Татяна Веденска
Моят готин шеф (7)

Глава 1
Всеки да си знае мястото

Уикендът се точеше бавно. Този път не се зарадвах нито на хубавото време, нито на срещата с приятелката си Розичка, която също беше дошла да си нагледа собствеността. Бяхме приятелки вече десет години. Освен това практически по едно и също време останахме без мъже — тя без официалния си съпруг, аз — без съжителя си. След това ни се появиха много общи теми. Нейната дъщеря тогава беше на седем години, а моята току-що беше навършила три. Дълги години бяхме прекарвали каторгата на отпуските си сред нашата дива и лишена от удобства природа и се бяхме сприятелили. Направо се бяхме сродили.

В момента, в който се появят първите зелени листа, а в нощното небе се чуят салютите по случай Деня на победата, ми става мъчно за Роза и на нея — за мен. Колкото и да е странно, но през зимата не се сещаме една за друга. Но през лятото… Не минава нито едно лято, без да опитаме маринованите й домати и да пийнем от боровинковия ми ликьор. Този път и двете се оказахме на едно и също място по едно и също време. И най-забавното — в едно и също състояние.

— Нещо си тъжна, приятелко.

— И ти не подскачаш от радост.

Сменихме си поздрави.

— Станало ли е нещо?

— Станало е! — двете кимнахме.

Оказва се, че времето не стои на едно място, а стремително променя всичко наоколо.

— При теб какво е? — попита Роза, докато ми наливаше чашата.

— Срещнах един мъж, а не знам как да го сваля.

— Да ти имам проблемите! — изсумтя тя. — Някои решават такива проблеми за секунда.

— Да има — съгласих се аз. — Той ми е шеф. Така че нещата не са толкова прости. Освен това изобщо не му трябвам. Около него е пълно с млади и красиви.

— Това е вярно — процеди Роза и гаврътна чашата. Ако не знаех, че от дванайсет години не е и помирисвала мъж, щях да си помисля, че я е напуснал заради някоя по-млада.

— А при теб какво е? — със закъснение се усетих аз.

Роза изсумтя, отхапа краставичка и ми каза важната новина.

— Дъщеря ми ме изненада.

— С какво?

— С онова същото. Можеш да започваш да ми плетеш бял шал за глава и вълнени чорапи.

— Да не си полудяла? — възмутих се аз. — Кога съм можела да плета. И за какво ти е шал за главата? Да не си станала религиозна?

— Нищо подобно. Просто моята Ленка ме направи баба. Какво носят бабите. Вълнени кюлоти ли?

— Какво? — ахнах аз. — Ленка да не е?

— Да, е. Полудяла е. Няма и двайсет, а е бременна.

— Кога го чакате? — внимателно се поинтересувах аз.

Роза отново напълни чашите с живителна течност и ми тикна моята в ръката.

— Наздраве. Ще се роди след месец. Готов за употреба. Представяш ли си, след по-малко от две години на земята ще има някой, който с пълно право ще ми вика „бабо“. Кошмар!

— Кошмар е — съгласих се аз. — А ти какво искаш момиче или момче?

— Аз ли? — изразително ме погледна Роза. — Ако трябва да съм честна, мъж.

— Ясно — усмихнах се аз.

Изясни се, че нейната Ленка се е оказала в ситуация, до болка сходна с моята.

Забременяла от случаен познат, който дори нямал мобилен телефон. Добре че поне знае как се казва.

— Представяш ли си, дори не знае дали не е женен.

— А той какво?

— Какво? Той е като всички мъже. Седи в храстите и си бродира надпис върху тениската: „Нямам нищо общо“. Господи, Надка, каквото и да си говорим, всички искат само едно. Секс!

— Не всички — тъжно й отговорих аз. — Шувалов дори и секс не иска.

— Знаеш ли какво ще ти кажа? Това е щастие. Ако можеш да се измъкнеш, бягай. Защото едва си успяла да се огледаш и вече са те зарязали. И то в най-добрия случай.

