Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (9)

Археологии

— Изберете карта — каза графът на най-дребната от трите балерини.

Когато влезе в Шаляпин за възстановения си вечерен аперитив, графът ги бе заварил да стоят в редица, положили изящни пръсти на бара, сякаш се готвеха за плие. Ако не се броеше един самотен пияница, прегърбен над утехата в чашата си, младите дами бяха сами в бара; тъй че изглеждаше напълно уместно графът да се присъедини към тях за дружески разговор.

Мигом разпозна, че са нови в Москва — три от гълъбиците, които Горски набираше от губерниите всеки септември, за да се включат в кордебалета. Късите им торсове и дългите крайници бяха в класическия стил, предпочитан от режисьора, но израженията им все още не бяха придобили високомерието на по-опитни балерини. А самият факт, че пият без компания в Метропол, говореше за младежка наивност. Защото макар че близостта на хотела до Болшой го правеше естествен избор за младите балерини, които искат да се измъкнат в края на репетицията, същата близост го превръщаше в любимо място на Горски, когато пожелае да си поговори за изкуство с прима-балерината. И ако тези гълъбици бъдеха засечени от режисьора да си пийват мускат, скоро щяха да правят па де дьо в Петропавловск.

Имайки предвид това, графът навярно би трябвало да ги предупреди.

Но свободната воля е утвърден принцип на моралната философия още от времето на древните гърци. И макар че бонвиванските дни на Графа бяха отминали, не е по природата дори на най-добронамерения аристократ да посъветва три тъй прекрасни млади дами да напуснат компанията му само въз основата на предположения.

И тъй, графът отбеляза красотата на младите дами, попита какво ги води в Москва, поздрави ги за постиженията им, настоя да плати виното, побъбри си с тях за родните им места, и в крайна сметка предложи да демонстрира фокус.

Незаменимият Аудриус извади колода карти с емблемата на Метропол.

— Не съм правил този трик от години — призна графът, — тъй че трябва да бъдете снизходителни.

Когато започна да разбърква колодата, трите балерини го наблюдаваха внимателно; но като полубоговете от древен мит, те гледаха по три различни начина: първата през очите на невинността, втората през очите на романтиката и третата през очите на скептицизма. Графът помоли именно гълъбицата с невинните очи да вземе карта.

Докато балерината правеше своя избор, графът усети, че някой стои зад рамото му, но това можеше да се очаква. В барова обстановка демонстрирането на фокус неизбежно привлича един-двама любопитни зрители. Но когато се обърна наляво, за да намигне, той не откри любопитен зрител, а невъзмутимия Аркадий — който изглеждаше необичайно развълнуван.

— Извинете ме, граф Ростов. Съжалявам, че ви прекъсвам. Но може ли да ми отделите един момент?

— Разбира се, Аркадий.

Като се усмихна извинително на балерините, администраторът отстъпи заедно с графа на няколко крачки, после остави фактите от вечерта да говорят сами за себе си: в шест и половина един господин почукал на вратата на секретаря Тараковски. Когато уважаемият секретар отворил вратата, господинът настоял да знае кой е той и какво прави там! Изненадан, другарят Тараковски обяснил, че той е настоящият жител на апартамента и именно това правел там. Неудовлетворен от тази логика, господинът настоял да бъде приет веднага. Когато другарят Тараковски отказал, господинът го бутнал настрани, прекрачил прага и започнал да претърсва помещенията едно по едно, включително… хм… salle de bain, — където госпожа Тараковска се занимавала с вечерния си тоалет.

Точно в този момент на местопроизшествието пристигнал Аркадий, призован спешно по телефона. В силно развълнувано състояние, другарят Тараковски размахвал бастуна си и настоявал „като редовен гост на Метропол и стар партиен член“ незабавно да разговаря с управителя.

Господинът, който вече седял на дивана със скръстени ръце, отговорил, че това го устройва напълно — тъй като сам се канел да повика управителя. Колкото до партийното членство, той заявил, че е бил член на партията още преди другарят Тараковски да се роди — което изглеждало доста невероятна претенция, като се има предвид, че другарят Тараковски бил на осемдесет и две години…

Графът, който бе изслушал с интерес всяка дума от разказа на Аркадий, признаваше на драго сърце, че това е увлекателна история. Всъщност това бе колоритен инцидент точно от онзи сорт, който един международен хотел се стреми да има като част от своята богата история, и който той като гост на хотела вероятно щеше да преразкаже при първа възможност. Не разбираше обаче защо Аркадий е избрал точно този момент, за да сподели с него точно тази история.

