Татяна Веденска
Моят готин шеф (5)

Глава 5
Най-добрият начин за намаляване на стреса

На първо място искам да кажа, че през целия си живот съм имала проблеми с разминаването между желанията ми и действителността. Винаги съм мечтала да взема греблата в ръцете си и да насоча лодката на живота си в необходимата посока. В края на краищата не съм нито глупава, нито мързелива. Знам и мога много неща. Но всемогъщите обстоятелства ме тласкаха в различна посока. Или завъртаха лодката ми около оста й и ако въртенето спреше за минута, осъзнавах, че се намирам пак в същите скучни тихи води. Дори не съм помръднала. Дори не съм застанала на старта. Много исках да бъда независима. Вечно заета, красива и самотна, но не защото нямам избор, а защото нямам време. Щях да се нося по земята горда и недостъпна. Да бъда независима и затова сама да определям правилата на играта. Може би и аз щях да се науча да казвам с леден тон: „Приятен ден.“ И хората панически щяха да се разбягват по работните си места. Щях да въртя милиони и главите на олигарсите… ако не беше едно „но“. Аз съм майка, която кара на овесена каша и нискомаслена извара в очакване на заплатата си. Аз съм напълно зависима и не решавам нищо. Мнението ми има значение само при избора на прах за пране. И то обикновено Ника ми оставя бележка какъв точно да купя и ми я подава с думите:

— Гледай да не объркаш нещо.

Всички смятат, че съм абсолютно неспособна. Но кой знае какво щеше да излезе от мен, ако… ако аз не бях аз. Като цяло няма смисъл да се оплакваш от съдбата си, ако не планираш да я промениш по някакъв начин. А аз не планирам. Основната ми мечта е всичко да си остане така, както е. Именно заради тази мечта се заврях в стенния гардероб в офиса ни, макар и да съм съгласна, че постъпката е абсолютно идиотска. Просто нямах време да помисля. А какво прави жената, когато няма време да помисли? Правилно! Прави глупости! Аз мислех много рядко и затова в момента се пулех срещу господин Шувалов, който стоеше с отворена уста и ме гледаше с крайно изумление. В едната си ръка държеше телефона и станиол от бонбон, а в другата — самия бонбон. Ето с какво е шумолял. Кой да си помисли, че обича сладко? Аз си мислех, че се храни само с кръвта на жертвите си.

— Ще отговорите ли на обаждането или не? — любезно ме попита той, без да откъсва от мен погледа си, който бавно се трансформираше в насмешлив.

Опитвах се да се отърся от вцепенението, но ръцете ми сякаш се бяха вкаменили. А телефонът в джоба ми наистина продължаваше да звъни.

— Ей сега — трескаво кимнах аз и напипах апарата. Вдигнах телефона към ухото си, без да поглеждам, като продължавах да гледам шефа си като хипнотизирана. Истината е, че аз действително съм като заек пред боа. Шувалов не се махаше и ме сканираше с любопитство, докато си дояждаше шоколадовия бонбон.

— Ще говорите ли?

— А? Да — преглътнах слюнката си. — Ало?

— Надка, защо не си вдигаш телефона? От слушалката се раздаде непоносимо високият глас на бившия ми. Аз се намръщих и отдръпнах телефона от ухото си.

— В момента не мога да говоря — задавено изписках аз.

— Какво? Защо? — възмути се той. — Каква е тая детска градина? Какво става с теб?

— На работа съм.

— Работният ден свърши. Не си длъжна да работиш извънредно — назидателно изграчи Кирил.

Аз стиснах зъби. Ама че мръсник! Ако някой може да ми вгорчи живота, то това безусловно е Кирюшка. Или майка ми. Само един от тях двамата можеше да ми се обади, докато се крия от директора в гардероба.

