Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (14)

1926 Сбогом

Един от фактите на човешкия живот е, че рано или късно трябва да си изберем философия. Или поне такова бе мнението на графа, докато стоеше пред старите си прозорци в апартамент 317, след като се вмъкна вътре с ключа на Нина.

Независимо дали чрез внимателно обмисляне, породено от книгите и задушевните спорове на кафе в два сутринта, или просто от естествена склонност, всички ние трябва рано или късно да приемем една основна рамка, някаква разумно съгласувана система от причини и следствия, която ще ни помогне да осмислим не само мащабните събития, но и всички малки действия и взаимодействия, които съставят нашето всекидневие — били те умишлени или спонтанни, неизбежни или непредвидени.

В течение на векове повечето руснаци намираха философските утешения под сводовете на църквата. Независимо дали предпочитат непоклатимата десница на Стария завет, или опрощаващата ръка на Новия, тяхното подчинение на Божията воля им помагаше да разберат, или поне да приемат неизбежния ход на събитията.

В съответствие с модата на времето повечето съученици на графа бяха обърнали гръб на църквата; но го сториха само в полза на алтернативни утешения. Едни, които предпочитаха яснотата на науката, прегърнаха идеите на Дарвин, виждайки на всяка крачка признаци за естествен подбор; други пък избраха Ницше и вечното му повторение, или Хегел и неговата диалектика — без съмнение все разумни системи, когато човек най-накрая е стигнал до хилядната страница.

Но що се отнася до графа, философските му наклонности открай време бяха метеорологични по своята същност. По-конкретно той вярваше в неизбежното влияние на благоприятните и неблагоприятните атмосферни условия. Вярваше във влиянието на ранните студове и продължителните лета, на зловещите облаци и нежните дъждове, на мъглите, слънчевите лъчи и снеговете. И най-вече вярваше в преоформянето на съдбите чрез най-дребни промени на термометъра.

Например човек трябваше само да погледне от този прозорец. Преди няма и три седмици — докато температурата се въртеше около 8˚ по Целзий — Театралният площад беше празен и сив. Но с нарастването на средната температура само с три градуса дърветата бяха започнали да цъфтят, врабците да чуруликат, а по пейките да се заседяват млади и стари двойки. Ако една тъй незначителна промяна в температурата бе достатъчна, за да преобрази живота на един градски площад, защо да си мислим, че ходът на човешката история е по-малко податлив?

Наполеон пръв би признал, че след като събереш безстрашен корпус от командири и петнайсет дивизии, след като оцениш слабостите на врага, проучиш терена и внимателно съставиш план за атака, най-накрая трябва да се съобразиш с температурата. Защото показанията на термометъра управляват не само темпото на напредване, но също така определят ефективността на доставките и укрепват или подкопават смелостта на хората. (Ах, Наполеоне, ти може би никога нямаше да надделееш в похода си срещу Майка Русия; но ако беше с пет-шест градуса по-топло, можеше поне да се прибереш у дома с половината си войска непокътната, вместо да загубиш още триста хиляди мъже между портите на Москва и бреговете на река Неман.)

Но ако примерите от бойното поле не ви допадат, то представете си празненство в края на есента, на което сте поканени заедно с разнородна групичка от приятели и познати, за да отпразнувате двайсет и първия рожден ден на очарователната княгиня Новобачка…

В пет следобед, когато поглеждате от прозореца на спалнята си, времето със сигурност не изглежда празнично. Защото с температура малко над нулата, облаци докъдето ви стига окото и започващ ръмеж, гостите на княгинята ще пристигнат на празненството измръзнали, мокри и не в най-добро настроение. Но когато потегляте в шест, температурата е спаднала толкова, че това, което започва да се ръси по раменете ви, не е сив есенен дъжд, а първият сняг за сезона. Така самият валеж, които можеше да съсипе вечерта, вместо това ѝ придава вълшебен ореол. Всъщност така хипнотизиращ е танцът на снежинките във въздуха, че едва успявате да отбиете от пътя, когато прелита тройка в пълен галоп — с млад хусарски офицер, изправен на юздите като римски центурион в колесницата си.

След като губите цял час да измъкнете каретата си от канавката, пристигате със закъснение при княгинята, но за късмет същото се случва и с ваш пълничък стар приятел от студентските дни в академията. Всъщност идвате тъкмо навреме, за да го видите как слиза от дрожката, разкършва рамене, изпъчва гърди и после подлага на изпитание невъзмутимостта на прислугата — като се подхлъзва на заледено петно и тупва по задник. Помагате му да стане, хващате го под ръка и го въвеждате в къщата точно когато останалата част от компанията се изнизва от гостната.

В трапезарията набързо обикаляте масата в търсене на името си и предполагате — поради славата ви на разказвач, — че пак сте настанен до някой притеснителен братовчед. Но гледай ти! — настанен сте отдясно на домакинята. А вляво от княгинята седи… не кой да е, а буйният млад хусар, който ви изтласка от пътя.

От пръв поглед виждате, че той се смята за естествен получател на цялото внимание на княгинята. Очевидно се кани да я забавлява с разкази за полка, докато от време на време допълва чашата ѝ с вино. Когато вечерята свърши, той ще ѝ предложи ръката си и ще я заведе в балната зала, където ще демонстрира таланта си в танцуването на мазурка. А когато оркестърът засвири Щраус, няма да се наложи да танцува валс с принцесата, защото двамата вече ще се прегръщат на терасата.

