Татяна Веденска
Моят готин шеф (11)

Глава 5
Майка пияница е нещастие за семейството. Ами две майки?

Наистина способностите ми да си завирам главата в пясъка и да бягам от самата себе си, са безкрайни. Защо трябва да мисля за нещо през уикенда, като мога да не го правя? Не си губя времето да се мъча да променям нещо. Дългият съвместен живот с майка ми ме е убедил, че често промените създават повече проблеми, отколкото удоволствия. Да вземем за пример точно майка ми. Цял живот беше търсила промени, губейки междувременно контакт с мъжа си и любовта на дъщеря си. Или пък беше обратното — любовта на мъжа си и контакта с мен. Макар че аз мисля, че татко обичаше мама до края на живота си. Да, любовта е необяснима материя. Обичаме не защото, а макар че. Татко страдаше ужасно, като виждаше как мама блуждае в подземията на собственото си подсъзнание, попадайки непрекъснато в своите капани. Мечтите за друг живот. Разочарованията от нейния собствен. Увереността, че й е била предопределена съвсем различна съдба. Татко умееше да живее заедно с тези, които обичаше, без да си задава въпроси от типа на „защо още не карам мерцедес?“ Обичаше и мама, макар че тя направи всичко възможно, за да я ненавижда. Но не. Той продължаваше да я обича. Просто през последните години предпочиташе да го прави от разстояние. За да не пострада. Аз и досега се движа из къщата й като през минно поле. И мисълта, че вече съм голямо момиче, изобщо не ми помага. Какво толкова може да ми направи в края на краищата? На мен, млада и реализирала се жена, способна да се грижи сама за себе си? Ето, казвам го и сама не си вярвам. И точно тук си проличава грижовното възпитание на майка ми — аз сама не си вярвам, че мога да се грижа за себе си. Макар че сега нещата са по-различни. Аз съм си стъпила на краката (само дето колената ми периодично треперят), а мама се разхожда из коридора и си говори сама. Дълго, часове наред, си мърмори нещо под носа, кара се, спори. Изисква от някого отговори. Заплашва с юмруци. Когато забелязах този й навик за първи път, се изплаших.

— Мамо, на кого изприказва всичко това? Там няма никой.

— А? Няма значение, аз само така… сама на себе си — кимна тя.

— Не искам да стана като нея — казах на приятелката си Машка, докато седяхме в нейната кухня.

Вместо да разбера какво чувствам и мисля за повишението си, й дойдох на гости с торта и бутилка вино. В събота мъжът на Машка работи до късно, а ние не се бяхме виждали толкова отдавна, че пресушихме бутилката вино почти начаса.

— Аз нямаше да издържа да общувам със себе си. Имам отвратителен характер. Ще се отегча до смърт от собствените си приказки — засмя се приятелката ми.

Тя не се е променила от времето, когато заедно цепехме асфалта с две бебешки колички, натоварени с врещящи пеленачета от женски пол. Само раменете й са се закръглили — увеличили са се с около пет кила. Иначе си е същата Маша, веселячка със засмени очи.

— Рови из старите вестници и обсъжда прочетеното сама със себе си. Мърмори си нещо под носа, какво точно, не е ясно. А когато се опитам да поговоря с нея, започва да ме поучава. Просто иска де ме умори — казах аз и отхапах от киселата краставичка. Машка винаги е готвела чудесно. Не като Кирил, който знаеше две яденета — картофи и пелмени. Тя правеше невероятни сладка от глухарчета и си приготвяше сама маята за пирога с гъби. На мъжа на Машка му беше провървяло страхотно и той го знаеше.

— Майка ти посвети целия си живот на това да се отърве от вас. Не може да се отрече, че си постигна целта — тъжно отбеляза приятелката ми.

Аз кимнах.

— Само дето това не я направи щастлива. Оказва се, че все пак не е бягала от нас. Сега ми е много жал за нея, но не мога да издържа повече отчае в компанията й — оплаквах се аз.

— Цял час? Това изобщо не е зле. С моята си пишем писма и се виждаме само по празници.

— Та тя е в Уфа! — възразих аз. Машка се пренесе на Таганка, когато се омъжи за своя журналист.

— Така е — усмихна се тя. — И нямаш представа колко съм й благодарна за това. Да живеем в друг град, е най-доброто, което можем да направим за децата си.

