Татяна Веденска
Моят готин шеф (8)

Глава 2
Не влизай в една и съща река два пъти! А в блато?

Майка ми много харесваше Кирил. Трябва да си призная, че това дори ме забавляваше. И малко ме учудваше, защо в живота си бях имала и по-свестни мъже, наистина не много често и не много по-свестни. Но все пак… Когато реших да запозная майка си с бъдещия си мъж, той не се появи с цветя или с бутилка скъпо вино. Кира донесе на бъдещата си тъща огромна тиква. Беше толкова жълта и красива, че през цялото време очаквах да се превърне в карета. Планирахме да се оженим през октомври и Кирил не беше съумял да измисли нищо по-добро от това хем да икономиса от подаръка, хем да пласира част от огромната тазгодишна реколта, получена на вилата му. Аз замижах, докато той с най-любезната възможна усмивка връчваше героинята от Хелоуин на майка ми. Очаквайки удар, естествено. Ако аз решах да подаря на майка си тиква, например за рождения й ден, щях да бъда изхвърлена от вкъщи. На мама трябваше да се подарява само това, което тя иска. Като е желателно предварително да се съгласуват с нея цветът и размерът. И мястото, откъдето е най-добре да се купи.

— Няма защо да ми подарявате боклуци — мърмореше тя, докато се опитвах да й обясня какво е удоволствието от изненадата.

— Ама няма да ти е интересно — обяснявах се аз.

— Аз не искам да ми е интересно. Искам поне веднъж в годината да помислиш от какво наистина имам нужда — парираше тя.

Губех още в първия сет. А ето че Кирил домъкна тоя природен дар и радостно го плесна на масата пред майка ми. Аз се отдалечих, за да не пръсне върху мен, когато майка ми се захване да размазва Кирил по стената, и изведнъж чух:

— Това е изключително полезен подарък! Браво на Вас, Кирюша! А аз си мислех, че сте поредният от празноглавите й приятели.

— Моля Ви, моля Ви, — радостно й стискаше ръцете бъдещият ми благоНЕверен.

Майка ми се изчерви от удоволствие и цял час ни разказваше какво и как ще приготви от въпросната тиква.

— Мамо, ти никога не си обичала тиква! — опитах се да вмъкна аз.

— И какво? Кой е виновен за това? — попита майка ми.

— Кой? Да не би да съм аз? — учудих се аз.

Оказа се, че съм аз, разбира се. Тъй като не се грижа за майка си и не й нося тиква, която й е крайно необходима.

— Никога няма да ти мине през ума да ми купиш тиква, защото не мислиш за здравето ми! — категорично заяви тя.

Като цяло Кирил направи на майка ми незабравимо впечатление. Още от първата минута на тяхното познанство майчиното й сърце почувства, че Кира е човек, който със сигурност ще ме накара да страдам. И то много по-силно, отколкото бях страдала досега. Още не бях срещала някого, който да може да ме разплаче наистина. Кирил успя. И разбира се, майка ми веднага го обикна. И през всичките години, в които продължи нашият брак, беше на негова страна. Дори когато, обляна в сълзи, я попитах аз ли съм виновна, че чука касиерката от супермаркета, тя отговори:

— Разбира се! Значи тя има нещо, което ти нямаш. Трябва повече да внимаваш какво харесва мъжът ти.

— Ти изобщо помниш ли какво харесваше на татко? — й отговорих ядно аз. След което тя не ми говори цял един месец. Беше прекрасен месец, макар че не можех да спя без две приспивателни.

Веднага щом затворих телефона и още преди да се върна в самотното си ложе, вече съжалих за това, което направих. Представих си лицето на майчицата си, когато й кажа, че с Кирил сме решили да се сдобрим. Колко нравоучения и високопарни думи ще се изсипят върху мен.

