Еймър Тауълс
Един аристократ в Москва (17)

Следобедно поръчение

След като се огледа наоколо, графът прекоси празната стая и влезе в спалнята, където една върбова фигура се очертаваше като силует пред един от големите прозорци. При звука на стъпките му тя се обърна и пусна роклята си да се плъзне на пода с деликатен шепот…

Какво е това!

Нали когато се разделихме с тази двойка през 1923 г., Ана Урбанова отпрати графа с недвусмислената заръка да „дръпне завесите“? И нали когато затворената врата щракна зад гърба му, той възприе облика на призрак, преди да се зарее неприкаян към покрива? А сега, докато се вмъква под завивките, тази някога надменна особа му хвърля усмивка, говореща за търпение, нежност, дори благодарност — чувства, които се отразяват почти идентично в усмивката на бившия ѝ противник, докато той закача бялото униформено сако на облегалката на един стол и започва да си разкопчава ризата!

Какво би могло да се случи, за да се съберат тези противоположни души? Какви криволичещи пътеки ги бяха довели в апартамент 311 и в тази взаимна прегръдка?

Е, пътеката на графа не е криволичила. Защото Александър Ростов беше прекарал следващите години пътувайки нагоре-надолу по стълбището на Метропол от спалнята си до Боярски и обратно. Не, пътеката, която криволичеше, завиваше, лъкатушеше и се връщаше, не беше на графа, а на Ана.

Когато за първи път се срещнахме с госпожица Урбанова във фоайето на Метропол през 1923 г., надменността, която графът забеляза в нейното поведение, не беше лишена от основание, тъй като представляваше вторичен продукт на безспорната ѝ знаменитост. Открита в един регионален театър в покрайнините на Одеса през 1919 г. от Иван Росоцки, Ана бе включена като водеща дама в следващите му два филма. И двата бяха исторически любовни истории, които възхваляваха моралната чистота на тружениците и разобличаваха покварата на онези, които живеят на чужд гръб. В първия Ана играеше кухненска прислужница от осемнайсети век, заради която един млад аристократ изоставя дворцовия разкош. Във втория беше богата наследничка от деветнайсети век, която връща наследството си, за да се омъжи за ковашки чирак. Поставяйки своите приказки в дворците на миналото, Росоцки ги обгръщаше в мъгливия ореол на сънищата, снимаше ги в мекия фокус на спомените и увенчаваше първото, второто и третото действие с близки планове на своята звезда: Ана мечтае; Ана разстроена; Ана най-сетне влюбена. И двата филма станаха популярни сред публиката, и двата получиха благосклонността на Политбюро (което нетърпеливо искаше да даде на Народа малко почивка от военните години чрез подходящо подбрани тематични развлечения) и нашата млада звезда жънеше без усилие плодовете на славата.

През 1921 г. Ана получи членство във Всеруския филмов съюз и достъп до специализираните магазини; през 1922 г. получи дача близо до Петерхоф; а през 1923 г. получи къщата на един бивш търговец на кожи, обзаведена с позлатени столове, изрисувани гардероби и скрин в стил Луи XIV — все неща, които спокойно можеха да са декори в някой от филмите на Росоцки. На своите соарета в тази къща Ана овладя древното изкуство за слизане по стълбище. С едната ръка върху парапета и повлякла зад себе си полата на дългата копринена рокля, тя слизаше стъпка по стъпка, докато в подножието я чакаха художници, автори, актьори и висши партийни членове.^[1]

Но изкуството е най-неестественият служител на държавата. Не само че го създават своенравни хора, които мразят повторението дори повече, отколкото да им се казва какво да правят, но и отгоре на всичко е досадно двусмислено. Точно когато грижливо разработеният диалог трябва да поднесе кристално ясно послание, лек намек за сарказъм или повдигане на вежди може да съсипе целия ефект. Всъщност може да подкрепи идея, която е точно противоположна на първоначалните намерения. Затова навярно е разбираемо, че от време на време властите неминуемо преразглеждат художествените си предпочитания — ако не заради друго, то просто за да се поддържат във форма.

