Най-важното е да спрете да лъжете и да се оправдавате — усмихна се той, — и да забравяте с кого спите.

— Какво? — ахнах аз. И все пак не можа да се сдържи. Нали сме на работа? Ах, ах, ах, могат да ни чуят.

— Стори ми се, че казахте, че сте самотна. Ридахте на рамото ми. А се оказва, че имате цяла тълпа поклонници. Дори не им знаете имената.

— Да разбирам ли, че Вие вече сте решили всичко? А мен попитахте ли ме дали е така, или не? — също язвително се усмихнах аз. — Или си мислите, че съм Ви прозрачна като стъкло?

— Само не ми казвайте, че цветята са от майка Ви, задето сте седели цяла нощ над главата й и сте й пели приспивна песен — Шувалов ми пресече пътя за отстъпление, затваряйки вратата и заставайки точно пред нея. Стана ми някак неприятно.

— Нямам и намерение. Изобщо какви си ги фантазирате? Нямам никого. Струва ми се, вече съвсем никого — аз се дръпнах възмутено и замятах разнокалибрени мълнии. Шувалов стоеше със скръстени ръце и ме наблюдаваше. Позата му демонстрираше затвореност. А вчера беше в съвсем друга поза. Ох, колко хубаво се целува.

— Сигурен съм, че цветята са от бившия Ви мъж — през зъби процеди той.

— Какво? — ококорих се аз — и си мислите, че аз съм… Как може?!

— Въпросът е Вие как можете, Надежда Владимировна? Макар че какво толкова? Вие вече не сте млада и при това сте самотна. Никой не Ви предлага брак, така че… правилно! Трябва да вземете това, което Ви се предлага. Няма какво да се церемоните!

— Станислав Сергеевич, Вие сте подлец — въздъхнах аз, отстраних го рязко от вратата и избягах от залата за преговори. Още преди да успея да изляза, той подвикна:

— Имайте предвид, че не вярвам на нито една Ваша дума.

— Дреме ми — изръмжах аз под носа си и си изтрих сълзите.

— Правилно — подкрепи ме секретарката. Тя ме погледна и изщрака с перфоратора. Аз подскочих на мястото си. Секретарката се усмихна доволно.

— Е какво, поне го накарах да се разкрещи. И това е нещо — заявих аз и треснах вратата.

Без значение какво пише в длъжностната ми характеристика, не можех да остана тук и минута повече. Събрах си нещата за нула време, сложих си палтото и точно смятах да загася осветлението, когато погледът ми падна на самотно стърчащия на перваза букет.

— Не ми подаряват цветя често, така че не мога да ги пренебрегна — възкликнах аз и решително ги извадих от вазата. Кой знае от кого са. Може наистина да са от мама. Но пък днес ще мога да ридая, вдишвайки аромата на розите. Все пак е по-добре.