— Нека, но пък няма да съм сама — промърморих си аз, завивайки се презглава с одеялото. Да, винаги съм си живяла спокойно, вземала съм полумерки и никога не съм била честна докрай със себе си. За какво ми е притрябвал Кирил, когото не мога да понасям? Защо да не потърся изход, който ще промени наистина нещо в живота ми. Наистина ли вярвам, че хъркането на Кирюшка ще ме накара да се примиря с факта, че Шувалов изобщо не го е грижа за мен? „Шувалов не е единствен на света“, успокоих сама себе си аз и затворих очи. Вече изобщо не вярвах, че утрото е по-мъдро от вечерта. Като и в други изречения от приказките от типа на: „Живяха дълго и щастливо.“ С тези весели мисли отпътувах в царството на сънищата. И дали от безделие и от прекалено много спане, или заради отсъствие на витамини и вероятно някакъв си калций, ми се присъни страшен сън. Бях го сънувала и преди. Повтаряше се периодично. Стоях с Ника и Кирил в междублоковото пространство пред нашия блок и гледах към короните на дърветата. Денят беше красив, свеж и нежен. Синьо небе, леки перести облачета, пеперуди кацаха върху глухарчетата — захаросана рекламна идилия. Липсваше само блондинка с кефир^[1] в ръка. Седяхме и гледахме цялата тая красота. Кира нежно ме беше прегърнал през раменете. Ника се бе загледала някъде в далечината. И изведнъж наоколо започна да става нещо странно. Дори отначало не можех да разбера какво не е наред. Просто ни удари порив от някакъв неизвестно откъде взел се вятър. Ника скочи, посочи небето с пръст и каза:

— Вижте! Там. Какво е това?

— Къде? — не можех да разбера аз, а тя ме дръпна за ръката и извика:

— Там, не виждаш ли? Ето го, ето го! Какво е това?

И тогава изведнъж видях, че в синьото небе над главите ни с огромна скорост се носи ято от непознати бойни самолети. Всичко наоколо притъмня, защото изтребителите бяха толкова много, че закриха слънцето. Остатъците тишина се взривиха от рева на двигателите им. Ние продължавахме да стоим и да гледаме към небето. Денят беше все така прекрасен, небето продължаваше да синее през контурите на самолетите. Аз обаче стоях вцепенена от смъртен ужас и разбирах, че това са последните минути живот на нашата планета. Войната, която още не беше започнала, не можеше да бъде предотвратена. Всичко вече беше станало и макар и да ни се струваше, че има още време, нямаше къде да избягаме. Нищо не можеше да се направи. Оставаше ни само да чакаме кога тая ескадрила ще отвори люковете на бомбените си отсеци^[2] и ще изплюе върху ни огнедишащия си арсенал. На това място винаги се будех. Интересно защо сънищата винаги прекъсват, преди да са си изкарали сюжета докрай? Вероятно бях лежала няколко часа и бях гледала насън безкрайните бойни ескадрили в небето, докато накрая на вратата не звънна Кирил. На моята истинска врата, моят истински Кирил, който беше решил да откликне максимално бързо на моя призив.

— А? Какво? Кой? При кого? — седнах в леглото и усетих, че от очите ми се стичат сълзи. На вратата се звънеше настойчиво. Към това звънене се присъедини и телефонът. Вдигнах апарата, който от вибрациите беше паднал на пода. Беше Кирил.

— Ало? Защо толкова рано? — изхриптях аз. — Къде си?

— Пред вратата ти. Хайде, ставай, докога ще те чакам? — възмути се той. Аз се огледах сънено, успях да сведа всичко под един знаменател и отидох да му отворя.

— Ама че вид?! Още ли спиш? За какво са ти почивни дни, като можеш да спиш и по време на работа? — весело ме поздрави Кира.

Той се държеше естествено, сякаш нищо не е било. Като че ли никога не сме се карали и няма защо да се сдобряваме. Аз пък се радвах, че се намери кой да дойде и да ме измъкне от лапите на трета световна война.

— Мен не ме оставят да спя на работа.

— Значи е време да си сменяш работата. Трябва ти собствен кабинет, за да можеш да спиш. Можеш също така да станеш опитно зайче в Института по съня. На твой гръб ще спечелят Нобелова награда.