— Даа — натъжих се аз. — А аз се наслаждавам на майчината любов два пъти седмично. Направо съм „Последният истински герой“.

— Ами, не ходи — предложи Машка.

Аз се замислих. По принцип никой не ме кара насила. Мама не разполага със средства да ме принуди да я посещавам всеки вторник и четвъртък. Може да оставя само вторниците или изобщо да я пратя по дяволите. Не, няма да мога.

— Иска ми се малко да й олекне. Поне на стари години. Цял живот е нещастна. И цял живот все заради мен. Татко умря.

— Да, да, съчувствам ти.

— Само ако знаеш колко ми липсва? Сигурно и на мама. Той си мислеше, че е нещастна заради него. И че ако се махне, ще й олекне. Но изобщо не й олекна. Знаеш ли, тя просто обича да страда. Да, в последно време, започнах да се убеждавам, че е така.

— И какво те учудва? Това си е типично по нашенски. Цялата страна страда. Какво странно има тук?

— За мен е странно. Щастието съществува. Има го, сигурна съм. Стои си някъде, а никой не го взема. Дори и аз! Това ме изненадва страшно, Маша!

— Прекали с пиенето, приятелко. Трябваше да си останеш на вино. Не пий повече водка — философски отбеляза приятелката ми.

— Мама си няма никого освен мен — продължих аз, сякаш нищо не съм чула. — Но тя прави всичко възможно, за де не си проговорим. Непрекъснато ме обижда, а аз я обичам.

— Така! Стоп! Никакъв алкохол повече! — усмихна се Машка. — Щом започнаха разговорите за любов, трябва да разтуряме купона.

— Да вземем теб, Машка, ти искаш ли да си щастлива? А? — погледнах я аз.

— Аз ли? Ами че аз съм щастлива.

— И от какво? — учудих се аз.

— От всичко. Но ще бъда особено щастлива, ако сега си легнеш, преди да си започнала да буйстваш и да пееш песни.

— Знаеш ли, аз по принцип не пия водка — скромно споделих аз, наливайки си последните капки „Руски стандарт“^[1].

Машка изсумтя, но не каза нищо.

Вечерта премина в нощ, а ние дори не забелязахме кога към нас се е присъединил мъжът на Машка. Той се беше върнал изморен и ядосан, след като беше предал поредния брой за печат. Няма нищо по-изтощително от това да пускаш вестник, който до вечерта ще бъде забравен и изхвърлен. Толкова душевни усилия, толкова физическо напрежение, а утре трябва да започнеш всичко отново. Чиста проба Сизифов труд^[2].

— Надка, бива си те! Първо години наред от тебе няма и помен, а след това се изтърсваш от небето, и то в такова състояние! — възхити се същият този мъж.

— Когато се появи, състоянието й беше нормално. Напи се тук.

— Не съм се напила — възмутих се аз. Езикът ми се плетеше, но положих усилие и си довърших изплъзващата ми се мисъл:

— И жените имат право да се напият поне веднъж в живота си.

— Така е — със съмнение ме погледна мъжът на Машка.

Под неговия поглед настръхнах. Гледаше ме точно както едно време лекарят, който водеше раждането ми. Аз го хващах за ръката и крещях, че умирам, а той ме гледаше по същия начин и казваше ехидно:

— Да. Разбира се. Но едва ли ще се стигне дотам.

— Маша, какво ще я правим? — зададе абсолютно реторичен въпрос съпругът.

Вече беше късно де ме правят каквото и да е. Като всеки човек, който пие рядко, аз изобщо не си знаех мярката.

— Ще й постелим в хола — заяви Машка и се опита да стане.

Е, веднага стана ясно, че аз не съм единствената, която е пила водка. Все пак с помощта на съпруга на Машка бях транспортирана до хола, където останах да нощувам. Изобщо не ми се спеше. Имах толкова много неща, които да обсъдя с Машка. Какво да правя с Шувалов, когото харесвах, независимо че беше подлец. И защо подлеците толкова приличат на истински мъже? В пияната ми глава се блъскаха куп въпроси. Още малко и щях да започна да си говоря сама като майка си. Холът на Машка подскачаше пред очите ми. Самотата ме караше да се чувствам все по-нещастна и по-нещастна. Опитах се да стана, прииска ми се да отворя прозореца и да глътна малко чист въздух. Краката ми обаче се оплетоха, спънах се, непохватно се тръшнах на килимчето до леглото и си ударих главата крайно болезнено. Пиянството не е изход, но го разбираш най-добре, надвесен над тоалетната чиния. Изправих се с усилие и с края на окото си забелязах, че нещо е паднало от джоба на дънките ми.