— Ами защото другарят Тараковски е отседнал в апартамент 317; а въпросният господин търсел вас.

— Мен?

— Боя се, че да.

— Как му е името?

— Не желае да каже.

…

— А къде е сега?

Аркадий посочи към фоайето.

— Протрива килима зад палмите.

— Протрива килима…?

Графът подаде глава от Шаляпин, докато Аркадий надничаше предпазливо зад него. И наистина, в другия край на фоайето въпросният господин крачеше рязко напред-назад между две качета с палми.

Графът се усмихна.

Макар и с няколко килограма по-тежък, Михаил Фьодорович Миндич имаше същата чорлава брада и неспокойна походка, както когато бяха на двайсет и две.

— Познавате ли го? — попита администраторът.

— Само като брат.

Когато графът и Михаил Фьодорович се срещнаха за пръв път в Императорския университет на Санкт Петербург през есента на 1907 г., двамата бяха тигри със съвсем различна разцветка. Докато графът беше отгледан в резиденция с двайсет стаи и четиринайсет души персонал, Михаил бе израснал в двустаен апартамент с майка си. И докато графът се славеше из всички салони на столицата като човек, на чийто ум, чар и изобретателност може да се разчита, то Михаил не се славеше с каквото и да било, тъй като предпочиташе да чете в стаята си, вместо да прахосва вечерта с лекомислени разговори.

Двамата млади мъже изобщо не изглеждаха създадени за приятелство. Но Съдбата не би имала своята репутация, ако просто вършеше онова, което изглежда, че ще направи. Разбира се, докато Михаил беше склонен да се хвърля в спор при най-малката разлика в мненията, независимо от броя или размерите на опонентите, граф Александър Ростов пък имаше склонност да се хвърля в защита на по-слабия, независимо колко неподкрепена е каузата му. И така на четвъртия ден от първата им година, двамата студенти си помагаха да станат от земята, като бършеха праха от коленете и кръвта от устните си.

Макар че прелестите, които ни се изплъзват на млади години, вероятно получават нашето небрежно презрение в юношеството и умереното ни внимание в зряла възраст, те ни пленяват завинаги. Така в дните след срещата им графът слушаше с такова учудване страстно изразените идеали на Михаил, както Михаил слушаше описанията на графа от салоните на града. И още преди да мине година, те споделяха квартира под наем над една обущарска работилница на Средний проспект.

Както графът по-късно щеше да отбележи, бе неизбежно да попаднат именно над обущар — защото никой в цяла Русия не умееше да протрива обувки като Михаил Миндич. Той можеше спокойно да измине трийсет километра в стая, дълга едва пет метра. Можеше да измине петдесет километра в оперна ложа и сто в изповедалня. Простичко казано, краченето напред-назад беше естественото състояние на Мишка.

Ако например графът намереше покани за питиета в Платонов, за вечеря в Петровски и за танци у княгиня Петросян — Мишка неизменно отказваше с аргумента, че в дъното на една книжарница току-що е открил том от някой си Фламенхешер, който трябвало незабавно да бъде прочетен от начало до край. Но щом останеше сам, след като се пребореше с първите петдесет страници от монографията на хер Фламенхешер, Михаил скачаше на крака и почваше да крачи от ъгъл до ъгъл, за да изрази пламенното си съгласие или яростното си несъгласие с тезата на автора, неговия стил или използването на пунктуация. И когато графът се прибираше в два след полунощ, Мишка така и не бе напреднал отвъд петдесетата страница, но бе изхабил повече гьон, отколкото някой поклонник по пътя към катедралата „Свети Павел“.

Така че щурмуването на хотелски апартаменти и протриването на килими не представляваше нищо необичайно за стария му приятел. Но понеже наскоро Мишка беше получил ново назначение в тяхната алма-матер в Санкт Петербург, графът беше изненадан да го види да се появява тъй внезапно и в такова състояние.

След като се прегърнаха, двамата изкачиха петте етажа до тавана. Тъй като му бе казано какво да очаква, Мишка се запозна с новото положение на приятеля си без особена изненада. Но се поспря пред трикракото писалище и приведе главата настрани, за да го огледа по-внимателно.

— Есетата на Монтен?