— Защо си дошъл толкова рано? — прекъснах речта му аз. — Не те чаках преди обяд.

— Няма нужда да ме чакаш. Аз си идвам сам — отговори спокойно Кирил и си свали ботите. — Да направя ли кафе?

— Кафеварката е счупена, варим го в джезве — предупредих го аз и се протегнах, прозявайки се. Кирил ми беше удобен в много отношения. Най-важното е, че в негово присъствие нямах желание да си обличам черната пола с набор, да си мацам очите и устните и да обувам обувки с висок ток. Кирил беше як, но не беше висок. Бяхме почти еднакви на ръст.

Изобщо не ми дремеше как изглеждам и какво мисли той по въпроса. Кирил трябваше да танцува от щастие, че изобщо го бях пуснала обратно. Това ме устройваше.

— Какво й е развалено? Дай да видя — веднага реагира той. Казвам ви, ако не се брои влечението му към скапани блондинки без признаци на IQ, винаги ми е бил много удобен. Той е човек с три недостатъка: блондинките (както вече казах), нежелание да харчи пари за семейството си и това, че се харесва на майка ми.

— Плюе пара и не пуска вода. Имам чувството, че всеки момент ще гръмне.

— Сигурно се е запушил клапанът. Дай ми комплекта отвертки — Кирил с делови вид се запъти към кухнята.

Седнах наблизо и сънено гледах как бърника в кафемашината ми. И така, да теглим чертата и да видим какво се получава: блондинките не са нещо, което ме притеснява. Нека бъдем честни — не обичам Кирил. Просто с него ми е спокойно, а следващия път, когато се прибирам по-рано, ще се обадя предварително. Пък и той също ще внимава. Така мисля. Майка ми. Да, фактът, че майка ми си гука с него, сякаш е ангел, спуснал се от небесата да укроти дъщеря й калпазанката, ме вбесява. Така е. Но от друга страна — има ли нещо у майка ми, което да не ме вбесява. Няма. И Кирил няма нищо общо с това. Дори ще мога да му прехвърля част от ежеседмичните си посещения, защото в негова защита трябва да кажа, че когато не става дума за пари, той е грижовен и напълно надежден. Да, не обича да дава пари. И какво от това? Сега така или иначе плащам всички сметки сама. Какво ще се промени, ако прибавим и него? Затова пък носи от търговския си център талони за намаления, предназначени за служителите. И поправя всичко, което се развали.

— Готово, майко. Приемай работата. Отне ми пет минути. Къде ти е кафето?

— Наистина ли я поправи? — радостно вдигнах глава аз. Ето още една изгода. Кирил седеше и с усмивка сипваше кафе в две чашки. Не е толкова лош. Е, не е принц. Определено не е принц. И зам. министър даже не е. И какво от това? Затова пък в офиса ще мога да казвам: „Вчера с мъжа ми бяхме на гости…“ или „Мъжът ми смята, че трябва повече да си почивам.“ Човек никога не знае за какво ще му потрябва. Мъжът е нещо полезно в домакинството, ако нямаш излишни очаквания.

— Много ти благодаря, — искрено казах аз, пийвайки от любимото си еспресо.

— Няма защо. Къде е Ника?

— Беше на концерт и остана да спи у Нинка. Така че дори не знам с какво да се захвана. Може да отидем да се разходим някъде. Времето е хубаво — предложих аз. Засега не исках да седя вкъщи с Кирил. От погледите му ми ставаше зле. Кога настъпва импотентност при мъжете? Няма да е скоро. Може би има начин да се сдобрим, без да се повдига въпроса за съпружеските задължения. Дори съм съгласна да седя до късно на работа, за да може той да… Пфу, каква гадост! Не, не съм готова на никакви жертви.

— Трябва да се напазарува. Доколкото виждам, нямате нищо за ядене.

— Ние нямаме нужда от много — възразих аз. Не мога да понасям да си прекарвам неделята в пазаруване.

— Много ли?! Та вие нямате картофи и лук. Как живеете? Какво ядете? Дори и олиото ви е свършило.

— На диета сме.

Кирил ме погледна със съмнение.