Но точно когато младият лейтенант се кани да разкаже първия си анекдот, вратите към кухнята се отварят и влизат трима слуги с отрупани подноси. Всички очи се обръщат да видят какво е приготвила госпожа Трент за случая и когато трите сребърни похлупака се повдигат едновременно, отекват смаяни възклицания. Защото в чест на княгинята тя е приготвила своя специалитет: английско печено с йоркшърски пудинг.

В историята на човечеството нито един военен готвач не е предизвикал завист. Поради комбинация от ефективност, безразличие и липса на женско докосване, всяка храна в армейската кухня се вари, докато затракат капаците на тенджерите. Така че, след като три месеца е карал на зеле и картофи, младият лейтенант е неподготвен за говеждото на госпожа Трент. Загрято за петнайсет минути при 230° и след това печено два часа на 180°, месото е крехко и червено в центъра, но хрупкаво и кафяво отвън. При това положение нашият млад хусар зарязва полковите си разкази в полза на допълнителни порции и доливане на вино в собствената си чаша; и според установените правила на етикета вие трябва да забавлявате княгинята с няколко ваши забавни истории.

След като обира соса от чинията си с последната коричка пудинг, младият лейтенант най-сетне насочва вниманието си към домакинята; но в същия момент оркестърът започва да се настройва в балната зала и гостите отдръпват столовете си. Така че той само протяга ръка към княгинята, когато се появява вашият пълничък приятел.

Трябва да се признае, че няма нищо, което вашият приятел да обича повече от един хубав кадрил; а въпреки физиката си, той се слави, че скача като заек и подрипва като козел. Но слагайки длан върху опашната си кост, той обяснява, че онова подхлъзване на алеята е било твърде болезнено, за да танцува. Пита дали вместо това не искате да изиграете няколко ръце на карти, а вие отговаряте, че за вас ще е удоволствие. Но става така, че лейтенантът дочува разговора и понеже е във войнствено настроение, смята това за добра възможност да научи някои местни контета как се играят хазартни игри. Освен това си мисли, че оркестърът ще свири няколко часа, а княгинята няма да ходи никъде. Така че без повече колебания той предава ръката ѝ на най-близкия господин и се самопоканва на масата за карти — като мимоходом поръчва на иконома още една чаша вино.

Добре…

Може би е заради тази допълнителна чаша вино. Може би заради склонността на лейтенанта да подценява добре облечените мъже. Или може би просто лош късмет. Каквато и да е причината, достатъчно е да кажем, че след два часа лейтенантът е загубил хиляда рубли, а вие държите негова полица.

Но колкото и безразсъдно да кара тройката си, нямате желание да го поставите на място. „Днес е рожденият ден на княгинята — казвате вие. — В нейна чест нека да сметнем играта за равна.“ И с тези думи скъсвате полицата на две и хвърляте половинките върху сукното. Вместо благодарност, той катурва винената чаша на пода, блъска стола си и залитайки излиза през вратите на терасата към нощта.

Въпреки че на играта са присъствали само петима играчи и трима наблюдатели, историята със скъсаната полица бързо се разнася из балната зала и внезапно княгинята ви търси, за да изкаже благодарността си за тази галантна постъпка. Докато се кланяте и отговаряте Няма нищо, оркестърът подхваща валс и нямате друг избор, освен да я прегърнете и да полетите по дансинга.

Княгинята танцува божествено. Има леки нозе и се върти като пумпал. Но при повече от четирийсет танцуващи двойки и две прекалено усърдно разпалени камини, температурата в балната зала достига 26˚, от което бузите на княгинята поруменяват, а гърдите ѝ трескаво се надигат. Разтревожен, че може да ѝ призлее, вие естествено я питате дали не би искала да подиша чист въздух…

Виждате ли?

Ако госпожа Трент не бе овладяла тъй съвършено изкуството на печенето, младият лейтенант би могъл да задържи вниманието си върху княгинята, вместо да омете трета порция говеждо с осма чаша вино. Ако температурата през нощта не бе спадала с по един градус на час, алеята можеше и да не замръзне, вашият пълничък приятел можеше и да не падне и играта на карти да не се изиграе. А ако гледката на снега не беше накарала слугите да разпалят камините толкова буйно, може би нямаше да се озовете на терасата в прегръдките на рожденичката — докато един млад хусар връща вечерята си на пасището, откъдето е дошла.

И още нещо, помисли си графът с мрачно лице, всички онези печални събития, които последваха, можеха изобщо да не се случат…

— Какво е това? Кой сте вие?

Като се обърна от прозореца, графът видя на прага да стои възрастна двойка с ключ в ръцете.

— Какво правите тук? — попита съпругът.

— Аз съм… от поддръжката — отвърна графът.

Обърна се към прозореца, хвана завесата и я подръпна.

— Да — каза той. — Всичко изглежда наред.

После свали въображаемия си каскет и се изниза в коридора.

 

 

— Добър вечер, Василий.

— О. Добър вечер, граф Ростов.

Графът леко потропна с пръст по бюрото.

— Виждал ли си Нина наоколо?

— Мисля, че е в балната зала.

— А. Така значи.

Графът беше приятно изненадан да чуе, че Нина отново е в една от старите си бърлоги. Вече тринайсетгодишна, тя бе зарязала младежките си забавления в полза на книгите и професорите. За да се откаже от ученето, сигурно имаше някакво много важно Събрание.