— Така ли мислиш? Макар че, може би си права. С Кира така щеше да е по-добре — съгласих се аз.

Разбира се, най-добре щеше да е да забравя всичко. Но въпреки това в понеделник сутринта отидох на работа с примряло сърце. Естествено, правех се, че нищо не се е случило. И че не съм станала един час по-рано, за да се гримирам и да си подбера дрехите. Просто отдавна трябваше да започна да ставам по-рано. Докога може да се прави всичко на тъгъдък. Не успях да свърша нищо и отидох на работа сънена.

— Мамо, да не си решила да си даряваш дрехите за благотворителност? — Ника нахълта в стаята ми и ме завари да се ровя трескаво в купчина парцали.

— Къде ми е бежовата пола? Къде е? — мърморех аз, като че ли бълнувах.

— При мен. Ходих с нея на плуване. Какво толкова? — невинно отговори Ника и отмести поглед встрани.

— Колко пъти съм ти казвала да не ми вземаш нещата без разрешение? — възмутено изръмжах аз. — Давай веднага полата!

— Има петно.

— Така! Това преминава всички граници! Какво да си облека сега? — паникьосах се аз.

— Я да видим какво става тук? — вместо да се скрие в стаята си, Ника седна на креслото и ме зяпна с интерес.

Аз се спрях.

— Какво си ме зяпнала?

— Отдавна вкъщи не е имало безплатно шоу. Нали нямаме кабелна телевизия. Интернетът е изключен, защото не сме го плащали. Така че ти си най-доброто предложение за деня. Вече не ви ли разрешават да ходите с дънки на работа? С панталони не може ли? Ето ги тук сивите. Любимите ти. И много удобни.

— Подиграваш ли ми се? — хвърлих панталоните по дъщеря си и от безсилие се тръшнах на леглото. — Те са отвратителни.

— Не ти ли трябва помощта на твоята умна и проницателна дъщеря? Само кажи. На мен тоя Станислав Сергеевич също ми хареса.

— Наистина ли? — зарадвах се аз. Щом Ника го харесва, няма как да е лош човек. Трябва да си призная, че никога не беше харесвала Кирил.

— Да — делово кимна тя и скочи в купчината с дрехи. — Мисля, че черна пола с набор като тази ще свърши работа.

— Но тя е вечерна.

— Какво от това? За сметка на това блузата ще бъде по-скромна. — Ника експедитивно измъкна дрехите от купчината и ми ги хвърли.

— Сенките на „Лореал“ у теб ли са? — разтревожих се аз. Работата е там, че с Ника заради икономии използваме едни и същи гримове. Те се местят от стая в стая, като периодично се губи по нещо.

— У мен са. А и една приятелка ми даде червило на „Диор“ Дай да го изпробваме на теб.

Тя донесе гилза с нежнорозово червило и започна да ме „рисува“. Рисуването не е силната страна на Ника, но този път се получи нещо много симпатично. Наистина много. Седях на табуретката и се оглеждах в огледалото.

— Добре — със задоволство отбеляза дъщеря ми.

— Да, така е. Може ли да взема червилото? — попитах аз. Хубаво е, когато имаш пораснала дъщеря. Винаги можеш да разчиташ на подкрепа.

В работата ме посрещнаха неразбиращи погледи. Нашият охранител дори ме попита дали нямам рожден ден, макар че знаеше прекрасно, че рожденият ми ден е през есента. На всички въпроси отговарях кратко и ясно.

— Ами реших да се погрижа за себе си. Все пак е пролет.

— Да не би да си поела по пътеките на войната? Бягайте мъже! — усмихна се Альона. Обикновено тя свиреше първа цигулка в нашия дует и затова възприе отрицателно опита ми за модернизация. Като цяло на нейния фон изглеждах простовато. Тя е ярка блондинка, подсилена с помощта на химията. Висока и стройна, защото посещава редовно фитнес залата. На лицето й винаги грее яркочервена, добре очертана хищническа усмивка. А какво имам аз? Само трогателния поглед на сините си очи, крехки рамене и слабо тяло. Предизвиквах у хората само две чувства — жалост и желание да ме нахранят. При това у всички, включително у дъщеря си. Ако искам да направя впечатление на някого, трябва да не бъда в компанията на Альонка. Но мога поне да се посъветвам с нея.