Разбира се, на московската премиера на четвъртия филм на Росоцки с Ана в главната роля (княгиня, погрешно сметната за сираче и влюбена в сирак, погрешно смятан за принц) познавачите от първите редове забелязаха, че генералният секретар Сталин, известен на младини със сърдечното прозвище Сосо, не се усмихва тъй сърдечно към екрана, както преди. Те инстинктивно обуздаха своя ентусиазъм, който усмири ентусиазма на публиката от мецанина, а тя на свой ред охлади зрителите от балкона — докато всеки в салона усети, че нещо не е наред.

Два дни след премиерата във вестник „Правда“ се получи писмо от един амбициозен апаратчик (който седеше само на няколко места зад Сосо). Филмът е забавен посвоему, признаваше той, но как да разбираме непрестанното завръщане на Росоцки в ерата на князете и княгините? Или валсовете, свещите и мраморните стълбища? Дали увлечението му по миналото не започва да намирисва подозрително на носталгия? И още нещо, нима неговата история не е насочена към изпитанията и победите на отделната личност? Предпочитание, което той подсилва с прекомерното си разчитане на близкия план. Да, имаме поредната красива жена в поредна красива рокля, но къде е историческата правда? И къде е колективната борба?

Четири дни след като писмото се появи в „Правда“, Сосо се позамисли, преди да предложи на Пленума да потърси този нов филмов критик и да го поздрави за точното слово. Две седмици след Пленума основната част на писмото (и на неговото точно слово) бе отразена в още три вестника и едно списание за изкуствата. Филмът получи ограничено разпространение във второразредни салони, където бе посрещнат с приглушени аплодисменти. Преди да дойде есента не само се провали следващият проект на Росоцки, но и бе поставена под въпрос политическата му надеждност…

Наивна във филмите, но не и в живота, Ана разбра, че изпадането на Росоцки в немилост е камък, който бързо може да я повлече към дъното. Тя взе да избягва публичните появи в компанията му, като открито възхваляваше естетиката на други режисьори; и тази стратегия би могла успешно да ѝ осигури ново звездно поприще, ако не беше едно злощастно нововъведение отвъд Атлантика — говорещото кино. Макар че лицето на Ана все още си оставаше едно от най-съблазнителните на екрана, публиката, която от години си я представяше да говори в сладникави тонове, не беше готова да чуе дрезгавия ѝ тенор. И така през пролетта на 1928 г., в разцвета на младостта, двайсет и девет годишната Ана Урбанова се превърна в онова, което американците биха нарекли „минало величие“.

Уви, макар че медната табличка на дъното на една безценна антика може да позволи на добрия другар да спи безметежно, според самото естество на предметите със серийни номера, записани в регистрите, те могат да бъдат отнети и насочени за нова употреба с едно драсване на перото. След броени месеци позлатените столове, изрисуваните гардероби и скринът Луи XIV бяха изчезнали — както и имението на търговеца с кожи и Петерхофската дача — и Ана се озова на улицата с два сандъка дрехи. В портмонето ѝ все още имаше пари за билет до родното ѝ градче край Одеса. Вместо това тя се премести в едностаен апартамент с шейсетгодишната си камериерка, защото Ана Урбанова не възнамеряваше никога повече да се прибере у дома.

Вторият път, когато графът видя Ана, беше през ноември 1928 г., около осем месеца след като тя загуби имението си. Тъкмо наливаше вода в чашата на един италиански вносител, когато тя мина през вратата на Боярски, облечена в червена рокля без ръкави и обувки с високи токчета. Докато се извиняваше на вносителя и се опитваше да попие скута му със салфетка, графът чу как актрисата обясни на Андрей, че гостът ѝ ще се появи всеки момент.

Андрей я отведе на маса за двама в ъгъла.