— Да — потвърди графът.

— Подозирам, че не са ти били по вкуса.

— Напротив. Намирам, че са точно като за мен. Но кажи ми, приятелю, какво те води в Москва?

— Официално, Саша, идвам, за да помогна в планирането на встъпителния конгрес на РАПП, който ще се проведе през юни. Но по-важното…

Тук Мишка бръкна в чантата, която висеше на рамото му и извади бутилка вино с два релефни кръстосани ключа върху стъклото над етикета.

— Надявам се, че не идвам много късно.

Графът взе бутилката. Плъзна палец по повърхността на емблемата. После поклати глава с усмивката на дълбоко трогнат човек.

— Не, Мишка. Както винаги, идваш точно навреме.

После той поведе стария си приятел през костюмите в гардероба.

 

 

Докато графът се бе оттеглил, за да изплакне две чаши от Амбасадор, Миша плъзна съчувствен поглед из кабинета на своя приятел. Познаваше всичко — масите, столовете и произведенията на изкуството. И добре знаеше, че са спасени от салоните на „Спокоен час“ като спомени за блажените дни.

Трябва да беше през 1908 г., когато Александър започна да го кани в „Спокоен час“ за месец юли. След едно пътуване от Санкт Петербург с поредица от все по-малки влакове, най-сетне стигаха до онази малка спирка сред високите треви на разклонението, където кочияшът на Ростови ги посрещаше с карета с четири коня. Багажите им заемаха местата си върху покрива, кочияшът сядаше в каретата, а Александър на капрата и препускаха през полето, махайки на всяко селско момиче, докато завиеха по пътя, ограден с ябълкови дървета, който водеше към имението.

Докато сваляха палтата си във вестибюла, слугите отнасяха чантите им към разкошните спални в източното крило, където с едно дръпване на кадифения шнур човек можеше да си поръча чаша студена бира или гореща вода за баня. Но най-напред отиваха до приемната, където — точно до тази масичка с червената пагода — графинята посрещаше на чай някой от благородните си съседи.

Неизменно облечена в черно, графинята беше една от онези вдовици, чиято естествена независимост на ума, авторитетна възраст и пренебрежение към дреболиите я правеха съюзник на всички вироглави младежи. Тя не само приемаше, но и се радваше, когато внукът ѝ прекъсваше любезния разговор, за да постави под съмнение статута на църквата или управляващата класа. А когато нейният гост се изчервяваше и отвръщаше гневно, графинята намигаше съзаклятнически на Мишка, сякаш стояха рамо до рамо в битката срещу просташкото самодоволство и овехтелите нагласи.

След като представеха своите почитания на графинята, Мишка и Александър се отправяха към терасата да търсят Елена. Понякога я намираха под перголата с изглед към градините, друг път под бряста при завоя на реката; но където и да я намереха, при звука на техните стъпки тя вдигаше очи от книгата си и ги посрещаше с приветствена усмивка — досущ като уловената в този портрет на стената.

Александър винаги щурееше пред сестра си; още щом се проснеше на тревата, почваше да разправя, че току-що са срещнали Толстой във влака; или че след грижливо обмисляне е решил да влезе в манастир и да даде обет за вечно мълчание. Веднага. Без миг закъснение. Или поне веднага, щом се наобядват.

— Наистина ли си мислиш, че мълчанието ще ти допадне? — питаше го Елена.

— Колкото глухотата е допадала на Бетовен.

Тогава Елена хвърляше приятелски поглед към Мишка, разсмиваше се, поглеждаше брат си отново и питаше:

— Какво ще стане с теб, Александър?

Всички задаваха този въпрос на графа. Елена, графинята, великият княз. Какво ще стане с теб, Александър? Но го задаваха по три различни начина.

За великия княз въпросът беше, разбира се, риторичен. Сблъсквайки се с известие за провален семестър или неплатена сметка, великият княз призоваваше своя кръщелник в библиотеката си, четеше писмото на глас, пускаше го върху бюрото и задаваше въпроса, без да очаква отговор, понеже знаеше много добре, че отговорът е затвор, банкрут или и двете.

За баба му, която имаше склонност да задава въпроса, когато графът е казал нещо особено скандално, „Какво ще стане с теб, Александър?“ обявяваше на всеослушание, че това е нейният любим внук, тъй че никой да не очаква от нея да го усмирява.

