Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (31)

Ахил на къси разстояния

— Привет, Аркадий.

— Привет и на вас, граф Ростов. Мога ли нещо да сторя за вас тази сутрин?

— Ако няма много да те затрудня, би ли ми отделил малко канцеларски материали?

— Разбира се.

Застанал прав на рецепцията, графът написа бележка от едно изречение под емблемата на хотела и адресира плика с изящно наклонен почерк; изчака отговорникът за носачите да бъде зает другаде, небрежно прекоси фоайето, пусна бележката върху бюрото му и се отправи надолу за седмичното си посещение при бръснаря.

Бяха минали много години, откакто Ярослав Ярославъл вършеше магията си в бръснарницата на Метропол, и междувременно мнозина наследници се опитаха да заемат достойно мястото му. Последният от тях — Борис „някой си -ович“ — беше напълно квалифициран да подстригва мъжка коса; но не притежаваше нито творческия, нито разговорния талант на Ярослав. Всъщност той си вършеше работата с тъй мълчалива ефективност, че човек неволно се питаше дали не е отчасти машина.

— Подстригване? — попита той, без да си губи времето с подлози, глаголи или други излишъци на езика.

Имайки предвид оредялата коса на графа и склонността на бръснаря към ефективност, подстригването можеше да трае не повече от десет минути.

— Да, подстригване — каза графът. — Но може би и бръснене…

Бръснарят сбръчка чело. Без съмнение човешкото в него бе склонно да отбележи, че графът очевидно се е бръснал преди няколко часа; но машината в него бе така прецизно настроена, че той вече оставяше ножиците и посягаше към бръснарската четка.

След като разби достатъчно пяна, Борис я прехвърли върху онези области от лицето на графа, където биха били бакенбардите, ако графът имаше нужда от бръснене. Наточи един бръснач на каиша, наведе се над стола и с нетрепваща ръка избръсна горната част от бузата на графа с един замах. После избърса острието в кърпата на кръста си наведе се над лявата горна буза на графа и я избръсна със същата прецизност.

Ако я кара тъй, разтревожи се графът, ще бъде готов след минута и половина.

С кокалчето на подгънатия си показалец бръснарят повдигна брадичката на клиента. Графът усети как металът на бръснача влиза в контакт с гърлото му. И точно тогава един от новите носачи се появи на вратата.

— Извинявайте.

— Да? — рече бръснарят, продължавайки да държи бръснача плътно до гърлото на графа.

— Имам бележка за вас.

— На пейката.

— Но тя е спешна — каза младежът с известна тревога.

— Спешна?

— Да, другарю. От управителя.

Бръснарят за пръв път погледна момчето.

— Управителя?

— Да, другарю.

С тежка въздишка бръснарят отдръпна острието от гръкляна на графа, прие посланието и — докато носачът изчезваше по коридора — отвори плика с бръснача си.

След като разгъна бележката, бръснарят се вгледа в нея за цяла минута. През тези шейсет секунди сигурно я прочете поне десет пъти, защото в нея имаше само четири думи: Елате веднага при мен!

Бръснарят въздъхна отново, после погледна стената.

— Не мога да си представя — каза той, без да се обръща към някого. Замисли се за още една минута и накрая се обърна към графа: — Трябва да се погрижа за нещо.

— Разбира се. Вършете си работата. Аз не бързам.

За да подчертае думите си, графът отпусна глава назад и затвори очи, сякаш се канеше да задреме; но когато стъпките на бръснаря затихнаха по коридора, графът рипна от стола като попарена котка.

На младини графът се гордееше с факта, че не го трогва тиктакането на часовника. През ранните години на двайсети век някои негови познати, които въвеждаха ново чувство на неотложност в най-малкото си усилие. Измерваха времето на закуската, на пътя до службата и дори на закачването на шапката си с такава точност сякаш се готвеха за военна кампания. Вдигаха телефона от първото позвъняване, преглеждаха заглавията по диагонал, ограничаваха разговорите си до най-важното и обикновено прекарваха дните си в преследване на секундната стрелка. Бог да ги благослови.