Четирийсет минути по-късно нейният гост пристигна. От наблюдателния си пункт отвъд централната композиция на Боярски (аранжимент от слънчогледи) графът прецени, че актрисата и нейният гост се познават само задочно. Човекът изглеждаше сравнително симпатичен, с няколко години по-млад от Ана и облечен със сако по поръчка, но явно малко невъзпитан. Защото след като седна и още докато се извиняваше за закъснението, той вече бе огледал менюто; а докато тя го уверяваше, че всичко е наред, той вече правеше знак на сервитьора. От своя страна Ана изглеждаше съвършено очарователна. Тя разказваше разни свои истории с блясък в очите и слушаше неговите с готовност да се разсмее; и беше самото въплъщение на търпението всеки път, когато разговорът им биваше прекъснат от някой, дошъл до масата да се изкаже за най-новия му филм.

Няколко часа по-късно, когато Боярски опустя и кухнята беше затворена, графът мина през фоайето точно когато Ана и нейният гост излизаха от бар Шаляпин. Докато той спираше, за да си облече палтото, Ана посочи към асансьора, очевидно го канеше горе за още едно питие. Но режисьорът продължи да пъха ръце в ръкавите. Срещата била много приятна, увери я той, като погледна часовника си; за жалост го очаквали другаде. После се устреми по най-правата линия към вратата.

Докато младият режисьор прекосяваше фоайето, графът беше на мнение, че Ана изглежда също тъй великолепна, както през 1923 г. Но щом режисьорът изчезна на улицата, усмивката и раменете на актрисата посърнаха. Тя плъзна длан по челото си и обърна гръб на вратата — само за да срещне погледа на графа.

Актрисата мигновено изпъна рамене, вирна брадичка и закрачи към стълбището. Но след като бе усвоила изкуството да слиза по стълбище към сборище от почитатели, все още ѝ предстоеше да овладее изкуството да се изкачва нагоре сама. (Може би никой не го е постигнал.) На третото стъпало тя спря. Постоя неподвижна. После се обърна, слезе надолу и тръгна към мястото, където стоеше графът.

— Изглежда, винаги, когато съм в това фоайе с теб — каза тя, — ми е писано да бъда унизена.

Графът сякаш се изненада.

— Унизена? Няма защо да се чувстваш унизена, доколкото мога да видя.

— Трябва да си сляп.

Ана погледна към въртящата се врата, сякаш тя все още не беше спряла след излизането на младия режисьор.

— Поканих го на едно питие преди лягане. Рече, че щял да става рано.

— Никога през живота си не съм ставал рано — каза графът.

Тя му отправи първата си истинска усмивка за вечерта и махна с ръка към стълбището.

— Тогава може и да дойдеш.

По това време Ана бе отседнала в стая 428. Не беше най-доброто настаняване на четвъртия етаж, нито пък най-лошото. До малката спалня имаше малка всекидневна с малък диван, малка масичка за кафе и два малки прозореца, гледащи над тролейбусните линии по Театрален проезд. Стая на човек, който се надява да направи впечатление, когато най-лесното е да се откаже. На масата за кафе имаше две чаши, порция хайвер и бутилка водка в кофичка с разтопен лед.

Докато се вглеждаха в тази малък мизансцен, тя поклати глава.

— Доста пари ще ми струва.

— Значи не трябва да го оставяме да се похаби.

Графът извади бутилката от леда и наля по една чаша за двамата.

— За старите времена — каза той.

— За старите времена — потвърди тя със смях. И двамата изпразниха чашите.

Когато човек преживее тежък провал в хода на един завиден живот, има различни варианти. Подтикнат от срам, той може да се опита да скрие всички доказателства за промяната в положението му. Така например търговецът, който е проиграл спестяванията си, ще запази най-скъпите си костюми, докато се протрият, и ще разказва анекдоти от залите на частните клубове, където членството му отдавна е изтекло. Изпаднал в самосъжаление, човек може да се оттегли от света, където някога е бил благословен да живее. Така многострадалният съпруг, най-сетне опозорен публично от съпругата си, може да напусне дома и да се пресели в малък мрачен апартамент в другия край на града. Или, както графът и Ана, може просто да се присъедини към Конфедерацията на Смирените.