— Кого искаш да свалиш? — едва не се задави тя, като и разказах какво ми се е случило.

— Не искам да го свалям. Просто ми се струва, че не е точно такъв, за какъвто го мислим.

— Интересна работа. Той не бил такъв и затова си се докарала като за фирмено парти.

— Ами просто искам да ме види облечена добре.

— И гримирана предизвикателно. Да не би да искаш да ти се нахвърли направо в гардероба и да те лиши от невинността ти като последен мръсник?

— Всъщност той е доста порядъчен — плахо възразих аз.

— Порядъчни мъже не съществуват. Не съществуват! Това е аксиома — уверено махна с ръка Альонка. — А ти наистина ли беше в гардероба?

— Само посмей да кажеш на някого! — възмутих се аз. Да, можех да си замълча за гардероба.

— Дори и да кажа, кой ще ми повярва? Сама прецени. Едвам не те уволниха, а сега вехнеш по шефа. Много мъдро. Няма що. А той е готин пич. Няма спор. Съгласна ли си?

— Като цяло… да. Разбира се.

— Отлично. И тъй като е готин пич, има доста голям, бих казала даже огромен избор от мацки. Това също е сигурно. Сега да продължим. Той не ти е правил никакви предложения, не те е канил никъде, не ти е казвал, че е самотен вълк, нуждаещ се от съчувствие и ласка. Не е, нали?

— Не — усмихнах се аз. — Не би го направил. Той не е такъв.

— Всички са точно такива. Въпросът не е в това дали Шувалов е способен да ти направи мръсно предложение. Отговорът е еднозначен. Винаги. Въпросът е — за какво му е да прави такова предложение на теб? Ти не си фотомодел. Не си Наоми Кембъл. Да, дори и със сто часа в солариума няма да станеш.

— Знаеш ли?! Не е така. Животът невинаги е такъв, какъвто казваш.

— Чудесно. Ще видим — разпери ръце тя. — Къде е той? Ехо? Къде е твоят герой? Твоят рицар, от когото в петък се страхуваше като от финансовата криза.

— Млъкни! — изсъсках аз, докато се оглеждах.

Грухкина тракаше с перфоратора прекалено активно. Сто процента ни подслушваше. Най-ужасното е, че мръсницата Альонка е права за нещо. Трябваше да си призная, че Шувалов ми направи незабравимо впечатление. И какво странно има в това? Той е много интересен мъж, това е факт. Но кой е казал, че има обратна връзка? Може би, и вероятно е така, на него му е абсолютно безразлично. Може вече да е забравил всичко. Защото нито в понеделник, нито във вторник, нито в сряда не го видях поне веднъж. Това беше тежък удар. Не знаех къде да се дена. Всяка сутрин скачах от леглото в ранни зори, гримирах се, докарвах се и разигравах мислено хиляди различни варианти и стотици вероятни ситуации, освен една — че просто няма повече да се засечем. Струваше мие се, че след странната ни среща той трябва да дойде и да ми каже поне едно „здрасти“, да се усмихне с неформалната си неслужебна усмивка. Да задържи погледа си върху мен поне за малко. Та нали досега ме беше виждал само с размазана по бузите евтина спирала. Със сигурност имаше разлика. Но той като че ли нарочно заобикаляше отдел „Продажби“. Идваше рано и се скриваше в директорските покои. Виждах как го посещават разни непознати. Чувах как вика ту един, ту друг. Но не и мен. Доскоро щях да съм крайно доволна от този факт. Но сега…

В четвъртък вече се изморих. Докато стоях пред огледалото, вече почти ненавиждах Шувалов и всички мъже. В края на краищата по душевна нагласа аз съм „сова“. За мен ставането дори в седем е подвиг. Да не говорим за шест. Освен това от постоянното цапотене с фон дьо тен и пудра на брадичката ми излезе пъпка. Мразя го. Затова в петък категорично се отказах да ставам рано. Не ми помогнаха нито будилникът, нито телевизорът, който се включи на новинарския канал. Новините само ме приспиваха. Направо е невероятно колко сладко спя, докато слушам разказите за съдбоносните решения на нашите управници.