— Не ми се обаждай повече! — за кой ли път казах аз, докато изгарях под презрителния поглед на Шувалов. И прекъснах връзката. В коридора се възцари тишина. Седях в гардероба и си мислех, че чак толкова идиотски изглеждам за първи път. Не, когато заварих мъжа си вкъщи с измитата блондинка, също не бях върхът. Особено когато, съскайки, се опитвах да й оскубя косата. Но съгласете се, онова все пак си беше битова сцена. На всеки може да се случи. А сега…

— Свършихте ли разговора? — любезно ме попита Шувалов.

— Да, благодаря — отговорих аз.

— А сега бихте ли благоволили да дойдете в кабинета ми? — продължи да гука той.

Краката ми отмаляха. Положих толкова старание и всичко е напразно. Въпреки усилията си ще изхвърча на улицата без обезщетение. Може дори да ме обвинят в шпионаж. Подслушвах шефските разговори. Бях се скрила в гардероба. Представям си физиономията на Грухкина, когато разбере.

— Винаги съм знаела, че Митрофанова ще свърши зле — ще каже тя. — Неслучайно всичките ми файлове са защитени с парола.

Влязох в залата за преговори, а оттам — в светая светих, директорския кабинет. Влизах тук за първи път, откакто работех във фирмата.

— Значи предпочитате да се обличате в гардероба? — усмихна се Станислав Сергеевич.

Господи, не мога да го гледам спокойно, дори когато само минава покрай мен. На часа получих аритмия и учестено дишане. Струва ми се, че всеки момент ще припадна.

— Не, не, нещата не са такива, каквито изглеждат — смело му възразих аз, но отговорът ми явно не го интересуваше.

— Знаете ли, Митрофанова, дълго време не можех да реша какво да Ви правя. Има определени причини да Ви оставя на работа. Характеристиката Ви е неутрална, но това, което вършите, надхвърля всички аргументи. Умът ми не го побира. Пропускате покрай ушите си всичко, което шефът Ви казва. Тръгвате си от работа два часа преди края на работното време.

— Час и половина — внимателно направих аз справедлива забележка.

Шувалов пребледня. Мамка му, по-добре да си бях мълчала! Идиотка!

— Отлично. Това коренно променя нещата — подигра ми се той. — Не обърнахте внимание на предупреждението ми, макар че знаех, че същия ден и сте закъснели за работа. Да, да, преглеждам периодично присъствената книга. Доста любопитно четиво. Вие например никога не идвате навреме на работа. С изключение на тази седмица.

— Да — въодушевих се аз.

— Но това е само временно — „успокои“ ме той. — Ако сте свикнали да закъснявате, няма да се промените. И така, закъснявате, документацията Ви е във фатално състояние, непрекъснато ходите да пушите, висите в интернет и като цяло си прекарвате времето приятно.

— Не е така — възразих слабо аз, но Шувалов набираше обороти. Интересно дали изучаваше всички досиета толкова задълбочено или само моето? Ако го правеше с всички, сме загубени. С такова ръководство няма да издържим и едно тримесечие. Ще ни уволнят всички и ще ни заменят с роботи. Японско производство. Те ще работят без прекъсване, а нощем сами ще се включват за зареждане. А Шувалов ще изчислява икономиите и ще получава премии от собствениците. С времето, помислих си аз, ще заменят и клиентите с роботи. И нашите роботи ще си комуникират с техните роботи по WiFi връзка. Ще се зареждат едни други с файлове, ще ги синхронизират и ще ги предават на роботите в склада. Там роботи товарачи ще товарят оборудването на самоходни превозни средства. Всъщност няма да е така. Интерактивното оборудване, след като получи сигнал, че е продадено, само ще се натоварва на механични електрокари и само ще пита на какъв адрес трябва се самодостави. Интересно при това положение какво ще правят хората? Ясно е, че мениджърите по продажбите ще измрат като динозаврите. Ще останат само собствениците и сисадмините. А Шувалов ще управлява света и наистина ще се превърне в механично око, възвисяващо се над целия свят. Може да го натоварят в ракета и да го изпратят в орбита да наблюдава нашата непослушна планета?