Подобно на масоните, Конфедерацията на Смирените е затворено братство, чиито членове пътуват без външни знаци, но се познават от пръв поглед. Защото след като внезапно изпаднат в немилост, членовете на Конфедерацията споделят определена перспектива. Познали красотата, влиянието, славата и привилегията да бъдат търсени, а не да търсят, те не се впечатляват лесно. Не бързат да завиждат или да се засягат. Със сигурност не се ровят из вестниците, търсейки имената си. Те остават с твърдото решение да живеят като равни сред равните, но посрещат ласкателството с предпазливост, амбицията със съчувствие и снизхождението с прикрита усмивка.

Когато актрисата наля още водка, графът огледа стаята.

— Как са кучетата? — попита той.

— По-добре от мен.

— Тогава за кучетата — каза той и вдигна чашата си.

— Да — съгласи се тя с усмивка. — За кучетата.

И така се започна.

През следващата година и половина Ана посещаваше Метропол на всеки няколко месеца. Предварително се обаждаше на някой познат режисьор. Признавайки с известно облекчение, че дните ѝ на поява във филми вече са отминали, тя го канеше да ѝ гостува в Боярски. Беше си научила урока през 1928 г. и вече не идваше първа в ресторанта. Срещу малко обезщетение за момичето в гардеробната можеше да е сигурна, че ще пристигне две минути след своя гост. На вечеря признаваше, че е сред най-големите почитатели на режисьора. Припомняше си любими епизоди от някои негови филми и след това задълбаваше върху определена сцена — такава, която лесно се пренебрегва, защото включва второстепенен персонаж и само няколко реда диалог, но е обрисувана с очевидни нюанси и авторски интерес. А когато придружаваше госта си до фоайето, Ана не му предлагаше едно питие за лека нощ в Шаляпин; и със сигурност не го канеше на чашка в стаята си. Вместо това казваше колко приятно и е било да го види, а след това му пожелаваше лека нощ.

Докато си обличаше палтото, режисьорът спираше за момент. Гледайки как се затварят вратите на асансьора, той признаваше, че звездните дни на Ана Урбанова вероятно са отминали — и все пак неволно почваше да се чуди дали тя няма да е идеална за онази малка роля във второ действие.

А когато се прибираше в стаята си на четвъртия етаж, Ана се преобличаше в простичка рокля (след като е закачила вечерната в гардероба), настаняваше се удобно с книга и чакаше графа да дойде.

След една такава вечеря със стар приятел режисьор Ана бе избрана за една единична сцена като работничка на средна възраст в завод, който се бори да изпълни плана. До края на тримесечието остават две седмици и работниците се събират, за да съчинят писмо до партийното ръководство, в което излагат причините за неизбежното неизпълнение. Но когато започват да изброяват различните препятствия, пред които са изправени, Ана — с пристегната под забрадката коса — става за кратка и пламенна реч с настояване да продължат.

Докато камерата се приближава към безименната героиня, зрителят вижда, че тази жена вече не е млада или красива, но остава горда и непреклонна. А гласът ѝ?

Ах, гласът ѝ…

Още от първите думи на нейната реч публиката усеща, че тя не е получила нищо наготово. Защото има гласа на жена, която е дишала прах по черните пътища; която е крещяла при раждане; която е призовавала сестрите си във фабричната зала. С други думи, това е гласът на моята сестра, съпруга, майка, приятелка.