Но когато графът отвори вратата, нямаше шумотевица на столове или тропот по подиуми. Нина седеше сама на малка масичка под централния полилей. Графът забеляза, че косата ѝ е прибрана зад ушите — безпогрешен знак, че се подготвя нещо значимо. Не ще и дума, в бележника пред нея бе разчертана таблица шест на три, а на масата имаше везни, рулетка и спортен хронометър.

— Здравей, приятелко.

— О, здрасти, ваше графство.

— Ако обичаш, би ли ми казала с какво си се заела?

— Ние се подготвяме за експеримент.

Графът огледа балната зала.

— Ние?

Нина посочи с молив към балкона. Поглеждайки нагоре, графът зърна момче на възрастта на Нина, приклекнало в старото им скривалище зад парапета. Беше облечено просто, но елегантно, имаше широки очи и сериозно, внимателно изражение на лицето. По ръба на парапета бе струпана поредица от предмети с различни форми и размери.

Нина уреди запознанството.

— Граф Ростов, Борис. Борис, граф Ростов.

— Добър ден, Борис.

— Добър ден, господине.

Графът се обърна към Нина.

— Каква е същността на това начинание?

— Възнамеряваме с един общ експеримент да проверим хипотезите на двама известни математици. По-конкретно, ще проверим изчислението на Нютон за скоростта на гравитацията и принципа на Галилео, че предметите с различна маса падат с еднаква скорост.

Зад парапета ококореният Борис кимаше сериозно и внимателно.

Като илюстрация Нина посочи с молива си първата колона от таблицата, в която бяха записани шест предмета във възходящ ред на размерите.

— Откъде взехте ананас?

— От плодовата купа във фоайето — възторжено подвикна Борис отгоре.

Нина остави молива си.

— Да започнем с копейката, Борис. Не забравяй да я държиш точно на ръба на парапета и да я пуснеш точно когато ти кажа.

За момент графът се зачуди дали височината на балкона е достатъчна, за да се измери влиянието на масата върху падането на различни предмети. В края на краищата нима Галилей не се бе изкачил на кулата в Пиза, за да извърши своя експеримент? И със сигурност балконът не беше достатъчно висок, за да се изчисли гравитационното ускорение. Но едва ли се полага един случаен наблюдател да поставя под въпрос методологията на опитен учен. Затова графът запази съмненията си там, където им беше мястото.

Борис вдигна копейката и проявявайки разбиране за сериозността на задачата си, внимателно застана така, че да може да държи определения предмет точно до ръба на парапета.

След като отбеляза нещо в бележника си, Нина взе хронометъра.

— На три, Борис. Едно. Две. Три!

Борис пусна монетата и след миг тишина тя звънна на пода.

Нина погледна хронометъра.

— Едно точка две пет секунди — подвикна тя на Борис.

— Разбрано — отговори той.

След като внимателно отбеляза данните в съответното квадратче, на отделен лист хартия Нина раздели цифрата, изнесе остатъка, извади разликата и така нататък, докато закръгли решението на втория десетичен знак. После поклати глава с видимо разочарование.

— Девет цяло и шест десети метра в секунда за секунда.

Борис реагира с изражение на научна загриженост.

— Яйцето — нареди Нина.

Яйцето (вероятно експроприирано от кухнята на Пиацата) бе нагласено прецизно, пуснато точно и засечено до стотна от секундата.

Експериментът продължи с чаена чаша, билярдна топка, речник и ананасът, като всички завършиха пътуването си до дансинга за едно и също време. Така в балната зала на хотел Метропол на двайсет и първи юни 1926 година еретикът Галилео Галилей бе оправдан чрез звън, плясък, трясък, тропот, грохот и тътен.

От шестте обекта графът най-много хареса чашата. Тя не само издаде задоволителен трясък при удара, но и веднага след това се чу как парчетата порцелан се плъзгат по пода като жълъди по лед.

След като приключи изчисленията си, Нина отбеляза малко печално:

— Професор Лисицки казва, че тези хипотези са издържали проверката на времето…

— Да — съгласи се графът. — Сигурно са я издържали…

После, за да я ободри, той подхвърли, че вече е почти осем и може би тя и младият ѝ приятел ще му направят компания за вечеря в Боярски. Уви, тя и Борис имаха да извършат още един експеримент — който включваше кофа вода, велосипед и периметъра на Червения площад.

Дали графът беше разочарован, че точно тази вечер Нина и нейният млад приятел не могат да му правят компания? Беше, разбира се. И все пак графът открай време поддържаше мнението, че Бог, който можеше с лекота да раздели по равно тъмните и светлите часове, вместо това е предпочел да направи летните дни по-дълги именно за научни експедиции от този сорт. Освен това графът имаше приятното впечатление, че Борис може да се окаже първият от една дълга поредица сериозни и внимателни младежи, готови да пускат яйца от балкони и да яздят велосипеди с кофи.

— Тогава ще ви оставя да си вършите работата — каза графът с усмивка.

— Добре. Но не дойдохте ли тук за нещо конкретно?

— Не — отвърна графът след кратко мълчание, — нищо конкретно. — Но докато се обръщаше към вратата, нещо му хрумна. — Нина…

Тя откъсна очи от работата си.

— Макар че тези хипотези са издържали проверката на времето, мисля, че ти беше абсолютно права да ги провериш отново.

За момент Нина се вгледа в графа.

— Да — кимна тя. — Винаги сте ме познавали най-добре.