— Какви са тия глупости. Теб и в момента е по-лесно човек да те застреля, отколкото да те угои. Ставай да вървим в „Ошан“.

— Но ми обещай, че няма да крадеш шоколад — предупредих го аз. И все пак у Кирил има неща, които не мога да търпя. Но пък всичко друго е прекрасно. Освен това копае много добре на вилата. И плеви отлично. А носи и тикви. Не, всъщност той е изтъкан от достойнства. Самото съвършенство. Ангел.

— Не се мотай! — избута ме той към вратата.

Потънахме в бездната на консумацията. „Ошан“ кипеше и преливаше от един сектор в друг. Хората се блъскаха, закачаха си количките, натъкваха се на препятствия и разсипваха продукти между рафтовете. Мениджърите на магазина с уморени лица вдигаха стоките, водеха изгубените деца до бюрото на администратора. Тълпата ме подмяташе от ляво надясно и усещах, че се задушавам в изобилието от наименования и етикети. Както винаги обаче, Кирил беше на ниво. Той ме държеше за ръкава и ме промъкваше между стелажите, питайки:

— Такова олио ли купуваш? Не, недей, не отговаря на държавния стандарт.

— Добре, няма.

— Купувай само норвежка замразена риба.

— Не обичам риба.

— Полезна е за Ника. Момичето расте.

— Добре — веднага се предавах аз. — Купувай каквото искаш.

— На всяка цена внимавай йогуртите да не са с изтекъл срок на годност. Той четеше внимателно етикетите, сортираше ярките кутийки, като си мърмореше нещо под носа.

А аз седях и се убеждавах, че всъщност това е нормалният семеен уикенд.

— Хайде да си тръгваме — жално помолих аз.

Кирил, който явно още не искаше да напуска пределите на любимия си търговски обект, ме погледна внимателно, замисли се и кимна.

— Да, от теб няма да стане купувач. Какво да говорим? Да тръгваме. Ще ти сготвя обяд.

— Няма нужда — казах аз, гледайки как Кира разтоварва върху лентата цялото разнообразие от избрани стоки. В това число и десет килограмов чувал с картофи. На нас с Ника това ще ни стигне за цяла година.

— Пет хиляди и седемстотин рубли — носово произнесе касиерката, късайки дългата касова бележка.

— Не е скъпо — усмихна се с жалка усмивка Кирил. Да, той искаше много силно да си ме върне, но не чак толкова, че да плати сметката. Още не се знае дали ще се съберем пак, така че е по-добре да си скъта паричките.

— Да, аз сигурно щях да взема разни глупости и щеше да бъде много по-скъпо — помирително казах аз и си извадих портмонето.

— Можеш да разчиташ на мен. Аз умея да избирам хранителни продукти — радостно заяви Кирил. И добави на скороговорка — искаш ли да ти дам някакви пари?

— Не, не. Няма нужда — поклатих глава аз, защото знаех колко му е струвало това изречение.

— Сигурна ли си? — уточни той.

Аз кимнах, а Кирюшка с преувеличен ентусиазъм се захвана да разпределя продуктите в торбичките. Това също е нещо много полезно. Изобщо от Кира има само полза, ако обаче не се брои фактът, че аз искам от живота нещо съвсем различно. Впрочем аз самата едва ли знам какво искам. Сега ми се стори, че като за първи път общуването с противоположния пол ми е напълно достатъчно. Стана ми много по-добре и почувствах, че самотата не е толкова лошо нещо. Прииска ми се да потъна в тишината на собствената си стая, да си включа някой сериал или нещо от сорта.

— Днес от седем има футболен мач, а дотогава съм абсолютно свободен — „зарадва“ ме Кирил. Аз въздъхнах, но не започнах да споря. Тъй като в края на краищата го бях поканила сама. Така че сега трябваше да се оправям сама. Нещата не бяха чак толкова лоши, защото Кирил готви много хубаво. Не разни изискани блюда. Но от мъж, и особено охранител в търговски център, не може да се очакват трюфели и агнешко в шафранов сос. Пържени картофи с рижика^[3], студена пенлива бира, руска салата — и аз останах очарована.