Излишно е да се каже, че нейната реч подтиква жените да удвоят усилията си, докато не преизпълнят плана. Но по-важното е, че когато идва премиерата на филма, на петнайсетия ред седи един кръглолик мъж с оредяла коса, който някога е обожавал Ана; и макар че той бе само директор на Московския отдел за киноизкуство, когато имаше удоволствието да се срещне с нея в Шаляпин през 1923 г., сега вече е висш служител в Министерството на културата и според слуховете е най-вероятният наследник на сегашния си шеф. Нейната реч във фабриката така го трогва, че скоро почва да пита всеки срещнат режисьор дали е гледал удивителното ѝ изпълнение; и винаги, когато тя идва в Москва, той праща в стаята ѝ букет лилиуми…

А, ще речете вие с многозначителна усмивка. Значи така е станало. Така се е изправила на крака… Но Ана Урбанова беше истински творец, обучен на сцената. Нещо повече, като член на Конфедерацията на Смирените тя бе станала актриса, която идва навреме, знае си текста и никога не се оплаква. И когато официалните предпочитания се изместиха към филми с чувство за реализъм и дух на упорство, често имаше роля за жена със зряла красота и дрезгав глас. С други думи, имаше много фактори, зависещи и независещи от Ана, които допринесоха за нейното възраждане.

Може би все още сте скептични. Ами тогава какво да кажем за вас?

Без съмнение има моменти, когато животът ви е направил скок напред; и без съмнение вие се връщате към тези моменти с гордост и самоувереност. Но наистина ли не е имало трета страна, която да заслужава поне капка признание? Някой ментор, семеен приятел или съученик, който е дал навременен съвет, уредил е запознанство или е казал похвална дума?

Тъй че нека не задълбаваме във въпроса как и защо. Стига ви да знаете, че Ана Урбанова отново беше звезда с къща на канала Фонтанка и овални медни табелки, приковани към мебелите ѝ; макар че сега, когато има гости, тя ги посреща на прага.

 

 

В пет без петнайсет следобед пред графа внезапно се завъртя петзвездното съзвездие Делфин.

Ако човек прокара с пръст линия през двете му най-ниски звезди и следва тази траектория през небето, ще стигне до Акуила, тоест Орел; а ако прокара линия през най-горните му звезди, ще достигне Пегас, летящия жребец на Белерофон; и ако прокара линията в обратна посока, ще стигне до нещо, изглеждащо като съвсем нова звезда — слънце, което може да е избухнало преди хиляда години, но светлината му едва сега достига Северното полукълбо, за да осигури пътеводен знак за морните пътници, пришълци и авантюристи през следващите хилядолетия…

— Какво правиш?

Ана се завъртя към графа.

— Мисля, че имаш нова луничка — каза той.

— Какво!

Ана се опита да погледне през рамото си.

— Не се притеснявай — успокои я той. — Хубава е.

— Къде е?

— На няколко градуса източно от Делфин.

— Делфин ли?

— Знаеш го. Съзвездието на делфина. Имаш го между плешките.

— Колко лунички имам?

— Колко са звездите в небето…?

— Мили Боже.

Ана се търкулна по гръб.

Графът запали цигара и пусна облаче дим.

— Не знаеш ли историята на Делфина? — попита той, докато ѝ подаваше цигарата.

— Защо трябва да знам историята на Делфина? — отвърна тя с въздишка.

— Като дъщеря на рибар.

…

— Защо не ми я разкажеш?

— Добре. Имало един богат поет на име Арион. Голям свирач на лира и изобретател на дитирамба.

— Дитирамб?

— Древен вид стих. Както и да е, един ден той се връщал от остров Сицилия, когато неговият екипаж решил да го отърве от богатството. По-точно, предложили му избор да се самоубие или да бъде хвърлен в морето. Докато обмислял тези неприятни алтернативи, Арион пеел скръбна песен; и тъй красиво било пеенето му, че ято делфини се събрало около кораба; и когато най-сетне скочил в морето, един от делфините го отнесъл жив и здрав до брега. За награда Аполон поставил това състрадателно създание сред звездите, за да свети до края на вечността.

— Това е чудесно.

Графът кимна, взе цигарата от Ана и се изпъна по гръб.

— Сега е твой ред — каза той.