 

 

В десет часа графът седеше в Боярски с празна чиния и почти празна бутилка бяло вино на масата. Денят бързо вървеше към края си и той донякъде се гордееше с мисълта, че всичко е наред.

Тази сутрин, след посещение на Константин Константинович, графът бе уредил сметките си в „Муир енд Мирилийс“ (сега известен като Централен универсален магазин), „Филипов“ (Първа московска пекарна) и, разбира се, Метропол. Върху писалището на великия княз беше написал писмо до Мишка, което повери на Петя със заръка да бъде изпратено по пощата на следващия ден. Следобед направи седмичното си посещение при бръснаря и почисти стаята си. После облече винения смокинг (с който, откровено казано, изглеждаше ужасно самодоволен) и пъхна в джоба си една златна монета за погребението с инструкции да бъде облечен в прясно изгладения черен костюм (който беше поставен на леглото му) и да бъде погребан в семейното гробище на „Спокоен час“.

Но ако графът се гордееше с мисълта, че всичко е наред, то утеха намираше в друга мисъл — че светът ще продължи без него — и всъщност вече е продължил. Предишната вечер случайно бе спрял до бюрото на портиера, когато Василий извади карта на Москва за един от хотелските гости. Докато Василий чертаеше криволичеща линия от центъра на града до Садовое колцо, повече от половината улици, които споменаваше, бяха непознати за графа. По-рано същия ден Василий му бе съобщил, че прочутото синьо-златно фоайе на Болшой е било боядисано в бяло, а на Арбат мрачната статуя на Гогол, дело на скулптора Андреев, е смъкната от пиедестала и заменена с по-оптимистичната фигура на Горки. С един замах град Москва можеше да се похвали с нови имена на улиците, нови фоайета и нови статуи — и нито туристите, нито любителите на театъра, нито гълъбите изглеждаха особено разтревожени.

Тенденцията в набирането на персонал, започнала с назначаването на Шахматния подофицер, продължаваше с нестихваща сила — така че всеки младок с повече връзки, отколкото опит, можеше вече да облече бялото сако, да разчиства масите отляво и да налива вино във водни чаши.

Марина, която някога бе приветствала компанията на графа, докато кърпеше в шивашкото ателие, сега имаше младша шивачка, която да наглежда, както и невръстно дете у дома (Бог да го благослови).

Нина, която беше направила първите си стъпки в съвременния свят и го намираше също толкова достоен за нейната необуздана интелигентност, колкото проучването на принцесите, щеше да се пресели с баща си в голям апартамент в една от новите сгради, предназначени за използване от партийни служители.

И тъй като беше третата седмица на юни, течеше Четвъртият годишен конгрес на РАПП, но Мишка не присъстваше, тъй като бе взел отпуск от поста си в университета, за да завърши антологията на разказа (вече в пет тома) и да последва своята Катерина обратно в Киев, където тя преподаваше в начално училище.

Понякога графът все още споделяше чаша кафе с майстор Абрам на покрива, където разговаряха за летните нощи в Нижни Новгород. Но старецът вече беше толкова късоглед и едва се държеше на крака, че една сутрин в началото на този месец, сякаш предвиждайки неговото пенсиониране, пчелите изчезнаха от кошерите си.

Така че, да, животът вървеше напред както винаги.

Поглеждайки назад, графът си спомни как в първата нощ на домашния си арест, в духа на старата максима на своя кръстник, се бе зарекъл да овладее обстоятелствата. Е, от днешна гледна точка имаше и друга история на кръстника му, също толкова достойна за подражание. Тя бе свързана с близкия приятел на великия княз, адмирал Степан Макаров, който командваше руския императорски флот по време на Руско-японската война. На тринайсети април 1904 година, когато Порт Артур бе нападнат, Макаров поведе своите кораби в бой и изтласка японския флот обратно в Жълто море. Но на връщане към пристанището в спокойно време флагманският кораб се натъкна на японска мина и получи пробойна. Така че след като беше спечелил битката и вече виждаше родните брегове, Макаров застана на кормилото в парадна униформа и потъна заедно с кораба си.

Бутилката бяло вино (за която беше съвсем сигурен, че е шардоне от Бургундия и се поднася с температура 12°) стоеше запотена върху масата. Посягайки над чинията, той взе бутилката и си наля. После вдигна тост на благодарност към Боярски, пресуши чашата си и се отправи към Шаляпин за една последна чаша бренди.

 

 

Когато графът пристигна в Шаляпин, планът му беше да се наслади на брендито, да поднесе на Аудриус своите почитания, после да се оттегли в кабинета си, за да изчака да стане дванайсет. Но докато наближаваше дъното на чашата си, той неволно чу разговора, който се водеше малко по-настрани край бара между един въодушевен млад британец и един немски пътешественик, за когото пътуването очевидно беше загубило целия си чар.

Това, което привлече най-напред вниманието на графа, беше ентусиазмът на британеца към Русия. По-конкретно младежът бе запленен от причудливата архитектура на църквите и буйното звучене на езика. Но германецът с мрачна физиономия отговори, че единственият принос на руснаците за Запада е откриването на водката. После, навярно за да бъде по-убедителен, той изпразни чашата си.

— Стига де — каза британецът. — Не говорите сериозно.

Германецът изгледа младия си съсед като човек, който никога не си е позволил да бъде несериозен.

— Ще черпя една водка — заяви той — всеки в този бар, който ми назове още три неща.