— Мамо, още ли спиш? Ами Шувалов? — подаде глава в моите покои инфантата.

— Майната му на Шувалов! Барикадирал се е в директорския си кабинет и не си подава носа на дневна светлина. Сигурно наистина е вампир — сънено промърморих аз. И се обърнах на другата страна.

— Шувалов може и да върви на майната си, но никой няма да отмени първия ми час. Ставай! — категорично заяви Ника. И ми издърпа одеялото. Животът потече в обичайното си русло и закъснях за работа. С десет минути, точно както в добрите стари времена. Затова тичах, чаткайки с високите си токчета и се ядосвах, че не си обух маратонките. Едва успях да хвана асансьора, който вече се затваряше. Някаква жена с излишна плът по всички ерогенни зони любезно натисна копчето за отваряне на вратите и аз нахълтах в кабината, задъхана от непривичното физическо натоварване.

Едрата дама леко се помести и аз се промъкнах зад гърба й до огледалото. Чак тогава забелязах, че двете не сме сами в асансьора. Просто не бях видяла, че зад масивната девойка в ъгъла стои Шувалов. Стои и ме наблюдава с интерес. Мълчахме, а аз трескаво мислех, струва ли си или не да му се усмихна съблазнително. Защо не си сложих черната пола с набора? Защо не си измих косата сутринта?

— Добър ден — отровно се усмихна Станислав Сергеевич и продължи да ме пронизва с поглед.

Разнесе се звън и жената с тъмночервения облак коса на главата слезе на петия етаж. Вратите се затвориха. Шувалов се усмихна (накриво) и каза:

— Нали виждате, че се оказах прав?

— За кое? — закашлях се аз.

— Човек, който закъснява, не може да се промени.

— Попаднах в задръстване — автоматично изписках аз.

— Доколкото си спомням, нямате кола — злорадо добави Шувалов.

Аз си прехапах езика, но се измъкнах:

— Автобусът попадна в задръстване.

— Добре, няма значение. Приятен ден — той повдигна още веднъж ъгълчетата на устата си, имитирайки усмивка и излезе от асансьора.

А аз си мислех, че този човек изобщо, ама изобщо не прилича на онзи, който седеше у нас в кухнята, смееше се на маймунджилъците на Ника и нагъваше сухи пасти. Може би всичко е било само сън. Влетях в нашия офис като куршум и ядно си метнах чантата на стола.

— Какво е станало? — с интерес ме погледна Альона.

— Знаеш ли, ти се оказа права. Той дори вече не ме помни.

И знаеш ли какво…

— Какво?

— Готова съм да дам всичко поне веднъж да се окаже, че грешиш — натиснах копчето на компютъра с такава сила, че за малко да го съборя.

— Недей да чупиш техниката. Няма нищо фатално. Поне няма да страдаш. И да се самозалъгваш. Трябва да си избираш цели, които са по силите ти. И без това не разполагаме с много муниции.

— А аз, глупачката, до днес не съм и мислила, че воювам с някого — злобно изсъсках аз, докато се обръщах към приятелката си.

Альона ми се усмихна опрощаващо.

— Разбира се, че воюваш. А в тази война няма пленници. Както и бели знамена. Между другото, какво прави твоят Кирил? Не ти ли се обажда? Може той да ти излекува раните.

— Не искам — едва не се разплаках аз. — Защо? Защо? — За първи път бях почти готова да приема сексуално посегателство, а то не се състоя.

— Казвам ти, обади се на Кирил. На него ще можеш да си отмъстиш за всички злини. Само му кажи „да“, а след това ще плаща, докато е жив — Альонка меланхолично въртеше в ръцете си красива писалка. Не е ясно кое беше по-красиво — писалката или маникюрът й с изкуствени скъпоценни камъчета.