— Интересно с какво ли е пълна главата Ви? — изведнъж чух това изречение, което ме върна от висините, където се реех.

— Какво? Моята ли? — поклатих глава аз. Нима се бях отнесла. Случваше ми се, когато бях много притеснена. Например, когато раждах Ника, пак мислех за разни глупости. Само защото много се страхувах да не умра.

— Я повторете последното ми изречение. — С леден тон ми нареди Шувалов.

Погледнах го и видях, че не е просто ядосан, а е бесен. По дяволите, та той беше говорил през цялото време.

— Последното ли? — ужасено промърморих аз.

— Така — Шувалов се обърна и плесна с ръце. — Не сте ме слушали. Ей Богу, такова нещо ми се случва за първи път. Излиза, че всичко Ви е минало покрай ушите. Интересно къде са Ви учили да се държите така с шефа си? И какво? И сега ли си мислите, че ще Ви се размине?

— Не — едва чуто прошепнах аз. Как да му обясня, че просто изпитвам панически ужас от него. Че именно затова ми се иска мислено да отлетя в облаците и да не се връщам, докато не си тръгне. И ето че загубих всичко. Как ще изхранвам Ника? Как ще плащам за частните й уроци? Тя иска да кандидатства в театралната академия.

— Разбирам, че работата не Ви трябва. Добре тогава — той махна с ръка, а аз си представих как ще ми пожелае „приятен ден“ и ще ме изгони с шут от директорския кабинет.

А аз трябва да плащам за две жилища — своето и на мама. Да мина технически преглед на моята птичка без фарове. Сълзите от само себе си рукнаха от очите ми. Погледнах Шувалов за последен път и прошепнах:

— Само без „приятен ден“! Моля Ви! — скрих лицето си в длани.

— Какво? — не разбра той. Аз повече не си губих времето в разговори, а веднага се разревах. Казват, че жените живеят по-дълго, защото умеят навреме да се освобождават от стреса и не се натоварват с безсмисленото бреме на душевните терзания. Какво пък, може и да е така. Истината е, че аз не усещах да ми олеква.

— Какво правите? — грачеше възмутеният глас на Шувалов.

Но аз не реагирах на заобикалящата ме действителност.

Раменете ми се тресяха и размазвах сълзите по лицето си, като едновременно с това си размазвах и грима. Беше ми ужасно жал за себе си. Колко може да издържи човек?

 

 

Цял живот тегля хомота съвсем сама. Мама само ме критикува, татко умря, няма свестни мъже. А сега останах и без работа. С какво съм по-лоша от другите? Защо такива като Грухкина никога няма да се заврат в гардероба? Защо винаги се страхувам от всичко и не мога да се реша на нищо? Защо съм такава идиотка?

— А-а-а! — ревях аз, оплаквайки горчивата си съдба.

— Какво Ви става? Или мълчите като риба, или ревете като магаре? — ядосваше се Шувалов.

Изобщо не ми дремеше. Нямаше защо да се интересувам от чувствата на човека, който ме изхвърли от родната ми компания само защото не можех да повторя последното изречение от шибаните му нравоучения. Да върви на майната си!

— И Вие не сте цвете за мирисане! — ревях аз.

— Аз пък какво съм виновен? — изуми се Шувалов. Вдигнах към него ядосаните си разплакани очи. Изглеждаше доста смутен.

— Всички вие мъжете сте безчувствени гадове! А-а-а! — продължавах да рева аз. От какво да се притеснявам, след като всичко е свършено.

— Спрете да виете! — възмути се той.

Аз се вбесих още повече.

— Не вия, а ридая и няма да спра! Много ли Ви е приятно да изхвърлите някоя жена на улицата? Браво на Вас, ще подобрите показателите! А аз как ще изхранвам дъщеря си?

— Трябваше да работите съвестно! — възмути се Шувалов.

Аз скочих и го погледнах право в очите.