Графът от своя страна бе предпочел да живее целенасочено, но без да бърза. Не само избягваше да препуска към определен час — избягвайки дори да носи часовник, — но и изпитваше най-голямо удовлетворение, когато уверяваше някой приятел, че светските дела могат да изчакат в полза на един спокоен обяд или разходка по крайбрежната улица. В края на краищата нима виното не става по-хубаво с възрастта? Нима отминалите години не придават старите мебели прекрасната им патина? В крайна сметка задачите, които повечето съвременни мъже смятат за спешни (например срещи с банкери и хващане на влакове), вероятно биха могли да чакат, докато онези, които те смятаха за лекомислени (например чаша чай и приятелски разговор) заслужават незабавното им внимание.

Чаша чай и приятелски разговор! — възразява съвременният човек. — Ако трябва да отделяме време за толкова празни работи, то как изобщо бихме могли да се погрижим за потребностите на зрялата възраст?

За щастие отговорът на тази главоблъсканица ни е предоставен от философа Зенон през пети век преди Христа. Ахил, човек на действието и бързината, обучен да измерва усилията си до десета от секундата, би трябвало бързо да се справи с едно тичане на двайсет метра. Но за да напредне с един метър, героят трябва първо да измине петдесет сантиметра; а за да напредне с петдесет сантиметра, първо трябва да измине двайсет и пет; но за да напредне с двайсет и пет, трябва първо да измине дванайсет и половина, и тъй нататък. Следователно в стремежа си да пробяга двайсетте метра Ахил трябва да преодолее безкраен брой дължини — което по дефиниция ще отнеме безкрайно време. И по аналогия (както графът обичаше да изтъква) човекът, който има среща в дванайсет, разполага с безкраен брой интервали между сегашния и тогавашния момент, в които да се отдаде на духовни наслади.

Quod erat demonstrandum.^[1]

Но от онази вечер в края на декември, когато София се прибра у дома с вест за турнето на Консерваторията, графът вече имаше съвсем друг възглед за времето. Още преди да са свършили празнуването, той изчисли, че ѝ остават по-малко от шест месеца, преди да замине. По-точно сто седемдесет и осем дни; или 356 удара на салонния часовник. А в този кратък период имаше толкова много работа…

Като се има предвид младежкото членство на графа в редиците на целенасочено незабързаните, би могло да се очаква тиктакането на този часовник да бръмчи в ушите му като комар през нощта; или да го подканя като Обломов да се завърти на една страна и да зяпа стената в пълен душевен упадък. Но стана точно обратното. В следващите дни то ободри стъпката му, изостри сетивата и ускори разума му. Защото точно като разбуденото възмущение на Хъмфри Богарт, тиктакането на часовника разкри графа като човек на действието.

През последната седмица на декември една от Екатеринките, която графът извади от писалището на великия княз, беше отнесена от Василий до сутерена на ЦУМ и заменена за кредит в магазина. С боновете портиерът закупи малък кафяв куфар заедно с други пътни принадлежности като кърпа, сапун, паста и четка за зъби. Те бяха обвити в празнична хартия и връчени на София на Бъдни вечер (в полунощ).

По решение на диригента Вавилов изпълнението на Втория концерт за пиано на Рахманинов от София трябваше да бъде предпоследно в програмата, следвано от гениален млад цигулар, който щеше да изсвири концерт на Дворжак заедно с целия оркестър. Графът не се съмняваше, че Вторият концерт на Рахманинов е напълно по силите на София; но дори Хоровиц е имал своя Тарновски^[2]. Така че в началото на януари графът нае Виктор Степанович, за да ѝ помогне в репетициите.

В края на януари графът поръча на Марина да ушие нова рокля за концерта. След съвещание за модела, в което участваха Марина, Ана и София — и което по някаква неразбираема причина не включваше графа — Василий беше изпратен отново до ЦУМ за топ синя тафта.