Лежах на собствения си диван с разкопчан панталон и мързелувах, преработвайки всички тези въглехидрати. Ето го истинското семейно щастие: пием си бира пред телевизора и мълчим, защото не са ни необходими думи. Всъщност нямаме думи. С Кирил почти няма за какво да се говори, но и това не е лошо. Гледахме повторение на КВН^[4], смеехме се на плоските и отвратително режисирани смешки и ни беше почти хубаво. Почти. Имаше само един малък детайл — не обичам Кирил. Какво от това, кого го интересува?

— Вкусно ли беше?

— Много — кимнах аз.

Кирил ме погледна нежно.

— Радвам се, че се обади.

— А аз се радвам, че дойде — отроних аз в отговор.

— Страхотно, защото ни беше хубаво заедно. Мислих много. Разбира се, аз съм пълен глупак, задето допуснах това, което се случи. Не трябваше дори да помислям за друга жена.

— Прав си — нямах намерение да споря.

— Както е известно, не ценим това, което имаме — само Крил може толкова дълбокомислено да изтърси такава чудовищна баналност.

— Мда.

— Най-важното е, че всичко може да се поправи — продължи той.

— Мислиш ли? — усъмних се аз. Бирата ми охлаждаше приятно устните. Искаше ми се да прекратя тоя крайно предвидим разговор и да си остана насаме с бирата и с телевизора.

— Уверен съм — кимна Кирил и сложи ръка на коляното ми.

Ето, започна се. Кой се е съмнявал, че ще стане така? Кирил винаги говори едно, а прави, каквото си иска. Аз внимателно си дръпнах крака и казах:

— Аз не съм сигурна — свих рамене. — Мисля, мисля и мисля. Не си ми чужд, но не съм сигурна, че ще мога някога да забравя. Беше прекалено… прекалено отвратително. Дори не знам какво да кажа.

— Не казвай нищо. Не бързаме заникъде, нали? Във всеки случай аз не те пришпорвам. Всичко с времето си. Ще приемем, че днес направихме първата крачка. След нея ще има и други.

— Но по-късно, нали? Не сега? — с надежда погледнах Кирил и си станах противна заради това.

— Да. А сега хайде да погледаме телевизия — успокои ме той, обърна се и се загледа в телевизора.

Почувствах угризения на съвестта. В края на краищата на каква се правя? От какво бягам, като знам прекрасно как ще свърши всичко. И между другото, Кира изобщо не е лош в леглото. Дори е много добър. Направо е прекрасен. Е, не е професионалист, но не е и някой бързак — пет минути заедно с прелюдията, което си е доста често срещано. Той ми е връстник. Млад и страстен мъж със съответстващи на възрастта и пола му нужди.

Това винаги ми е харесвало или поне никога не съм имала възражения. Да, не примирах от неописуемо щастие, когато ме притискаше към себе си. Пък и той не ме притискаше особено често към себе си. Но сексът с него беше доста добър. Допреди касиерката, естествено.

— Знаеш ли, Кирил… — започнах аз. — Може би просто ми трябва повече време.

— Няма проблем — кимна той. По лицето му бяха изписани такова търпение и такова разбиране, че съвестта ме прободе едновременно на няколко места. Или пък това вече не беше съвест. Какво толкова — една касиерка? Дори не си спомням лицето й. Намирам се само на крачка от щастливия… не, от пълноценния брак. Двустранен, с истински жив мъж, който не се напива като казак, не се бие, не продава вещи от вкъщи (имам и такива познати). В общи линии, трябва само малко да се насиля и отново ще съм омъжена за съвсем нормален мъж. Какво се дърпам?

— Много си ми скъп, просто… — колебаех се между желанието си да пратя всичко по дяволите и намерението да сложа точка над и-то и да си върна мъжа. Колкото и да е странно, тези две желания не си противоречаха едно на друго.

— Ти също си ми много скъпа — с готовност откликна той. Винаги се е отличавал с прекрасна интуиция, когато става въпрос за собствените му перспективи. В този случай той много добре усети какво го чака.