— Какви ги дрънкаш? — намръщих се аз. — Не желая да казвам „да“ на Кирил.

— Ами тогава му кажи „не“ и много скоро „да“ ще му каже някоя друга. А ти ще си ходиш сама и ще вехнеш по Шувалов, докато не чукнеш четиресетака. А тогава дори и Кирил няма да ти обърне внимание.

— Пълни глупости! Уверена съм, че преувеличаваш нещата — подскочих аз. — Възрастта не е нещо, от което се притеснявам — както се знае, любовта съществува на всяка възраст.

— Истинска любов не съществува — авторитетно ме увери Альонка. — А възрастта е странно нещо. Доказано е научно, че винаги се усещаме по-млади с пет години. Тоест, ти се чувстваш едва ли не на двайсет и пет. Но не е така, скъпа моя. Не е така. А след четирийсет и пет става още по-лошо — ще се чувстваме на трийсет и малко. Дори и когато станем на шейсет. Докато изведнъж не осъзнаем, че всичко се е променило.

— Да — въздъхнах аз. — Случайно да имаш въже и сапун?

— Защо? — учуди се Альона. — Просто се обади на Кирил.

— Ами това е почти същото — съгласих се аз.

По пътя към вкъщи си мислех: „Егати романтиката. За една седмица само няколко думи и те са: «Доколкото си спомням, нямате кола.»“ Намери се следовател по особено важни закъснения. А аз трябва да седя и да се измъчвам. Между другото, уикендът си е уикенд. И колкото и да ме болеше сърцето, правото на спане до дванайсет е свещена привилегия на работещия човек. Сигурно можех да проспя цялата събота, че дори и неделята, ако нямаше кой да ме вдигне от леглото. В моя случай това беше Ника, която вдигна завесите в стаята ми и пропусна ярката слънчева светлина с думите:

— Мисля, че не ме е раждал Циклоп. Така че няма защо да живееш в пещера. Виж какъв ден е. Истинска пролет!

— Никааа, искам да спя! — простенах аз и се скрих под одеялото от пронизващите слънчеви лъчи.

— Минава дванайсет и аз, между другото, излизам. Исках да се уверя, че си добре, жива и здрава.

— Наред съм. Къде отиваш? — поинтересувах се аз, внимателно надничайки изпод укритието си.

Ника се подсмихна.

— Какво те интересува? Ти само спиш. Добре, не ме гледай така. Отивам с приятелки в парка „Горки“. На въздух. След това в Зеления театър от седем ще има концерт на „Крал и шут“^[1]. Така че не ме чакай.

— Изобщо ли? — заядох се аз.

— Ще се прибера, когато вече спиш. Слушай, да не би да страдаш от сънна болест?

— Надявам се, че въпросът е реторичен — намръщих се аз.

— След концерта може да отидем у Нинка. Ако се разтревожиш, обади ми се — Ника изхвърча, оставяйки лек аромат на любимия ми парфюм. Единственият, който се опитвам да спася от нея. Сънливото ми настроение изфиряса и се скри от мен под дивана. Протегнах се и отидох в кухнята, където ме чакаше готово кафе. Стана ми приятно. На масата имаше бележка: „Човек не може да живее само на кафе! Яж кашичка от тенджерката!“.

Усмихнах се и си пийнах кафе. Хапнах си и кашичка. Помотах се из празното си жилище, наслаждавайки се на тишината.