— Аз работя съвестно. Кое не ви харесва в работата ми? Не крада от клиентите. Описвам поръчките, както трябва. А отчетите са глупост. Винаги съм предавала навреме това, което е задължително. А ако трябва, можех и по-добре, но нашият директор не го изискваше.

— Всички жени само се приспособяват. Правите само това, което ви задължават — кресна Шувалов.

Не мога да понасям крясъците. Особено от мъже. Още повече когато са шефове. Пльоснах се отново на стола като ударена и захлипах.

— Добре. Няма нищо, все някак ще се оправя — безсилно хлипах аз.

Шувалов се разхождаше нервно из кабинета.

— Докога смятате да ревете? Това не е начинът — той размаха ръце безпомощно.

— А да се крещи на жените ли е начинът? — оплаках се аз. Шувалов спря, после реши нещо и се доближи до бюрото си.

— Пийнете вода — подаде ми чаша с вода.

— Не искам — извърнах се аз. — Оставете ме!

— Какво Ви става? В истерия ли изпаднахте? — намръщи се той.

— Дори и така да е? Вас какво Ви интересува? — подсмърчах аз.

Всъщност ми олекна. Още малко и щях да се успокоя.

Ние жените оцеляваме и след по-страшни неща. Не е толкова важно. Работата не е всичко. Не е настъпил краят на света. Макар че при мисълта, че си загубих работата, и то заради собствената си глупост, сълзите отново напираха в очите ми. — Така! Затворете очи! — неочаквано ми нареди Шувалов. Едва успях да изпълня нареждането и в лицето ме удари струя студена вода от каната. Аз ахнах, задавих се, закашлях се и заклатих глава. Сълзите ми наистина пресъхнаха.

— Какво правите?

— Прекратявам истерията Ви — виновно обясни Шувалов. Втренчих се в него, като дишах на пресекулки, и усещах как водата противно се стича по раменете и гърба ми.

— Полудяхте ли?

— Но пък Вие не плачете. По-добре ли се чувствате?

Дали съм по-добре? Направо онемях от въпроса. Макар че наистина ми сатана по-добре. Разбира се, исках да разкъсам Шувалов на парчета. Или пък и аз да го залея. Но… вече не плачех.

— Май да.

— Това е добре — зарадва се той. — Защо се разревахте така?

— Тази работа ми е страшно необходима — с уморен глас обясних аз. — Много ми трябва.

— Така ли? — замисли се той. — Ами тогава можете да се успокоите. Не съм мислил да Ви уволнявам.

— Така ли? Наистина ли? — изненадах се аз.

— Или поне, докато не разбрах, че не ме слушате.

— Извинете, но аз просто се замислих. Наистина ли? — усмивката запълзя по лицето ми — Наистина ли? Няма ли да ме уволните?

— Поне не днес — веднага се накокошини той.

Не беше моментът да споря с началството. Реших, че трябва да се измъкна, докато мястото е още мое.

— Може ли да тръгвам? — плахо попитах аз и добавих. — Много Ви благодаря.

— Няма защо — изръмжа Шувалов, без да гледа към мен.

Аз тръгнах странишком към вратата и почти бях излязла, когато гласът му ме догони.

— Митрофанова, кажете ми, защо все пак се криехте в гардероба?

— Аз ли? — попитах аз.

— Естествено! В шкафа имаше ли някой друг? — присви очи той.

Аз поклатих глава.

— Не, никой. Аз… просто… — обърках се аз. А и какво да му кажа. Че съм чакала трамвая. Може и да ми се получи. Като на Щирлиц. Не, сега в никакъв случай не трябва да го ядосвам. Засега е в добро разположение на духа.

— И така?

— Чух стъпките Ви.

— И какво? — учуди се той.

— Просто… просто си помислих, че е по-добре да не се срещаме. Да не дърпам дявола за опашката — добавих, без да знам защо.

Шувалов стреснато мълча известно време. След това се прокашля и попита:

— Тоест това е причината?