— Опала! — промърморих аз и се наведох, за да разгледам нещото отблизо. Положих огромно усилие да не се срещна отново с пода, докопах с несигурна ръка телефона си, той беше нещото, паднало от джоба ми, и седнах на пода. Телефонът чернееше и обидено отразяваше физиономията ми в изключения си екран.

— Не, не, няма да те включа! — поклатих глава аз. — Изобщо не ме моли! Не ти ли се спи? — намръщих се аз. С крайчеца на съзнанието си и не без известна доза сарказъм, отбелязах, че разговарям с телефона. Мамичка щеше много да се зарадва. Явно ни е семейно. „Включи ме, включи ме!“ — ме призоваваше телефонът. Огледах се наоколо, като че ли по това време можеше някой да ме шпионира, и с несигурна ръка натиснах копчето за включване. Телефонът шумно завибрира и ми показа на екрана си снимката на Ника. Отне й още малко, за да се зареди напълно.

— Е и? — свих рамене аз.

Телефонът мълчеше.

— И къде са обажданията?

— Какви обаждания? — сви рамене апаратът. — Никой не те е търсил.

— Лъжеш! — възкликнах аз. — Той трябваше да се обади. Изключих те, за да не може да се свърже с мен!

— И какво? — сама си отговорих. — Може изобщо да не иска да те търси. Може би смята, че сама ще допълзиш на колене при него. В крайна сметка бъдещето ти е в неговите ръце. Да, драга моя, вече си се хванала на въдицата му.

— Върви на майната си! — ядосах се аз и метнах телефона към стената. Той изписка обидено и изгасна. Аз положих глава на края на дивана и се замислих. И така, Шувалов не ме е търсил. Какво значи това? Не знам какво си въобразявах тогава, но изведнъж ми стана страшно обидно, че прекарах целия ден с Машка, и си мислех, че са ми скъсали телефона от звънене. Съвършени глупости. Дори Ника не ме беше търсила. Вдигнах телефона и го повъртях в ръцете си. В крайна сметка никога не съм правила нещо, за което след това да съжалявам цял живот. Сега под влияние на изпития алкохол можех да си призная, че до ден-днешен си избирах само мъже, които не биха могли да ми създадат проблеми. Преценявах мъжете и ги разделях на две купчинки — „не става за нищо“ и „горе-долу става“. Тези от типа „Боже, какъв мъж“ ги пропусках. Вълните ми бяха настроени така, че да минавам покрай тях, без да спирам. Ужасно се страхувах да се влюбвам в такива като Шувалов, защото бях абсолютно сигурна, че те никога няма да ми отговорят с взаимност. Безнадеждната любов не беше за мен. Имаше едно нещо, по което с моята майчица много си приличахме. И аз смятах, че сърцето ми е прекалено ценно, за да бъде разбито. Дори и от такъв мъж като Станислав Сергеевич Шувалов. Аз погледнах телефона, присвих очи и намерих запазения в паметта (за всеки случай) телефон и натиснах зелената слушалка. Бях в най-подходящото възможно състояние да си разбия живота. Не ми отговориха веднага. След няколко сигнала свободно, нещо прищрака и сънен глас — неговият сънен глас — произнесе едно сънено „ало“. Мисля, че изобщо не беше погледнал кой му се обажда в два през нощта.

— Кажете, защо ме сложихте на тази длъжност? Защо ме повишихте? Какво означава всичко това? — хванах аз бика за рогата.

„Бикът“ мълчеше в пълно недоумение. След това попита:

— Кой се обажда?

— Аз съм — отговорих аз, смятайки, че никакви други пояснения не са необходими.

Шувалов мълча доста дълго, след това изхъмка и каза:

— А, ясно. Митрофанова, Вие ли сте? Да не сте се побъркали?

— Май че съм — с усилие изпелтечих аз. — Кажете ми защо и можете да продължите да спите.

— Такааа… Вие да не сте пияна?

— Не е Ваша работа — моментално се накокошиних аз. Дори и още да не съжалявах за стореното, знаех, че след малко вече ще съжалявам.