Трябва да кажем, че водката не беше предпочитаното питие на графа. Всъщност въпреки любовта си към своята страна той рядко я пиеше. При това вече беше пресушил бутилка бяло вино и чаша бренди, а все още имаше и своя, доста неотложна задача. Но когато хулят страната ти тъй безпардонно, не можеш да се криеш зад предпочитания или уговорки, особено ако си изпил бутилка бяло вино и чаша бренди. Така че след като надраска бърза инструкция за Аудриус на гърба на салфетка и я пъхна под банкнота от една рубла, графът се изкашля.

— Извинете ме, господа. Неволно чух разговора ви. Не се съмнявам, майн хер, че вашата забележка относно приноса на Русия за Запада беше своеобразна обърната хипербола, тоест пресилено умаляване на фактите за постигане на поетичен ефект. Въпреки това ще се хвана за думите ви и с радост ще приема предизвикателството.

— Дявол да ме вземе — възкликна британецът.

— Но имам едно условие — добави графът.

— И какво е то? — попита немецът.

— За всеки от приносите, който посочвам, ние тримата ще пием по чаша водка заедно.

Навъсеният германец махна с ръка във въздуха, сякаш искаше да отхвърли графа, както беше отхвърлил страната му. Но бдителният Аудриус вече беше сложил три празни чаши на бара и ги пълнеше до ръба.

— Благодаря, Аудриус.

— За мен е удоволствие, ваше превъзходителство.

— Номер едно — каза графът, добавяйки пауза за драматичен ефект. — Чехов и Толстой.

Германецът изпъшка.

— Да, да. Знам какво ще кажете: че всяка нация има свои поети в пантеона. Но с Чехов и Толстой ние, руснаците, заковахме двете странични стени върху лавицата на повествованието. Отсега нататък авторите на художествена литература от какъвто и да било сорт ще попадат в пространството, което започва с единия и завършва с другия. Защото кой, питам ви, демонстрира по-добро владеене на кратката форма от Чехов с неговите безупречни малки разкази? Прецизни и елегантни, те ни канят в някое домашно кътче в един определен час, когато цялата човешка душа става внезапно достижима, макар и по сърцераздирателен начин. Докато в другата крайност — можете ли да си представите творба с по-голям замах от „Война и мир“? Творба, която се движи тъй сръчно от салона към бойното поле и обратно? Която тъй цялостно проучва как личността се оформя от историята и историята от личността? Казвам ви, в идните поколения няма да има нови автори, които да заменят тези двама като алфата и омегата на повествованието.

— Мисля, че има нещо в това — каза британецът. После вдигна чашата си и я изпразни. Така че графът изпразни своята и германецът с недоволно сумтене последва примера му.

— Номер две? — попита британецът, когато Аудриус отново напълни чашите.

— Действие първо, картина първа на „Лешникотрошачката“.

— Чайковски! — изкиска се германецът.

— Смеете се, майн хер. И все пак бих заложил хиляда крони, че и сам можете да си го представите. На Бъдни вечер, след като е празнувала с роднини и приятели в стая, окичена с гирлянди, Клара заспива дълбоко на пода с великолепната си нова играчка. Но точно в полунощ едноокият Дроселмайер каца на салонния часовник като бухал, а коледното дърво започва да расте…

Когато графът бавно вдигна ръце над бара, за да покаже растежа на дървото, британецът взе да подсвирква прочутия марш от встъпителното действие.

— Да, точно така — каза му графът. — Обикновено се казва, че англичаните знаят най-добре как да празнуват Бъдни вечер. Но при цялото ми уважение, за да усети същността на зимната радост, човек трябва да иде доста по-далеч на север от Лондон. Трябва да прекрачи отвъд петдесетия паралел, там, където ходът на слънцето е най-елиптичен и силата на вятъра най-безмилостна. Тъмна, студена и затрупана в сняг, Русия има такъв климат, в който духът на Коледа гори най-ярко. И затова Чайковски сякаш е уловил звука ѝ по-добре от всеки друг. Казвам ви, че не само всички европейски деца на двайсети век ще знаят мелодиите на „Лешникотрошачката“, но и ще си представят Коледа точно както е изобразена в балета; и на техните Бъдни вечери елхата на Чайковски ще расте от пода на спомените им докато почнат отново да се взират смаяно към тавана.

Британецът се засмя сантиментално и изпразни чашата си.

— Приказката е написана от прусак — каза немецът, докато неохотно вдигаше питието си.

— Не отричам — призна графът. — И ако не беше Чайковски, щеше да си остане в Прусия.

Докато отново наливаше чашите, бдителният Аудриус забеляза въпросителния поглед на графа и отговори с утвърдително кимване.

— Трето — каза графът. После вместо обяснение просто посочи към входа на Шаляпин, където изведнъж се появи сервитьор със сребърен поднос, закрепен върху дланта му. Поставяйки подноса на бара между двамата чужденци, той вдигна капака, за да разкрие щедра порция хайвер, придружен от блини и заквасена сметана. Дори и германецът не се удържа от усмивка — апетитът му бе надделял над предразсъдъците.

Всеки, който е прекарал един час в пиене на водка с водни чаши, знае, че размерът има изненадващо малко общо с капацитета на човека. Има дребни мъже, за които лимитът е седем и гиганти, на които стигат и две. За нашия германски приятел лимитът изглежда беше три. Защото ако Толстой го килна на едната страна, а Чайковски на другата, то хайверът го хвърли в нокаут. И тъй, като размаха укоризнено пръст към графа, той се премести в края на бара, отпусна глава върху ръцете си и засънува Захарната фея.