— Мой ред за какво?

— Да разкажеш морска приказка.

— Не знам никакви морски приказки.

— Хайде де. Баща ти все трябва да ти е разказал една-две. В целия християнски свят няма рибар, който да не разказва приказки за морето.

…

— Саша, имам едно малко признание…

— Признание?

— Не съм израснала край Черно море.

— Ами баща ти? Не си ли го посрещала привечер на брега да кърпите мрежите?

— Баща ми беше селянин от Полтава.

…

— Но защо ти е трябвало да измислиш такава нелепа история?

— Май си мислех, че ще ти допадне.

— Май си си мислила?

— Точно така.

Графът се позамисли.

— Ами обезкостяването на рибата!

— Работила съм в една кръчма в Одеса, след като избягах от къщи.

Графът поклати глава.

— Колко разочароващо.

Ана се търкулна настрани, за да го погледне.

— Ти пък ми разказа онази абсурдна история за ябълките на Нижни Новгород.

— Но тази история е вярна!

— Хайде де. Ябълки колкото гюлета? Във всички цветове на дъгата?

Графът замълча за миг. После смачка цигарата в пепелника върху нощното шкафче.

— Трябва да тръгвам — каза той и започна да става от леглото.

— Добре — каза тя и го дръпна назад. — Спомням си една.

— Какво?

— Една морска приказка.

Той извъртя очи към тавана.

— Не. Сериозна съм. Баба ми обичаше да ми я разказва.

— Морска приказка.

— С млад авантюрист, необитаем остров и цял товар злато…

Графът неохотно се отпусна на възглавниците и ѝ направи знак да започва.

Имало едно време, започна Ана, богат търговец с цял флот от кораби и трима сина, най-младият от които бил доста дребен на ръст. Една пролет търговецът дал на по-големите си синове кораби, натоварени с кожи, килими и скъпи платове, като заръчал единият да плава на изток, а другият на запад и да търсят нови царства, с които да търгуват. Когато най-малкият син попитал къде е неговият кораб, търговецът и по-големите момчета се разсмели. В крайна сметка търговецът дал на най-малкия си син раздрънкано корабче с раздрани платна, беззъб екипаж и празни чували за баласт. Когато младежът попитал баща си в каква посока да плава, търговецът му отговорил да плава натам, където слънцето не залязва през декември.

И тъй, синът поел на юг с болнавия си екипаж. След три пъти по три месеца в открито море, стигнали до земя, където слънцето никога не залязва през декември. Там слезли на остров, който сякаш имал планина от сняг, но се оказало, че това е сол. В неговата родина солта била толкова изобилна, че домакините без колебание я хвърляли през рамо за късмет. Въпреки това, младежът наредил на екипажа си да напълни чувалите в трюма със сол — ако не заради друго, то поне за да увеличи баласта на кораба.

Плавайки по-точно и по-бързо от преди, скоро стигнали до едно голямо царство. Царят приел търговеца в двореца си и го попитал какво носи за продан. Младежът отговорил, че има цял кораб сол. Царят отбелязал, че никога не е чувал за такова нещо, пожелал му всичко най-хубаво и го пратил да си върви. Младежът обаче не се отчаял и посетил царските кухни, където незабелязано поръсил със сол овнешкото, супата, доматите и крема.

Вечерта царят се смаял от вкуса на храната си. Овнешкото било по-хубаво, супата била по-хубава, доматите били по-хубави и дори кремът бил по-хубав. Като повикал готвачите, той развълнувано ги попитал какъв нов похват са използвали. Нямало как, готвачите си признали, че не са сторили нищо различно; в кухнята им обаче бил идвал младият непознат от морето…

На другия ден синът на търговеца отплавал към дома и носел на кораба по една торба злато за всеки чувал със сол.

…

— Баба ти ли ти разказа това?

— Да.

…

— Хубава приказка…

— Да, така е.

…

— Но това не те оправдава.

— Не съм и очаквала.