— Ами, по принцип… да, това е. Всички малко се страхуваме от Вас, но лично аз се страхувам от Вас ужасно много. Аз от дете съм много страхлива. И реших… да изчакам в гардероба. Защо да влизам в клетката с лъвовете? Да ме изядете ли? Колко му е, ще ме смачкате като комар, а аз трябва да храня дъщеря си и майка си.

— Пълна безсмислица — остана поразен Шувалов.

Бях напълно съгласна с него. Наистина изглеждаше безсмислено.

— Ами аз ще тръгвам — внимателно уточних аз.

— Къде? — погледна ме Шувалов. Изглеждаше смутен.

— Вкъщи. При дъщеря си — поясних аз.

— Да, разбира се — закима той. Беше потънал в мислите си. Може би и той си мислеше, че е най-добре лудите мениджъри да бъдат сменени с роботи.

— Довиждане.

— Довиждане. Как ще се приберете? Нали имате кола? — неочаквано прояви загриженост той.

Точно мислех да го успокоя и си спомних, че колата ми е обявена за персона нон грата.

И без това бях на косъм от уволнението, а ако разбере за колата — край. Това ще бъде последната капка.

— Не. Без кола съм — уверих го аз. — Ще си отида пеша… До автобуса. Така че не се безпокойте.

— Не се безпокоя, но как ще се приберете?

— Какво толкова? — учудих се аз.

— Цялата сте мокра. И изобщо… не мога да Ви пусна в такова състояние — категорично заяви Шувалов.

Кой би могъл да си помисли? Доближих се до огледалото и се погледнах. Видът ми, така да се каже, не беше идеален. Лицето ми беше подуто и почервеняло от плач. Погледът ми напомняше поглед на бик, раздразнен от червен плат. Винаги съм знаела, че сълзите ме загрозяват. Има жени, които умеят да плачат красиво, но аз не съм от тях.

— Ужас! — само това успях да промълвя.

Да, ако наистина трябваше да се кача на автобуса, зрелището щеше да бъде ужасно.

Можех някак си да изчистя размазаната около очите си спирала, но нямаше какво да направя с подгизналата блуза и разчорлените си и мокри червени коси.

— Знаете ли какво? Аз Ви залях, значи аз ще Ви откарам — изведнъж предложи Шувалов.

Сега беше мой ред да се изненадам. Той е странен човек. Изглежда точно така, както трябва да изглежда богат млад вампир без съвест и чест. Кара спортна кола, създадена точно за такива вампири. Но пък я кара със скорост на костенурка, а и обича шоколадови бонбони.

— Не, не, недейте. Няма нужда — исках да откажа аз.

Но той беше категоричен:

— Уверен съм, че така ще бъде най-добре. Не трябва да ходите по улиците, докато не се успокоите напълно. Освен това навън в момента е студено и влажно. Може да се простудите и ще се чувствам виновен.

— Наистина ли? — замислих се аз. Какво да правя? Да тръгна с него? Ами моята бричка?

— Разбира се. След като не Ви уволних, ще бъде глупаво да се разболеете и да си вземете болнични — по някакви причини добави той. Пригладих косата си и кимнах. Какво можех да направя? Да кажа: „Извинете Станислав Сергеевич, но Ви излъгах. Колата ми е през две улици. А, и между другото, именно аз залях колата Ви с кал през първия Ви работен ден.“ Така че, естествено, си замълчах и тръгнах с Шувалов. Какво ли не предприех да не ми се случи точно това и в крайна сметка пътувах с него в асансьора. Да, нищо не може да се направи. Винаги става така — опитваш се да направиш най-доброто, а се получава една кръгла нула. Шувалов стоеше до мен и мълчеше. Асансьорът бръмчеше тихо, докато ни возеше от етаж на етаж и аз неволно разглеждах прекия си (все още) началник. Той излъчваше самоувереност. Такива като него цяла седмица носят скъпи костюми, а в петък (като днес) ги сменят с не толкова официални тъмни джинси и много скъпи тъмносини пуловери върху светла риза. Дрехите им не са от разпродажби, защото такива мъже едва ли ходят по магазините. На такива мъже им купуват всичко красивите им млади жени. Такива мъже, особено когато са шефове, представляват голяма опасност за обикновените хора. Те са свикнали да мерят всички по себе си. Те са силни и не искат да виждат слабост у другите. Те са красиви и елегантни, винаги са уверени в себе си, не се вълнуват от мечти за седемдесет процентни намаления. Те изобщо не мечтаят, те действат. Те не разбират хората, който не умеят да действат. А аз бях точно такава. Цял живот плувах по течението. И между другото, не може да се каже, че бях недоволна.