Вече се готвех да кажа: „Знаеш ли, съгласна съм“, за да приключа веднъж завинаги с това, когато под задника ми, някъде в дълбините на креслото започна да звъни мобилният ми телефон. Надигнах се (което изобщо не беше лесно след всички картофи и гъби) и взех апарата. На екрана светеше непознат номер. Май беше мобилен.

— Ало? — отговорих, радвайки се, че мога да прекъсна за малко крайно тягостния, поне за мен, любовен процес.

— Надежда Владимировна? Ало? — чух неясен заради лошата връзка глас. Мъжки.

— Да, аз съм.

— Безпокои Ви Станислав Сергеевич. Помните ли ме? — в гласа прозвучаха ехидни нотки.

Прималя ми. Погледнах към Кирил, който седеше на моя диван и се почесваше лениво. Ако Шувалов се беше обадил пет минути по-късно, вече щях да съм паднала в обятията на Кирил. Защо се обажда? Защо пак обърква скучните ми планове за сив живот.

— Помня Ви прекрасно — стараейки се да говоря тихо, аз се обърнах и отидох в кухнята.

— Както и времето, в което трябва да идвате на работа ли? — не се сдържа той.

— Слушайте, Вие да не би да работите и през почивните дни? Можете да ми пуснете заповедта за наказание в работно време — злобно подхвърлих аз. Ядосвах се основно на себе си. Обърках се тотално. Може Шувалов да ми се обажда, за да ме помоли до утре да подготвя стенвестник. Какво толкова, че досега не сме имали стенвестник? Може просто да реши и да въведе такъв обичай. И аз ще затворя телефона и вместо мъчително да се сдобрявам с бившия си мъж, ще си лежа по корем и ще лепя звезди на ватмана, след което ще ги оцветявам с флумастери. Доста примамлива перспектива…

— Ало? Надежда Владимировна, къде изчезнахте? — в ухото ми се раздаде силен глас.

— Извинете, изглежда се замислих — сепнах се аз. — Какво искахте? Да подготвя стенвестник ли?

— Какъв стенвестник? — след като замълча за малко, попита Шувалов.

Аз се засмях.

— Какъвто и да е. Нещо в стил „Да се преборим със закъсненията и неоправданите отсъствия“.

— Добра идея — засмя се Станислав Сергеевич. Смехът му прозвуча така, че в мен всичко се преобърна. Облизах изсъхналите си устни и се обърнах. Погледът ми се спря върху Кира, който се беше вперил във вратата. Показваше ми сочи да привършвам разговора. Кимнах и казах:

— Ами, готова съм.

— Сериозно ли говорите? — възхити се Шувалов. — Много се радвам, но не се обаждам за това.

— А за какво? — изненадах се аз.

— Дори не знам как да го кажа. Искам да ви поканя двете с Ника на разходка в парка „Горки“.

— Къде? — задавих се аз. Изобщо не очаквах такова предложение.

— В парка „Горки“ Нали се сещате, атракциони и тем подобни. Мисля, че на Ника ще й хареса. Как мислите? Синът ми ги обожава.

— На Ника ли?.. Да, мисля, че много ще й хареса.

— Добре, тогава ще мина да ви взема — зарадва се Шувалов.

— Кога? — с променен глас попитах аз.

— След час става ли?

— Разбира се — с фалшив глас го уверих аз и затворих. Разбрах, че съм се побъркала. Да, изглежда, че отивам на среща с Шувалов, макар и неясно защо заедно с Ника. Вярно е, че тази новина ме зарадва толкова, че усетих странни пристъпи в областта на стомаха. Трябва да се съсредоточа и да си спомня, че имам два проблема. По-точно три. Първият е Ника, която изобщо не е вкъщи. Вторият, че Ника беше в същия този парк едва вчера. И третият, най-интересният — какво да правя с бившия си мъж Кирил, който стоеше в рамката на вратата и ме гледаше, усмихвайки се ласкаво? Него къде да го дяна?