След това се обадих на мама (Какво ли не прави човек от скука.) и изслушах лекцията й относно факта, че от Комуналната служба й начисляват завишени режийни за жилището. Оказах се мобилизирана и запратена на Източния фронт, но слава богу Комуналната служба не работи в събота и операцията беше отложена за по-подходящ момент. Изгледах сериала, който се беше записвал автоматично цяла седмица. Не обичах да го гледам с рекламите, а и освен това, щом започнех да го гледам в работен ден, веднага заспивах. Така че до уикенда ми се събираха пет серии. Цели три часа. А ако не превъртам рекламите, четири. Обожавам да се търкалям на дивана по пижама и да гледам тъпи предавания. Особено такива, които изпитват ерудицията ти. Дори да не успея да отгатна и една дума (даже за 100 точки), се чувствам много умна. Поумняла. Но понякога, когато Ника не е вкъщи, ме наляга вълна от някаква смутна тревога, която ми тежи на душата. Днес случаят беше такъв. Към седем вечерта изключих телевизора и се заслушах в тишината. Тя не беше пълна. Звуците от телевизорите на съседите се промъкваха по вентилационната инсталация. Кранът в кухнята капеше. И между другото, много ме дразнеше. Помислих си, че ако имах котка, сега можеше да скочи в скута ми да замърка. Аз щях да седя и да я чеша зад ушите, а тя щеше да мърка при допира с ръката ми.

„Точно така ще свърши всичко, наивнице!“ — изведнъж ми мина през главата. Сега Ника просто е на концерт, но после ще надене бяла рокля, ще се омъжи и ще отиде да живее при мъжа си. На теб ще подари котка и ти ще я галиш, докато не оплешивее.

— Кошмар — настръхнах аз от тази перспектива. Включих телевизора, погледах скачащите по сцената естрадни звезди, намръщих се и го изключих. Погледнах си часовника. Беше станал осем часът. Пуснах пералнята и след това изгладих всичко, което имаше за гладене. Ника ще остане изненадана. Обикновено вадим от купчината чисти дрехи това, което ни е необходимо за деня, и го гладим, преди да излезем. А сега бях изгладила даже калъфките и чаршафите. Тях отдавна не ги гладим. Жал ни е да си губим времето. А днес изведнъж ми се отвори много свободно време. Влачеше се толкова бавно, че едвам дочаках пералнята да свърши да пере. Най-накрая прострях прането и реших, че мога да си лягам. Какво толкова? Изобщо не е рано. Единайсет часът е. Безсмислено е да чакам Ника. Тя ми изпрати есемес, че си прекарва страхотно и ще се прибере утре, защото ще спи у Нинка. Вече се бях обадила на майката на Нинка, за да се уверя, че няма нищо против гостуването. Майката на Нинка каза, че изобщо не възразява и че тя също обича червено вино и че песента „Мъжете яли месо и си пийвали бира“ в изпълнение на девически хор много й харесва. Легнах си в леглото, включих телевизора и зачаках да се унеса. Обикновено петнайсет минути са ми достатъчни. Но сънят не идваше. Въртях се, нагласях си възглавницата, превключвах каналите… но вместо блажения унес в главата ми нахлуваха най-различни мисли. Защо толкова не ми върви? Какво правя в това легло сама? Защо през уикендите времето се влачи, но лети като високоскоростен влак, ако го мериш в години. Едва вчера бях наистина на двайсет и пет и от всичко най-много мечтаех да пробутам Ника на татко и да хукна на купон. И ето че са минали почти десет години, а аз дори не съм забелязала. Седнах рязко в леглото и се огледах наоколо. Изведнъж съвършено ясно осъзнах, че трябва да променя нещо. Иначе ще полудея от безсъние и самоанализи. Помня периода, в който не можех да заспя без две приспивателни. Трябва нещо да се промени. Майната й на любовта! Просто ми трябва второ топло тяло под одеялото. Когато до мен непоносимо хъркаше Кирил, винаги се наспивах. Винаги. Като лукав крадец, без да го поглеждам, грабнах телефона от нощното шкафче, телефона, който цяла вечер мълчеше, ако не се брои съобщението от Ника, и набрах до болка познатото име, стараейки се да не мисля какво в действителност мисля по въпроса. Срам ли ме беше? Разбира се. Но какво да се прави?

— Ало, Кирил? Да, аз съм. Защо ти се обаждам ли? Не знам. Не, не съм решила нищо. Какво? Футбол ли? Няма да ти отнемам много време? Искаш ли да дойдеш утре? Да, просто ще си поговорим като стари приятели. Става ли? Добре, чакам те. Да.