— Чудесно, значи искате да знаете защо съм Ви повишил? А аз повишавал ли съм Ви?

— Няма нужда! Не се правете, че не знаете!

Шувалов замълча, а аз продължих:

— Вие знаете всичко. Вие сте всезнаещ и могъщ като Марс — той е бог на войната, чували ли сте за него? И защо, за какви подвизи ме издигнахте мен, обикновената смъртна, на Вашия Олимп.

— Къде сте в момента? — настоятелно попита Шувалов, очевидно се беше отърсил от последните остатъци от съня. — Вкъщи ли?

— Не, не съм си вкъщи. Защо?

— Дайте ми адреса, ще дойда да Ви взема.

— Не, не, не! Изключено! Не съм сама и така нататък…

— Искате да знаете защо Ви повиших, така ли? Дайте ми адреса и ще Ви разкажа всичко. След като Ви е толкова любопитно. Ще организираме кръжок „Искам да знам всичко!“ — в гласа на Шувалов се появиха нотки, от които ми призля.

— Няма нужда, два часът е…

— Вече е задължително — увери ме той. — Диктувайте адреса.

— Таганският площад — сбито диктувах аз, като трескаво се мъчех да си спомня кой е номерът на Машка.

Шувалов потвърди бързо, нареди ми да не заспивам и прекъсна връзката. Аз излязох в коридора и отидох да събудя Машка.

— Какво? Надя, защо не спиш? — се сепна Машя, като видя призрака ми в рамката на вратата си.

— Аз съм пълна идиотка! — обречено заявих аз.

— Това не е новина. Но какво от това? Нали затова те обичаме всички.

— Да бе — кимах аз унило. — Не всички.

— Затова ли ме събуди посред нощ? — Машя с усилие стана от леглото и тръгна към мен, като ми шъткаше да мълча, за да не събудя изморения й мъж.

— Извинявай. Няма да го събудя. Нужна ми е помощта ти — аз поклатих лишената си от разум глава. — Трябва ми съвет.

— Сега? — Маша влезе в кухнята и жадно се вкопчи в каната с водата.

Аз преглътнах, беше ми лошо, а и още ми се виеше свят.

— Разбираш ли, и аз не знам как стана. Изобщо нямах намерение. Изобщо. Дори си изключих телефона. И въобще…

— Може ли накратко? — намръщи се Маша.

— Обадих му се.

— На кого? — учуди се тя.

Днес бяхме успели да поговорим за какво ли не, практически за всичко, освен… за Шувалов, естествено. Шувалов — мъжът проблем. Мъжът от моите блянове, за когото не спирах да мисля. За съжаление.

— На Шувалов. Той ми е началник.

— В два часа през нощта? Какво? Реши да си уточниш задачите за понеделник ли? На кого ще трябва да пуснеш факс ли? — разкикоти се Машка.

— Нещата са сложни — ядосах се аз. И сбито, с няколко думи, доколкото беше възможно, й изясних ситуацията.

Машка мълчеше озадачено.

— Тоест, той те желае, така ли?

— Точно там е въпросът. Не е ясно. Не знам — усъмних се аз. — Може и да не е така. Кой знае? Той е странен. И е женен.

— Стига бе! Това е нормално. А не е ли възможно да те е повишил, за да те поощри да работиш по-добре и така нататък. Да е забелязал, че имаш талант.

— Имам какво? Маша, все пак говориш за мене. Какъв талант? Какво те прихваща?

— Да, вярно. Значи му се обади, за да му поискаш обяснение. В събота? В два часа през нощта?

— Да! — измъчвах се аз.

— А той какво? Събуди ли се? — попита тя.

— Там е работата, че да, както ще се убедиш.

— И какво каза? Тоест, ти какво му каза? Да не си полудяла? Защо го направи?

— Маша, сгафих. И аз не знам защо. Но той идва насам. И това е факт — седнах в антрето и започнах да се паникьосвам. Един господ знае какво ме беше прихванало. Бях ли изобщо на себе си, когато набрах този номер? Ами, ако се беше обадила жена му? И какво й е казал, когато е излязъл? „Скъпа, извикаха ме по спешност в службата.“ Кирил често казваше точно това. Ами ако ме заведе в милицията? Интересно, а има ли за какво да ме заведе в милицията?