Приемайки това за сигнал, графът се приготви да бутне табуретката си назад, но младият британец отново напълни чашата му.

— Хайверът беше гениална идея — каза той. — Но как успяхте? Нито за миг не ви изпуснахме от поглед.

— Един магьосник никога не разкрива тайните си.

Британецът се засмя. После се вгледа в графа с подновено любопитство.

— Кой сте вие?

Графът сви рамене.

— Някой, когото срещнахте в бара.

— Не. Не е точно така. Ерудираният човек си личи от пръв поглед. Чух как ви нарече барманът. Кой сте наистина?

Графът се усмихна с лека самирония.

— Навремето бях граф Александър Илич Ростов — носител на ордена „Свети Андрей“, член на Жокейския клуб, Майстор на лова…

Младият британец протегна ръка.

— Чарлс Абърнети — предполагаем наследник на граф Уестморланд, чирак финансист и кормчия на губещия екип на Кеймбридж в Хенли през 1920 година.

Двамата аристократи си стиснаха ръцете и пиха. После предполагаемият наследник на граф Уестморланд отново се вгледа в графа.

— За вас трябва да е било страхотно десетилетие…

— Може и така да се каже — рече графът.

— Опитахте ли се да напуснете след революцията?

— Напротив, Чарлс; Върнах се заради нея.

Чарлс го изгледа с изненада.

— Върнахте се?

— Бях в Париж, когато превзеха Зимния дворец. Бях напуснал страната преди войната поради някои… обстоятелства.

— Нали не сте били анархист?

Графът се засмя.

— Едва ли.

— Тогава какво?

Графът погледна празната си чаша. От много години не беше говорил за тези събития.

— Късно е — каза той. — А историята е дълга.

Вместо отговор Чарлс отново напълни чашата си.

И тъй, графът поведе Чарлс назад, чак до есента на 1913 г., когато в една мразовита нощ бе тръгнал за двайсет и първия рожден ден на княгиня Новобачка. Описа леда по алеята, и печеното на госпожа Трент, и скъсаната полица — и как няколко градуса тук и няколко градуса там го отведоха на терасата в прегръдката на княгинята, докато храбрият лейтенант повръщаше на тревата.

Чарлс се засмя.

— Но, Александър, това звучи чудесно. Едва ли е причината да напуснете Русия.

— Не — съгласи се графът, но продължи със съдбовната си приказка. — Минават седем месеца, Чарлс. Вече е пролетта на 1914 година и аз се връщам на гости в родовото имение. След като поднасям почитания на баба си в библиотеката, излизам навън да търся сестра си Елена, която обича да чете под големия бряст до завоя на реката. От сто крачки виждам, че тя не е на себе си — от радост, искам да кажа. Щом ме вижда, тя се надига с блясък в очите и усмивка на устните, явно нетърпелива да сподели някаква новина, която аз вече съм също тъй нетърпелив да чуя. Но точно когато прекосявам моравата към нея, тя поглежда над рамото ми и се усмихва още по-лъчезарно, като вижда да се задава един самотен ездач — самотен ездач с хусарска униформа… Виждате в каква дилема ме бе вкарал хитрецът, Чарлс. Докато аз гуляех в Москва, той потърсил сестра ми. Уредил да ги запознаят и след това я ухажвал внимателно, търпеливо, успешно. И когато скочи от седлото и погледите ни се срещнаха, той едва успя да се удържи от злорада усмивка. Но как да обясня ситуацията на Елена? Този ангел с хиляди добродетели? Как да ѝ кажа, че човекът, в когото е влюбена, търси нейната обич не от възхищение пред достойнствата ѝ, а за да разчисти стари сметки?

— Какво направихте?

— Ах, Чарлс. Какво направих? Нищо. Мислех си, че истинската му същност ще намери възможност да се изяви — както при княгиня Новобачка. Затова в следващите седмици се навъртах покрай тяхното ухажване. Страдах на масата за обяд и за чай. Скърцах със зъби, като ги наблюдавах как се разхождат из градините. Но докато изчаквах, неговият самоконтрол надмина и най-безумните ми очаквания. Той ѝ придърпваше стола; береше цветя; четеше стихове; пишеше стихове! И винаги, когато засичаше погледа ми, усмивката му трепваше някак особено. Но следобеда на двайсетия рожден ден на сестра ми, когато той бе заминал на маневри, а ние гостувахме на един съсед, привечер се прибрахме и заварихме тройката му пред къщата ни. Погледнах Елена и усетих възторга ѝ. Изминал е целия път от батальона, мислеше си тя, за да ми честити рождения ден. Нетърпеливо скочи от коня си и изтича нагоре по стълбите; а аз я последвах като осъден към ешафода.

Графът изпразни чашата си и бавно я върна на бара.

— Но в антрето не заварих сестра си в прегръдките му. Заварих я разтреперана на две крачки от прага. До стената стоеше Надежда, слугинята на сестра ми. С разкъсан корсаж и кръстосани на гърдите ръце, изчервена от унижение, тя погледна за миг сестра ми и избяга нагоре по стълбището. Сестра ми с ужас залитна през антрето, свлече се на един стол и закри лицето си с длани. А нашият доблестен лейтенант? Той се ухили насреща ми като котка. Когато започнах да изразявам възмущението си, той рече: „О, стига де, Александър. Днес е рожденият ден на Елена. В нейна чест нека да сметнем играта за равна.“ После се запревива от смях и излезе навън, без да погледне сестра ми.