През годините графът се бе постарал да запознае София с основите на разговорния френски език. Въпреки това от началото на февруари бащата и дъщерята зарязаха игрите на Zut, за да прегледат по-практичните приложения на езика, докато си чакат предястията.

— Pardonnez-moi, Monsieur, avez-vous l’heure, s’il vous plait?

— Oui, Mademoiselle, il est dix heures.

— Merci. Et pourriez-vous me dire ou se trouvent les Champs-Elysees?

— Oui, continuez tout droit dans cette direction.

— Merci beaucoup.

— Je vous en prie.^[3]

В началото на март графът за пръв път от години посети подземието на Метропол. Преминавайки през котелното и трансформатора, той се отправи към кътчето, където хотелът прибираше забравените от гостите вещи. Като коленичи пред рафта с книги, той огледа гръбчетата, обръщайки специално внимание на онези малки червени томчета със златни букви — пътеводителите „Бедекер“. Естествено, повечето от пътеводителите в мазето бяха посветени на Русия, но някои бяха за други страни, вероятно захвърлени в края на продължително пътешествие. И така сред изоставените романи графът откри един пътеводител за Италия; един за Финландия; един за Англия; и накрая два за Париж.

А след това, на двайсет и първи март, графът изписа с наклонен почерк онова настоятелно изречение под емблемата на хотела, подхвърли го върху бюрото на началника на носачите, отиде на седмичното си посещение при бръснаря и изчака бележката да пристигне…

След като надникна в коридора, за да проследи как Борис се изкачва по стълбите, графът затвори вратата на бръснарницата и насочи вниманието си към прочутия стъклен шкаф на Ярослав. В предната част на шкафа имаш едва редици големи бели бутилки с емблемата на фабриката за шампоани „Сърп и чук“. Но зад тези войници в борбата за всеобща чистота се криеше група почти забравени пъстри шишенца от старите дни. Като извади няколко от бутилките с шампоан, графът прегледа тониците, сапуните и маслата — но не успя да намери каквото търсеше.

Трябва да е тук, помисли си той.

Започна да мести шишетата като шахматни фигури — за да види кое зад кое се крие. И там, пъхнато в ъгъла зад два прашни флакона с френски одеколон, покрити с прах, стоеше онова малко черно шишенце, което Ярослав Ярославъл споменаваше с намигване като „извор на младостта“.

Графът прибра шишенцето в джоба си, подреди шкафа и затвори вратичките. Изтича обратно на стола, приглади чаршафа и отпусна глава назад; но докато затваряше очи, сякаш отново зърна как Борис сряза плика с бръснача си. Пак скочи от стола, грабна един от резервните бръсначи, пъхна го в джоба си и отново се върна на място — точно когато бръснарят влезе през вратата, мърморейки за глупави поръчки и изгубено време.

Горе в стаята си графът прибра малкото черно шишенце в дъното на чекмеджето, после седна зад бюрото с парижкия пътеводител. След като провери съдържанието, той разгърна на петдесета страница, където започваше разделът за Осми район. И да — преди описанията на Триумфалната арка и Гран Пале, на Мадлената и „Максим“, имаше сгъвка от тънка хартия с подробна карта на квартала. Като извади бръснача на Борис от джоба си, графът внимателно изряза картата от пътеводителя; след това грижливо начерта с червено мастило лъкатушна линия от Авеню Джордж V до Рю Пиер Шарон и надолу по Шанз-Елизе.

След като свърши с картата, графът мина в кабинета и измъкна бащиния си том с есетата на Монтен от библиотечката, където философът пребиваваше в уют, откакто София го бе освободила изпод писалището. Като върна книгата на бюрото на великия княз, графът започна да прелиства страниците, спирайки тук-там, за да прочете пасажите, подчертани от баща му. Докато се бе задържал на един раздел от главата „За възпитанието на децата“, салонният часовник обяви, че е пладне.

Още сто седемдесет и три удара, помисли си графът.

След това въздъхна, поклати глава, прекръсти се два пъти и с бръснача на Борис започна да премахва текста от двестата страници на шедьовъра.