— Може би е по-добре да не излизам? — аз се вкопчих уплашено в дръжката на стенния гардероб на Машка. — Какво толкова, вече веднъж се крих в стенен гардероб. Наистина тогава това не ми помогна много. Но ако не му отвориш, тогава може би…

— Тогава ще събуди цялата къща. Какво, да не би да си му дала моя адрес? Чудесно. Сега сама ще те предам в ръцете му. Ами ако разбие вратата. Знаеш ли какво, ти си луда! Ненормална си! Между другото, мъжът ми си е вкъщи.

— Не го оспорвам — с готовност потвърдих аз. — Може ли да остана тук?

— Не! — тя ме погледна с негодувание. — Нещата отидоха твърде далече като за обикновено посещение от страна на стара приятелка.

— Той ще ми тегли една. Ще ми се накрещи и ще ме изхвърли от колата. Ще ме хвърли в Яуза. Ще ме удави! — търсех съчувствие аз.

Машка остана непоколебима.

— И знаеш ли какво, съдебните заседатели ще го оправдаят.

— Не е справедливо — въздъхнах аз.

— Хайде, Надка, оправяй се и върви. Може пък нещата да не са чак толкова лоши. Може това да е любов. Иначе защо ще идва да те вземе в два през нощта? Никой мъж няма да тръгне по нощите накрай света само за да ти тегли една. Можеше да го направи и по телефона.

— Мислиш ли? — аз хлипах, губейки последните остатъци от алкохолната смелост.

Макар че от странния ни телефонен контакт бяха минали не повече от петнайсет минути, бях практически трезва и абсолютно изтощена.

— Уверена съм.

— Какво ли иска? — смятах да попитам аз, но в този момент телефонът завибрира в ръката ми.

Цялата се свих и отговорих с тънко гласче:

— Ало?

— Слизайте. Във втори вход ли сте?

— Да — отново изписках аз.

— Пред входа съм. Идвайте.

— Добре! — затворих и ужасено погледнах Машка.

— Хайде, хайде! Върви! — мрачно ме поощри тя.

Да, чудничка ситуация, няма що. Вероятно никой не е ходил по-бавно от мен в онзи ден (по-скоро в онази нощ). Без съмнение, щях да финиширам последна на състезание за костенурки. Най-накрая стълбите свършиха и стигнах до входа. Внимателно отворих вратата и подадох нос навън. В края на краищата какво толкова съм направила? Само исках да разбера… И изобщо трябва да съумявам да си запазя достойнството във всеки момент от безполезния си живот. Само да не ме схруска! Внимателно се плъзнах през вратата и се огледах с надеждата, че всичко е само шега. Но не би. Шувалов стоеше точно пред входа и без следа от усмивка се взираше в моето (не особено привлекателно вследствие на изпития алкохол) лице.

— Добър вечер! — опитах се да се усмихна любезно.

— Вие пак ли сте плакали? Спиралата Ви е размазана — неясно защо отбеляза той.

Ужасно съжалих, че не ми хрумна да се погледна в огледалото.

— Просто гримът ми е такъв.

— А, ясно. Заповядайте, седнете.

— Сигурен ли сте? — уточних аз. Шувалов се усмихна мило (точно като в офиса) и каза:

— Напълно. Вътре ще получите всички отговори. На всичките си въпроси.

— А не може ли да ги сваля от дневен ред?

— Няма да стане. Позволете ми да удовлетворя любопитството Ви. След като човек (особено такъв като Вас) ми се обажда посред нощ да ми зададе някакъв въпрос, не мога да му откажа. Но имам едно условие.

— Какво?

Лицето на Шувалов се открояваше на фона на слабо осветената уличка. В очите му горяха лоши пламъчета.

— За да ми се отблагодарите, така да се каже, любезност за любезност, и Вие ще ми разкажете всичко, което поискам. Става ли? Всичко, за да удовлетворите любопитството ми. Съгласна ли сте?

— Не съвсем. Имам ли избор?

Шувалов поклати глава. Аз въздъхнах и седнах в БМВ-то. Моторът тихо замърка и потеглихме в нощния град, поглеждайки се мълчаливо един друг.

„Защо дойде да ме вземеш? Аз не съм ти никаква“ — мислех аз.

БМВ-то пътуваше по възхитително празните улици, а аз все по-ясно осъзнавах, че дявол да го вземе, страшно харесвах шефа си.