Чарлс тихо подсвирна.

Графът кимна.

— Но в този момент, Чарлс, вече направих нещо. Прекосих антрето до стената, където под семейния герб висяха чифт пистолети. Когато сестра ми ме сграбчи за ръкава и попита къде отивам, аз също излязох навън, без да я погледна.

Графът поклати глава, осъждайки собственото си поведение.

— Той имаше една минута преднина, но не я използва, за да се отдалечи. Небрежно се качи в тройката си и подкара конете едва ли не в тръс. И това го описва накратко, приятелю: човек, който тича към забавленията и не бърза да си тръгне от злодеянията.

Чарлс си наля пак и зачака.

— Нашата алея представляваше голям кръг, който свързваше къщата с главния път чрез две противоположни дъги, оградени с ябълкови дървета. Конят ми все още беше вързан отвън. Така че, когато го видях да се отдалечава, аз скочих в седлото и препуснах в обратна посока. След броени минути бях стигнал до точката, където двете дъги на алеята се срещат с пътя. Скочих от коня и го зачаках да се приближи. Можете да си представите сцената — аз стоя сам на алеята, небето е синьо, полъхва вятър и ябълките цъфтят. Макар да бе напуснал къщата почти в тръс, щом ме видя, той се изправи, размаха камшика и подкара конете в галоп. Нямаше съмнение какво възнамерява да стори. Тъй че без колебание вдигнах ръка, прицелих се и дръпнах спусъка. Ударът на куршума го повали. Юздите паднаха, конете изскочиха от алеята, тройката се прекатури и го изхвърли в прахта — където остана да лежи неподвижен.

— Убихте ли го?

— Да, Чарлс. Убих го.

Предполагаемият наследник на граф Уестморланд бавно кимна.

— Точно там, в прахта…

Графът въздъхна и отпи.

— Не. Осем месеца по-късно.

Чарлс се обърка.

— Осем месеца по-късно…?

— Да. През февруари 1915 година. Разбирате ли, от младини се славех като точен стрелец и имах твърдото намерение да прострелям негодника в сърцето. Но пътят беше неравен… той тръскаше юздите… а вятърът носеше ябълкови цветчета… С една дума, аз не улучих. Прострелях го тук.

Графът докосна дясното си рамо.

— Значи не го убихте…

— Не и в онзи момент. След като превързах раната му и изправих тройката, аз го закарах у дома. По пътя той ме проклинаше при всяко завъртане на колелата — и с право. Защото макар да оцеля от огнестрелната рана, дясната му ръка остана саката и беше принуден да подаде оставка от хусарския полк. А когато баща му подаде официална жалба, баба ми ме изпрати в Париж, както беше обичаят по онова време. Но по-късно през лятото, когато избухна войната, той настоя въпреки нараняването да се върне начело на полка. И във Втората битка за Мазурските езера паднал от коня си и бил пронизан с щик от австрийски драгун.

Настана кратко мълчание.

— Александър, съжалявам, че онова момче е загинало в битка; но според мен мога твърдо да кажа, че поемате по-голяма вина за тези събития, отколкото ви се полага.

— Но има още едно събитие за разказване: Утре ще станат десет години откакто сестра ми умря, докато аз бях в Париж.

— От разбито сърце…?

— Младите жени умират от разбити сърца само в романите, Чарлс. Тя умря от скарлатина.

Предполагаемият граф смаяно разтърси глава.

— Не виждате ли? — обясни графът. — Това е верига от събития. Онази нощ в имението на Новобачки, когато великодушно скъсах полицата му, аз знаех много добре, че слухът за постъпката ми ще стигне до княгинята; и изпитвах голямо удоволствие да подлея вода на хлапака. Но ако не бях го поставил тъй самодоволно на място, той нямаше да преследва Елена, нямаше да я унижи, нямаше да го застрелям, може би нямаше да загине в Мазурия и преди десет години щях да бъда там, където се полага — до сестра ми, когато най-сетне издъхна.

 

 

Когато излезе от таванския люк малко преди полунощ, след като бе затиснал брендито с шест чаши водка, графът тръгна на зигзаг през покрива на хотела. Вятърът напираше, сградата се люшкаше напред-назад и човек почти можеше да си представи, че пресича палубата на кораб в бурно море. Колко уместно, помисли си графът, докато спираше, за да се подпре на комините. После тръгна към северозападния ъгъл на сградата, подбирайки пътя си между безформените сенки, които стърчаха тук-там.

За последен път погледна града, който бе и не бе негов. Поради гъстотата на уличните лампи по главните улици можеше лесно да разпознае Булевардния пръстен и Садовое колцо — тези концентрични кръгове, в центъра на които беше Кремъл, а отвъд тях — цяла Русия.

Откакто човек съществува на този свят, помисли си графът, е имало хора в изгнание. От първобитните племена до най-напредналите общества, от време на време някой получава строга заръка от ближните да си събере багажа, да мине границата и вече никога да не стъпва на родна земя. Но навярно това може да се очаква. В края на краищата точно изгнание е било наказанието, което Бог наложил на Адам в най-първата глава на човешката комедия; и което наложил на Каин няколко страници по-нататък. Да, изгнанието бе старо като човечеството. Но руснаците бяха първите хора, овладели идеята за изпращане на човек в изгнание у дома.