Но когато Елена задаваше въпроса, правеше го, така, сякаш отговорът бе истинска мистерия. Сякаш, въпреки безредното учене и нехайното поведение на брат ѝ, светът тепърва ще трябва да зърне какъв човек ще излезе от него.

— Какво ще стане с теб, Александър? — питаше Елена.

— Там е въпросът — потвърждаваше графът. А после пак лягаше на тревата и замислено се вглеждаше в лъкатушния полет на светулките, сякаш и той разсъждаваше над тази дълбока загадка.

Да, блажени дни бяха, помисли си Мишка. Но също като всяко блаженство, мястото им бе в миналото. При жилетките и корсетите, при кадрилите и сантасето, притежаването на крепостни селяни, плащането на данъци и иконите в ъгъла. Те спадаха към една епоха на сложни изобретения и първично суеверие — когато шепа щастливци ядат телешки котлети, а мнозинството страда в невежество.

Мястото им е при тези, помисли си Мишка, прехвърляйки поглед от портрета на Елена към романите от деветнайсети век, подредени в познатата малка библиотечка. Всички тези приключения и романтични страсти, преплетени в пищен стил, на които старият му приятел толкова се възхищаваше. Но отгоре върху библиотечката, в дълга и тясна рамка, имаше нещо истинско — черно-бяла фотография на мъжете, подписали договора от Портсмут за прекратяване на Руско-японската война.

Мишка вдигна снимката и огледа трезвите, уверени лица. Подредени официално, японските и руските делегати имаха едни и същи високи бели яки, мустаци, папийонки и изражения, говорещи за някакво велико постижение — след като току-що само с един замах на перото са прекратили войната, започната от други, досущ като тях. И там, малко вляво от центъра, стоеше самият велик княз — специален пратеник от царския двор.

През 1910 г. в „Спокоен час“ Мишка за пръв път се запозна с една стара традиция на Ростови — по случай десетгодишнината от смъртта на член на семейството да се събират на чаша Châteauneuf-du-Pape. Два дни след като той и графът пристигнаха на почивка, гостите започнаха да прииждат. Към четири следобед покрай алеята се редяха карети, брички, дрожки и кабриолети от Москва, Санкт Петербург и всички съседни области. А когато семейството се събираше в пет, великият княз имаше честта да вдигне първата чаша в памет на родителите на графа, които бяха починали само с няколко часа разлика.

Каква великолепна фигура беше великият княз. Сякаш роден с униформата, той рядко седеше, никога не пиеше и умря в седлото на двайсет и първи септември 1912 година — точно преди десет години.

— Широка душа беше.

Миша се завъртя и видя зад себе си графа с две чаши бордо в ръцете.

— Човек от друго време — каза почтително Миша, докато връщаше снимката на библиотечката. После отвориха бутилката, наляха вино и двамата стари приятели вдигнаха чаши.

— Каква група сме събрали, Саша…

След като пиха за великия херцог и си припомниха отминалите дни, старите приятели прехвърлиха вниманието си към предстоящия конгрес на РАПП, която се оказа Руската асоциация на пролетарските писатели.

— Това ще е изключителна сбирка. Изключителна сбирка в изключително време. Ахматова, Булгаков, Маяковски, Манделщам — все писатели, които до неотдавна не можеха да седнат на една маса без страх от арест, — всички ще са там. Да, през годините, те се бориха за различните си стилове, но през юни ще се съберат, за да изковат новая поэзия — новата поезия. Такава, която да е универсална, Саша. Такава, която не се колебае и не се нуждае от подтикване. Такава, която има човешкия дух за своя тема и бъдещето за муза!

Точно преди да изрече първото Такава, която, Мишка бе скочил на крака и сега сновеше из малкия кабинет на графа от ъгъл до ъгъл, сякаш формулираше тези идеи в уединението на собствения си апартамент.

— Сигурно си спомняш онзи труд на датчанина Томсен…

(Графът не си спомняше никакъв труд на датчанина Томсен. Но щом Михаил бе скочил на крака, ставаше толкова трудно да го прекъснеш, колкото да откъснеш Вивалди от цигулката.)