Само дето в моите води рядко плуваха лодки със свестни мъже.

— Кажете, на колко години е дъщеря Ви? — попита Шувалов, когато стигнахме до колата му. Исках да отида на вилата и щеше да ми се наложи да се връщам за своята кола.

Аз продължавах да мисля, че все пак е глупаво да пътувам с него до вкъщи.

Най-вероятно ще отида на вилата утре.

— На петнайсет. Всъщност почти на шестнайсет. След месец ще ги навърши.

— Нима? — учуди се той. — Та Вие сте съвсем млада жена.

— Така ли? А едното какво общо има с другото? — обидих се аз.

— Нямах това предвид — смути се той.

Аз свих рамене.

— Родих я на осемнайсет.

— Няма никакво значение. Макар че не е така. Какви ги говоря. Седнете — той ми отвори вратата на колата си.

Огледах се страдалчески и седнах на седалката, която миришеше свежо на нова кожа.

Плюшените седалки на моя голф миришат на всякакви марки цигари. А колата на Шувалов е един път! Това се казва кола. Ех, да можех и аз да имам такава.

— Благодаря.

— Шофьор ли сте? — попита той, докато си слагаше предпазния колан. Аз последвах примера му, макар че, ако трябва да съм честна, не го правя винаги. Нали не могат да ме видят през тонираните стъкла.

— Да, понякога. Тоест, когато има какво да шофирам — поправих се аз.

— Имах предвид, че сигурно е трудно да отгледаш дете, когато самият ти си още много млад.

— Да, не е лесно — съгласих се аз. — Но си струва усилията.

— В какъв смисъл? — поинтересува се Шувалов, докато излизаше внимателно от паркинга. Мислено се сбогувах с количката си, която стоеше самотно, буквално на няколко крачки, и се върнах към разговора. Изведнъж спрях да се страхувам от разговора с Шувалов.

— Дъщеря ми е прекрасен човек. Честно казано, ако съм направила нещо хубаво през живота си, то това е раждането на детето ми.

— Направо Ви завиждам — усмихна се Шувалов.

Застинах и за първи път го погледнах внимателно. Усмивката му не беше от серията „Приятен ден“. Беше нормална топла усмивка на симпатичен мъж, който освен всичко друго кара много бавно. В петък винаги има задръствания, но изглежда, това изобщо не го нервираше.

— Ние сме надясно. Направо е забранено — без да помисля казах аз.

Шувалов ме погледна странно, но зави.

— Често ли карате?

— Понякога. Мъжът ми има кола и ми я дава от време на време.

— Омъжена ли сте? — учуди се Шувалов.

— Не, вече не съм. Разведена съм — побързах да съобщя аз. Чак след това се замислих, че въпросът му не беше особено тактичен. Какво го интересува дали съм омъжена, или не? И въобще за какво му е да ме кара до вкъщи. Нормално ли е да се возя в колата на шефа? Да не би да съм пропуснала нещо? Да не би Шувалов да смята, че съм му задължена за добрината? Това би било съвсем по вампирски. И по мъжки. Да платя в натура за мястото си на мениджър по продажбите. Какво по-смешно от това?