Още през осемнайсети век царете спрели да изритват враговете си извън страната и вместо това предпочели да ги изпращат в Сибир. Защо? Защото решили, че да изгонят един човек от Русия, както Бог изгонил Адам от Едем, не е достатъчно наказание; в чужда страна човек може да се захване с труд, да построи къща, да създаде семейство. Тоест той може да започне живота си отначало.

Но когато заточиш човек в собствената му страна, няма ново начало. За изгнаника у дома — независимо дали е изпратен в Сибир, или са му наложили „минус шест“ — любовта към родината няма да стане смътна или забулена от мъглите на времето. Всъщност, понеже сме се развили като вид, обръщащ най-голямо внимание на онова, което е непосредствено до нас, тези хора вероятно ще се вълнуват за прелестите на Москва повече от който и да е московчанин, свободен да им се радва.

Но стига толкова.

След като извади от Амбасадор чаша за бордо, графът я закрепи върху един комин. Извади тапата от бутилката без етикет Шатоньоф-дю-Пап, която бе взел от избата на Метропол през 1924 г. Още докато наливаше виното, разбра, че това е отлична реколта. Може би 1900 или 1921 година. После вдигна пълната чаша по посока на „Спокоен час“.

— За Елена Ростова — каза той, — цветето на Нижни Новгород. Любителка на Пушкин, бранителка на Александър, бродировачка на всяка достъпна калъфка за възглавница. Твърде кратък живот, твърде нежно сърце.

След това пи до дъно.

Макар че бутилката далеч не бе празна, графът не напълни отново чашата; нито я метна през рамо. Вместо това я остави внимателно върху комина и се приближи до парапета, където застана в цял ръст.

Градът се разстилаше пред него, славен и грандиозен. Легионите от светлини блещукаха и потрепваха, докато се сливаха с движението на звездите. Въртяха се в една шеметна сфера, смесвайки човешките и небесните дела.

Като стъпи с десния крак върху ръба на парапета, граф Александър Илич Ростов изрече:

— Сбогом, моя страна.

Сякаш в отговор маякът на кулата на Мишка премигна.

Сега всичко бе съвсем просто. Като човек, който стои на пристан през пролетта и се готви за първото гмуркане на сезона, оставаше само да скочи. Започвайки едва на шест етажа над земята и падайки със скоростта на копейка, чаена чаша или ананас, цялото пътуване щеше да отнеме само броени секунди; и тогава кръгът щеше да се затвори. Защото, както изгревът води до залез и прахта се превръща в прах, както всяка река се връща към морето, точно така и човек трябва да се върне към прегръдката на забвението, откъдето…

— Ваше превъзходителство!

Раздразнен от прекъсването, графът се завъртя и откри зад себе си развълнувания Абрам. Всъщност Абрам бе дотолкова развълнуван, че не прояви ни най-малка изненада да завари графа там, където покривът среща пространството.

— Стори ми се, че чух гласа ви — каза старият майстор. — Толкова се радвам, че сте тук. Трябва веднага да дойдете с мен.

— Абрам, приятелю — започна да обяснява графът, но старецът продължи, все тъй енергично:

— Няма да повярвате, казвам ви. Ще трябва сам да го видите.

Сетне, без да чака отговор, той забърза с изненадваща пъргавина към своя бивак.

Графът въздъхна. Като увери града, че ще се върне след минутка, той последва Аврам по покрива до мангала, където старецът спря и посочи североизточния ъгъл на хотела. И там, на ярко осветения фон на Болшой, смътно се различаваше буйството на мънички сенки, танцуващи из въздуха.

— Върнаха се! — възкликна Абрам.

— Пчелите…?

— Да. Но това не е всичко. Седнете, седнете. — Абрам посочи дъската, която толкова често бе служила за стол на графа.

Докато графът изправяше дъската на ръб, Аврам се наведе над импровизираната си маса. На нея имаше пчелна пита от един от кошерите. Той отряза едно парче с нож, размаза меда върху лъжица и я подаде на графа. После се отдръпна с очакваща усмивка.

— Е? — подкани го той. — Хайде, опитайте.

Графът послушно лапна лъжицата. Мигом усети познатата сладост на пресен мед — слънчев, златен и весел. Предвид времето на годината графът очакваше това първо впечатление да бъде последвано с дъх на люляци от Александровата градина или цъфнали череши от Садовое колцо. Но когато еликсирът се разтвори върху езика му, графът усети съвсем друго нещо. Вместо за цъфналите дървета на централна Москва, медът криеше намек за тревист речен бряг… полъх на летен ветрец… усещане за пергола… Но над всичко друго бе несравнимото ухание на хиляди разцъфтели ябълкови дървета.

Абрам кимна.

— Нижни Новгород — каза той.

И така беше.

Несъмнено.

— През всичките тези години сигурно са ни слушали — добави Абрам шепнешком.

Графът и майсторът се вгледаха към ръба на покрива, където пчелите, след пътешествието от над сто и петдесет километра и положения усилен труд, сега кръжаха над кошерите си като черни точици, като обратното на звездите.

Беше почти два сутринта, когато графът пожела на Абрам лека нощ и се върна в спалнята си. Като извади златната монета от джоба си, той я върна обратно при другите в крака на писалището на своя кръстник — където тя щеше да остане недокосната още двайсет и осем години. А на следващата вечер в шест, когато отвориха Боярски, графът пръв прекрачи през вратата.

— Андрей — каза той на салонния управител. — Можеш ли да ми отделиш малко време…?