— Когато Томсен като археолог дели човешките епохи на каменна, бронзова и желязна, той логично го прави в съответствие с физическите инструменти, които определят всяка епоха. Но къде е духовното развитие? Къде е моралното развитие? Казвам ти, те напредват по същия начин. През каменната ера идеите в главата на пещерняка са толкова тъпи, колкото тоягата в ръката му; толкова примитивни, колкото кремъкът, от който създава искра. През бронзовата епоха, когато шепа мъдреци откриват науката за металите, колко време им е трябвало, за да изработят монети, корони и мечове? Тази нечестива троица, от която е поробен човекът за следващите хиляда години.

Мишка спря и се вгледа в тавана.

— После идва желязната епоха — и с нея парният двигател, печатарската машина и огнестрелното оръжие. Тук наистина имаме много различна троица. За известно време буржоазията разработва тези инструменти, за да прокарва собствените си интереси, и именно чрез машината, печата и пистолета пролетариатът започва да се освобождава от труда, невежеството и тиранията.

Мишка поклати глава, оценявайки хода на историята или може би собствената си пищна фраза.

— Е, приятелю, мисля, че можем да се съгласим, че започна нова ера: ерата на стоманата. Сега имаме способността да изграждаме електроцентрали, небостъргачи, самолети. — Мишка се обърна към графа. — Виждал ли си Шуховската кула?

Графът не я беше виждал.

— Каква красота, Саша. Шейсетметрова структура от спирална стомана, от която можем да излъчваме последните новини и данни — и да, сантименталните напъни на твоя Чайковски — в дома на всеки гражданин в радиус от двеста километра. И при всяка от тези крачки напред руският морал не изостава. В наше време можем да станем свидетели на края на невежеството, края на потисничеството и изгрева на човешкото братство.

Мишка спря и размаха ръка във въздуха.

— „Ами къде е поезията?“, ще попиташ ти. Къде е писменото слово? Е, мога да те уверя, че и те не изостават. Някога изработвани от бронз и желязо, днес те се секат от стомана. Нашата поезия вече не е изкуство на куплети, дактили и сложни тропи, тя се превърна в изкуство на действието. Такова, което ще лети през континентите и ще пренася музиката на звездите!

Ако графът бе чул подобна реч да се лее от някой студент в кафенето, би подметнал с лек блясък в очите, че явно вече не е достатъчно поетът да напише стих. Сега всяка поезия трябва да извира от школа със собствен манифест и да налага претенцията си над мига чрез първо лице множествено число и бъдещо време, с риторични въпроси, главни букви и армия от възклицателни знаци! И най-вече да бъде новая.

Но както вече отбелязахме, това биха били мислите на графа, ако чуеше някой друг да говори. Чута от устата на Мишка, тази реч изпълваше графа с радост.

Защото е факт, че човек може напълно да не е в крак със своето време. Човек може да е роден в град, известен със своето специфично културно наследство, и все пак самите навици, моди и идеи, които издигат този град в очите на света, може да нямат за него никакъв смисъл. Докато крачи през живота, той изглежда объркан, сякаш не разбира нито наклонностите, нито стремежите на своите връстници.

За такъв човек забравете всяка надежда за романтика или професионален успех; те се полагат на хората в крак с времето. Вместо това един подобен човек ще има избора да реве като муле или да дири каквато утеха може от занемарени томове, открити в занемарени книжарници. А когато съквартирантът му се дотътри у дома в два сутринта, той няма друг избор, освен да го слуша в безмълвно недоумение как разказва последните драми от градските салони.

Такава бе съдбата на Мишка през по-голямата част от живота му.

Но събитията могат да се развият по такъв начин, че в подходящото време и на подходящото място човек буквално за една нощ да излезе от крачка. Модите и нагласите, които са му се стрували толкова чужди, внезапно биват пометени и заместени от моди и нагласи в съвършено съзвучие с най-дълбоките му чувства. Тогава, като самотен моряк, плавал безцелно години наред по чужди морета, една нощ той се събужда и открива над себе си познати съзвездия.

И когато това се случи — това изключително пренареждане на звездите, — човекът, живял толкова дълго извън крачка с времето си, преживява изключително прояснение. Изведнъж всичко станало се избистря като необходим ход на събитията, а всичко, което обещава да се развие, има най-ясен ритъм и причина.

Когато изящният часовник удари дванайсет, дори Мишка видя, че си струва да пийнат по още една чаша вино; и вдигнаха тостове не само за Великия херцог, но и за Елена, за графинята, за Русия и за „Спокоен час“, за поезията, за краченето и всеки друг достоен аспект на живота, за който се сетиха.